Дебора Сатинууд
Луна за двама (7)

7.

Няколко дни лекарят не посети Ларк. Гриндъл й каза, че е отпътувал за имението на баща си в Килдеър по някакъв делови въпрос. В негово отсъствие ученикът му идваше всеки ден да се грижи за обгарянията й и на третия ден й позволи да се махне превръзката от главата. Веднага, след това той размота бинта, прегледа очите й и си тръгна, Ларк се втурна към прозореца в непреодолимия си стремеж, както и по-рано, да провери зрението си. Тя дръпна настрани завесите, при което усети на лицето си докосването на слаб слънчев лъч и се наведе напред, като се опитваше да съзре, макар и най-слабо петно светлина. Всичко беше напразно.

Не можеше да не изпита едновременно ярост и самосъжаление от жестокостта на своята участ и се запита какъв несъзнателен и непреднамерен грях е извършила, за да заслужи такова безмилостно наказание от съдбата.

От улицата долу долитаха звуците на утринта. Викът на уличния търговец, тропотът на колелата по паважа, гръмкият писък на някое дете, излязло навън да си поиграе, възвестяваха, че животът продължава в своята съвършена простота. Но вместо да утеши Ларк, това само я караше да се чувства още по-отчуждена от останалия свят. Когато една птичка изчурулика от клоните на дървото тъкмо до прозореца, тя се разяри, че не може да види нито нея, нито градината, нито небето. Мрак! Животът й се състоеше единствено от задушаващ мрак.

Думите изглежда, не можеха да опишат самотата й и в безпомощен гняв тя удари с юмрук по рамката на прозореца. Съпроводи удара с ругатня под носа. После, по-високо, повтори всяка от псувните, които бе чула да викат синовете на изполичарите по време на пиянските си свади.

Някакъв звук привлече вниманието й между две отбрани ругатни и тя замръзна на място, като наведе глава на една страна и остави юмрука си да виси в пространството. От коридора се чу съвсем леко скърцане на дъска. Тя се извърна кръгом. Походката не беше на Гриндъл, нито на някоя от двете камериерки от горния етаж или пък на лекаря ученик, който си беше тръгнал преди малко. А със сигурност не беше и увереният тропот на ботушите на лорд Гласмийд. Някой, когото не познаваше, се приближаваше колебливо.

— Госпожица Балинтър?

Нежният глас идваше откъм вратата, не беше много по-силен от шумолене на рокля.

— Коя сте вие? — попита Ларк.

Като се осмели да направи още няколко крачки, посетителката отговори:

— Аз съм лейди Хелън. Братовчедка на лорд Гласмийд. Аз… аз дойдох да ви видя. Но ако моментът не е подходящ…

Ларк осъзна, че дамата трябва да е чула яростните й ругатни и вероятно е потресена. Малко засрамена, тя каза:

— Ъ-ъ… моля, влезте.

Чу как полите на дамата с лека въздишка се плъзнаха по килима и усети как от нея се разнесе облак сладко ухание на парфюм.

— Братовчед ми ме помоли да ви посетя, вероятно смята, че може да имате нужда от някои… лични вещи. Ако е така, ще се радвам да ви ги намеря.

Ларк вече се беше научила да си съставя мнение за хората по-скоро по слух, като вникваше в характера по тона на гласа и по походката. Прецени, че лейди Хелън е по-млада от нея, вероятно на не повече от седемнайсет години, доста свита по природа, макар да не можеше да си представи как може на някого, роден с привилегии и сред разкош, да му липсва самоувереност.

— Много мило от ваша страна — отвърна Ларк тромаво. Тя беше свикнала изисканите дами, които бе имала късмета да срещне, да се отнасят към нея с презрение или с безразличие и сега беше леко смутена от вниманието. — Всъщност — каза тя, — бих искала някой да прибере от къщата моите дрехи и тези на Джейми. Както и мебелите, които имахме там. — Тя си помисли дали маркизът на Уинтъруд не се е погрижил да изхвърлят на улицата жалките им неща, след като е минала датата за напускане. — Не са много — допълни Ларк, — но ако може просто да бъдат складирани някъде за малко…

— Лорд Гласмийд вече се погрижи за тях — прекъсна я Лейди Хелън. — Всичко е в къщата. Всичко, освен… — тя направи пауза — дрехите ви. Те са тук, в ръцете ми.

