Дебора Сатинууд
Луна за двама (4)

4.

— Добър ден!

С поздрава, изречен на келтски, в тъмния свят на Ларк се промъкна един нов глас. Беше грубоват и принадлежеше на възрастна жена.

— Будна ли сте, госпожице? Искрено се надявам да сте, защото съм ви донесла чаша бульон и вода да се измиете.

Откъм масата до леглото се чу шум от тракане на съдове.

— И косата ви, трябва да направим нещо с косата ви — измърмори прислужничката сякаш на себе си. — Кълна се, че е объркана като птиче гнездо.

Ларк се опита да избистри мозъка си и обърна глава към стържещия глас, но успя да разбере само част от дърдоренето. Косата й… имаше ли й нещо на косата й? Тя допря ръка до главата си, но усети само чистия и хладен плат.

— Помогнах на лорд Гласмийд да ви смени шала миналата вечер, когато ви докараха — обясни жената някъде от другата страна на стаята. — Беше изгорен и миришеше ужасно, също като горките ви дрехи. Но сте късметлийка, че е бил на вас, защото е спасил много от хубавите ви къдрици, така си е.

Успокоена от този радостен факт, Ларк отново отпусна ръка на леглото. Косата беше нейната гордост, оставена й като наследство от майка й. Всяка вечер тя отделяше време за най-малко сто разчесвания с четката от косми на глиган. Но какво каза прислужничката за лорд Гласмийд?

Ларк изпъшка и се опита да стане, като протягаше ръце, сякаш очакваше да намери нещо застрашително в самия въздух наоколо. Превръзките не й позволяваха да вижда нищо. Внезапно се сети къде се намира — под покрива на един от най-страшните врагове на нейната кауза. Тази мисъл не само я накара да изпита силна враждебност, но и да се разтрепери от страх. В ума й нахлу яркият образ на горкия й удушен чичо. Никаква милост не беше проявена към човека, заподозрян в предателство спрямо лоялисткото правителство и тя не се съмняваше, че собствената й съдба няма да е много по-различна, ако разберат с какво се занимава. В ушите й зловещо прозвучаха думите на шпионина от Вълшебния глог:

„Запомни, моме, една погрешна дума — само една малка думичка — и хубавото ти вратле ще пострада.“

— Ха така, а сега какво правите, госпожице? — запита разтревожената прислужничка, когато Ларк отметна завивката и се накани да стане. — Не може да ставате от леглото.

Като хвана раменете на Ларк, жената я бутна твърдо обратно към възглавниците. Ларк се опита да се освободи, но обгорената кожа така я заболя от усилието, че извика.

— Ето, виждате ли! — смъмри я старата жена. — Много сте слаба и болна да ходите, където и да било. Лорд Гласмийд казва, че ще ви държи тук седмици наред.

Седмици! Самата мисъл отчайваше Ларк. Утре, веднага щом събере достатъчно сили да се измъкне от леглото, с Джейми ще избягат от този лоялистки дом, ще помолят семейството на някой арендатор да ги приюти временно, докато тя си намери някаква работа. Няма да остане под покрива на врага нито миг повече от необходимото.

— Сигурно се чудите коя съм — сети се със закъснение прислужничката, докато подпъхваше завивките около краката на Ларк. — Името ми е Гриндъл.

Груба ръка, която странно напомняше птичи крак, докосна за миг пръстите на Ларк, след което се оттегли, а след нея остана само миризмата на лук.

— Лорд Гласмийд каза да ви прислужвам, докато сте тук, ще бъда точно като камериерката на някоя истинска лейди.

— К-колко е часът?

Дали поради няколкото часа почивка или заради това, че лауданумът беше притъпил болката, но думите й се удаваха по-лесно от преди.

— Около седем вечерта, госпожице. Отдавна беше време да вечеряте. Не умирате ли от глад?

Ларк се въздържа да й отговори, че често живее на ръба на гладната смърт, че със стърженето в стомаха нерядко си правят компания. Въпреки всичко тя ще изяде всяка хапка, която й предложат в разкошния дом на този пер, и всеки път ще си спомня за гладните арендатори.

— Да, Гриндъл — каза тя. — Умирам от глад.

През следващия час Гриндъл доказа, че е внимателна прислужничка. Като че ли ни най-малко не й пречеше фактът, че изранените устни и подутият език на Ларк правеха вечерята не особено елегантна; тя просто избърсваше разлятата супа, а в същото време неспирно бъбреше за нещастните просяци, които икономът трябвало да разгони от вратата преди малко.

