Дебора Сатинууд
Луна за двама (18)

18.

— По дяволите, Ларк! Последните няколко дни щях да полудея от тревога за теб, мина ми какво ли не през главата, представях си какво може да ти се е случило в ръцете на онзи арогантен ирландски франт!

Върджил възбудено говореше, докато конят му се насочи към една заблатена местност, която бе опасна дори през деня.

— Много ми бе трудно да мълча — продължи той. — Да слушам, докато той си играеше с теб на котка и мишка и ни унижаваше с обидите си. Как ми се искаше да го фрасна! Кълна ти се, още ме сърби ръката да му размажа физиономията!

Като дръпна поводите, той намали хода на шарения жребец, докато се изравни с коня на сестра си.

— Но не съм толкова глупав — добави той. — Мръсникът е поне една глава по-висок от мен и с два пъти по-широки рамене.

— Щеше да е глупаво да го провокираш — съгласи се Ларк. — Той трудно излиза от релси, но веднъж като се ядоса, става страшно. Ти постъпи умно, макар и да се наложи да понесеш този удар върху честта си. Освен това неговото предположение за нашите отношения бе най-доброто прикритие. А и той… по никакъв начин не ме нарани, когато ги напусна.

Тя се изчерви, като си спомни епизода, който така я бе изтощил. Колкото до Кристофър — той дори не бе минавал покрай прага й, откакто се случи този ужасен инцидент.

— Несъмнено той има собственическо отношение към теб — каза Върджил, който не искаше да прекрати темата. — Това никак не ми хареса.

— Това е маниер на хората от неговата класа — каза тя като се опитваше да потисне емоцията в гласа си и с надеждата, че с това обяснение ще сложи край на темата.

Конят й внезапно спря и брат й нетърпеливо дръпна непокорното животно за поводите, за да го накара да прекоси тесния, изгърбен мост, в средата на който се намираха.

— Съжалявам, мъничката ми. Тези опърничави животни, които вземаме под наем, никак не са гледани — наистина, те са най-мършавите и болнави същества, които някога съм яздил. Но ще ни отведат дотам.

— Какво е времето, освен че е влажно и има остър вятър? — попита Ларк, като се сгуши по-надълбоко в наметалото си.

— Има луна, която на моменти се закрива. Облаците са нависоко, на големи парцали, зад които луната се губи от щастие, смятам, че няма да вали, макар че може да замръзнем от студ, преди да сме завършили задачата.

Старата, не импрегнирана кожа на седлото му проскърца, когато той се извърна назад.

— Света дево, този път е съвсем пуст! От четири мили не съм видял дори и краварник. Пътеката е толкова лошо очертана и влажна, че няма да се изненадам, ако с нашите тромави кончета потънем в някое блато.

— Мисля, че чувам морето — каза Ларк, като се понадигна на стремената си и изви шия, за да се заслуша.

— Не и аз — каза Върджил. — Чуват съм, че…

— Слепите хора развиват остър слух — довърши тя, когато той се поколеба.

— Ами, да.

— Вярно е.

Около две мили те яздеха в тишина по мъгливия, вълнообразен бряг с плътно нахлупени качулки срещу острия, влажен морски вятър. Конете сякаш забавиха ход, понаведоха главите си изпънаха уши, сякаш устояването на челния вятър им представляваше голямо усилие.

— А! — възкликна Върджил. — Знакът, който ти описа, изникна ей там до пътеката.

— Подмини го — започна да го напътства Ларк, която трепна от вълнение поради наближаването на срещата й с агента. — После ще видиш нашия път да се стеснява до нещо като пътечка за прекарване на овце, тясна и дълбоко набраздена. Ако я следваме четвърт миля, ще ни отведе близо до малка горичка от наклонени от вятъра явори. Ти можеш да ме изчакаш под клоните им, а аз ще продължа малко нататък до мястото на срещата с нашия сподвижник.

