Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (9)

Девета глава

Следващата сутрин — или по-скоро ранният следобед на следващия ден — настъпи твърде бързо, предвид факта, че не си спомнях нищичко след моето вдъхновено изпълнение на „Wannabe“. Оглеждайки внимателно стаята (което щеше да бъде далеч по-лесна задача, ако главата ми благоволеше да престане да се върти), забелязах роклята, обувките и чантата си, захвърлени напосоки по пода. Дотук добре. Косвените щети са ограничени. Но докато се опитвах да се превъртя в леглото, завивката внезапно влезе в ролята на усмирителна риза. Пряко вторичната слабост, причинена от алкохола, аз събрах сили и геройски започнах да я изритвам. Ритах като луда, докато накрая изритах всички чаршафи и одеяла от тялото си и останах само по бельо, просната по диагонал на леглото.

И точно тогава чух душа.

Доказателства за наличието на друг човек не се забелязваха никъде из стаята. Претърколих се до ръба на леглото и храбро устоявайки на повика за драйфане, навлякох първото нещо, което открих в близката далечина. Оказа се вчерашната бяла риза. И точно тогава душът спря. Замръзнах, приклекнала върху навитите на кълбо чаршафи. Ключалката на банята се превъртя. Като истинско олицетворение на жестокостта, голямото огледало на стената ме показа точно във вида, в който само след две минути щеше да ме завари човекът от банята. С две думи — грозна картинка. Елегантно разрошената къса прическа вече приличаше на птиче гнездо, а Рейзър ме бе излъгал. Размазаният грим изобщо не ме правеше по-красива. А образът на жена с черен сутиен, черни бикини и бяла риза може и да ви звучи секси, но повярвайте ми, в действителност изобщо не беше така! Мозъкът ми защрака отчаяно, опитвайки да се сети кой би могъл да бъде човекът, когото ще зърна след малко. Не беше банкерът — той изобщо не бе дошъл с нас в караоке бара. За жалост. Би могъл да бъде Рей, един от приятелите на Джина, който бе участвал в сърцераздирателния дует на „You are the one that I want“ заедно с мен, но надали — той беше гей. Ами онзи нисичък пиколо, който напълно ни бе сразил с изпълнението си на „Don’t stop me now“? He. Той също беше гей. Мамка му! Да не би да е Джо? Не може да бъде! Господи, не! Само не и невъзможно красивият сервитьор Джо! Моля те, не! Моля те!

Ала вече е твърде късно. Вратата на банята се отвори.

— Добър ден, сънливке! — изчурулика весело един познат глас. — Изкарахме си страхотно, нали? Но колкото и да ми е неприятно да го кажа на едно такова готино момиче като теб, вече трябва да тръгвам.

Слава богу! Беше Джени.

Тя стоеше пред мен, увита в пухкави хавлиени кърпи, с мокра коса и ухилена до ушите.

— Не можа да се сетиш кой е в банята, нали? — успя да изрече насред гръмогласния си смях. — Знаеш ли, чети си най-лошият пияч, когото някога съм срещала? И ще ме извиниш, ако ти говоря нахално, но в такива моменти не се представяш в най-добрата си светлина. Очевидно ще ти се наложи да поработиш по този въпрос, преди да яхнеш коня!

Изправих се и зачаках. Зачаках спомените ми да се върнат. Поне мъничко.

Нищо. Единственото, което се връщаше, беше… суши. Яла съм суши. И сега то май наистина се връщаше. Бутнах бързо Джени и се насочих право към тоалетната. За щастие този път тя не ми се изсмя, а се оказа не само най-добрият наставник в живота, но и най-чевръстият подавач на вода и държач на коси назад. А после, след като ме съблече и ме напъха под душа, като че ли започнах да се чувствам по-добре. По-човешки някак си. Да, през последните няколко дена със сигурност ми се преподаваше най-бързия курс по приятелство.

— По-добре ли се чувстваш вече? — Джени се появи отново с роклята от снощи. Косата й беше вдигната на висока опашка. И макар да изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да се превива от смях, поне звучеше състрадателно. — Надявам се, че вече си научила най-важния урок за купоните: никога не смесвай питиетата си! Онези „Перфектни десетки“, които изгълта в хотел „Гранд“, очевидно никак не си вървят с коктейли „Маргарита“.