— Нещо трябва да се направи — каза тя. — Хиляди гладуващи хора живеят на улицата. Прииждат от фермите, искат работа, а работа няма. Та човек трябва само да си подаде носа навън от някоя прилична къща и започват да го молят за петак.

Ларк лежеше замислено на възглавниците, докато Гриндъл прибираше съдовете. Ако думите на прислужничката са наистина верни, това не предвещава нищо добро за намерението й да намери работа в Дъблин. Чудеше се дали на двамата с Джейми не им предстоят големи трудности занапред. Може би в края на краищата ще се наложи да позволи на Себастиан да й помогне…

— Сега, дали ще успеем да ви срешем косата, как мислите, госпожице? Донесох една ножица да изрежем опърленото, а негова светлост ми даде шишенце парфюм, за да премахнем миризмата на изгоряло. Той каза, че трябва да минат един-два дена, преди да мога да ви измия косата.

Ресането не беше приятно, защото на главата на Ларк имаше една голяма болезнена подутина, но тя се успокоила, когато чу не повече от три кратки рязвания с ножицата. Обгорените кичури обаче издаваха отвратителна миризма, така че и двете жени похвалиха подаръка на лекаря като внимателен жест.

— Гриндъл — започна Ларк, — ами къщата… голяма ли е или малка, в центъра на града или в покрайнините?

— О, доста е голяма, госпожице — отговори важно прислужницата. — И се намира на улица „Хенриета“, накрая на града. Имаме хубава градина, която е много красива през лятото.

Като остави четката настрани, Гриндъл сниши глас и започна тихо да шепне, все едно споделяше някаква тайна.

— Долу има един свещен извор, госпожице… в средата на градината. Бълбука под храст диви рози. Извира направо от земята, наистина, и е чист и свещен.

Ларк не отвърна нищо само се отпусна още повече върху възглавниците, затова прислужничката се приближи и продължи:

— Свещената вода има лечебна сила. Моята майка и нейната майка преди това са знаели как да правят от нея специален лек. Хората от близо и далеч винаги са идвали при нас за лекове. Рибарите дори държат пълни бутилки от тях, окачени на лодките си. Държи злото надалеч, наистина.

Гриндъл направи една драматична пауза, а после заговори бавно и тържествено, сякаш се наслаждаваше на собственото си знание.

— Лечебното питие трябва да се смеси с жив мъх, изстърган от костите на череп… и тя се изкикоти. — Да ви кажа, намирам части от черепи по старите бойни полета. Отвратителни неща. Когато пие лека, този, дето иска да се излекува, трябва да каже една особена молитва. Но повече от всичко друго… трябва да вярва.

Прислужничката се наведе над леглото, и заля Ларк с лучения си дъх.

— Лорд Гласмийд, разбира се, не вярва в него, щото нали е човек на науката. Но ако вие искате, госпожице Балинтър, мога да ви донеса от него.

Като потисна тръпката на отвращение, Ларк се дръпна назад и поклати глава. Макар свещените кладенци и вълшебните лекове да бяха до голяма степен част от нейната собствена вяра, странната настойчивост на прислужничката и зловещите подробности я отблъскваха.

— Не ми вярвате, нали? — изсумтя жената. — Е, може да си промените мнението, преди да си тръгнете от тази къща. Ако го сторите, само ми кажете една думичка.

После тя отново се зае с четката. След известно време се разсея и одраска болезнено главата на Ларк, но Ларк нито се дръпна, нито извика. Когато за пореден път скъпият аромат на чайна роза беше нанесен в косата й, преди обърканите къдрици да бъдат разресани, тя запита:

— Има ли господарка в този дом?

— Няма никаква. Лорд Гласмийд няма съпруга, а бедната светица — майка му — умря при неговото раждане. Лека й пръст. Страшно лоши родилни мъки. Тя се напъва и крещя три дни подред и почина тъкмо когато бебето се измъкна измежду краката й. Умря точно тук, в леглото, дето сега лежите вие.

— А баща му?

— Старият маркиз е още жив, макар да казват, че не е съвсем здрав. Той живее в старото имение в провинцията. Беше важна клечка в Парламента, преди да се разболее — тя изсумтя. — Някои хора казват, че си е заслужил болестта, с всичките тези пари и с хубавия живот.