— Това място е мрачно и зловещо — каза Върджил. — И, мили боже, никога не ми е било толкова студено! Вятърът реже като нож.

С нетърпеливо подръпване на поводите и лек удар в хълбоците на животното той потегли напред.

— Когато свободата на Ирландия бъде извоювана и моята работа свърши, кълна се, че няма да мръдна от Южна Франция!

Малко по-късно той помогна на Ларк да слезе от седлото и когато замръзналите й пръсти стъпиха на вкочанената от студ земя, тя изтръпна от болка и леко се залюля на краката си.

— Трябва да ми помогнеш да се ориентирам, Върджил — каза му тя, като трепереше от студ без топлината на коня. — Трябва да намеря пътеката, да изкача хълма и да чакам под Феъри Торн до скалата над морето.

— Ларк… — поколеба се брат й, очевидно несъгласен с плана. — Не можеш да направиш това. Не искам да те обидя, но, за бога, можеш да паднеш в морето! Как ще разбереш къде точно стъпваш?

— Върджил, няма да слушам опяванията ти отново. Нареждаш като стара баба. Ходила съм по тази пътека милиони пъти по тъмното и знам всяка ивица наизуст. Тя е дълбока бразда в пясъка, покрита със снопове трева от двете страни. Няма да е трудно да се придържам о нея и по звука на морето ще се ориентирам къде да се спра и да чакам.

— Това не ми харесва. Не виждам причина да не отида аз самият или поне да те придружа по пътеката.

— Съществува една много сериозна причина, която съм ти повторила поне дванайсетина пъти, откакто сме тръгнали. Агентът няма да се появи, ако разбере, че го чака някой друг или ако види, че някой ме придружава. Това е условие, което уговорихме с пратеника още преди да се бяхме срещнали и без съмнение е необходимо, за да защитава самоличността му.

— Е, много добре — каза ядосано Върджил, като се предаде най-накрая. — Ще те чакам тук, щом така трябва. Но предаването на съобщението ще ти отнеме само няколко минути и ако не се появиш в разумно време, ще дойда да те взема.

— Съгласна съм. Сега ме заведи при пътеката.

Той се подчини и след минута пусна лакътя й с явно нежелание. След това тя тръгна сама, минавайки под няколко яворови дървета, чиито клони виеха жално под напора на вятъра, който брулеше върховете им. Треперейки, почти изцяло скована от студ, тя бавно си проправяше път през дънерите, като неотклонно се придържаше към разровената от копита пътека.

Дори и когато виждаше, това място й се струваше зловещо, изоставено от хората и посещавано от духове, сякаш забравено от всички, освен от онези призрачни същества, които си намираха работа там. Сега тя не можеше да види дори и най-смътните очертания на напукания и вдлъбнат пейзаж — той оставаше само спомен. Вместо него бученето на големите вълни и звукът от свиренето на вятъра изпълваха сетивата й, разклащайки увереността й.

Тя извървя около трийсетина крачки. Призрачните очертания на Феъри Торн трябваше да са вече наблизо. Дали той я гледаше от наблюдателния си пост, дали следеше със скрит поглед напредването й?

Шумът от морето стана оглушителен, несигурното й чувство за ориентация я напусна и тя се зачуди дали не се е приближила твърде много до скалата. Побоя се да отиде по-нататък. Изведнъж не можеше да различи дали е с лице към изток или към запад, зачуди се дали Феъри Торн се намира от лявата й страна или от дясната. Сърцето й заби учестено. Завъртя й се главата и трябваше да напрегне мускулите на краката си, за да не се залюлее и да не падне.

— Не губете съзнание и не падайте в морето, преди да сте ми предали съобщението.

Гласът идваше от тъмнината, почти неуловим сред тътена на прилива. Но ръката, която хвана Ларк за рамото бе доста осезаема, стискането бе толкова силно, че я накара да се намръщи. Тя я поведе няколко стъпки назад, което я накара да осъзнае, че е стояла опасно близо над пропастта.