— Ама аз си мислех, че са безалкохолни! — промърморих сконфузено, докато мажех лицето си с хидратиращ крем. А когато си метнах халата, ме споходи усещането, че десетки миниатюрни пухкави облачета са се залепили по тялото ми и искат да ме отнесат обратно в леглото. — Очевидно не са били такива.

— Повече от очевидно — кимна усмихната Джени. — А сега наистина трябва да тръгвам. Налага се да се прибера в квартирата, за да изпратя Джина, но ако искаш, в седем можеш да ме чакаш на рецепцията. Става ли?

Аз кимнах унило, а после смотолевих:

— Ще й предадеш ли, че съжалявам, задето не мога да дойда да я изпратя и… че съжалявам за снощи и… всичките там глупости!

— Няма нужда да се извиняваш — отбеляза Джени, докато намъкваше елегантните си обувки с висок ток така, сякаш бяха чехли. Умение, което определено се налага да придобия и аз. — Прекарахме си страхотно! Честна дума! А лично аз се зарадвах, че ми предостави извинение да напусна компанията, когато припадна. И без това отдавна бях просрочила времето си за лягане.

— Припаднала ли съм?

Направо не можех да повярвам! Дори и след ежегодните университетски запивки под надслов „Пресуши целия бар“, дори и след пет големи текили по време на отпуските, дори и след осемте шота самбука на моминското парти на Луиза, никога не ми се беше случвало да припадна от пиене! Да повърна — да. Да изгубя някоя и друга обувка — може. Ама чак да припадна!…

— Няма нищо, Анджи! Нищо не е станало! — подвикна Джени, докато се измъкваше през вратата. — Считай случката за кръщаване чрез огън! Между другото, тази вечер също излизаме. Стига да искаш да дойдеш с нас, разбира се. Но само за вечеря. О, щях да забравя! Ерин каза, че ще се радва да обядвате заедно — при условие че можеш да пълзиш, естествено. Тя е най-подходящият човек, който може да ти даде съвети относно бъдещата ти среща.

След като Джени си отиде, а аз се издрайфах още няколко пъти, най-сетне се осмелих да помисля за излизане. Паркът „Юниън Скуеър“ ме чакаше с поредния си прекрасен ден. Слънцето грееше така, както и в неделя. Само за някакви си три дена усещането за новост, за другост се бе изпарило, давайки път на нещо още по-вълнуващо. На усещането за познатост. На чувството, че си у дома. Вече бях минавала през тази порта, вече бях слизала в тази метростанция, вече бях бягала с пълни сили от онази пейка. Грабнах моята (все така красива) чанта на Марк Джейкъбс, сложих си малко спирала, изсипах на бузите си цяла кофа руж и намацах устните си с гланц. Дори и след най-жестокия махмурлук, който някога бях преживявала, аз продължавах да изглеждам милиони пъти по-добре, отколкото преди промяната. Джени Лопес е истинска светица!

* * *

„Манатус“ се оказа прекрасен на вид ресторант, закътан на върха на улица „Блийкър“ в Гринич Вилидж, точно между една денонощна аптека и бутик за дизайнерско бельо. Този Ню Йорк се очертаваше все по-готин и по-готин! Още с излизането си от хотела бях хванала такси — въпреки изричната заповед на Джени да ползвам метрото, за да опозная града. Но честно да си призная, не ми се искаше да рискувам и да повърна в метрото, а таксито предоставяше далеч по-добри шансове за проветряване на главата, особено ако я държиш непрекъснато подадена от прозорчето. За моя голяма изненада успях да позная Ерин веднага, още през прозорците на ресторанта. Дребничка, с дълга руса коса, вдигната на елегантна опашка, истинска красавица. Нищо чудно, че Джени я ползваше за гуру в света на срещите с мъже! Не беше за вярване, че бракът все още не я беше прилапал!

— Здрасти! — помаха ми тя и се изправи, изчаквайки ме да си проправя път между масите и бебешките колички. После ме целуна сърдечно по бузата и добави: — Имах известни опасения, че няма да ме познаеш.