Дори тук, помисли си Ларк, е очевидно недоволството на бедните от разточителството на богатите. Споменаването на човека, изхвърлил чичо й, подклаждаше гнева й и тя започна да си припомня многобройните злини, сторени от маркиза. Преди три години, когато чичо й направи някои подобрения в къщата, маркизът удвои арендата, така че Джером се принуди да дава почти всичкото получено зърно за наем, като остави само едно малко парче земя с картофи за храна на собственото си семейство. Предишната зима, когато се родиха малко картофи, тримата почти умряха от глад и се наложи да заемат пари от омразния лихвар, който вземаше висока лихва. За да му платят, трябваше почти шест месеца да се лишават от обичайното говеждо в неделя.

Ларк се запита какви ли са отношенията на лорд Гласмийд с неговия противен баща. Всъщност, щом маркизът е болен, дали синът не командваше огромното имение?!

— Лорд Гласмийд често ли посещава баща си? — попита тя.

— О, да. Толкова често, колкото му е възможно. Той се разбира добре със стареца, угажда му. А старецът смята, че светът се върти около нашия лорд Гласмийд. — Гриндъл остави четката настрани и завърза с панделка току-що сресаната коса.

— Разбира се. Те двамата често се карат. Старецът никога не е съвсем доволен от това, което върши младият. Не е тайна, че маркизът настоява синът му да се ожени до една година — наследници и така нататък, нали разбирате.

— А има ли… дама?

— Десетки — побърза да отговори Гриндъл, на която се харесваше да клюкарства. — Но този точно няма да е лесна плячка.

— Защо мислиш така?

— А как иначе? Той няма време да ухажва дамите. Работи от зори до мрак. Пациентите му се редят пред вратата още преди да съмне — той, видиш ли, преглежда и бедните, не само тези, дето има с какво да си платят.

Гордостта в тона на Гриндъл даваше да се разбере, че неприязънта й към маркиза не включва неговия син.

— Освен това той всеки ден прекарва по няколко часа в сиропиталището, където лекува малките дечица.

Гриндъл прекоси с шумолене стаята и след миг Ларк чу как тя отмества завесата пред камината, а после и ясно доловимото тракане, когато взе ръжена от поставката.

— Не мога да оставя огъня да изгасне, нали така — каза Гриндъл, като се изкикоти многозначително. — Това гневи феите. Ако дойдат да се стоплят до огъня през нощта, а в огнището е студено — тя замълча, за да подчертае следващите си думи, — те вземат душите на хората, които живеят в къщата.

Ларк не се смяташе за много чувствителна, но тези зловещи откъси от народния фолклор я потискаха. Подробните рецепти на Гриндъл за магически лекове вече бяха раздразнили и без това опънатите й нерви.

Тя потрепери.

— Кога… кога ще се върне лорд Гласмийд?

— Не мога да ви кажа, госпожице. Никога не знаем кога да го очакваме. Обикновено се връща късно, понякога доста след полунощ.

Тя взе подноса от вечерята и четката за коса.

— Е, звънецът е до вас. Звъннете, ако ви трябва нещо и аз ще дойда.

— Бихте ли довели брат ми? — помоли Ларк. Гриндъл се замисли.

— Ами, Негова светлост каза, че ще може чак утре, но едно малко посещение, струва ми се, няма да навреди. След малко ще го доведа. А вие дотогава си почивайте.

 

 

— Ларк?

Загриженото тъничко гласче прекъсна дрямката й, но звукът зарадва Ларк и тя инстинктивно протегна ръце.

Шестгодишният Джейми не прегърна веднага сестра си, вместо това изпусна със свистене въздух през дупката, образувана от липсващите предни зъби.

— Изглеждаш като призрак, омотана в тези парцали.

— Че щеше ли някой призрак да си говори така с тебе, а? — закачи го Ларк. — Ела, хвани ми ръцете. Аз не те виждам, както се досещаш.

Все още малко сдържан, Джейми поседна на леглото на сестра си и хвана превързаните й пръсти.

— Защо са ти завързани очите? А защо лицето ти е червено? Ще бъдеш ли пак добре?

— Да — успокои го тя. — Ще отнеме малко време, но лекарят каза, че ще ми мине като на кученце. Сега кажи ти как си? Яде ли добре?

— О, да!

Въпросът й като че отприщи цял поток въодушевление и Джейми започна неспокойно да се върти на мястото си.

— Това място е страхотно, Ларк! На вечеря имаше шест различни вида торти и големи купи с плодове, и пунш с цвета на онези ягоди на пазара, дето никога нямаме достатъчно пари да купим. И наоколо не се вижда нито едно от ония неща — добави той, като очевидно имаше предвид големите парчета осолено говеждо със зеле, които понякога ядяха у дома.

— А след това… — гласът му прозвуча смутено — едва не ми стана лошо от захаросаните ядки.

