Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (3)

Трета глава

Самолетът се приземи на летище „Кенеди“, без да му трепне окото и макар да не прояви никакъв интерес към моята сърцераздирателна история за невярното гадже (въпросите „по работа“ или „за удоволствие“ очевидно не бяха в състояние да покрият причините за моето пристигане в страната), митничарят все пак ме пусна в Щатите. Добро начало! И щом се озовах под ярките лъчи на американското слънце, всичко изведнъж си дойде на мястото. Такситата си бяха все така жълти, макар и от грешната страна на пътя, а таксиджиите — все така нелюбезни, както доказа и моят, като незнайно защо дръпна една тлъста попръжня, докато хвърляше скромната ми пътна чанта в багажника на колата си. Човече, ама че жега е тук! Ако са прави онези, които казват, че жените блестят, мъжете се потят, а конете плувват в пот, точно в този момент аз приличах на един плувнал в пот уморен кон.

— Накъде? — подхвърли таксиджията през рамо.

— Хммм, хотел? — промърморих, докато си слагах колана, а колата потегляше от терминала на летището. — Трябва ми хотел.

— Сериозно? — изгледа ме смръщено шофьорът и влетя със свистене на гумите в магистралата. — И кой по-точно шибан хотел, госпожичке? Тук са милиони, ако не знаеш!

— Да, ама… ами… — И преди да успея да довърша изречението си, пак ревнах. — Не познавам града. Дори не знам как се озовах тук!

— Знаеш ли какво, госпожичке! — изрева таксиджията. — Аз съм просто един шибан шофьор на такси, а не туристическа информация! Ако не искаш да те хвърля още тук, в средата на Куинс, най-добре ми дай името на някакъв хотел!

В отговор аз ревнах по-силно. О, остроумие, твоето име е Анджела!

— Мамината му мръсна! Да знаеш, че те хвърлям пред първия хотел, покрай който минем! — промърмори той и наду радиостанцията до дупка.

Двайсет минути размяна на мръсни реплики между шофьорите по-късно аз вече висях от прозореца като задъхващо се от топлина куче и почти бях спряла да плача, когато го забелязах.

Очертанията на Ню Йорк. Манхатън! Емпайър Стейт Билдинг! Красивата Крайслер Билдинг. Уулуърт Билдинг с прочутия църковен шпиц на върха. И се влюбих! Любовта ме грабна толкова силно, че изведнъж престанах да плача, престанах да дишам, престанах да мисля. Имах чувството, че до този момент някой ме е навивал и изведнъж е пуснал ключето. Свалих стъклото на прозореца до долу и вдишах в душата си небостъргачите, гигантските билбордове, индустриалната крайбрежна област и задушния, мръсен въздух. Това е Ню Йорк! И аз вече съм в него! Не у дома, в Лондон, не на сватбата на Луиза и още по-малко — не в близост до онзи мой неверен годеник, изпечен мръсник! И така, поради чиста липса на забавления, докато таксито ми потъваше в някакъв тунел, аз отново се разревах.

Първият хотел, покрай който минахме, се оказа последният, до който таксиджията бе возил клиент. Хотел „Юниън“ бе разположен до парка „Юниън Скуеър“. Във фоайето му цареше приятен сумрак, който навяваше усещането, че токът е спрял. Навсякъде се носеше уханието на скъпи ароматизирани свещи, напомнящо за току-що простряно пране. На изискани интервали бяха подредени удобни меки дивани и стари фотьойли, а мястото на рецепцията бе маркирано от миниатюрни лампички. Оказвайки се в подобно перфектно обкръжение, аз внезапно си дадох сметка за състоянието на косата си, за дехидратираната си кожа и за намачканите си дрехи. Нямаше спор, че изглеждах като парцал, но най-важното бе, че се намирах максимално далече от Лондон. Точно това ми трябваше!

— Добре дошли в хотел „Юниън“! — приветства ме невероятно красивата жена на рецепцията. — Казвам се Дженифър. С какво мога да ви бъда полезна?

— Здрасти! — поздравих, оправих чантата на рамото си и сритах пътническия си сак по-близо. — Питах се дали случайно нямате свободна стая.

Жената се усмихна мило и започна да щрака нещо по клавиатурата си. Докато щракаше, блестящите й къдрици подскачаха пред лицето й.

— Окей, малко сме натоварени, но… В момента разполагаме с малък апартамент за 800 долара на нощ. Добре ли е? — Вдигна очи. Изражението ми очевидно й подсказа, че това е малко над моя финансов лимит, затова продължи: — Имаме и една единична стая за 350 долара на нощ. Но е само за един човек!

— Няма проблеми — кимнах и започнах да ровя в протритата си стара чанта за кредитната си карта. Междувременно полагах огромни усилия да не изчислявам какво прави тази сума в истински пари (разбирай английски лири). — И без това съм сама — допълних. — Току-що разбрах, че приятелят ми ме мами, хванах го на място, скъсахме и се наложи да замина, та си помислих къде по-подходящо място за бягство от Ню Йорк! — Всичко това го изрекох на един дъх. После направих пауза и вдигнах очи. Жената продължаваше да ме гледа, но в очите й вече се четеше здравословна доза ужас. — Извинете. Не беше необходимо да ви пълня главата с тези глупости. Искам да кажа… окей, единична стая ме устройва прекрасно!