Ларк лесно можеше да си представи какво презрение е изписано на лицето на благородницата, защото тя притежаваше само два скромни комплекта дрехи. Огънят очевидно беше унищожил по-хубавия, а другата пола и жакетът й служеха при всекидневната работа в къщата, в градината и на полето. Бяха износени, с опърпани краища, кърпени многократно.

— П-прани са — добави любезно лейди Хелън, като вероятно се опитваше да изкупи първоначалната си реакция.

Изведнъж на Ларк й се прииска повече от всичко да се измъкне от заетата нощница и халата и да облече собствените си познати дрехи. Въпреки мнението на лейди Хелън, ще носи облеклото на селянка гордо и по никакъв начин няма да се извинява заради него.

— Ще ми помогнете ли да се облека? — попита тя.

Лейди Хелън се поколеба.

— Всъщност вярвам, че Крис — братовчед ми — искаше да облечете нови дрехи. Донесох три рокли, в момента долу ги гладят. Вече се погрижих брат ви да бъде облечен подобаващо. Той беше доста доволен от нещата, които избрах за него.

— Не се съмнявам в това — заяви Ларк хладно, — но предпочитам да нося собствените си дрехи. Бихте ли ми помогнали само да ги облека?

През следващите една-две секунди мълчание Ларк доста ясно разбра, че човек не моли благородничките да вършат неща, за които има наети слуги. Въпреки това обаче тя не оттегли молбата си към лейди Хелън, а вместо това просто развърза колана на халата и понечи да го свали, като си мислеше, че за разглезената аристократка ще бъде добър урок по смирение, ако свърши нещо полезно с нежните си бели ръце.

— Ъ-ъ — започна смутено лейди Хелън и се приближи. — Ей там, в ъгъла, има параван. И-искате ли… да ви заведа до него?

Отначало Ларк си представи една от онези решетки, които ограждат камината, едва след това осъзна, че в големите къщи трябва да има паравани за преобличане. В къщата на чичо си Джером беше разпъвала, разбира се, една стара завеса, за да има известно уединение, но не й беше хрумвало да се предпазва от погледа на друга жена.

Когато усети гладката като кадифе ръка на лейди Хелън да я хваща за китката, Ларк послушно се остави да я отведат няколко крачки напред, понеже не искаше повече да накърнява чувството й за благоприличие.

— А сега — заяви братовчедката на лорд Гласмийд, — ще се обърна с гръб. Когато се съблечете, само ми кажете и аз ще ви подавам дрехите една по една над паравана. Просто се протегнете и я напипайте. Готова ли сте?

Подобна превзетост удиви Ларк.

— Всъщност, лейди Хелън, не е нужно прекалено да държите на обръщането с гръб. Не съм чак толкова срамежлива. И освен това, тъй като съм сляпа, едва ли ще разбера, дори и да ме пронизвате с поглед, нали така?

Мълчанието сега беше толкова дълго, че тя се разтревожи да не е шокирала събеседничката си. После чу смях, звънлив, мелодичен звук, който беше твърде приятен.

— Е, госпожице Балинтър — каза лейди Хелън, — наистина сте безцеремонна; няма що. Трябва да призная, че Кристофър ме предупреди за това.

— Така ли? И какво друго ви каза той за мен?

— О, нищо, което да не подхожда на един джентълмен — побърза да обясни лейди Хелън. — Просто каза, че сте искрена и пряма, при това той не употреби тези епитети, за да ви критикува. Наистина — продължи тя плахо, — докато говореше за вас, на лицето му беше изписан ядосан израз. Но пък, от друга страна, Кристофър изглежда ядосан винаги, когато някой му се противопоставя.

Когато Ларк й подаде нощницата, лейди Хелън каза:

— О, просто я оставете на пода. Камериерката ще я намери.

Като си мислеше за работата на камериерките, които ставаха по тъмно и не си лягаха, преди да си легнат обитателите на къщата — независимо дали това ставаше в девет часа или в полунощ — Ларк отказа да се подчини на нареждането на лейди Хелън и сгъна грижливо нощницата, а после я преметна през ръба на паравана. През цялото време слушаше внимателно лейди Хелън, която продължи да разказва. Класовата принадлежност разделяше силно двете момичета, но благородничката очевидно не намираше това за пречка да си побъбрят по женски.

