Дебора Сатинууд
Луна за двама (16)

16.

— Ларк! Ларк! Чуваш ли ме?

Отначало плахият шепот едва проникна в съзнанието й. Тя седеше под последните слънчеви лъчи на отмиращия следобед, заспала до кладенеца след прекараната безсънна нощ след срещата с Кристофър.

— Ларк, отговори ми, по дяволите! Не мога да се приближа, без да рискувам да ме разкрият!

Сепната, Ларк се изправи, като завъртя глава, за да определи посоката на гласа.

— Тук съм точно пред теб — упъти я мъжки глас със силен френски акцент. Има цепнатина в градинската ограда и можем да говорим през нея.

— Върджил? — Сърцето на Ларк подскочи от радост. — Нима това наистина си ти?

— Аз съм, да. Радвам се да видя, че си добре.

Тя се отправи забързано към градинската стена, докато най-накрая пръстите й докоснаха грубите камъни.

— Върджил? Къде си? Вземи ръката ми… а-аз не виждам.

— Ръката ми е прекалено голяма, за да мога да я промуша през пролуката — нетърпеливо отговори той. — Няма ли вратичка, през която да мога да се промъкна, без да ме видят.

— Има врата зад къщата, но не знам колко е скрита. Ще трябва да прецениш сам.

— Ще можеш ли да дойдеш дотам?

— Да, ще следвам оградата.

— Тогава побързай! Нямам търпение да те прегърна!

Тя се втурна, опипвайки с пръсти стената от хоросан и камък, препъвайки се, бързайки да прегърне брат си. Минаха години, откакто не бе чувала гласа му, откакто за последен път се прегърнаха на претъпканото пристанище във Франция.

Най-накрая тя дойде до вратичката и като отметна мрежата от лозови пръчки, припряно се засуети с трудно поддаващата ключалка. Когато се пребори с нея, тя отвори вратата и се намери в прегръдките му, чувствайки го по-възмъжал, отколкото си го спомняше.

— О-о, Върджил! — извика тя. — Колко се радвам да те видя отново! Щеше ми се да можех да те видя!

— Добре ли си, мъничката ми? Много ли страдаш? — попита той разтревожено. — Свещеникът ми каза за слепотата ти. А Джейми? Какво става с нашия скъп малък брат?

— Скоро ще тръгне на училище, но за това ще ти разкажа по-късно. Колкото до мен не бих могла да бъда по-добре — увери го тя, като се отдръпна от прегръдката. — Скрити ли сме тук? Прозорците на имението гледат ли към тази вратичка?

— Не, не мисля. Но не бива да се бавим много.

Тя се съгласи.

— Тази къща е прекалено опасна за теб. Това е имението на лорд Гласмийд, а той е…

— Няма нужда да ми казваш кой е той. Мили боже! Не би могла да избереш по-опасно място. В Ирландия са малко тези, които заемат по-високо положение в редиците на Лоялистите. Надявам се, че си внимавала.

Тя се подвоуми. Едва ли имаше смисъл да му обяснява истинското положение на нещата.

— Да, бях внимателна — промърмори тя.

— Да бе дал Господ щях да ви изпратя с Джейми във Франция, но нямам средства да ви издържам там. В страната все още има вълнения и в момента аз живея от щедростта на други — една нощ прекарвам тук, друга там, под нечий приятелски покрив. Но мечтая да те заведа във Франция. Особено сега, мъничка моя — каза той, като поглади нежно косата й. — И тъй като се налага да престанеш да ни съдействаш…

— Не! — запротестира тя. — Няма да се откажа от работата си за каузата. Почти сме стигнали до целта и моментът е много критичен. Засега смятам да остана тук.

— Но, Ларк! Не можеш да продължаваш да стоиш тук.

— Напротив, трябва. Аз… — за малко да каже, че животът й е в опасност. Нямаше смисъл да тревожи Върджил. — А-а-а… лорд Гласмийд не е завършил… лечението ми — каза тя, като посочи все още незарасналата рана на бузата си.

