Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (5)

Пета глава

„Блумингдейлс“!

Бях чувала за него, бях виждала малките кафяви чантички, но никога не ми беше минавало през ум, че един ден ще вляза в него! Докато таксито ни отнасяше към огромния магазин, Джени изложи накратко своя план за мен и за нещата, които търсим. Стана ясно, че е съставила плана по време на процедурата със сешоара, а първа точка в него била да ме оборудват подобаващо за моя престой в Ню Йорк. И съвсем случайно тази първа точка съвпадала в нейното правило номер две за това какво да правим след тежка раздяла. А то гласяло: купувай си всичко ново!

Не че не съм прибягвала до шопинг терапия и друг път. В петък вечер съм ходила в магазина на „Топшоп“ на Оксфорд Съркъл, не съм пропускала разпродажби в „Селфриджис“, купувала съм си отлични имитации на диаманти на пазара на Портобело Роуд, и какво ли още не. Но това тук се оказа съвсем различна работа. След бърза оценка на настоящия ми грим (недостатъчен) и след още по-бързо описание на съдържанието на тоалетната ми чантичка (пълна отврат!), и след потвърждение на факта, че кредитният ми лимит не може да бъде проблем, стига да се въздържаме от глупости, Джени реши, че спокойно можем да започнем от приземния етаж, тоест — с козметиката. Тя се гмурна в него със завидната неустрашимост на човек, решен на всяка цена да преплува Ламанша. След броени секунди аз вече седях на стола на друг стилист, който сваляше от мен скромното количество грим, нанесено сутринта. Така се запознах с гримьора Рейзър.

Рейзър беше най-чаровният мъж с петльов гребен, когото някога бях срещала. Гримът му беше буквално зашеметяващ и ако трябва да бъда честна, умението му с молива за очи можеше да засрами всяка жена.

— И така, трябва ни подходяща основа, която да изравни червенините с останалата част от кожата, защото ти си иначе много бледа, кукличке, а после ще се заемем и с ружа — може би праскова за деня и нещо по-розовеещо за вечерта, а? А след това ще се наложи да направим нещо и за очите ти. И тъй като ти безсъмнено си новак в тези работи, ще оставим устните за някой друг път и засега ще те въоръжим с някои неутрални идеи. Може би класическо червено, стига да си в храбро настроение, разбира се — изрече като скоропоговорка той насред облак от пухчета, четки, тубички и моливи.

— Да, днес бихме могли да се заемем с устните — изрекох несигурно, изпитвайки едва ли не вина задето съм толкова бледа и защото не исках да разочаровам Рейзър. — Знам, че точно сега не съм с много грим, но иначе обичам да си слагам. Обикновено редовно се гримирам.

Рейзър и Джени се спогледаха, очевидно не особено убедени в думите ми.

— Би ли хванала тази четка за очна линия, захарче? — предложи Рейзър, хванал четката като златен скиптър. Аз я поех от ръката му и я заоглеждах с любопитство.

— И това е за очна линия? Ами, аз като че ли използвам предимно моливи — отбелязах замислено и леко наклоних глава, защото се страхувах да наклоня четката. Но проблемът ми беше разрешен доста бързо от Рейзър, който я дръпна от ръката ми, преди да съм направила опит да я доближа до лицето си.

— А, точно така! Ще започнем само с основните неща — изрече, като потупа съчувствено рамото ми. Жестът му безсъмнено целеше да ме успокои, но всъщност постигна точно обратното. Въпреки това обаче само след трийсет минути вече разполагах с грим, който пасваше перфектно на новата ми прическа. Кожата ми светеше, очите ми изглеждаха огромни и леко замечтани, а устните — както ми беше обещано — бяха неутрални и лесни за освежаване. Джени тъкмо се бе заела да оглежда някакви сенки във флуоресциращо зелено, когато Рейзър театрално обяви, че съм готова. Изглеждаше така, сякаш породистото му кученце току-що бе спечелило първа награда на киноложко изложение.

— Аууу! — възкликна Джени. Само че не се усмихваше, а оглеждаше физиономията ми напълно сериозно. — Рейзър, ти си вълшебник! А ти, Анджи, изглеждаш направо фантастично!

Да. И макар и само за миг, аз наистина се почувствах фантастично. Не си спомнях кога за последен път си бях купувала гримове.