— Не се забравя така лесно човек, с когото си пял в дует „Baby one more time“! — отбелязах присядайки и веднага изгълтах половината от очакващата ме чаша вода с лед. — А и постепенно започвам да си спомням — за мой ужас и позор, съвсем всичко. — И поклатих засрамено глава.

— Е, но пък беше забавно! — отбеляза Ерин и помаха на сервитьорката да донесе менюто. — Освен това за нас беше истинско облекчение да установим, че си човек. От неделя насам непрекъснато слушам от Джени колко си невероятна и силна и макар да не ми се ще да звуча като кучка, но когато снощи влезе в бара, изглеждаща като модел, някак си не можах да изпитам никакво съчувствие към съдбата ти. Така де, как е възможно жена, която изглежда толкова възхитително, да има нужда от помощ с мъжете?!

— Ами аз… е… не знам… Пък и мисля, че онова, от което имам нужда, е просто помощ. В най-общия смисъл на думата. — Не бях сигурна дали трябва да й благодаря за комплимента, или да се извиня. — Още повече, досега никой не ме е смятал за приличаща на модел.

— Че как иначе! Като почнеш от косата, минеш през роклята и стигнеш до обувките, всичко говори за модел! — отсече тя. За мое щастие очите й излъчваха топлина и тогава разбрах, че съм открила още един искрен човек. — Но пък когато се напиеш, нямаш равна на себе си! Факт. Е, какво ще искаш сега?

Сервитьорката вече стоеше до масата ни и търпеливо чакаше поръчката ни.

— Препечена филийка — отсякох, без дори да поглеждам в менюто. Имах чувството, че Ерин също не си губеше времето с такива тривиални неща като менюта.

— А за мен овесени ядки с чаша пресен плодов сок — отсече тя и бързо подаде менюто на сервитьорката. — Така. Сега по същество. Джени ме уведоми, че онзи пичага, с когото говореше на бара в хотел „Гранд“, те е поканил на среща. Обади ли му се вече?

— Мамка му, още не! — извиках и се сетих за визитката му. Божичко, ами ако съм я изгубила?! Веднага бръкнах в чантата си, за да проверя в портмонето. Слава богу! Тук е, чиста и непорочна! — Пък и не бях в състояние да говоря с когото и да било.

— Окей. Значи сега можеш да го направиш — отбеляза Ерин и направи знак да ни донесат още кафе. — Говоря сериозно — обади му се!

Подаде ми мобилния си телефон, но аз се вторачих в номера и промърморих:

— И какво да му кажа?

— Казваш: „Здрасти! Обажда се Анджела Кларк! Запознахме се снощи в «Гранд»!“ — изрече нехайно Ерин. — После продължаваш: „Питах се дали все още държиш на вечерята утре!“ Е, как ти звучи?

— Много по-добре от всичко, което бих могла да измисля сама — смотолевих и веднага набрах номера, преди да съм успяла да размисля.

— Тайлър Мур — изрече той още след първото позвъняване.

— Здрасти! Хммм… Аз съм Анджела… хммм… Анджела… Кларк — запелтечих аз още на името си.

— Здравей, Анджела Кларк! — възкликна той. Но не успях да схвана дали ме позна или не. — Чудех се дали ще се обадиш.

Ха! Значи ме помни!

— Разбира се! — изрекох, като се опитах да приложа нехайния подход на Ерин. Тя завъртя ръка, за да ми покаже да продължавам смело. — Питах се дали все още държиш на вечерята за утре?

— Да, разбира се! Утре вечер — изрече той. Звучеше така, сякаш се е привел напред и напряга онези свои разкошни мускули. О, боже! — какво ще кажеш за „Мърсър Кичън“ в осем?

— Звучи прекрасно! — изрекох смело. Господи, успях! Имам среща! — Да се чакаме там, нали?

— Идеално! Тъкмо ще имам време да отскоча до нас, за да се преоблека! — каза той. — В такъв случай до утре вечер в осем, в бара на ресторанта, Анджела Кларк! — И затвори.

— Е, ще ходиш ли на среща? — попита Ерин, потропвайки с крак под масата.

Аз кимнах и прехапах устни. После съобщих:

— Срещата ни е в осем, в „Мърсър Кичън“. Това добре ли е?