В гласа на Върджил прозвуча загриженост.

— Независимо от това, струва ми се доста неразумно.

Прекъсна ги шум от градински инструмент и Върджил рязко дръпна Ларк в бодливите листа на един тисов храст.

— Трябва да тръгваш! — настоя тя, като разбра, че наблизо бе градинарят. — Един французин би бил под подозрение тук, а твоят акцент е толкова силен, че не би могъл да го скриеш, ако някой те запита нещо. Освен това лорд Гласмийд знае за моите политически пристрастия и не бих искала да ни хване заедно. Сега върви!

— Той разпитвал ли те е? — рязко попита Върджил, пренебрегвайки нейната молба. — Добре познавам емоционалната ти природа, Ларк. Ти трудно сдържаш мнението си. Какво си му казала?

— Не се тревожи, не съм издала никаква тайна. — Тя го потупа по ръката. — Ела при мен тази вечер. Ела точно в единадесет. Има една почти неизползвана врата от източната страна на имението. Ще те чакам там.

— А графът? Той ще си бъде ли вкъщи, как мислиш?

Ларк си припомни тяхната разходка заедно предния ден, зашеметяващите мигове в прегръдките му, а после рязкото му отдръпване и хладното му отчуждение, когато я остави пред стаята й. Знаеше, че сега той щеше да избягва да идва при нея по същия начин. Техните чувства бяха прекалено бурни, желанието им прекалено силно, за да може да бъде удържано. Вероятно разумът и благоразумието ще го накарат да се откаже от обичайните нощни посещения в нейната стая.

— Не — каза тя, като си помисли за напудрените дами, които баща му настояваше той да ухажва. — Бих казала, че лорд Гласмийд не страда от липса на развлечения през нощта.

 

 

— Помниш ли, Върджил, как бутна мама в езерото онова лято, когато беше на дванадесет? — засмя се Ларк и сложи ръка на устата си, за да заглуши звука. — Помниш ли как тя се вдигна от водата, мръщейки се като полуудавено коте с листо от лилия на главата си?

— По-ясно си спомням как татко ме наложи с камшика.

Седнаха на пода до огнището, допряха глави, като се стараеха да говорят тихо. До тях имаше чайник и една — единствена чаша за двамата. За да избегне подозренията, Ларк не бе поискала втора. Наоколо тях безразборно бяха разхвърляни възглавници, а Върджил поддържаше огъня. На пръв поглед човек можеше да ги вземе за деца както си седяха с кръстосани крака, лицата им бяха щастливи и зачервени от огъня, смехът им — едва заглушен.

През последния час те се наслаждаваха на магията на спомена, припомняйки си весели случки от детството си, като избягваха да споменават по-тревожните революционни години, наложили изгнаничеството на Ларк. Говореха тихо за смъртта на Джером.

— Нека да докосна лицето ти — помоли тя, когато веселостта бе отминала. — Нека да те докосна, за да мога да си представя промените, които времето ти е нанесло.

— Ами ако ти откажа? — подразни я той.

— Тогава ще те сграбча… ей така… — тя хвана къдравата му черна глава. — И ще те държа безмилостно, докато се разкаеш.

— В този случай се предавам. Ето, пипни с малките си любопитни пръстчета тази грозна брадичка, този увиснал нос, тези хлътнали бузи. Но те предупреждавам, ако сгърчиш лице и ме наречеш плашило, никога повече няма да говоря с теб.

Без да каже дума, със съсредоточено изражение, Ларк плъзна пръстите си по контурите на лицето, които й се видяха по-остри, отколкото си ги бе представяла. Той наближаваше тридесетте и грижите, както и годините тежък живот по време на кървавата френска революция, се бяха врязали по лицето му.

— Е, как ме намираш?

— Очите ти още ли са кафяви, а косата черна?

— Поне последния път, когато се погледнах в огледалото бяха такива.

— Значи почти не си се променил?

— Говориш така от добро сърце.

— Аз? — възкликна тя с престорен ужас. — Никога!