— Често казано, боя се, че доста дразня братовчед си. За да ми достави удоволствие, татко ми купи нова кобила и аз измолих от Кристофър да ме научи да яздя — никой не се оправя така добре с конете като него. Но когато дойде ред наистина да яхна животното, се вцепених от страх. Зъбите му бяха толкова големи, а копитата — така зловещи, че не исках да се приближа на по-малко от метър от него. Крис се опита първо да ме примами, после да ме убеди да се кача на коня, но аз просто се страхувах прекалено много, за да направя онова, което искаше от мене. Накрая той въздъхна отчаяно и ме нарече най-голямата глезла, която някога е познавал. Макар да го каза с усмивка, знаех, че е доста ядосан. Нали разбираш, мускулите на челюстта му пулсират.

Като се пресегна към износената си фуста, Ларк измърмори:

— Не звучи като привлекателна черта на характера.

— О, уверявам ви, у Кристофър няма нищо ни най-малко непривлекателно. Всъщност е толкова хубав, че ако не беше мой братовчед, щях много да се смущавам в негово присъствие. Всичките ми приятелки ме умоляват да използвам влиянието си, за да уредя да му бъдат представени, но аз им казвам, че си губят времето. Кристофър е твърде зает с работата си, за да се обвърза със сериозна емоционална връзка. Така или иначе, мама казва, че само някоя изключителна жена ще може да се справи с него в брака.

Ларк протегна ръка към паравана, за да открие полата си:

— И защо смята така?

Лейди Хелън изглежда се замисли.

— Не знам с положителност. Но Крис е… сложен. Човек никога не е съвсем сигурен какво става в тази негова глава. Мисля, че нещо доста го измъчва, владеят го някакви страсти, които ние, останалите хора, не можем да разберем. Как да ти кажа, като момче е преживял ужасна трагедия… но нека да не бъда недискретна.

Като й подаде и последната дреха, тя заключи:

— Когато пожелае, той е един наистина много приятен и чаровен човек — има усмивка, която може да накара сърцето на човек да се преобърне.

Ларк изпита силно желание да види тази усмивка, после се за това чувство. Излишно беше да се привързва още повече към високомерния пер.

— Имате ли обожател, лейди Хелън? — попита тя, сменяйки темата.

— Не — беше отговорът. — Аз съм грозната в семейството. Пате сред лебедите, както казват на шега сестрите ми. Вероятно само зестрата може да ми осигури съпруг. А татко ще уреди това.

— Хм. В такъв случай аз не бих се омъжила въобще — Ларк привърши и с преобличането и се обърна с гръб, за да може лейди Хелън да закопчее копчетата на блузата й. След като младата жена непохватно изпълни тази задача, Ларк навлече старото си черно жакетче и стегна връзките му. Като прехвърли на една страна пусната си коса, тя започна да я сплита според обичая на ирландските селски девойки. Ръцете й, макар все още да я боляха, се справяха сръчно с тази работа, която беше вършила всяка сутрин от пет годишна възраст. Накрая извади от джоба на полата си зелена камгарена панделка, с която върза края на плитката си.

Краката й останаха боси, защото беше имала само един чифт обувки и чорапи, а те явно бяха изчезнали във вихъра на пожара. Но като всички бедни селски девойки, тя не беше свикнала да ги носи често, защото струваха толкова скъпо, че само неделите, погребенията, сватбите и мразовитите зимни дни оправдаваха носенето им.

— Ето — каза тя, ободрена от привичността на дрехите си. Отдалечи се малко от лейди Хелън и разпери ръце. — Как изглеждам? Всичко е наред, нали? Или нещо е наопаки? Косата ми не е щръкнала във всички посоки, надявам се?

Събеседничката й остана безмълвна няколко секунди, през което време, предполагаше Ларк, тя се опитваше да намери думи. Може би никога преди не е виждала скромно облечена селянка. Може би не знаеше, че много мъже и жени живееха и умираха само за да може тя и подобните й да изживеят в лукс безсъдържателния си живот. Може би никога не ги е забелязвала да се влачат по улиците измършавели с гладните си деца.

— Ъ-ъ — измънка накрая дамата. — Изглеждате доста… приятно.

— Така е наистина.

Ларк замръзна на мястото си. Сякаш бяха минали години, откакто бе чула за последен път този извънредно приятен глас.