— Нямаше да падна — противопостави се тя, раздразнена както винаги от насмешливия му тон.

Като не благоволи да оспори твърдението й, той попита:

— Какво имате за мен тази вечер?

Развълнувана, Ларк си пое дълбоко дъх, важността на съобщението премахна раздразнението й.

— Времето наближава. Улф Тоун е свършил работата си. Тридесет и пет френски кораба и дванадесет хилядна войска се събира, за да помогнат на каузата. Щом извоюваме свободата си, ще настъпят към Лондон и ще свалят краля — ще завладеят Англия. Генерал Хош ще бъде главнокомандуващ на акцията. Моят информатор мисли, че няма по-добър предводител от него, освен самия Бонапарт, разбира се.

Дори при силния шум на вятъра в ушите й на Ларк й се стори, че чува как събеседникът й хлъцна от удивление.

Моментът бе исторически, двамата заговорници осъзнаваха, че историята е на прага на промяната — промяна, за която и двамата бяха дали своя принос. Но и двамата разбираха също така че най-тежката и сериозна работа все още предстои. Щяха да се жертват много хора, преди да се промени историята на Ирландия, щяха да настанат кръвопролития, преди да се усети вкуса на победата.

— Решено ли е кога и къде ще пристигнат? — попита я рязко агентът фантом.

— Ами… — тя се спря, мръщейки се. Нещо в тона му, почти неуловимо, я накара да се разтревожи. — Какво казахте?

Тя го чу да прочиства гърлото си, преди да повтори въпроса с грубия си акцент:

— Знаете ли вече датата и мястото на пристигането им?

Тя поклати глава, все още притеснена от някакъв натраплив спомен.

— Не… но скоро ще разбера. Много скоро. И това ще бъде последното ми съобщение за вас.

Агентът замълча. Ларк се зачуди какви мисли изпълваха острия му и непроницаем ум. Дали ще почувства облекчение като нея, след като приключат тези припрени срещи.

— Ще се свържете с мен отново чрез Алабар, нали? — попита накрая той.

— Да, разбира се. — И тъй като бе премръзнала, а и раздразнена от резкия му тон, тя добави: — Приятна вечер!

Ларк очакваше той да си тръгне. Само тогава тя щеше да се обърне и да се опита да налучка трудния си път обратно. Минаха няколко дълги секунди и макар че девойката напрягаше слуха си да чуе стъпките му по камъните, той не помръдваше.

Без да знае защо той се помайва, тя нервно се обърна, молейки се усетът й за ориентация да я отведе надолу по пътеката. Но нямаше възможност да провери, тъй като мъжът я сграбчи за ръката.

— Ще ви придружа обратно до коня ви — каза раздразнителният й съмишленик. Думите му се люлееха на опашката на вятъра, толкова тихи, че тя едва ги чу.

Тя застина, съпротивлявайки се на силната му ръка.

— Няма нужда, сама ще си намеря пътя.

— В никакъв случай.

Явно нямаше нужда от по-нататъшен спор. Ларк бе просто повлечена по неравната земя като парцалива кукла и през цялото време се чудеше какво ще направи водачът й като открие, че Върджил я е съпроводил до мястото на срещата.

Но агентът нищо не каза, когато стигнаха до мястото, където чакаше Върджил. Без много да се церемони, той я вдигна на гърба на коня, сложи поводите в ръцете й и й пожела грубо „лека нощ“.

След това точно когато той се обърна, остър изстрел прониза въздуха.

Ларк усети парване по китката си, чувството за това бе съвсем смътно, тъй като тя се опитваше да проумее настъпилия внезапен хаос. Конят й отстъпи назад, завъртя се, а Върджил крещеше думи, които тя не можеше да разбере, но ясно чу как агентът рязко изкомандва:

— Махнете я оттук! Тръгвайте, за бога!

След това, когато конят й, ужасен, се втурна напред, тя чу още изстрели и разбра, че агентът фантом бе стрелял… и някой бе отвърнал на изстрела му.