Той наля още една чаша чай и й я подаде. Настана мълчание.

— Докъде доведоха твоите усилия във Франция? — тихо попита Ларк, насочвайки най-накрая разговора към темата, която не търпеше повече отлагане.

— Нещата вървят изключително добре. Улф Тоун успя да ангажира ръководството с обещание да осигури необходимите войски и оръжие, за да започнем офанзива тук. Генерал Хош, най-опитният в боя, след Бонапарт, разбира се, е назначен за главнокомандуващ и ще проведе експедицията. И… скоро ще бъдат насрочени денят и мястото — трябва да предупредиш твоя агент.

— Наистина ли? — извика Ларк възбудено. — Кога се очаква флотата да тръгне?

— Скоро, много скоро. И макар че бих искал да остана при теб за известно време, трябва да се върна във Франция след няколко дни. След като пристигна, ще направя всичко възможно да ти изпратя малко пари. — Той докосна ръката й. — Междувременно сигурна ли си, че ти и Джейми сте в безопасност тук.

— Да, сигурна съм.

Тя бе отчаяна от близкото му заминаване, но знаеше, че политическите задължения го зовяха като страстна любовница. Не се и съмняваше, че блестящите тъмни очи, дори и сега, искряха от ревностно желание да й служи. В детството им, точно преди революцията, и двамата бяха научени да служат на идеали, както другите деца бяха учени на езици, класическа литература, или на някои по-практични домашни работи. В най-чувствителната си възраст те четяха много революционни материали и участваха в разпалени разговори край кръглата маса.

Колко прилича Върджил на татко, помисли си Ларк, също толкова пламенен, толкова вдъхновен да променя социалния строй, вървейки по стъпките на Марат. Но тя знаеше, че, както при нейния баща, убежденията му никога няма да го доведат до касапницата на бойното поле. Не бе роден за войник, имаше чувствителна душа на мечтател.

— Трябва да измислим нов начин да получавам съобщенията ти — каза тя след малко.

— Виж, Ларк… — Гласът на Върджил бе нежно укорителен. — Знаеш, че всъщност не можеш да продължиш…

— Мога, и ще го направя — каза тя, защитавайки своето място в конспирацията. — Мога да изпълнявам задълженията си не по-зле от преди.

— Как? Някой ще трябва да те води до срещите ти с агента. Ти не би могла да…

— Ще се справя — настояваше тя, като стисна ръката му. И не посмя да спомене, че последния път е била придружавана от Джейми. — Ти можеш да ме придружиш тази неделя на срещата ми с агента.

— Не — отказа брат й. — Ще бъде двойно по-трудно и опасно за теб сега. Мога да намеря някой, който да те замести.

Ръката й се отпусна и в отчаяние тя сведе незрящите си очи.

— Ти само потвърждаваш страховете ми след пожара. Слепотата ме е направила безполезно същество, което е достойно само за съжаление. Ще прекарам остатъка от нещастните си дни, прикована за стола и ако имам късмет, някое филантропично общество от стари дами великодушно ще ме храни.

— А-а, Ларк — брат й изстена. — Жестоко ме измъчваш. Имаш навика да ми изкарваш душата, докато постигнеш това, което искаш. — Той се отпусна назад върху възглавниците, сякаш предавайки се пред волята й. — Много добре, знаеш ли мястото, което наричат Лотъри Хол на улица „Кейпъл“ — и което е по-важно, можеш ли да стигнеш дотам, за да получаваш съобщенията ми.

— Чичо Джером ходеше там да си купува билети за лотарията, когато имаше спестени пари. Знам къде е.

— Тогава, щом си решена да продължиш, ще уредя съобщенията да пристигат там при един чиновник, който поддържа нашата кауза. Ще ходиш там всяка седмица, ще търсиш Пийдър, ще му казваш, че искаш да купиш лотариен билет за един приятел от Бордо. Това е паролата.