Кристофър, облечен все още в бежови панталони и кафяви обувки, мокри от пътуването през блатистите пътища, спря за миг на прага на стаята, принадлежала някога на майка му, като гледаше втренчено жената, която стоеше в центъра и се убеждаваше, че тя е наистина от плът и кръв. Почти беше уморил коня си по обратния път към Дъблин, обзет от тревога, че по време на отсъствието му неговата Кралица на феите е избягала от къщата и е изчезнала из улиците. Видът й го изпълни с безпричинно облекчение.

Той почти се усмихна. Колко предизвикателно не на място изглеждаше тя в собствените си дрехи, застанала до разкошно облечената и фризирана Хелън, с високата си фигура, която се открояваше на фона на фламандската картина, струваща цяло състояние. Дългите стройни крака, които се подаваха изпод полата, стояха боси върху персийския килим. Беше облечена в чиста, но кърпена бяла блуза, черна пола, повдигната от двете страни и подвита под колана, така че да разкрие фустата, боядисана в яркозелено. Не се изненада от избора на цвета. Повечето селски девойки предпочитаха пурпурночервеното, но какво друго може да очакваш от Ларк, ако не да развее цвета, който символизираше свободата на Ирландия.

На фона на елегантната обстановка тя би трябвало да изглежда безлична и груба, но не беше така. Тъкмо напротив, помисли си той, като изпита не за пръв път прилив на силно мъжко влечение към нея.

— Кристофър! — като се втурна напред, Хелън протегна ръце към него и се усмихна неспокойно, очевидно смутена от провала на мисията си.

Преди да напусне града, Кристофър я беше помолил да дойде тук специално, за да облече Ларк с подходящи дрехи. Защото едва ли би било в полза на и без това особената му репутация, ако някаква селска девойка с окъсани дрехи започне да броди из модерната къща на улица „Хенриета“, където често наминаваха членове на парламента. Мълвата за това ще се носи с месеци и ще му задават неудобни въпроси, на които ще трябва да дава предпазливи обяснения.

— Хелън — измърмори той под носа си, като стисна ръката й малко по-силно, отколкото беше нужно, — защо госпожица Балинтър е облечена така?

— Шшшт! Ще те чуе! — скара му се лейди Хелън и хвърли поглед през рамо. — Истината е, че не искаше и да чуе за новите рокли и категорично пожела да носи собствените си дрехи. Не можах да я убедя да промени решението си, Крис, това е всичко.

Кристофър изви поглед към небето. Нямаше по-отстъпчив човек от Хелън. Явно щеше да се наложи сам да се оправи с положението.

— Изглеждате добре, госпожице Балинтър — заяви той. — А как се чувствате?

Приближи се към нея и хвана ръката й. Докато беше извън града, често си представяше, че я докосва, много често. Това го озадачаваше и той се вгледа в очите й, сякаш търсеше отговор там. Те бяха широко отворени и чисти, зелени като цвета на морето по време на буря.

Ларк, без да може да си обясни защо изведнъж се почувства неловко в присъствието на лекаря, измъкна ръката си и каза с дрезгав глас:

— Чувствам се добре. Благодаря.

— Ученикът ми добре ли се грижеше за вас?

— Да.

— Хубаво. А братовчедка ми — отнесе ли се с внимание?

— Беше много внимателна. От нея ще стане способна камериерка.

Като забеляза ужаса, изписан върху лицето на Хелън, Кристофър се усмихна и й смигна дяволито, за да я раздразни още повече. После се обърна отново към Ларк и продължи сякаш нищо не е станало:

В такъв случай, сигурен съм, лесно ще ви помогне да облечете една от роклите, които е поръчала.

— Много щедро от нейна страна, наистина — отвърна Ларк, — но аз не смятам да нося нови рокли. Напълно доволна съм от собствените си дрехи.

Кристофър хвърли поглед на братовчедка си, а после, като отбеляза доволния й израз, се вгледа отново в бунтарката със зелената пола. Брадичката й беше вирната по един твърде познат начин и той прокара нетърпеливо ръка през косата си, като се чудеше как да продължи. След съответен размисъл реши, че най-вероятно е да успее с молба.

— Госпожице Балинтър — обърна се той към нея, — бих го приел като лична услуга, ако приемете да носите новите рокли и подходящи аксесоари, докато пребивавате в моя дом.