— Ще взема всичко! — изрекох бързо, преди да съм имала време да размислям. А през това време Рейзър търпеливо ми обясняваше работата с всяко отделно шишенце, всяка отделна четчица, всяка отделна цветова палитра, като добавяше към тях и брошури, които щяха да ми помагат в домашния макиаж. Обаче аз не го слушах особено — само пъхнах кредитната си карта в ръката му и не след дълго се оказах лишена от двеста и петдесет долара и въоръжена с маркова чантичка среден размер. Страхотно усещане!

После продължихме да се разхождаме покрай щандовете и Джени избираше други „основни неща“, без които не можело да мина. Не след дълго и двете бяхме натоварени с достатъчно чанти с гримове и друга козметика, достатъчни за целокупното население на целия хотел „Юниън“.

— Трябва ми и някакъв парфюм — отбелязах, докато минавахме покрай щанда на „Шанел“. — През последните десет години изобщо не съм си сменяла аромата. Марк… хммм… бившият ми, ми купуваше едно и също всяка Коледа и честно да си кажа, вече изобщо не желая да го помирисвам!

Джени ме прегърна заедно с всички чанти и пакетчета, които висяха на ръцете й. После ме побутна към щанда на „Шанел“ и рече:

— Виждам, че започваш да схващаш нещата! Анджела Кларк, обещавам ти, че до края на деня ще съм те превърнала в истинска нюйоркчанка! Но щом ще бъде „Шанел“, не може да бъде друго, освен „№ 5“! А после следва обяд!

* * *

Докато успея да погълна пилешкия си сандвич с диетична кола, а Джени да се справи с хамбургер, пържени картофки и огромен шоколадов крем, установих, че тя си е истинска нюйоркчанка — родена и израсла тук и завършила дори колеж, следвайки мечтата си да се превърне в следващата Опра Уинфри. След едно лято в Калифорния тя се хванала на работа като сервитьорка в голям хотелски ресторант в Ню Йорк, за да „изучава средата си“ (мисля, че имаше предвид хората). Обаче била толкова добра, че не след дълго започнали да я канят да се прехвърли на рецепцията. И когато миналата пролет хотел „Юниън“ отново отворил врати, тя се кандидатирала за главна рецепционистка, за да подобри контактите си. Бутиковият хотел очевидно се превърнал в привлекателно място за множество млади знаменитости, предимно руси, загорели и подобрени или напомпани, красиви и обратни. И сега тя се смяташе за аматьора психоаналитик с най-добри връзки в Ню Йорк — позиция, която й осигуряваше достъп до най-добрите клубове и ресторанти, както и личните мобилни телефони на няколко холивудски звездички, както и преди всичко и най-вече — на техните агенти.

— Питам се как така не си вече на телевизионния екран — отбелязах аз, като бръкнах дискретно с лъжица в нейния шоколадов крем. Мммм, божествено!

— Е, очевидно моментът все още не е настъпил — сви рамене тя. — Средностатистическите агенти не притежават достатъчно власт, за да изкарат на екран една госпожица Никоя като мен. За да се появиш по телевизията, трябва да си най-малкото Тайра Банкс.

Джени беше толкова красива, толкова мила и толкова решителна, че ми се струваше истинска лудост да не се е озовала най-малкото на корицата на някое модно списание.

— Но със сигурност ще стигнеш дотам! — отсякох убедено, като бутнах крема обратно към нея. — Никога досега не съм срещала жена като теб! Честна дума! А онова, което направи за мен, е направо невероятно! Ако не беше ти, сега щях да си седя на диванчето вкъщи, облечена все в старата пижама, да се тъпча със сладолед и да роня сълзи пред телевизора.

— Благодаря, но мисля, че за пълната ти промяна е необходимо нещо много повече от нова прическа, нов грим и нови дрехи! Но ще стигнем и дотам! — отбеляза ухилено тя, като загреба от крема си. — Имай предвид, че все още не сме стигнали дори до Сохо, а да знаеш какви планове имам за теб! Мислиш ли, че ще изтърпиш тази нахална янки да те превърне в една нова версия на Анджела Кларк?

— Защо не?! Да не би да имам нещо друго за правене? — изкисках се аз.