— Адски добре! — кимна одобрително тя и тъкмо тогава храната ни пристигна. — „Мърсър Кичън“ е страхотно място за първа среща. Слабо осветление, жестока храна, готини хора и огромен потенциал за пиене след срещата. Отличен избор от негова страна!

Аз заръфах сухата си препечена филийка. Е, може би ходенето по срещи няма да се окаже чак толкова страшно, колкото си мислех.

— А какви тоалети се изискват за там? Вечерни ли? — попитах, леко притеснена. Не можех да си позволя нова обиколка по магазините.

— Амиии… предимно бизнесмени с костюми и модерно облечени момичета, но нищо прекалено — сви рамене Ерин. — Някоя хубава рокля или дънки с готина ризка са напълно достатъчни. А той най-вероятно ще бъде с деловия си костюм.

— Каза, че щял да отскочи вкъщи, за да се преоблече — изрекох, предпазливо ръфайки филийката си. Божичко, няма да стане! Няма да се получи!

— Така ли? Е, да се надяваме, че няма да се появи облечен като Фабио! — засмя се тя. Ала зървайки ужаса в очите ми, тя преглътна смеха си с леко покашляне. — Разбира се, че няма! А сега искаш ли да чуеш някои основни правила за ходенето на срещи в Ню Йорк?

— Непременно! — закимах ентусиазирано. — Най-общите правила. И не знам какво ти е казала Джени, но…

— Горе-долу всичко — отговори Ерин. — А онова, което и тя не знаеше, ти сподели сама снощи. Предполагам, че сега знам повече за сексуалния ти живот дори от бившия ти.

Примигнах и смених препечената филийка с чашата чай. Сервитьорката му беше доляла топла вода, с което го бе направила слаб като пикня, но аз все пак продължих да го пия.

— Много съжалявам — промърморих сконфузено.

— Няма защо. Когато поемам ученик, държа да знам всички подробности! — отсече тя. Когато протегна ръка за меда, забелязах, че пръстите й са обсипани с диаманти — единични, тройни, кръгли и какви ли не! Всеки отделен пръст с изключение на безименния на лявата ръка! — И когато ти казвам, че знам всичко, разбирай го в най-буквалния смисъл на думата! Детайлите, които сподели, бяха невероятно прецизни!

— Божичко! — Разтърках чело, опитвайки се да си спомня точно какво съм й казала. Е, очевидно не бях започнала да си спомням абсолютно всичко. — Добре де, слушам те!

В продължение на следващия час и след още няколко чаши кафе за нея и все по-слаб чай за мен Ерин — моята лична кръстоска от доктор Фройд и главна мажоретка, ми изнесе кратка лекция относно нещата, които трябва и не трябва да правиш по време на среща в Ню Йорк. Ако кавалерът държи, остави го да плати сметката, но не забравяй да си носиш и собствената кредитна карта в случай, че не пожелае! Задавай му въпроси за работата и за самия него, но не питай за бившите му гаджета! Можеш да говориш за работа колкото си искаш, но не задавай въпроси, свързани с доходите, защото ще реши, че преследваш парите му. Ако той те попита за миналото ти в личен план, запознай го с основните факти, но не навлизай в подробности! Ако срещата мине наистина добре, още на място можеш да се съгласиш на втора! Но тъй като нашата среща беше определена за четвъртък, аз в никакъв случай не трябвало да приемам втора в петък или събота вечер. В събота през деня — можело, или в неделя. Това последното ми се стори малко излишно.

— Не трябва да правиш или казваш нищо, което може да го откаже или уплаши! И като казвам нищо, значи — нищо! — отсече Ерин с невероятно сериозно изражение, поклащайки предупредително натежалата си от диаманти ръка. — И не бъди твърде забавна! Мъжете обичат забавните жени, но никой не иска да се жени за комедиантка, нали? Мъжът е този, от когото се очаква да бъде забавен! Не преяждай! Ако той предложи да поръча вместо теб, толкова по-добре! Не пий прекалено много, защото в най-добрия случай той ще те помисли за лесна! А в най-лошия — това ще ти бъде първата и последната среща с него!

— Искаш да кажеш, че е по-лошо един мъж да те зареже от първата среща, отколкото да спи с теб, а после никога повече да не ти се обади, така ли?