— Ще запомня това — обеща тя. — А колкото до нашата среща с агента, ще трябва да се срещнем тук в неделя точно в девет. Ще те чакам долу отново. Ще успееш ли да намериш два коня за пътуването?

— Съмняваш ли се?

— Не. Но, ако ще ги крадеш, направи го много внимателно. Не бих искала да ме обесят за такова неромантично престъпление като кражба на коне.

Те се засмяха, но смехът им секна, тъй като на вратата силно се почука. Това бе толкова неочаквано, че за няколко секунди братът и сестрата останаха като вцепенени.

— Пресвета Дево! Той дойде! Трябва да се скриеш Върджил! Бързо! И каквото и да стане, не казвай ни дума с този твой акцент.

— Ларк…

— Закълни ми се! Закълни се, че няма да говориш, независимо какво си чул!

— Добре, къде да се скрия?

Ново почукване разтърси вратата. Ларк започна да мисли трескаво.

— Духни свещите, ако горят, после иди в най-отдалечения от огъня ъгъл — ей там, и се скрий зад нещо. Стой там и не мърдай, а аз ще направя всичко възможно, за да го отпратя по-бързо.

— Ларк — извика нетърпеливо Кристофър през вратата.

Затаила дъх, Ларк чу как опитва резето и като видя, че е заключено, го раздруса така, сякаш щеше да го разбие. След като почака докато брат й се скрие, тя прекоси стаята и отключи.

Бакхус се втурна през вратата като разиграл се жребец, огромните му лапи стъпваха тежко, а ноктите му тракаха като кастанети по дървения под. В игривата си веселост той едва не я прекатури. Тя се вцепени, като се сети за силното обоняние на кучето и за добре тренирания му ловен инстинкт.

— Бакхус — безумно изкрещя тя, като се наведе надолу и протегна ръцете си. — Ела тук, момко. — Тя плесна с ръце. — Ела да ме видиш.

Той се втурна към нея и рязко се спря пред краката й. Тя бързо го хвана за нашийника и го придърпа към себе си, като се молеше да не подуши непознатия, който се криеше зад завесата.

— Извини поведението на този звяр — каза господарят му, като се засмя и се заразхожда из стаята. — Страхувам се, че е леко замаян. Успя да се навре в брендито, след като събори гарафата от масата. Облиза го до последната капка. — Кристофър се спря. — Не съм ли ти споменавал за този му навик. Открихме страстта му към пиене още като беше малко кученце. Оттук и името му — Бакхус — той се засмя. — Чувала ли си някога за куче алкохолик.

Ларк се усмихна нервно на тази любопитна история, измърморвайки някакъв едносричен отговор.

Като я наблюдаваше внимателно, мислейки си, че все още е тъжна от случката вчера, Кристофър заговори с не толкова весел тон и измърмори набързо скалъпеното си извинение за посещението.

— Помощникът ми спомена, че си имала проблеми със съня, каза, че не си си почивала добре от няколко дена. Трябваше да ми кажеш — при всички случаи, мисля, че имаш нужда от успокоително…

Той забави последните си думи, тъй като вниманието му внезапно бе привлечено от приковаващата гледка зад гърба на Ларк.

Той разгледа с интерес мрака, забеляза разхвърляните възглавници пред огнището, чайника и полуизпитата чаша, двете обувки, набутани набързо под люлеещия се стол. Цялата тази сцена се къпеше в романтичната червена светлина на огъня и изглеждаше още по-интимна поради намачканата везана завивка, покриваща килима.

Намръщен, Кристофър обърна проницателния си поглед към Ларк.

По нощница и шал тя стоеше вцепенена, държеше нашийника на кучето толкова здраво, че юмруците й бяха побелели от напрежение. Изражението й бе олицетворение на тревога и страх.

Кристофър замислено повдигна брадичката й с пръст, наблюдавайки я няколко секунди.

— Доста е тъмно тук — каза той накрая. — Ще ми се разсърдиш ли, ако запаля свещ, за да те виждам по-добре, скъпа Ларк?