Беше адски странно да се оставиш в ръцете на човек, когото познаваш само от двайсет и четири часа. Но по някаква необяснима причина изглеждаше и напълно нормално. Защото вече имах чувството, че цял живот съм познавала Джени, а фактът, че сега бях с нея тук, в Ню Йорк, отправяше Лондон и животът ми с Марк далече, далече в миналото.

* * *

След приключването на обяда преминахме към изключително важната задача по създаването на моя нов гардероб. Една бърза обиколка на четвъртия етаж и три купчини дрехи по-късно аз бях натъпкана в една съблекалня, като междувременно Джени, съпроводена от две асистент-продавачки, продължаваше систематично да приижда, натоварена с нови тоалети. Не след дълго се оказах пременена в красиви тесни дънки марка „Севън“, които превръщаха дори моите къси крака в съблазнително женско оръжие (това е според Джени), както и в прекрасен панталон, който можех да съчетавам със старите си тениска и суичър или дори с моите безценни лубутенки. Една от по-учтивите асистентки (и със сигурност на комисиона) отбеляза, че макар краката ми да клонят към късата страна, те безсъмнено били много хубави, поради което трябвало да бъдат на показ. И за мое огромно изумление установих, че в Америка съм точно номер 8^[1] — причина, напълно достатъчна, за да ме накара да се позадържа тук седмица-две. И докато разберем за какво става дума, услужливата продавачка бе донесла цял гардероб роклички с дължина до под задника — докато всички не се съгласихме, че няма да мога да измина и десет крачки, без да ги придърпвам надолу. Накрая постигнахме компромисно решение — увеличихме дължината с пет-шест сантиметра и аз се примирих с една готина синя френска рокличка, разкошна щампована ризка от Марк Джейкъбс и няколко зашеметяващи тоалета на Елла Мое и „Сплендид“ — роклички, които бяха толкова меки, че човек имаше чувството, че е влязъл в облак! Нямах никаква представа, че мога да се чувствам по такъв начин! След няколко тениски, два чифта къси панталонки и три-четири ефирни полички по-късно се прехвърлихме на вечерното облекло.

— И така, за срещи! Такаааа Мисля си за нещо, подканящо към флирт, но и забавно… Или може би класическо? Не знам. Важното е, че една жена не може да бъде сексапилна, ако самата тя не се чувства добре в дрехите си!

След тази лекция Джени разпрати продавачките с бойни задачи, при това само с едно движение на китката. А аз си стоях по гащи и надничах иззад завесата на съблекалнята, очаквайки следващия куп дрехи. И те пристигнаха. Лавандула на Вера Уонг. На Тори Бърч. На Нанет Лепор. На „Ди Ви Еф“. На Филип Лим. На „Пол и Джо Систър“. Още Марк Джейкъбс. Божичко, пробването на дрехи било голяма работа!

— Какво носиш точно сега? — обади се Джени от другата страна на завесата.

— Например нищо? — отговорих, докато навличах една разкошна щампована копринена рокля с презрамки на Марк Джейкъбс. — Или имаш предвид бельото?

— Имам ужасното чувство, че ще се наложи да погледна!

Очите на Джени бяха приведени в повишена готовност втора степен, когато зърна моите момчешки гащи на сърчица и сутиена, който изобщо не им пасваше. А след това лицето й придоби странен розовеникав нюанс, когато си признах, че нямам представа какъв номер сутиен нося.

— Това никак не е добре! — отсече, като клатеше глава и подбираше различни размери и модели. — Да не би да искаш на четирийсет да си събираш циците по земята, а?!

След този изблик на възмущение бях отново набутана в естествената ми напоследък среда, съставлявана от пробната, за да пробвам сутиени с презрамки, без презрамки, събиращи гърдите напред, раздалечаващи гърдите, с меки и с твърди чашки, с цели и с половин чашки.

И преди кредитната ми компания да разбере какво става, аз бях вече на следващия етаж и си купувах чехли, сандали и затворени обувки, подходящи за новите ми тоалети. Ала въпреки настояването на Джени, че гладиаторските сандали били последният писък на модата, аз не успях да се преборя с усещането, че са по-подходящи за моята стара леля Агата, отколкото за мен, така че накрая тя бе принудена да се предаде. Не че си тръгнахме с празни ръце — в чантите ни се мъдреха балетни пантофки, джапанки и два чифта елегантни обувки.