Ларк можеше да си представи как големите му зелени очи са поглъщали сладките лакомства, които преди това беше виждал само през витрината на някоя скъпа сладкарница.

— А тази къща, Ларк, е като… като замък. На таваните има изрисувани ангели и навсякъде има големи каменни статуи на голи хора. Има даже златни столове и сребърни тенджери, а лампите, дето висят от тавана, са направени от огромни бели диаманти.

Ларк усещаше огромната възхита на брат си от това, което ги заобикаляше, но вместо да я забавлява, това само засилваше презрението й. Голяма част от Ирландия гладуваше, докато хора като този пер тънеха в своето нечестно спечелено богатство. Каква мерзост!

— Джейми — каза тя ядосано, макар да се опитваше да прикрие обидата си, — лекаря… видя ли го?

— О, да — отговори брат й, а тонът му ясно издаваше неговата привързаност. — Той е добър, изискан джентълмен. Знаеш ли какво направи? Донесе ми една кутия с играчки и каза, че са били негови, когато е бил малко момче. Никога преди не съм виждал такива. О, там имаше едно малко петнисто конче, което се движи на колела, и една дървена кукла — аз не можех да дърпам както трябва конците, но лорд Гласмийд го правеше много хубаво. Той…

— Джейми — прекъсна го Ларк, силно раздразнена от това, че той толкова харесва богатия аристократ, — знаеш, че сме тук само за малко. Щом си тръгнем, ще заживеем както преди.

Джейми се умълча, очевидно не можеше да разбере защо му се карат, след като на него просто му е било весело.

Ларк знаеше, че би трябвало да се извини, но не го направи. Тя се надяваше малкото й братче наистина да се забавлява тук, да го глезят непрекъснато, никога да не забрави вкуса на лукса. Може би по-късно, когато стане мъж и започне да се труди денем и нощем, само за да не умре от глад, ще си спомни грешното изобилие в дома на благородниците и несправедливостта ще запали в гърдите му огън, не по-малко силен от онзи, който гореше у самата нея. Ако обикновените хора не завоюват своята независимост в скоро време, Ирландия ще има нужда от предани млади водачи, които да продължат делото.

Та погали нежно ръката на брат си.

— А как изглежда лорд Гласмийд? — попита тя неволно, като си спомни силните ръце, които й даваха опора в мрака.

Без да се колебае, Джейми отговори:

— Той изглежда точно като Икар на картината в онази стара книга с митове, дето ни я даде свещеникът, онази за човека с восъчните криле. Страшно висок, с руса коса. Много ми се усмихваше и се смя непрекъснато, докато мърдах куклата, но… — гласът му затихна.

— Какво „но“?

— Ами, мисля, че не беше истински весел.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… очите му бяха тъжни.

Тази забележка се дължеше на неосъзнатата наблюдателност, присъща на малките деца.

— Хъм! Не би трябвало да са тъжни — отсече Ларк. — В края на краищата той има всичко, което би могъл да си пожелае — включително една дузина къщи, от които баща му съвсем наскоро изгони почтените арендаторски семейства.

Разгорещената й тирада накара Джейми да замълчи.

— Ох, извинявай, малкият ми — каза тя, като се премести непохватно, за да го погали по главата. — Не можеш да разбереш какво кара бедната ти глупава сестра да е така заядлива днес.

Успокоен, Джейми стисна пръстите й.

— Разкажи ми за снощи, миличко, за пожара — помоли го тя, като се мръщеше съсредоточено. — Уплаши ли те много?

— Не, аз не знаех нищо за пожара, докато не ме събуди непознатият, дето ни докара тук. Главата ми беше замаяна от сиропа за кашлица, дето ми беше дала, но си спомням, че той ме взе на ръце и ме изнесе навън. Литъл Дън беше впрегнат в каручката, а ти лежеше отзад. Мъжът ме сложи да легна до тебе и ме зави, струва ми се. След това не си спомням много — само как се събудих в едно голямо легло, дето имаше пух във възглавниците.

Ларк изпита чувство на огромна благодарност към непознатия, спасил живота й. Тя се надяваше да разбере кой е той, за да може да му се отблагодари.

— Как изглеждаше непознатият, Джейми? — попита тя. — Сигурен ли си, че не е някой човек от селото?

Братчето й се замисли над въпроса.

— Не знам. Беше ужасно тъмно и аз едвам си държах очите отворени. Но…

— Какво? — настойчиво попита тя.

— Той имаше черен кон, огромен силен звяр. Беше завързан отзад към каруцата и през целия път сумтеше и пръхтеше. Отначало мислех, че е част от някакъв сън, но сега си го спомням ясно.