— О, захарче, но това е Ню Йорк! — поклати мъдро глава Ерин. — Да го завлечеш до спалнята си е само наполовина спечелена битка! Пък и да стискаме палци, че все пак не си напълно лишена от умения в леглото! Ако си добра, имаш големи шансове да бъдеш изведена за втори рунд. А тогава, макар да не се случва често, е възможно да промениш първото му впечатление от теб.

— Ясноооо — кимнах, изчервена като домат. — Не съм много сигурна относно онези „умения“, за които спомена, така че най-добре ще бъде просто да не прекалявам с пиенето.

— Хммм… може би. Но виж какво, това са само правилата за излизане на вечеря. Има още купища правила, касаещи времето, когато започнеш да спиш с него. Иначе основното и най-главното гласи: На първа среща не прави никакви гафове! Никога и за нищо на света!

— Е, това надали ще бъде проблем. Сигурна съм! Но пък защото става ясно, че аз не знам абсолютно нищо за излизането с мъже, ще ти бъда благодарна, ако ми кажеш и всичко останало, което трябва да знам!

Слушането на инструкциите на Ерин — полезни, добронамерени и определено желани, се оказа подобно на слушането на инструктаж по шофиране. Което ще рече, че някъде към трета точка й изпуснах края. И резултатът от всички тези наставления се оказа с обратен знак — притеснението ми във връзка с предстоящата среща с Тайлър се превърна в истински страх, чист и неподправен. И докато тя обясняваше докъде ми е позволено да „стигна“, ако държа отново да го видя, аз бях прекалено заета да се старая мъжът в ъгъла на ресторанта да не забележи, че го гледам. Той се криеше зад някакъв разръфан роман и се появяваше само от време на време — за да провери айпода си или да си поръча още кафе. Нещо в разрошената му черна коса и живите зелени очи ми се стори странно познато, но побързах да го отпиша просто като поредния готин тип.

— И така, докато играеш по Великите правила, всичко ще бъде наред — чух гласа на Ерин, която очевидно изобщо не бе забелязала, че не я слушам. — Освен това ти вероятно не държиш този човек веднага да ти поиска ръката. Доколкото съм разбрала, искаш само да се позабавляваш, нали?

— А? О, ами… да… нищо сериозно — изрекох уклончиво, като се опитах да прогоня от съзнанието си картината как двамата с Тайлър сме в „Тифани“, Тайлър коленичи пред мен, аз рева, а всички пляскат. — Ерин, мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се! — кимна тя. — Каква учителка ще съм, ако не съм готова да приема и критики?!

— О, изобщо нямам намерение да те критикувам! — побързах да я успокоя. — Просто се питах… така де, питах се… защо още не си омъжена? Знам, че напоследък не е много модерно човек да се жени, но тъй като ти си абсолютна енциклопедия за изкуството на излизането на срещи, а и изглеждаш буквално перфектно, и си красива, и…

— Бях омъжена — отвърна спокойно тя, като ми показа дясната си ръка. — Омъжих се на двайсет и една за най-готиния тип, който можеш да си представиш! — Показа ми един от огромните единични диаманти. — Но докато стана на двайсет и три, той се превърна в пълно лайно! Изневеряваше ми с всичко, което се движи под небето!

— Много съжалявам! — промърморих крайно сконфузено аз. — Доколкото разбирам, май по-добре е да не си омъжена, отколкото да търпиш лош брак.

— Ами… може би. Но имай предвид, че още не съм приключила разказа си — въздъхна Ерин и огледа пръстените си. — После се сгодих за един собственик на хотели. Ето този пръстен! — Показа ми красива халка със сапфири и диаманти. — Обаче връзката ни се оказа напълно изкуствена, така че развалих годежа месец преди големия ден. А после, когато станах на двайсет и девет, се омъжих за Джоел, моя фризьор. — Пръстенът с трите диаманта.

— О, ясно — промърморих. Да, тя очевидно е най-точният човек, който може да ти даде съвет как да заведеш един мъж до олтара, но надали е наясно как да избягва повторението на тези пътешествия.

— Обаче и двамата скоро разбрахме, че нищо няма да се получи, затова свирихме отбой — довърши тихо тя и наклони тъжно глава. — И повече не искам да го повтарям!