Заслизахме по стълбите на магазина, натоварени с всякакви чанти — големи, средни и малки. Доколкото можех да преценя, само за четири часа бях похарчила доходите си за поне месец и половина, обаче се чувствах толкова щастлива заради нищожните номера по етикетите на новите си дрехи (едната от тях беше дори ШЕСТ, представете си, моля ви се!), че не изпитвах никакви угризения. А после, докато ескалаторът ни отнасяше към приземния етаж, аз се въоръжих с официалната физиономия за подобно превозно средство — стискаш здраво чантите, гледаш право напред и не осъществяваш никакъв визуален контакт с останалите возещи се на ескалатора. В огледалните врати обаче ме посрещна една съвсем различна от мен жена. Не в смисъл на жената, която беше шаферка на сватбата на Луиза (просто аз, само че с малко повечко грим и сложна прическа), а бляскаво различна! Косата ми свистеше наляво-надясно при всяко леко движение на главата. Рейзър ме беше докарал с очи като на сърненцето Бамби и със загадъчни устни, а тръпката от похарчването на едномесечна вноска по ипотеката само за дрехи и женски глезотии ми бе придала един специфичен загар на бузите, който и най-добрият руж не би могъл да постигне. Обаче аз си знаех, че някъде в чантите ми се крият достатъчно цветове, за да го докарам и по изкуствен път, когато се прибера в хотела.

— Хайде, че по това време не е никак лесно да се хване такси! — промърмори Джени, докато вратите се разтваряха и поглъщаха новото ми отражение. — Хей, ти да не би да се гледаше, а?

— Ами… да — признах си смутено.

— Браво на теб! — отсече Джени, хвана ме за ръка и ме измъкна в моето най-ново, най-любимо място в целия свят.

И какво от това, че вече можех да се считам официално разорена?! Защо иначе ще разполагам с кредитна карта за спешни случаи?! Освен това, може и да съм разорена, ама съм разорена със стил! Плюс това сега бях прекалено заета да гледам наляво и надясно по Лексингтън авеню, за да го мисля. В този град беше прекалено шумно, прекалено горещо и прекалено задушно, но на мен ми харесваше. Когато погледнех надясно, потъвах в безбрежната панорама на централен Ню Йорк, състояща се от перфектно разположените перпендикулярно една на друга улици и от каналите, оформяни от небостъргачите. Вляво от мен стотиците пълзящи една след друга и общуващи си с шумни клаксони коли и таксита даваха своя важен дял в сгъстяването на маранята от дим наоколо, която се вдигаше нагоре и изкривяваше гледката през въздуха. Ала за мен всичко това беше неизразимо красиво.

— Колко време смяташ, че ще можеш да вървиш пеша, без да припаднеш? — попита Джени, връщайки ме рязко на земята.

— Може би петнайсет минути? — Не бях много сигурна дали това е въпрос или предизвикателство. Защото в интерес на истината изобщо не ми се ходеше пеша.

— В такъв случай ти предлагам да тръгваме, защото колкото повече разстояние изминем пеша, толкова по-добре! — отсече тя, кимна по посока на пресечката и се хвърли в нея. — Хайде, Анджи!

Тръгнахме напред, пресякохме една улица, после пак продължихме, после стигнахме до друга пресечка, след това директно по Парк авеню и още по-напред и пресякохме Медисън. Но докато влачех безценните си чанти с покупките след себе си, усещах, че моите петнайсет минути способност за ходене пеша бързо се стопяват.

— Просто исках да стигнем до Пето авеню! — изрева по едно време Джени, пресякохме за последен път и тя вдигна ръка. — Тук вече можем да хванем такси!

* * *

Ако въобще е възможно, пътуването с таксито през Манхатън беше още по-вълнуващо дори от пътуването през самия град. Тръгнахме по Пето авеню, минахме пет пресечки, спряхме на червен светофар и носът ми се сплеска от удара с разделителното стъкло. Оттам нататък всеки път, когато спирахме, се озовавахме до ново емблематично за Ню Йорк място. Катедралата „Свети Патрик“ се извисяваше абсолютно не на място насред поредица от магазини — подобно на кексче сред кутия изискани бонбони. Но тук, в Ню Йорк, това не правеше никакво впечатление. Докато минавахме покрай огромните ревящи лъвове, охраняващи още по-огромната обществена библиотека, не можах да не си помисля, че ако всички библиотеки си имаха такива големи лъвове, хората сигурно щяха да четат повече. Или най-малкото щяха да се заседят пред стъпалата, за да се снимат с тях.