— Хм, чудя се как така този мъж е минавал оттам в толкова късен час.

Тази тема, изглежда, умори Джейми и той започнала се върти на мястото си и да си тананика нещо. Болката от обгарянията напомняше на Ларк за себе си и тя попита:

— Има ли кой да се грижи за тебе в тази къща, миличко?

— Да. Лорд Гласмийд помоли едно от момичетата в кухнята да ме гледа. Името й е Мег.

— Хубаво. А сега можеш ли да отидеш и да я намериш. Аз имам нужда да си почина малко.

След като той излезе тичешком от стаята, Ларк се настани по-удобно на възглавниците. Нещо смътно я тревожеше в описанието, което Джейми даде на непознатия, или по-скоро в това на коня му. Онзи страшен конник, който беше видяла точно преди пожара, яздеше абаносов на цвят кон. Нима той беше подпалил обора, а после се беше върнал да я спасява?

Ларк се обърна на една страна, намръщи се от силната болка в бузата, а после въздъхна, без да успее да реши загадката. Не можеше да направи нищо друго, освен да настоява лекарят да й каже името на тайнствения спасител, въпреки че той, изглежда, нямаше голямо желание да го стори.

Тя много искаше да говори със собственика на буйния черен кон.

 

 

Струваше й се, че само за миг е затворила очи, когато някакъв шум я разбуди — тракането на ръжена се смесваше със звъна на часовника, който отброи единадесет. Няколко секунди по-късно някой внимателно я покри с юрган.

— Кой е? — попита тя разтревожена, като се изправи и седна. Мразеше тази превръзка около очите си.

Някаква ръка докосна нейната върху завивките. Имаше позната форма и големина; беше гладка, каквито са обикновено ръцете на хирурзите, без да е мека. Ларк си помисли, че винаги ще си спомня тази ръка такава, каквато беше тази вечер — топла, тя обгръщаше замръзналите й пръсти като ръкавица през зимата.

— Вашият уморен лекар — съобщи Кристофър, — който се извинява, че днес ви е сложил в края на списъка… но имате злощастната привилегия да сте на удобно място — на път за спалнята му.

Гласът му беше топъл и гърлен, ръката, хванала нейната, беше твърда и в ума си Ларк си представи онзи Икар, за когото говореше Джейми — избледняло изображение в опърпана детска книжка.

В същото време тя чуваше едно вътрешно предупреждение, зов за самосъхранение:

„Той е син на маркиза на Уинтъруд, член на онова благородническо съсловие, което ти презираш, враг и на теб, и на каузата ти.“

Въпреки това някак си не можеше да изпита гняв.

— Имали сте дълъг, тежък ден? — попита тя нежно.

Събеседникът й се наведе към нея, седна и от тежестта му пухеният дюшек потъна надолу.

— Напоследък всички дни са дълги.

В гласа му звучеше силна умора. Ларк беше преценила, че той е от хората, които могат да издържат дълго, затова й се струваше, че не е искал дотолкова да издаде изтощението си, но то беше проличало пряко волята му. Може би поради превръзката около очите ушите й бяха станали по-чувствителни от обикновено и можеха да разпознават оттенъци на чувствата, които иначе биха останали незабелязани.

Сега усещаше как той я оглежда внимателно, така, както лекар оглежда своя пациент, като търси симптоми и признаци на страдание. При първата им среща беше осъзнала, че този мъж може да изпита силно съчувствие. С едно обикновено докосване на ръката или снижаване на гласа той можеше да я накара да мисли, че цялото му внимание е съсредоточено върху нея. Запита се каква ли сила и магнетизъм би съзряла в очите му, ако само можеше да ги види.

Нямаше как да знае, че Кристофър я оглежда много повече като млад мъж, който преценява достойнствата на една жена, отколкото като лекар, който преглежда своя пациент. Той никога по-рано не беше виждал косата й, тъй като качулка или забрадка винаги покриваха главата й. Сега тежките махагонови къдрици падаха до кръста й и блестяха на светлината на огнището.

Той се отмести леко, съблече черния фрак, нави ръкавите на ризата си и накара мислите си да се ограничат на едно по-професионално равнище.

— Кажете, как се чувствате тази вечер? По-добре ли сте от последния път, когато ви видях?

Всъщност тя се чувстваше доста по-добре заради самото му присъствие, но не можеше да признае това, дори и пред себе си.

— Да — каза тя. — Болките намаляха. Най-много ме мъчи бузата и пръстите на лявата ми ръка.