Решена да не подражава на благородническата класа, която толкова презираше, нито пък да се отказва от произхода и самоличността си, само и само да спести на надутия пер известно неудобство, Ларк поклати глава.

— Простете, лорд Гласмийд, аз, разбира се, съм ви задължена за вниманието, с което се отнасяте към моите потребности, но се чувствам по-добре в собствените си дрехи. А вие положително бихте искали пациентите ви да се чувстват добре.

Зад гърба му Хелън се изхили. Кристофър я изгледа гневно и се обърна отново към Ларк, питайки се какво би сторила тази опака въстаничка, ако на сутринта открие, че дрехите й са изчезнали.

— Братовчеде — побърза да се намеси лейди Хелън, очевидно забелязала силното му отчаяние, — как мина посещението ви в Килдеър? Татко казва, че в имението пак е имало бунт.

Ларк очакваше с внимание отговора на лорд Гласмийд и не пропусна малката пауза, която той направи. Явно нямаше особено желание да говори по този въпрос.

— Имаше малък бунт, Хелън — отвърна той, сякаш обмисляше какво да отговори. — Но вече е спокойно.

— Осакатявали ли са пак нещастните животни? — попита разтревожено Хелън, която имаше предвид действията на католиците терористи, които за отмъщение прерязваха сухожилията на господарската стока.

— Да. Няколко — отговори той.

— О, ужасно е, като си помисли човек за страданията на животните! И колко е страшно за баща ти да бъде оставен на волята на побърканите метежници, които обикалят страната. О-о, татко каза, че те не биха се спрели и пред убийство. Кога ще свърши това безумие?

Ларк, която не можеше да не вземе участие в разговора, пристъпи една крачка напред и се обърна към пера:

— Да, лорд Гласмийд. Кажете ни… кога ще свърши това безумие?

— Не съм надарен с пророчески способности, госпожице Балинтър. Повечето неща извън хазарта, алкохола и разврата ме озадачават. Забравихте ли?

— Милорд? — един слуга извика пера от прага, преди Ларк да успее да отвърне.

— Какво има?

— Един… човек е дошъл да ви види. Вие… ъ-ъ, го очаквате, струва ми се.

Кристофър се намръщи и погледна първо към Ларк, после към братовчедката си и каза:

— Извинете ме, госпожици, боя се, че имам да свърша една работа. Благодаря, Хелън, че дойде днес — ако чуя някъде да има свободно място за камериерка, непременно ще спомена името ти. И, госпожице Балинтър — допълни той, като изръмжа думите колкото се може по-мило, — ако успеете да си наложите да облечете новите рокли, ще спечелите вечната ми благодарност.

След като той се оттегли така рязко, лейди Хелън поднесе със запъване собствените си извинения, като любезно предложи на Ларк да се обърне към нея, ако е нужно да се направят някои женски покупки.

Оставена изведнъж сама, без да има къде да отиде и без да има някаква работа, Ларк изпита раздразнение и безпокойство. Беше стояла в спалнята дни наред, а освен изгорената буза и някои други незаздравели места, нараняванията й не я притесняваха особено. Младото й женско тяло, свикнало с много работа, имаше нужда от движение.

Реши да разсее скуката, като се запознае със стаята. С протегнати ръце и леко наведено тяло тя започна да се движи всред мебелите — от един предмет до друг — като прокарваше пръсти нагоре-надолу и напред-назад, докато накрая научи добре формата и разположението им. За всеки от предметите, независимо дали е с някакво практическо предназначение, или е само за украса, тя веднага и без изненада разпознаваше, че е скъп, защото никой, нито дори слепият, не може да не усети допира до добрата изработка и скъпия плат. Имаше изящни масички с извити крака, бюро, на което имаше пергамент, мастилници и пера. Две кресла, поставени под ъгъл пред камината, бяха тапицирани с плюш, по краищата на възглавничките им имаше плътни орнаменти и пискюли.

Ларк продължи, докосвайки лавицата над камината, където намери прекрасно изработени порцеланови фигурки, сред които с лекота разпозна пет различни породи кучета. Не можеше и да си представи цената на тези вещи. Във Франция беше живяла в една скромна ферма, а после в един гъсто населен градски район, преди да я изпратят в къщата на чичо й Джером. Разкошът тук едновременно я респектираше и отвращаваше.