— Хей, виждаш ли там Емпайър Стейт Билдинг? — извика Джени и ми показа една твърде незабележителна сграда от моята страна. Лично аз не видях нищо освен предълга опашка от хора. Не видях нищо, дори когато залепих нос за стъклото. Е, видях — мазните петна от предишните пасажери.

— По дяволите! Много ми се искаше да я видя! — промърморих, облегнах се предпазливо и се постарах да не мисля и за останалите петна около нас, които не се виждаха чак толкова.

— Не се коси! И утре ще бъде тук! — отбеляза Джени, а аз се обърнах назад и се загледах в отдалечаващата хе зад нас кула. Докато таксито отново не закова спирачки и аз отново не забих брадичка, този път в облегалката на седалката. — Скоро ще стигнем до Флатирон. Тя е много по-готина!

И не бях излъгана, Флатирон Билдинг беше действително невероятна — цялата триъгълна и остра. Но пък и всичко, покрай което минавахме, беше готино. Разкошно. Организирано. Нюйоркско и готино. Невероятно различно от Лондон, а освен това — освен ако този таксиджия не започне да взема завоите малко по-човешки — вероятно последното място, което ще видя през живота си. Петнайсет минути по-късно вече бяхме достигнали връхчето на острова и таксито спря пред терминала Саут фери.

— Ще се качим на ферибота, така ли? — ококорих се аз.

Ала Джени запази енигматично мълчание. Едва сега се сетих, че тя през целия път не бе отронила и думица, а аз бях прекалено заета да зяпам града и да броя ресторантите на „Старбъкс“, за да ми направи впечатление.

— За остров Стейтън още не си готова! — засмя се внезапно тя, подаде двайсетачка на шофьора и излезе от таксито, като пое няколко от чантите ми. — Но пък си напълно готова да видиш това!

Поехме по тротоара и навлязохме в пълен с народ парк. И аз дотолкова се отнесох да зяпам скулптурите и опашките от хора, ближещи сладолед, че трябваше да се блъсна в оградата, за да я видя. И когато я видях, се вцепених. Ето я! Най-яркият, най-истинският символ на Ню Йорк и на Съединените щати! Гордо изправена, охраняваща залива — Статуята на свободата!

Джени се извърна към мен, за да види реакцията ми, а после заслони очи с ръка и отбеляза:

— Бива си я, нали?

Аз само кимнах, защото нямах какво да кажа. После бавно се приближих към Джени. Пуснахме чантите си на земята и се облегнахме на перилата. Беше наистина красиво — моят личен филмов миг!

— Още докато пробваше дрехите, се чудех къде да те заведа след това. И накрая реших — какво по-хубаво от първото място, където хиляди хора по света са се запознали с Ню Йорк?! Е, може би леко мелодраматично, но какво пък?! Кой по-добре би могъл да те приветства с добре дошла в нашия град от нашата Дама на свободата?!

— Толкова е нереално! — въздъхнах, без да отлепям очи от статуята. — Виждала съм я хиляди пъти по телевизията и къде ли още не, но сега, като я гледам в действителност, всичко е… Божичко!… Направо не мога да повярвам!

— Права си — съгласи се Джени. — Спомням си първия път, когато я зърнах. Беше веднага след като дойдох да живея в центъра на града. Не знам защо, но като деца никога не са ни водили дотук. После разбрах, че майка ми я мрази. Но статуята си е тук и се грижи за всички нас. Анджи, Ню Йорк е пълен с милиони различни хора и всички до един са пристигнали в него с една и съща цел — да потърсят нещо ново!

— Моля те, ласкаеш ме! Не съм търсила нищо конкретно! — отбелязах, загледана в остров, който ако спомените ми бяха правилни, трябва да беше Елис. — Просто бягах от бившия.