— Имате ли нужда от още лекарство?

— Мисля, че ще мога да издържа и без него, благодаря.

— Но аз не искам „да издържате“. Искам да изкарате една спокойна нощ и ако за това трябва да вземете още една доза от лекарството, ще ви я дам. Не е препоръчително, разбира се, да се взема дълго време — никога не рискувам пациентите ми да се пристрастяват.

— Ами превръзката на очите? — попита тя, като докосна с пръст бинта.

Отговорът беше категоричен:

— Мисля, че засега е добре да не я махаме.

После до устните й беше поднесена още една доза лауданум — няколко горчиви капки в една лъжица, — а след това и чаша подсладен чай. Докато пиеше, чу как лекарят се занимава с някакъв друг предмет.

— Това е смес от танин и други успокоителни — обясни той, докато леко мажеше по челото и слепоочията й някакъв мазен мехлем. — Тя ще помогне да се излекувате. Докато бяхте в безсъзнание, слагах на всеки няколко часа лед и мокри компреси. Един от помощниците ми ще продължи да го прави известно време, ако аз нямам възможност.

Като приключи работата, Кристофър взе една кърпа да избърше мехлема от ръцете си, а очите му отново се устремиха към красивата коса на пациентката. Оттам вниманието му се прехвърли върху лицето й, а после върху извитите й плътни устни. Беше дошло времето да подхване една тема, която съвсем не му харесваше.

— По някакво съвпадение — каза той, сякаш между другото — днес имах още един пациент с изгаряния, малко момче, което преобърнало върху себе си чайника с врялата вода и си изгорило ръцете.

— Бедното създание. Много ли го болеше?

— Не повече, отколкото ви боли вас, струва ми се.

— Все пак… болката трябва да е по-жестока, когато напада млад и невинен човек.

— Говорите така, сякаш не смятате себе си за млада и невинна — пошегува се той.

— Ако смятате, че осемнайсет години означава млада, значи съм млада. Но не съм невинна.

Кристофър се засмя и осъзна, че го прави за пръв път този ден.

— Изкушавате ме да направя една неблагоприлична забележка, но аз ще бъда джентълмен и ще се въздържа — поне докато не ви опозная по-добре.

Ларк съжали, че е формулирала така мисълта си, а още повече се засегна от начина, по който той се забавляваше. Понечи да го осведоми, че няма да има възможност да я опознае по-добре, тъй като утре си тръгва. Но си удържа езика зад зъбите, понеже разбираше, че трябва да си тръгне скришом. Боеше се, че лорд Гласмийд, като се има предвид неговата проклета вродена склонност да командва, няма да позволи на никой пациент да си тръгне, преди той да е дал разрешение за това.

Проницателните очи на Кристофър забелязаха как устата на Ларк се отвори и пак се затвори, като че от някакво хрумване, и това го накара да се замисли. Тя със сигурност има някакви особени намерения. Но какви? Трябва да внимава да не я насилва за нищо, за да не се запъне, както често прави, като магаре на мост. Ще трябва да се отнася по-внимателно с тази червенокоса бунтовничка.

— Имате ли да ми кажете нещо, лорд Гласмийд? — попита тя, като прекъсна мислите му.

Стори му се, че тя вложи в титлата му почти незабележима подигравателна нотка, но това не го разсърди, а само го развесели.

— Да — отвърна той. — Надявах се да отложим този разговор за утре, но след като сте будна и сте напълно в съзнание, ще обсъдим нараняванията ви сега.

Тя чакаше. Натискът на ръката му се засили, а гласът му стана сериозен и загрижен.

— Казах ви тази сутрин, че имате едно-две сериозни изгаряния, спомняте ли си разговора ни?

Тя кимна.

— Както казах, всички те ще заздравеят, повечето са само повърхностни. Кожата, разбира се, ще остане чувствителна известно време, трябва обаче да се постараем да запазим най-сериозните рани от инфектиране. Но не очаквам никакви усложнения. Раната на ръката ви дали случайно не е от копитото на понито?

Тя се намръщи и съсредоточи мислите си.

— Ами, струва ми се, че помня как то ме ритна… да, така разбрах, че съм го намерила сред пушека. Но вие откъде знаете?

Той се засмя тихо.

— Точно над лявата ви китка има ясен отпечатък от подкова.

Тя се усмихна леко и се опита да раздвижи ръката си. Малко болеше, но се движеше съвсем нормално.

— Не е сериозно — увери я Кристофър. — Но — той замълча за малко, — боя се, това не се отнася за бузата ви.