— Божичко! — Не знаех какво друго да кажа. И най-внезапно безусловната ми вяра във Великите правила се поизпари.

— Не ме разбирай погрешно! — продължи тя. — Обичам да ходя на срещи и се надявам, че някой ден ще срещна човек, от когото да имам дете, но не мисля, че ще сключа отново брак. Което за мен изобщо не е проблем! Имам страхотна кариера и фантастични приятели. И мисля, че ми отне твърде дълго време, докато осъзная, че нямам нужда от мъж, за да се докажа!

— Мисля, че това е страхотно! — смотолевих. — Но ме кара да се чувствам като пълна глупачка.

— О, я стига! — засмя се Ерин. — От сърце пожелавам на всичките си приятелки да се омъжат и да устроят живота си! Лично аз обаче не превръщам този въпрос в проблем номер едно. Имам преуспяваща компания за връзки с обществеността, два изключително доходоносни договора за разтрогване на брак и непрекъснато ходя на страхотни срещи. Просто вече съм на трийсет и седем и нямам никакво желание да се задомявам.

— Първо, не е възможно да си на трийсет и седем! — ококорих се аз. До този момент я мислех, че е по-млада от Джени, а Джени самата още нямаше никаква нужда нито от колаген, нито от ботокс. — И второ, смяташ ли, че постъпих глупаво, като се съгласих да отида на тази среща? Не трябва ли да остана известно време сама?

— Ти искаш ли да отидеш на тази среща? — попита тя.

Замислих се и не след дълго отсякох:

— Да, искам.

— В такъв случай трябва да отидеш и да се забавляваш! — отсече тя и извади от чантата си красиво портмоне на „Шанел“. — Просто не позволявай на тази среща да измести всичко останало от живота ти! Джени каза, че си писателка. Вярно ли е?

— Е, иска ми се — свих рамене. — Но засега единственото, което пиша, е нещо като… дневник.

— Обаче точно сега този дневник сигурно е най-интересното нещо за четене в този град! — изрече тя и ми подаде визитката си. — Аз представлявам списание „Look“^[1] и знам, че те непрекъснато търсят блогъри, които да публикуват при тях. Не е кой знае какво, но ако мине през списанието, кой знае кой може да го види, а оттам нататък… Искаш ли да ти уредя среща с тях?

— Ама, разбира се! — възкликнах и веднага си се представих как седя в „Старбъкс“, щракам по клавиатурата си и изнервям хората с моите драматични въздишки. — Стига някой да прояви интерес, нямам нищо против да пиша за него!

— Чудесно! Е, ще поговоря с някои хора — кимна Ерин, хвърли две банкноти на масата и с категоричен жест пресече опита ми за протест. — И още довечера ще те уведомя какво съм постигнала. Нали ще дойдеш на вечерята довечера?

— Само ако ми обещаеш, че няма да ми позволяваш да пия от онези кошмарни маргарити! — сбърчих нос аз. Сега само от мисълта за тях ми се погади.

След две бързи целувки и пожелание „Обади ми се“ Ерин вече беше изчезнала. Очевидно никой от сервитьорите нямаше нищо против, че в продължение на повече от час бяхме седели само на чай и кафе, но за всеки случай сега реших да си поръчам горещ шоколад. После извадих бележника си и химикалка с логото на хотела и започнах да записвам мислите си. Господи, представяте ли си само, че пиша онлайн дневник за списание „Look“?! Е, може и да не се радваше на международната популярност на „Ел“ или пък на респекта на „Вог“, но все пак излизаше, четеше се! Отбелязах си да не забравя да си купя няколко списания. Открих айпода на дъното на чантата си и започнах да търся някоя вдъхновяваща мелодия. Хммм, какво ли да избера? Момичешки рок, рап или Бритни Спиърс? След тази хвалебствена ода за жените, която изслушах от устата на Ерин, май трябва да се спра на шумния момичешки рок.

Тъкмо привършвах първата страница от записките си, когато забелязах, че на масичката пред мен поставят горещия шоколад. Кимнах в знак на благодарност, твърде отнесена във воплите си за това колко трудни са правилата за излизане на срещи, и едва няколко секунди по-късно осъзнах, че онзи, който ми беше донесъл шоколада, беше седнал на мястото срещу мен. Вдигнах бавно глава и зърнах широката усмивка на готиния тип от ъгъла на ресторанта. Гледаше ме, облакътен на масата, подпрял брадичка на ръката си.