 

 

Когато Върджил й помагаше да се промъкне през вратата зад къщата на лорд Гласмийд. Ларк бе толкова премръзнала, че и най-малкото движение й причиняваше болка. Раната на китката й бе дори още по-болезнена, но, изглежда, беше само драскотина от куршум и вече не кървеше, затова тя продължаваше да я крие от брат си. Физическото състояние на брат й не беше по-добро от нейното. Всъщност той винаги бе бил с доста крехко телосложение и когато се спря, за да се сбогува, зъбите му тракаха неудържимо.

— Къде ще отседнеш тази нощ — попита тя загрижено. — Има ли кой да те приюти?

Той не отговори.

— Ларк, тревожи ме пребиваването ти под този покрив. Тръгни си оттук колкото можеш по-скоро. А и изстрелите тази вечер…

— Върджил, върви. И двамата сме премръзнали, а и каквото и да кажеш, то няма да ме накара да се отклоня от пътя, който съм избрала. Вече обсъждахме това много пъти.

Тя говореше рязко, за да прикрие треперенето на гласа си, породено от факта, че брат й трябваше да замине за Франция.

— Когато всичко това свърши — каза той, — когато революционната ми работа приключи, вие с Джейми ще дойдете във Франция, за да живеем заедно. Засега ще ви изпращам пари, когато мога. Поддържайте връзка с мен чрез Пийдър от Лотъри Хол. А ти каза, че имаш приятел, при когото можеш да отидеш, като си тръгнеш оттук.

— Върджил! — Ларк го притисна още веднъж към гърдите си и за един кратък и мъчителен момент опря буза в неговата. После твърдо се отдръпна:

— Ще се справя.

Тогава той за трети път я попита:

— Ще стигнеш ли сама до къщата?

— Ще следвам стената. Сега върви.

Малко по-късно тя завъртя в ключалката ключа, който беше откраднала, и влезе вътре. Като се промъкваше към стълбите, Ларк имаше чувството, че никога не й било толкова тежко. Бе останала напълно сама. Питаше се дали не бе загубила дори и агента фантом, дали не бе повален от безмилостния убиец, който бе дебнал на мястото на тяхната среща. Не лежеше ли той сега на зловещата пътека за Феъри Торн като тайнствена безименна личност, застинала във вечен сън.

Не можеше да не си помисли, че този убиец бе нейното проклятие — онзи златокос благородник, който бе убил чичо й. Тя не бе споделила подозрението си с Върджил, за да му спести тревогата, а бе настоявала, че изстрелът е бил отправен към агента. И все пак, ако стрелецът се бе целил малко по-добре, нейната революционна дейност нямаше повече да тормози безпощадните лоялисти.

А Кристофър? Чувствата й към него бяха толкова объркани — гняв, подозрение, желание, благодарност, угризение и дори страх — всичко това се смесваше в невъобразим хаос. Но любовта триумфираше над всичко.

Тя въздъхна с облекчение, когато най-сетне стигна до стаята си. Отиде право при огнището, отпусна се на пода, свали със стенание обувките и чорапите си и приближи пръстите на краката си към огъня. Ако не беше толкова заета с проблемите си и изтощена от уморителното яздене, щеше да се зачуди защо огънят гори толкова добре. Оставаха само няколко часа до зората, а пламъците горяха като току-що запалени.

— Утре краката ти сигурно ще се възпалят.

Като извика. Ларк рязко подскочи и извика с ръка на сърцето.

— Имаш ужасния навик да се появяваш внезапно — отвърна грубо тя. — Това е крайно невъзпитано, но е особено жесток, когато се отнася за сляп човек.

Кристофър стоеше на прага, подпирайки умореното си тяло на вратата и гледаше войнствената си гостенка с облекчение в сините си очи.