Ларк усети, че той отново става от леглото. Стори й се, че отива към камината, но не беше сигурна, защото килимът приглушаваше стъпките му. Реши, че не е сигурен как да продължи разговора.

— Какво има? — попита тя с глас, който постепенно се засилваше и издаваше тревогата й. — Кажете ми.

Огънят изпращя, а веднага след това по мокрия паваж отвън се чу глух тропот на копита. До камината Кристофър прокара, нерешително ръка през русата си коса и се загледа в младата пациентка. Беше наложително да я задържи колкото е необходимо. Би било глупост да се остави един ценен член на нелегалната организация да броди наоколо в подобно безпомощно състояние. Тя не само знаеше много тайни, но, което е по-важно, той се страхуваше, че някой я е разкрил и смята да използва това срещу нея. Разбираше, че тя сигурно се ядосва, дето трябва да остане в дома на мъж, когото смята за лоялист, но не можеше да й разкрие истината за себе си. Не можеше също така да остави своята фея да си тръгне и да попадне право в лапите на опасността. Той веднага отхвърли идеята, че по-личен, дори егоистичен мотив е причината за желанието му да я задържи.

Несъмнено извинението с изгарянето трябва да бъде използвано най-пълноценно, дори може би с известни преувеличения. Колкото до другите последствия… боеше се, че тя още не е достатъчно силна да научи за тях. Най-лошото просто ще трябва да почака.

Все още на мястото си до камината, той погали с ръка кутийката за ръкоделие на майка си, отвори разсеяно сребърния капак, а после прикова поглед в лицето на Ларк.

— Напоследък се появиха нови, по-съвършени методи за лекуване на изгаряния, госпожице Балинтър — започна той предпазливо. — Бих искал да ги обсъдя с вас. Проявявам значителен интерес към този клон на медицината, години наред съм учил при европейски лекари, които претендират да са компетентни в тази област. Мехлемът на бузата ви, например, съдържа бактерициден препарат, чиято рецепта научих от един хиндуистки лекар, когато миналата година той чете лекция в Рим.

Кристофър затвори капака на кутийката и добави:

— В редица случаи като вашия, успях да предотвратя оставането на белези.

— Какво искате да кажете? — попита тя и неспокойно се размърда в леглото. Невъзможността да вижда лорд Гласмийд я отчайваше. Чувстваше, че той иска да й съобщи нещо страшно и много й се искаше да види израза на лицето му, сякаш така щеше да разбере истината.

Като се подготви да се справи с евентуална истерия, Кристофър се приближи към леглото.

— Лекарите винаги искат да спестят на пациентите си неприятните неща — каза той нежно, — но ще бъде честно само ако говоря открито. Бузата ви е пострадала… пострадала е сериозно. Вярвам, че при подходящо лечение ще остане само малък белег. Но трябва да ми обещаете, че ще останете тук до тогава, докато аз не сметна, че е благоразумно да си тръгнете.

Думите му направиха огромно впечатление на Ларк. Тя веднага се замисли за вида си и наведе ниско глава, изплашена, че лицето й може би е ужасно, много по-грозно, отколкото някога си е представяла. Дали сега не беше някоя нещастна развалина с обезобразено лице, изрод, който трябва да се крие от дневната светлина?

Минаха няколко секунди. Тя преглътна сълзите си и потрепери. Искаше да дръпне рязко превръзката от очите си, да помоли за огледало и да види сама какво е станало с лицето й, но също толкова силно искаше и да не го вижда.

Тя овладя гласа си, заговори по-ниско, за да прикрие треперенето, и, вместо да поиска огледало, попита:

— Тогава видът ми… трябва да е доста неприятен?

Лорд Гласмийд незабавно се приближи до нея, седна на леглото и сложи двете си ръце на раменете й. Пръстите му бяха силни и настойчиви, сякаш искаше да привлече вниманието й към това, което имаше да каже. Тя усети приятната му миризма — на сапун и на бренди, което сигурно беше изпил след вечеря.

— Мога да ви уверя в противното — каза той. — Видът ви не е грозен. Аз просто мислех…

Беше се навел толкова близо към нея, че чуваше дишането му, почти чу как изречението замря на устните му.

— Помислихте какво, лорд Гласмийд?

Кристофър въздъхна, защото разбираше, че е стъпил на твърде опасен терен, и никакъв такт не може да го спаси. Той свали ръце от раменете й, потърка брадичката си и продължи:

— Е, тъй като е естествено една хубава млада жена да се гордее с външността си, особено, ако е все още свободна…

— Искате да кажете, че си търси съпруг — отсече Ларк.