— Здрасти! — оформи с устните си.

Сложих айпода си на пауза и се вторачих в него.

— Не ти ли се е приисквало някога просто да се приближиш към хората и да кажеш: „Хей, я дай да ти погледна айпода!“? — изрече, протегна ръка и взе моя. Слушалките изпаднаха върху бележника ми. — По този начин ще си наясно дали веднага да го поканиш на среща, или да се въздържиш. Да кажем, че слушат… какво? Гневни лесбийки? — Вдигна очи към мен. Имаше сексапилна бледа кожа, а зелените му очи бяха станали почти черни, сякаш беше брат на нощта. — Е, повечето мъже със сигурност биха се уплашили. Но други мъже биха разгледали колекцията на въпросната личност в търсене на по-окуражителни знаци като например… Аха! Джъстин Тимбърлейк?

— Да, хубава песен — изрекох неуверено, макар че и аз самата не си повярвах.

— Е, дамите по принцип харесват Джъстин — отбеляза той и продължи да разглежда. — Това поне изключва окончателно лесбийските съмнения.

— Аз не съм лесбийка! — изрекох отбранително, но като че ли една идея твърде бързо.

Той пак вдигна поглед и се засмя.

— Страхотно! — Придърпа стола си по-близо до масата ми. — Охо, става все по-добре! Бон Джоуви!

— Да. Песента се казва „Living on а Prayer“, класика е! — опитах се да протестирам, но твърде хилаво, след което оборих глава в ръцете си. — Защо не погледнеш по-готините неща? Аз обичам и готини парчета…

— Например? — изгледа ме въпросително той, а след това върна поглед обратно към моя айпод. — И само не ми казвай, че обичаш всякакви видове музика! Мразя, когато хората разправят, че харесвали всякакви видове музика! Това просто означава, че не обичаш нито един. Я, имаш новия албум на „Стилс“^[2]! Казват, че били добри!

— Гледала съм ги на живо! — побързах да се похваля. — В Лондон. Бяха доста добри. Иначе предпочитам първия им албум.

— Никога не е излишно да получиш точна обратна информация от публиката — кимна той и подаде ръка. — Приятно ми е, Алекс Райд.

Поех ръката му, прехапала устни, и промърморих:

— Ти пееш в „Стилс“, нали?

— Напълно си права.

— Обаче видя в айпода ми Джъстин Тимбърлейк.

— Аха! И Бон Джоуви!

Не така си бях представяла запознанството си с абсурдно красивия вокалист на една суперготина нюйоркска група. В повечето от рокаджийските си фантазии (определено многообразни) обикновено изглеждах раздърпана и секси, облечена в рибарски мрежи, с високи ботуши и дебели пластове черен молив, и присъствах на купон след концерт в някой съмнителен бар на източен Лондон. Вместо това сега бях облечена с широки дънки и розова тениска, на краката с яркооранжеви чехли, на главата ми се мъдреше влажна опашка и единственото, което ми оставаше, бе да храня слабата надежда, че спиралата ми все още не се е размазала окончателно.

— Обаче имам албума ви! — изтъкнах, опитвайки се да събера малко червени точки в своя полза. — Как беше… „Арктическите маймуни“?

— Стара история! — махна с ръка той. — От 2006 година! — Подаде ми айпода и се облегна назад. Продължаваше да ми се усмихва, което беше крайно притеснително за мен. — Но важното е, че имаш и готини парчета, а при това си дошла да ни гледаш на живо!

— Напълно си прав! — кимнах. Моля те, покани ме на среща! Покани ме на среща! Въпреки феминистичната лекция на Ерин си давах сметка, че в момента се нуждая точно от този мъж, за да се докажа! Имах нужда един готин тип да ме покани на среща! Върви по дяволите, Марк Дейвис! Една истинска рок звезда ме пожела! Ха-ха-ха!

— И ако си купила и двата албума, както и билет за шоуто… — не довърши той, въздъхна и прокара пръсти през рошавата си черна коса, като я остави да падне пред очите му.

Божичко!