Като продължи да обикаля стаята, тя плъзна ръце по големи картини, чиито платната бяха обградени от изискани рамки и табелки с имена, но самите те бяха така гладки, че не можа да получи никаква представа за това, какво изобразяват. Откри една кошничка за ръкоделие, пълна с копринени конци, и един шкаф, претъпкан с атлазени рокли и обточени с кожа наметала. Докосна гладката повърхност на едно огледало, което висеше на стената до шкафа и не можа да не се усмихне горчиво на отражението, което не можеше да види.

След като най-сетне обиколи цялата стая, тя отново се отпусна в леглото. Къщата беше потънала в тиха следобедна дрямка, всичко беше вече почистено и оправено и прислугата вероятно беше седнала да изпие по чаша чай. Любопитна да опознае къщата по-добре, тя се възползва от временното следобедно спокойствие и тръгна предпазливо по коридора.

Всеки ден тя като че ли откриваше, някакво ново неудобство на слепотата си. Това ужасяващо състояние правеше човека уязвим за всички онези невидими неща, за които сетивата не можеха да го предупредят. Чувстваше се така, сякаш трябва да се пази от килимите, от мебелите, дори от стените, като че ли те бяха коварни зверове, готови да се нахвърлят върху нея. Не можеше да знае дали отнякъде не я гледат любопитни очи, или пък дали в края на разходката си няма да нахлуе в пълна с хора стая. Ами стълбите в тази огромна къща — дали минаваха отдясно или отляво на нея, или пък се извиваха със смъртоносна змиеподобна грация тъкмо пред краката й?

Ларк се придържаше близо до дебелите украсени стени, а босите й крака стъпваха по ресните на килимите. Тя използваше и ръцете и краката си да открива пречките по пътя си и по време на непохватното си пътешествие срещна хубаво излъскани масички, висящи по стените гоблени и хладни каменни статуи. Веднъж, без да иска пъхна ръцете си в един огромен букет цветя и папрат, като едва не бутна вазата. Накрая пръстите й попаднаха върху излъскания парапет на стълбите и след като се хвана здраво, тя заслиза надолу, като от време на време спираше и обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, очаквайки да чуе някакви звуци. Стъпалата бяха много — трийсет и три, тя ги преброи. Те завършваха грациозно в някакво великолепно преддверие, тъй като на най-долното стъпало тя усети около себе си голямо пространство и височина, от описанието на Джейми знаеше, че тук, закачен на верига, блести чуден кристален полилей, а над него се издига свод е изрисувани ангели.

Тъкмо когато се озова в огромното преддверие, от някаква далечна част на къщата се чуха стъпки и тя, с надежда да се скрие, се стрелна през първата врата, която откри вляво от себе си.

Стресна се изненадана, дочувайки два ниски гласа от някаква стая, която се намираше само на няколко крачки. Ако се съдеше по приглушените звуци, от говорещите я отделяше затворена врата, но тъй като искаше на всяка цена да им се изплъзне, дори и да решат да излязат, тя тръгна обратно по стъпките си. Внезапно единият глас избухна и Ларк замръзна по средата на пътя.

— Не си мисли, че ще ме изнудиш!

Ларк ахна. Тя познаваше добре ядосания мъжки глас, не би могла да сбърка тази гневна интонация. „Но какво прави Себастиан О’Кийф в дома на лорд Гласмийд?“

— Под собствения си покрив ще те изнудвам колкото си искам — чу тя лекаря да отговаря с глас, в който звучеше едва сдържана ярост.

— Да я вземат дяволите твоята намеса! — отвърна Себастиан. — Отново се бъркаш, където не ти е работа!

— А ако не бях го направил, къде, по дяволите, щеше да бъдеш сега? На борда на някой кораб с осъдени престъпници? Да гниеш в тъмница? Да, Себастиан, много лоши услуги ти правих през последните няколко години.

— Никога не съм искал и една проклета трошица от фалшивата ти загриженост!