Макар че тайно бе проследил Ларк до улица „Хенриета“ и я бе видял в безопасност до портата — заедно с онзи страхлив кучи син, когото бе скрила в стаята си преди няколко нощи — искаше да се увери, че тя е добре. Изстрелът бе профучал толкова ужасно близо тази вечер, че той се уплаши да не би тя да е улучена. Все още не знаеше дали куршумът е бил предназначен за нея или за него. И най-вероятно никога нямаше да узнае, тъй като стрелецът бе избягал след изстрела на Кристофър.

Но ето — тя е тук — жива и здрава, наведена напред с протегнати към огъня ръце и крака.

Кристофър потърка очи, лицето му изглеждаше измъчено от стреса. Бе доволен, че Ларк не можеше да забележи неописуемата му уязвимост спрямо нея. През целия път до вкъщи той се бореше с противоречивите си чувства към тази жена, любовта му се сблъскваше с разума, страстта му — със спокойствието. Тази червенокоса дъщеря на ратай, която по свой собствен избор се бе включила в нелегалната революционна борба, трябваше да му предаде само още едно съобщение — най-важното съобщение за страната му. Но трябваше ли да й позволи да продължи това опасно начинание, да допусне тя да рискува живота си, за да му помогне да постигне свободата на Ирландия?

За негово нещастие тя не бе само негов съмишленик в рискования шпионаж. Тя бе… какво? Не бе негова любима — и никога нямаше да бъде, макар че той все още копнееше за нея толкова силно, че коремът му се свиваше в болезнения спазъм на желанието.

Като гледаше нейното крехко, почти детско тяло до огнището, решителния профил, който така обожаваше, знаеше, че не можеше да позволи неговата кралица на феите да продължи участието си в заговора. В този момент той не бе нито войнстващ бунтовник, нито твърд лоялист. Той бе просто един човек, воден от инстинкта да защити жената, която обича.

И независимо от цената — или от техните отношения — той щеше да я изведе от рискованата игра, която те двамата играеха на лунна светлина.

— Изглеждате доста премръзнала, госпожице Балинтър — каза Кристофър, като се подготвяше за това, което трябваше да направи.

Тя седеше на килима. Изглеждаше отпаднала, но въпреки това не бе способна да прикрие тревогата си при неговото приближаване. Той си представяше мисловното напрежение в главата й, докато се опитваше да измисли извинение за отсъствието си тази нощ.

Графът взе една кана от шкафа, наля питие, наведе се и го постави в ръката й.

— Това е уиски, изпий го.

Тя се подчини без колебание, докато той удобно се настани до нея пред огнището, загледан в изражението й.

— Каква бе неотложната причина, която те накара да размениш топлината на моя дом за суровата нощ навън, скъпа моя? — попита той, след като тя преглътна и остави чашата настрана.

Ларк вдигна рамене и му сервира най-плитката лъжа.

— Тормозеше ме безпокойство. Аз… излязох в градината за малко… за да поседя навън.

— Аха, но теб те нямаше с часове… пет, може би, шест.

— Често губя представа за времето.

— Нима? В такъв случай се чудя, след като ти… ъ-ъ, си седяла в градината, да не би случайно да си нагазила в кладенеца?

Като го стрелна с незрящите си очи, тя скромно подпъхна стъпалата си под полата.

— Не, разбира се.

— Не? Но цялата долна част на наметката ти е мокра, направо прогизнала.

Ларк скръсти ръце и мислено изруга проклетото наметало. Когато се върна, тя бе свалила тежката дреха и я бе окачила на ръба на полицата над камината, където все още висеше. Знаеше, че е опръскана от копитата на коня, тъй като Върджил бе превел техните жребци през дълбок бърз поток, за да съкрати пътя до вкъщи. Тя си представяше как арогантният млад граф хваща подгъва между палеца и показалеца си и го разглежда с проницателните си очи под въпросително вдигнати вежди.

— Може би се е намокрила от росата — каза тя, колкото да даде някакъв отговор.