— Едва ли мога да ти попреча — рязко отговори тя и й се прииска да си отреже езика, защото думите й прозвучаха подозрително остро. Но цялата й сила се изчерпваше от усилията да обуздава буйстващото куче.

Продължи напрегнато да се ослушва, докато графът палеше свещ, следейки всяко негово движение, изпитвайки върховен ужас. Знаеше, че сега той стои до огнището с лице към нея, тъй като усещаше как погледът му я пронизва, осезаем като топлината на светлинен лъч. Представяше си позата му: леко раздалечени крака, едната му ръка, подпряна на полицата над камината, очите му, изследващи очертанията й в мрака. Дали лицето й бе белязано от паниката? Дали виждаше как трепери ръба на наметката й?

— Ъ-ъ… благодаря ти, че ми донесе успокоително — каза тя, чудеше се как да го накара да си тръгне. — Но а-аз… не мисля, че ще… ми трябва тази вечер.

— Без съмнение — провлече той с многозначителна интонация. — Бакхус, ти куче с очи като фенери, какво изрови току-що изпод леглото на мис Балинтър. Дай да видим!

С ужас Ларк усети как нещо меко, тежко й мокро падна върху краката й. Тъй като тя не се наведе веднага да го вземе, а остана закована на мястото си като каменен стълб, Кристофър пристъпи напред и сам го вдигна, след това бутна смачканата дреха в ръката й.

Стомахът я проряза, когато разбра, че това е палтото на Върджил.

— Това е палтото на някой господин — каза Кристофър с престорено смущение и с нисък напевен глас. — И със сигурност това не съм аз. И… все още е мокро от дъжда, усещаш ли? Собственикът му трябва съвсем наскоро да е дошъл отвън.

Той сложи ръката си на лицето на Ларк и я погали с бавен и театрален жест, докато гласът му от копринено мек се превърна в леденостуден.

— Чие е това, скъпа моя?

Ларк отчаяно се мъчеше да намери отговор, но не можа да се сети за нищо подходящо, нищо, на което проницателният доктор можеше да повярва. А и за беда Бакхус се бе отскубнал и бе само въпрос на време да открие брат й, както бе открил и палтото. Със затворени очи тя се молеше на всички светии да не позволяват на Върджил да си отвори устата. В противен случай всичко щеше да бъде загубено. После тя събра сили и се приготви да кръстоса сабя със страшния си домакин.

Кристофър я наблюдаваше. Тя смело и мълчаливо стоеше с лице към него, с изправен гръб като войник, който се готви за сражение. Той обходи с поглед тънкото й женствено тяло, като си припомни усещането на прекрасните й меки форми.

Докато изучаваше бледото й лице, той със сигурност реши, че само преди минути тя е била в ръцете на друг мъж.

При това откритие загуби самообладание и го обзе гняв. Усети острия и горчив вкус на предателството в устата си. Какъв глупак е. Трябваше да продължи предния ден и да отприщи физическото си желание, когато ситуацията бе назряла. Всичко щеше да е приключило и сега нямаше да си мисли, че е с нещо по-различна от изрисуваните леки жени или от украсените дамички, които е имал преди.

— Все още нямам отговор, госпожо? — настоя той с жесток тон. — Тогава ще се обърна към вашия господин, който слуша страхливо иззад завесата. Господине, ако предпочитате да бъдете изровен от дупката си като гризач, то аз нямам нищо против, но ви предупреждавам, че ако се наложи аз да се приближа към вас, ще ви изпратя с няколко добре заслужени рани. Разбира се, можете сам да излезете като мъж напред и да говорите.

Много бавно завесата се размърда и сенките издадоха беглеца. Върджил пристъпи по чорапи няколко крачки напред и спря.

Кристофър се напрегна и пое дълбоко дъх. Очакваше от ъгъла да се появи Себастиан О’Кийф, но видя пред себе си тъмен и слаб аскетичен човек. По дрехите му можеше да се съди, че не бе работник, но не бе и от висшата класа. Имаше вид на изпаднал благородник — с внимателни и умни очи.