Ларк, която продължаваше да слуша разговора неподвижна като статуя, чу един от разговарящите да се приближава към вратата. Звукът я стресна и я накара да действа. Тъй като не искаше да бъде хваната в това неудобно положение, тя отчаяно заопипва облицованата с ламперия стена и накрая откри една ниша, в която имаше палма в саксия и прозорец с тежки завеси. Като се наведе и се пъхна под ресните на кадифето, тя продължи доста безсрамно да подслушва, без да може да повярва, че Себастиан О’Кийф, познава лорд Гласмийд. С интерес чу как Себастиан първи се отправи към затворената врата и сложи ръка на дръжката:

— Нямаш право да ми отказваш едно посещение. Кристофър — каза той едновременно заплашително и мрачно. — Ако я беше попитал, сигурен съм, че тя щеше да се съгласи да ме види.

— Но аз няма да я попитам — беше спокойният, твърд отговор.

— Нямаш право…

— Имам пълното право и ти го знаеш много добре! — отговори перът.

— Да те вземат мътните!

След това резето на вратата издрънча толкова рязко, че стресна Ларк. Стъпки прозвучаха опасно близо до скривалището й и изтропаха раздразнено по мрамора към преддверието. После някой отвори с такава сила външната врата, че тя се отблъсна в стената, преди отново да се хлопне.

Изглежда Себастиан беше излязъл.

Тогава Ларк чу лорд Гласмийд да промърморва една кратка и точна ругатня. Той остана в стаята, където се беше водил спорът, но сега вратите бяха отворени. Ларк чакаше, все още сгушена в малкото си убежище като мишка в дупката си, без да смее да помръдне и един мускул. Ще се свива тук колкото е необходимо, реши тя, докато перът не отиде някъде другаде и пътят й към горния етаж не остане чист.

Междувременно нови стъпки, които тя не познаваше, зазвучаха ритмично по плочите и приближиха стаята, в която беше лорд Гласмийд.

— Милорд? — каза мъжки глас.

— Какво има, О’Нийл?

— Току-що пристигна пратеник от имението. Той носи извънредно сериозно съобщение…

— Е, какво има?

Силно нетърпение, без съмнение породено от спора преди малко, изостри обикновено спокойния глас на лекаря.

— Изглежда, милорд, е имало нов бунт на селяните. Както изглежда, някои от арендаторите, които баща ви изгони от земята си, са се опитали, малко след заминаването ви днес да запалят селскостопанските постройки. Маркизът се е намесил и е бил повален с удар. Ранен е, прислужникът му искал да извика местния лекар, но баща ви отказал и настоял да бъде докаран тук. Пратеникът ми съобщи, че каретата на Уинтъруд пътува твърде бавно и ще пристигне в Дъблин доста късно вечерта.

— Каза ли пратеникът колко сериозни са раните на баща ми?

— Изглежда не заплашват живота му, а маркизът се чувства достатъчно добре, за да спори ожесточено.

— Той би спорил ожесточено и пред прага на смъртта. Какви новини има около бунта?

— Както ми казаха, той е потушен, милорд.

— Много добре, О’Нийл. Свободен си.

След като разговорът приключи, двамата се отправиха заедно надолу по дългия коридор. Като въздъхна облекчено, Ларк изчака гласовете им да заглъхнат напълно и пое към горния етаж толкова бързо, колкото позволяваше слепотата й.

Щом стигна целта си, тя седна на леглото и се отдаде на дълги и тревожни мисли.

Себастиан О’Кийф и лорд Гласмийд се познаваха, по всичко личеше, доста добре. Всъщност, ако се съдеше по думите на пера, те се знаеха от години, макар отношенията им съвсем да не изглеждаха дружески.

Ларк се запита как бе разбрал Себастиан къде е тя и защо лорд Гласмийд категорично отказа да му разреши да я види. И, което беше още по-странно, защо между двамата имаше такава очевидно люта вражда?

Тя извикваше отново и отново в паметта си техния разговор, мръщеше се замислено, опитвайки се да проумее връзката между скромния селски калайджия и един от най-влиятелните благородници в Ирландия.

Легнала по гръб, със затворени очи, тя се чувстваше така, сякаш беше застанала сред куп изпотрошени останки от плочки, представлявали някога сложна мозайка. Колкото повече се опитваше да подреди парчетата, толкова повече и по-малки ставаха те.

Жадуваше да ги смете настрани и да забрави за съществуването им, но усещаше, че за да оцелее, е необходимо да продължава упорито и да направи картината отново цяла.

Едно беше сигурно — никой не е такъв, за какъвто се представя.