— Вероятно… — подхвана Кристофър с престорено объркан тон, преди да продължи да засилва напрежението. — Но как би обяснила конските косми, които са се полепили по вътрешната страна на наметалото? Не си имала случай да яздиш, а и вчера перачката почисти дрехата — видях я с очите си.

— Вероятно космите са на Бакхус.

Кристофър се наведе взе китката й и я обърна, като посочи с пръст прясната кървяща рана.

— А това?

Когато тя отвори уста, за да каже нещо, той допря пръст до устните й, за да я спре.

— Сигурен съм, че и този ти отговор ще бъде толкова изобретателен колкото и другите, но, Ларк, по-добре не ми губи времето.

Той взе сапун и мокра кърпа от мивката. После с умело движение, което Ларк познаваше така добре, той почисти раната със сигурна и грижлива ръка. Тази близост я накара да потрепне и в главата й нахлу спомена за минали ласки.

— Наистина ли ме мислиш за такъв глупак? — попита я той след малко.

Тя забеляза, че сега тонът му бе откровен, подканващ, почти настояващ за доверие. Разнежена от познатата интимност на гласа му, тя наведе глава, за да скрие лицето си. Не искаше той да наблюдава изражението й. Тя разбра, че на този етап е приключила първата фаза на дуела им — или поне словесната му игра. Сега той щеше открито да я разпитва, да изисква отговори от нея, които тя не можеше да му даде.

Щом Ларк замълча, Кристофър се наведе както бе коленичил и тя усети как двете му ръце се сключват около нейните, за да я вдигне. Девойката не оказа съпротива, тъй като това би било безсмислено. Но и не издаде с изражението си какво бе за нея неговата близост. Въпреки грубите му движения, в които нямаше нежност, а гняв, тя изпита удоволствие от допира му.

— Каква работа вършеше тази вечер? — настоятелно запита той. Коприненият му дъх докосваше лицето й и я караше да потръпва.

Тя стисна зъби, отказвайки да се поддаде на натиска му.

— Моя си.

Той изсумтя.

— Искаш да кажеш на Улф Тоун! Недей да ме лъжеш, Ларк! Ти изпълняваше задача за независимите ирландци тази вечер, не е ли така? Не е ли така?

Той я разтърси, гласът му стана по-твърд и по-сериозен.

— Дори и да нямах собствена информация за твоята дейност, ти никога не си скривала симпатиите си към братството на Тоун.

— И какво от това? — предизвикателно каза тя, като отмести ръцете му и най-накрая гневът й надделя над сдържаността, която си бе наложила.

— Ти си предателка на страната си, за бога, Ларк. Знаеш ли какво е наказанието за това?

— Много добре знам. А ти какво, заплашваш ли ме? Нима не мога да ти се доверя? — Живях под покрива ти през най-тежките дни от живота си. Бях безпомощна, отчаяна, загубена… толкова изплашена. Докато ме държеше в прегръдките си като малко дете, аз ти изплаквах страховете си, проливах сълзи на рамото ти… и, да, доверих ти и политическите си убеждения. Защо се учудваш сега? Като че ли може една дъщеря на ратай католик да подкрепя друга кауза, освен бунтовническата!

Тя говореше разпалено, но сълзи замъгляваха очите й, като си мислеше за крехката любов между тях, която бавно се разпадаше. Дори и да бе останала някоя нишка след мъчителната сцена предната вечер, сега и тя се бе опънала до скъсване. Ларк усещаше, че бе дошъл моментът графът да използва политическите й убеждения срещу нея, да се опита да я жертва заради собствените си тъмни цели. Окончателната им раздяла наближаваше, тя бе сигурна в това. Вече чувстваше как струните на сърцето й се късат и тя извика с цялата си болка:

— Вярвах, че си ми приятел, Кристофър! Мислех, че между нас има една особена връзка. И в един безразсъден и безумен миг щях да ти позволя да ме опознаеш, щях да стана твоя любовница! Как можа дори да си помислиш да ме предадеш сега.