— Като се има предвид колко слаб напоследък е доларът, мисля, че си похарчила… колко? Двайсет долара?

— Купих си и тениска! — изтъкнах гордо. — А само тя струваше двайсетачка!

— Стига да си я купила вътре! — изтъкна той и поклати тъжно глава. — Онези тъпи копелета отвън ги продаваха по десет долара! Сякаш не знаят, че всичките ни пари идват от тениските!

Засмях се притеснено, очаквайки го също да се засмее. Слава богу, направи го.

— И така, разбрах, че по отношение на музиката вкусът ти е… „еклектичен“ — започна Алекс, — както и че дължа на теб… колко? Шейсет… близо осемдесет долара от доходите си? Ала все още не знам името ти!

— Е, сигурно, след като аз вече знам твоето… — изрекох с надеждата, че съм казала нещо смешно и освободено и че не ми личи много, че съм зашеметена от срещата си с истинска звезда. Колкото повече мислех за това, толкова по-ярко си спомнях колко добра е групата му. — Анджела Кларк.

— И си тук на почивка, така ли, Анджела Кларк? — попита той, като се почерпи от моя горещ шоколад. Тъкмо се наканих да протестирам, когато се сетих, че мога да си позволя да изгубя един горещ шоколад в преследването на една рок звезда. Е, добре де, вокалистът на една леко неизвестна банда, която бях гледала веднъж в Айлингтън. Все пак доста по-близо до рок звезда, отколкото банкерът, с когото живеех през последните десет години.

— Нещо такова — кимнах и предпочетох да не задълбавам в детайлите. — Отседнала съм у една приятелка.

— Браво на теб! Но ако довечера не планираш да си стоиш вкъщи и да слушаш Джъстин, имаш ли нещо против да дойдеш с мен на едно парти?

Той ме покани на среща! Ура! Той ме покани на среща!

А аз не можех да отида…        — За мен би било удоволствие — изрекох, отчаяно опитвайки се да измисля някакво извинение. — Но вече си имам планове за вечерта.

— Трябваше да се досетя — кимна той, грабна химикалката ми и отвори бележника ми на нова страница. — Това е номерът ми. Имам билети за най-готиното шоу в събота вечер и много ще се радвам, ако дойдеш с мен! Какво ще кажеш?

— С удоволствие! — кимнах и усетих, че всичките съвети на Ерин отиват по дяволите, което идваше да докаже колко лоша ученичка съм в тази област. Да приема покана за събота вечер още в сряда? Ужас!

— Хубаво. По едно време бях решил, че ще ме отрежеш. — Изправи се и се протегна. Впити дънки, но не прекалено, задължителната леко избеляла тениска с логото на групата, къса точно толкова, колкото да разкрие плоския му корем при протягане, украсен от тясна ивица черни косми, тръгващи от пъпа му и стигащи до колана. И, разбира се, слънчеви очила. Захвърли книгата си в една кожена чанта, която беше толкова протрита, че се ужасих моята „Марк Джейкъбс“ да не забележи подобна непростима обида за своя вид. — Да ти кажа, че ако приятелката ти не си беше тръгнала, когато си тръгна, сигурно щях да се откажа! Че кой в наши дни слуша подобни глупости?!

— Какви глупости? — изрекох, загледана в изненадващо добре оформените му бицепси. Как ли ги е постигнал? Сигурно от много свирене на китара.

— Онези глупости! — махна с ръка той, като направи крачка назад. — Въобще не я слушай! Правилата за излизане на срещи са отдавна отживелица! Три пъти да се сгодява или жени и пак да остава неомъжена — това надали е най-подходящата жена, от която можеш да чакаш полезен съвет!

Усетих, че челюстта ми увисва. Значи е чул всичко?

— Но как… Нали си беше пуснал айпода?

— Аха! Значи си ме забелязала!

Ама че наглец!

— Както и да е! — отсече. — В „Макс Бренърс“ на площад „Юниън“, в събота! Към седем вечерта. Вярно, че там има повечко туристи, но пък сервират най-добрия горещ шоколад в целия град! И мястото си го бива!

На излизане се усмихна мило на сервитьорката, а аз забелязах как тя постепенно посърна, докато той се измъкваше навън, без да се обърне назад.

И установих, че съм влюбена.

Отново.