— Нищо подобно! Мисля, че се подценяваш! — отсече Джени, обърна се и ме изгледа. — От една страна, не всяка жена оставя океан между себе си и бившия си, от друга — не за всяка връзката е била толкова важна. А и на теб ти предстои да се пребориш с толкова много неща! Имай предвид, че това не са обикновени психоаналитични брътвежи — просто такъв е животът! Когато моят бивш ме напусна, аз направо се сринах. Разбирай го в най-буквален смисъл на думата — сринах се! Не го казвам, за да предизвикам съжаление — просто си беше така. Макар да знаех, че грешката си беше изцяло моя и че имам страхотни приятели, които ме подкрепят! А ти, щом си почувствала, че съпротивителните ти сили не са достатъчни, за да издържиш, просто си напуснала сцената. И това действително е било най-доброто, което си могла да сториш за себе си. А Ню Йорк е перфектно място за тази цел. Това е градът на новото начало. В Лос Анджелис хората ходят, за да се „намерят“, а в Ню Йорк идват тогава, когато искат да станат нови хора.

— Може би си права — промърморих, замислена за всичко, случило се през последните няколко дена. Да, наистина беше странно, но откакто минах през щанда на „Шанел“, изобщо не се бях сещала за Марк. — Всичко ми се струва нереално. Чувствам се така, както смятам, че би трябвало да се чувствам… И аз не знам…

— Е, все още си в шок, няма спор — отбеляза Джени и се обърна отново към статуята. — Но да знаеш, че на света има много по-лоши места от „Блумингдейлс“ за отърсване от шок. Това беше майтап. Иначе, ако трябва да бъдем сериозни, ти си преживяла огромна лична трагедия. Защото раздяла от подобен характер е равносилна на загуба на много близък човек.

— Да, всъщност се чувствам точно така — признах си аз. Не че ми се искаше да се впускам в обяснения по този въпрос, особено на публично място. Все пак съм англичанка, а ние не си падаме много по роненето на сълзи пред чужди хора. — В един момент имам чувството, че съм го преживяла и че никога повече няма да се сетя за него, а в следващия продължавам да не вярвам, че всичко това е станало. Сигурна съм само в едно — че постъпих правилно, като дойдох тук!

И преди Джени да успее да ме опровергае или да ме подкрепи, и двете бяхме стреснати от силен звън. Моят телефон! Извадих го от чантата си и тъкмо се канех да напомня на мама колко скъпи са международните разговори, когато видях кой ме търси.

Марк!

Загледах се в проблясващия екран и се запитах за какво ли се е сетил да ми звъни, особено след последния ни разговор. Да не би да е размислил? Да не би да е започнал да изпитва угризения на съвестта? Или пък Тим се е оказал толкова зле ранен, че се е наложило да му ампутират ръката?

Дзън, дзън! Отговори! Отговори ми!

Без да се замислям повече, аз вдигнах ръка и запокитих телефона си колкото ми бе възможно по-далече във водата. И се почувствах много, ама много добре! Адски добре!

— Извинявай — изрекох, без да знам защо. Аз ли бях тази, която направи това нещо?

— Този град е идеалното място за справяне с душевни травми, миличка. Всички тук сме преживели много и сме се справили с проблемите си кой както е могъл. — Джени бе извадила от чантата си пакетче носни кърпички и сега ми ги подаваше — като предпазна мярка. Очевидно изобщо не беше обърнала внимание на телефонната ракета, която току-що бях изстреляла в дълбините.

— Колко добре те разбирам! — подсмръкнах и побързах да приема кърпичките. — Само като си представя какво е преживял всеки един от жителите на този град, като че ли започвам да гледам на моя проблем под нов ъгъл.

— Така е. Но не това имах предвид, захарче — отбеляза Джени. — Исках да кажа, че си дошла на най-подходящото място за преодоляване на трудности, на неща, които те разкъсват отвътре. Всеки от нас тук си има по една спасителна сламка, макар че за всеки от нас е различна. Лично за мен повторното отваряне на „Сенчъри 21“ пет месеца след 11 септември беше истинско откровение. Бях сигурна, че ще имам куража да се справя с абсолютно всичко, стига да отворят врати и да ми продадат чифт от дизайнерските си обувки със седемдесет процента отстъпка! — Хвана ме за ръка и допълни: — Но след малко започва вечерната ми смяна. А ти сигурно се чувстваш като изцедена. Какво ще кажеш да се връщаме в хотела?

Обърнах се и за последен път погледнах към Статуята на свободата. Господи! Аз наистина съм в Ню Йорк!

И наистина съм много уморена.

— С удоволствие — смотолевих.

Събрахме всичките ми чанти и спряхме ново такси. Хммм. Нова приятелка, нов гардероб и нов град. В сравнение със събота днешният ден не мина никак зле.