Кристофър не успя да потисне усмивката, предизвикана от честната формулировка. Все пак беше извънредно щастлив, че тя не може да я види.

— Да — съгласи се той, — която си търси съпруг.

— И това лечение… отново ще ме направи подходяща партия?

— Не съм казал, дори не съм намеквал, че сега не сте, както вие се изразявате, подходяща партия.

— Напротив, направихте го, лорд Гласмийд, независимо дали сте искали това или не.

— Не ме съдете несправедливо, госпожице Балинтър. Думите ми също така изразяваха мнението, че сте хубава.

— Един комплимент, за който, изглежда, трябва да ви благодаря — отвърна тя кисело. — Ако ви разбирам правилно, в случай че не се съглася с лечението, което предлагате, ще се превърна в нещастна белязана стара мома.

Кристофър се замисли в кой точно момент е сбъркал в подхода си. Беше очаквал, че след като спомене за белязаното лице, ще има сълзи или писъци, но не и насочено лично към него възмущение.

— Моите извинения — каза той. — Съвсем не си представях, че този разговор ще стане толкова деликатен. Боя се, че съм ви накарал да стигнете до грешни изводи, колкото до сериозността на обезобразяването — не е толкова ужасно, колкото вероятно си представяте.

Обезобразяване. Употребата на тази дума потвърди страховете на Ларк. Закъснялото уверение, че изгарянето не е чак толкова страшно, й звучеше като обикновена безсмислена баналност.

Противопостави се на желанието да допре ръка до бузата си. Неочаквано за пръв път погледна на лорд Гласмийд не като на омразен аристократ или на добър лекар, а като на мъж. Усещаше, че той е привлекателен и млад. Дали не гледа лицето й с мисълта колко отблъскващо е то за очите? Дали не изпитваше съжаление към нея? Тя обърна леко глава, сякаш да се скрие от погледа му.

— Защо предлагате да направите това за мене? — попита тя. — Положително знаете, че съм само една бедна селянка. Не мога да ви платя за услугите. Всъщност, смятах да си тръгна оттук утре сутринта.

— Не! Няма да си тръгнете оттук, докато аз не разреша. Не можете да се върнете в някаква мръсна колиба от кал, без да рискувате да се получи инфекция.

Неговата арогантност веднага разпали враждебността на Ларк. Понечи да му каже, че вече не разполага с мръсна колиба, където да се върне, но замълча. Чувстваше, че сега не е моментът да се оплаква.

— Ще си тръгна, когато поискам — заяви тя. — И никой надут лекар с твърде високо мнение за себе си не може да ме спре.

Кристофър изгаряше от желание да отвърне, че ако реши, може много лесно да я заключи в тази стая, но не беше в настроение да изтърпи изблика от женски превземки, който подобна забележка сигурно щеше да предизвика. Освен това тя може да заподозре, че зад подобна разгорещеност се крият някакви мотиви.

— Ще говорим за това по-късно — каза той с принудено спокойствие, но с намръщено лице. — Освен това не очаквам да ми се плати за услугите. Всъщност изпитвам особен интерес към вашия случай, макар че сега няма да обяснявам причините за това. И така, ще обмислите ли въпроса за лечението?

— Ще обмисля всичко, което казахте — каза му тя студено. — Ако нямате нищо против, предпочитам да не говорим повече тази вечер.

— Госпожице Балинтър…

— Моля ви — прекъсна го тя. — След един-два дни ще ви кажа отговора си. Междувременно, ще съм ви много благодарна, ако престанете да ме съжалявате…

Тя вирна брадичка с намерение да го обърка.

— Да, милорд. Това, че не мога да виждам лицето ви, не означава, че не мога да разбера какво мислите.

Кристофър стана. Постоя малко до своята храбра малка пациентка със скръстени ръце и смръщено чело, като се чудеше на стоическата й съпротива.

Ларк усещаше погледа му върху себе си, усещаше, че гледа лицето, което нарече обезобразено. Не можеше да понася този внимателен оглед. Тя вдигна юргана, уви се в него и се обърна на другата страна, с което явно искаше да му покаже, че е време да си върви.

Кристофър въздъхна отчаяно. Целият ден беше ужасен и това съвсем не бе удовлетворителен завършек. Но той докосна нежно косата на Ларк и я погали.

— Лек сън.

След миг Ларк чу как той излиза от стаята. Тя не се премести нито на сантиметър, не помръдна нито един мускул, просто остана заслушана, докато премерените стъпки на врага й не заглъхнаха.