Кристофър трябваше да извърне глава, за да не гледа сълзите, които се процеждаха изпод миглите й. Той се втренчи в шарката на килима, слушайки нейното хълцане. Когато се осмели отново да наруши натежалата тишина, той наложи на тона си студена маска.

— Може би си сгрешила по отношение на мен, Ларк. Аз имам и тъмна страна, която ти не познаваш — страна, която не мога нито да разкрия, нито да обясня. Но дори от самото начало съм бил твой приятел… в повече отношения, отколкото си мислиш.

Кристофър сложи ръце на раменете й.

— Сега са опасни времена за Ирландия и аз искам ти да си в безопасност, далеч от куршумите. Ще направя всичко, което е необходимо, за да те спра от бунтовническата ти дейност — всичко. Когато си поставя нещо за цел, аз сън безкомпромисен. Дори и не помисляй да кръстосваш сабя с мен, защото аз ще спечеля на всяка цена.

Макар че тя се отскубна от ръцете му, той продължи със заплахите си, стоеше на разстояние от хубавото й съблазнително тяло, сякаш това можеше да намали желанието му.

— Не мога да си обясня как едно крехко момиче като теб може да бъде допуснато до обществото на радикалите на Улф… освен ако, разбира се, ти нямаш достъп до някаква информация. — Той забеляза страхът, който пробяга по лицето й. — А тази информация, скъпа моя, те прави ценна не само за твоята кауза, но и за твоите противници.

— Сега пък що за заплаха е това? — попита тя.

— Никак не ми се щеше да те заплашвам. По-скоро бих се опитал да те убедя да се откажеш от каузата заради собствената си безопасност. Но тъй като познавам много добре упорството ти по този въпрос, не смятам да си губя времето. Вместо това ще предприема нещо друго, забрави за нашето… приятелство.

Той спря да говори, загледан в изпитото й бледо лице, внезапно изкривено от мъка. Кристофър се ненавиждаше, че я измъчва по този начин, но все пак смяташе, че така бе най-добре. С посмекчен тон той попита:

— Забрави ли кой съм аз, Ларк? Аз съм твоят лекар, така е. Но по произход съм представител на всичко, срещу което се бориш. Аз съм един от онези благородници, които твоите съмишленици с удоволствие биха обесили. Ти действаш от моята къща, за бога. Нима това не предизвиква у теб никакви угризения?

Това бе въпрос, който Кристофър си бе задавал много пъти и сега зачака отговора на Ларк с напрегнат поглед. Той виждаше как тя отново вдигна бадемовите си очи нагоре, как гърлото й се свива конвулсивно и разбра, че тя се е измъчвала от това предположение и преди. Като я гледаше, ръцете му потръпнаха от нуждата да я прегърне, да я успокои със силата си, да намери и своята утеха в нея и да захвърли политиката. Но устоя на импулса си, знаейки, че трябва да не допуска емоцията да го завладее, докато постигне целта си.

— Не можеш ли да отговориш? — попита той.

Тогава тя избухна, преглъщайки сълзите си, и се нахвърли върху него.

— Какво възнамерявате да направите, лорд Гласмийд? Ще ме издадете ли на вашите високомерни благородници, за да ме разпитват и да ме обесят за подривна дейност?

— В името на моята титла и на правителството ми — моментално отговори той — точно това трябва да направя.

— Направи го тогава!

— Може и да го направя.

— Решавай бързо. Мразя да ме държат в напрежение!

В продължение на няколко секунди Кристофър не каза нищо, после хвана брадичката й и я повдигна високо. Ларк усети как пулсът й се ускори от неговата изгаряща близост и от новопоявилия се страх от него. Нима лоялността му към правителството, към системата, която подкрепяше неговите интереси и тези на баща му, бе по-силна от любовта му към нея? В края на краищата традицията бе заложена на карта. Много мъже бяха жертвали по-сериозни връзки от тази в името на своята вярност към традицията.