— Не е ли малко странно? — изръмжа лорд Гласмийд. — Да се криеш в будоара на една дама от мъж, който дори не й е съпруг! Името ви, господине? — попита той с тон, парадиращ учтивост, за да прикрие отчаянието, което изпитваше. — Все пак вие сте гост в моя дом. Най-малкото заслужавам да ми се представите.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от топуркането на Бакхус, който се оттегли до огнището.

Ларк, чиято кръв се бе смразила във вените, притискаше пръсти до устата си и се молеше Върджил да не заговори.

— Е, човече? — въпросително повдигна вежди Кристофър към безмълвния посетител със зачервено лице. — А, но сега едва ли има значение кой, по дяволите сте вие, нали? — С рязко движение той вдигна чифта износени мъжки обувки и палтото от пода. — Защото аз вече знам много добре кой сте вие!

— Кристофър — със страх каза Ларк. — Аз…

— Мълчи! — заповяда той. — Сега говоря на джентълмена, ако той може да бъде наречен така. — Графът изхвърли дрехите през вратата. — Вземете си ги и изчезвайте, страхлив кучи сине, преди да съм си променил решението и сам да ви изритам.

Върджил, който умираше от яд, че не може да отговори, заобиколи високия аристократ със студени очи и когато стигна до сестра си, се поколеба:

— Лар…

— Върви! — изкрещя тя, страхувайки се от най-лошото — да не би брат й да заговори. — Просто върви!

Настъпи кратка пауза. С умоляващи очи тя гледаше втренчено мястото, където бе Върджил, отчаяно настоявайки с поглед да я послуша. След секунда-две тя чу колебливите му стъпки. Дръпна го за ръката и се наведе, за да го целуне бързо по челото и след това го избута навън, а Кристофър затвори вратата след него с такава сила, че една картина падна от стената и безценната й рамка се разби на пода. Едновременно с това Ларк усети как я хваща за ръцете и когато той наведе лицето си към нейното, тя почувства дъхът му до бузата си.

— Никога! Никога не води любовника си под покрива ми — каза той със студен глас, напомнящ за неговото благородно потекло. — Господи колко си дръзка, играеш си с огъня на по-малко от петдесет крачки от стаята ми.

Пръстите му се забиха в плътта й толкова силно, че тя трепна. Но все пак тази болка не бе нищо в сравнение с болката в сърцето й. Той я смяташе за невярна, коварна. И за нещастие Ларк не можеше да го разубеди. Независимо че много й се искаше да се оправдае, да отрече долните му подозрения и да изкрещи истината, не можеше да го стори, дори и когато почувства жестокото му страдание, което долови от допира на иначе внимателните му пръсти. Те притискаха плътта й толкова грубо и силно, че тя си помисли, че ще я разкъсат.

— Вярвах ти, Ларк! — каза той просто, но думите му режеха като бръснач. — Почти ти поверих живота си!

В продължение на няколко ужасни мига, той не я пускаше, най-вероятно очаквайки нейното оправдание, но тя не можеше да каже нищо и просто затвори очи докато той я пусна.

Когато мъжът свали ръце от нея, тя не се извърна, а остана обърната към него, като отказваше да наведе глава, да покаже срама, който той очакваше от нея. След малко, докато си мислеше, че ще последва нова реакция, тя го чу тихо да подвиква на кучето.

Ларк се напрегна, искаше да каже нещо, каквото и да е — само да го спре да не си отива. В края на краищата това бе нейният великодушен лекар, човекът, който бе бдял над нея в най-трагичния за нея момент, който толкова често й вдъхваше сила да се бори и за малко не бе станал неин любовник. Нима той заслужаваше толкова брутална измама?

Кристофър се поколеба, забави крачка, сякаш също толкова отчаяно копнееше да чуе една дума, с която тя би могла да го задържи. Ларк усещаше обвиняващите му очи и си представяше острата му и режеща болка.

Но все пак, най-накрая, тя просто му обърна гръб и го освободи от присъствието си.