Кристофър вече не се опитваше да скрие колко е загрижен. Нито пък можеше да устои да не я грабне отново, да плъзне ръцете си по нежната извивка на гърба й, да почувства пълните й гърди с тялото си.

— Закълни ми се, Ларк, че няма отново да излезеш навън — задъхано каза той, като стискаше зъби, объркан от удоволствието, което изпитваше, докато я държеше в ръцете си — искаше просто да може да я задържи в къщата, докато опасността премине.

Кристофър притвори очи и заровен в косата й и продължи:

— Играеш си с огън не по-малко опасен и смъртоносен от този, който изгори бузата ти, скъпа моя. Навлизаш в дълбоки и коварни води и няма да усетиш как ще потънеш, преди да успееш да стигнеш на брега. Закълни се, че ще прекратиш революционната си дейност. Ако въпреки това продължиш, аз няма да мога да гарантирам повече закрилата ти.

Ларк застина. Думите, които бе изрекъл пред влиятелните благородници в билярдната зала, прозвучаха в съзнанието й. Нима й казваше, че той е тази опасност, че ако открие, че тя знае датата на пристигането на французите, няма да се спре пред нищо, за да я разбере.

Колко заплетен бе този лабиринт. Колко сложен бе този мъж! Той я притисна по-силно и тя бурно го отблъсна. Не искаше да се поддаде на измамния чар, защото ако направеше това, щеше да изпадне в толкова силна емоционална зависимост, че щеше да издаде всичките си тайни.

Тогава той я целуна, притисна безжалостно и нападателно устните си към нейните и тя почувства как съпротивата й отслабва бавно, като разтапящо се желязо. Устата му завладя нейната й тя посрещна това с радост. Ръцете му обхванаха гърдите й и тя го насърчи. Девойката се отдаваше, отвръщаше му пламенно, докато трескавите им ръце и напрегнати тела бяха на път да ги хвърлят в бездната на страстта.

— Не, Кристофър — извика Ларк, като се откъсна от него и отмести ръцете му. — Не си мисли, че можеш да ме разколебаеш, като ме прелъстиш. Не си и помисляй да използваш чара си срещу мен като оръжие! Защото утре моите убеждения все още ще бъдат непроменени, независимо от това, което би се случило между нас. Не разбираш ли, че съм отдадена на делото, по начин, по който никога не мога да бъда отдадена на теб. Аз принадлежа на революцията, на тези, които са като мен, ти не си такъв… и никога няма да бъдеш.

Разтърсвайки глава, тя се мъчеше да намери думи, гласът й прекъсваше.

— Господ ми е свидетел, че бих искала да не е така! Бих искала да можех да променя нещата, които ни разделят, бих искала да притежавам някаква божествена сила, с която да върна времето назад. Бих променила всичко така, че да си принадлежим един на друг, просто да се обичаме. Но съдбите ни са била предопределени в момента, в който сме се родили и трябва да живеем според предначертаното. Не, не се заклевам в нищо, което ти би поискал от мен.

Кристофър стисна зъби, проклинайки проваления си опит да я предпази.

— Тогава, за бога — изкрещя яростно той, — още днес ще те пратя в затвора. Точно така, скъпа моя! Сам ще те хвърля в Дъблинската крепост в някоя килия на кулата и ще се погрижа да те задържат, там, докато свърши тази проклета революция. Така, щом искаш да се жертваш за каузата на твоите съселяни, то поне да се жертваш с една армия стражи, които да те пазят. Тогава може би аз ще мога да спя, без да се тревожа за твоята безопасност, без да се чудя къде, по дяволите, се намираш.

Той не изчака отговора й, забърза към вратата, издавайки последната си присъда:

— Събери си багажа за затвора.

След това затръшна масивната врата и завъртя ключа, направи я затворник в спалнята на майка си.

Или така си мислеше. С крива и победоносна усмивка Ларк отиде до дрешника, разрови бельото си и извади връзката ключове, които Джейми бе откраднал от килера на иконома.