— И колко време ще останете при нас? — попита тя, като продължи да щрака по клавиатурата. Сто процента разпращаше съобщения на целия персонал, че в хотела им влиза луда, отчаяна жена. И най-вероятно ще раздаде снимката ми на колегите си и ще прикрепи към нея бележка: „Не започвайте разговор с нея!“

— Моля? — Вдигнах глава. В плановете си не бях стигнала до този въпрос.

— Кога смятате да се приберете у дома? — изрече бавно Дженифър.

— Аз… аз… нямам дом — изрекох също толкова бавно. — И затова… не знам.

Намирах се опасно близо до поредната порция рев, макар че изобщо не исках да се отпускам пред рецепцията на най-шикозния хотел, в който някога съм стъпвала. Но не можех да избягвам повече истината — аз действително нямах дом.

— Е, просто исках да се ориентирам по кое време приблизително ще ни напуснете, но тъй като стаята и без това е свободна за цялата седмица, смятам да ви запиша за седем нощи, а след това ще видим. Добре ли е? — погледна ме тя. Аз кимнах и й подадох кредитната си карта. В замяна Дженифър ми подаде сексапилна черна магнитна карта ключ, гравирана с голямо сребристо „Ю“. — Стая 1126 на единайсетия етаж. С асансьора, а след това наляво. Намира се в края на коридора.

Аз кимнах сковано и поех картата, обърнах се и се спънах в пътническата си чанта.

— Нуждаете ли се от нещо, госпожице Кларк? — попита ме Дженифър.

Обърнах се, изобразих на лицето си една хилава усмивка и отбелязах тъжно:

— Може би от преглед на главата? — Налагаше се скоростно да изрека шегата, защото знаех колко бързо ще ми избяга.

— Ако имате нужда от нещо, просто се обадете! — чух я да подвиква след мен. Дано да не извика наистина някой психо-доктор. Чувала съм, че американците не ги бива много по схващане на сарказма.

Ако на тази стая й викат единична, значи къщата на Марк е имение. Централно място в боядисаната с вкус в кремаво стая заемаше бяло легло с кралски размери, с изискана тъмнокафява табла откъм главата. От огромните прозорци, обхващащи цялата стена, се разкриваше прекрасна гледка към парка „Юниън Скуеър“. Вляво се виждаше вграден гардероб, а вдясно — банята. Хвърлих пътническата си чанта на земята и отворих вратата. Беше красиво. Стените бяха облицовани в бели плочки, пода — в черни. Тоалетната и мивката бяха предвидливо напъхани в ъгъла, докато останалата част от банята се доминираше от облицована със стъкло вана и душ. Една срещу друга стърчаха две хромирани вградени душ-слушалки, а на стъклената поличка бяха подредени дребни, но перфектен дубликат на големите, дизайнерски тоалетни принадлежности. Хромираната полица до мивката се огъваше под тежестта на пухкави хавлиени кърпи, а зад вратата бе окачен дебел и също така пухкав халат за баня.

Върнах се обратно в стаята, заковах се на място и огледах новото си обкръжение. Точно затова си мечтаех! Наканих се да тръгна към прозореца, но съчетанието от пълна умора и внезапно събудил се глад някак си не ми позволи да добавя към тези усещания и сблъсъка с един напълно непознат за мен град. Вместо това се насочих обратно към банята, като не пропуснах да обърна внимание на отлично заредения минибар и пуснах водата във ваната, като излях цялото шишенце с пяна. Съблякох се и влязох. Надявах се мозъкът ми да престане да щрака поне за секунда. Излязох обратно, взех шишенце водка за петнайсет долара и кутийка кока-кола, смесих ги в чашата за миене на зъби, а после грабнах и пакетче бонбонки „М & М“ за осем долара, и се върнах обратно в топлата вода. Използвах ръба на ваната като импровизиран барплот и започнах периодично да редувам глътка коктейл с пет-шест бонбончета. Не бяха изминали и двайсет и четири часа, откакто си взех сутрешния душ в Англия и си мислех, че на всяка цена трябва да се махна оттам. И ето ме сега тук. Махнах се.

Отпуснах се назад и въздъхнах дълбоко. Постепенно въздишката премина в стенание, а стенанието — в хълцане. Позволено ми е поне да плача, нали така?! Все пак собственият ми годеник ми изневери, най-добрата ми приятелка ме измами и бях принудена да изтърпя всичкото това унижение пред целокупното тяло на роднините и познатите си. Протегнах ръка към пакетчето с бонбонки и този път успях да ги довърша на един дъх — с помощта на голяма глътка коктейл, разбира се. Какво изобщо съм си мислела, когато реших да дойда в Ню Йорк съвсем сама? Това надали се нарича храброст — нарича се по-скоро глупост. Тук не познавам никого, няма с кого да поговоря, няма с кого да гледам „Хубава жена“, „Мръсни танци“ и „Закуска в Тифани“. Сега би трябвало да се подсуша, да се обадя на мама и да хвана първия самолет за дома. Защото бягството ми не е вълнуващо и импулсивно — бягството ми е признак на незрялост и страхливост. Същото като да си седя вкъщи, в моята стая, и да се побърквам от мисли, само че в по-скъп и по-ексцентричен вариант. Така. Показах на всички, че не могат да се бъзикат с мен, и платих цяло състояние за една вана и пакетче бонбонки — значи вече е време да се изправя очи в очи с реалността.

Измъкнах се някак си от недрата на ваната, метнах си скъпия халат и се затътрих боса по килима, оставяйки зад себе си невъзпитани мокри следи. Стигнах до чантата си, пъхнах ръка в нея и започнах да ровя за мобилния си телефон с плахата надежда, че ще се окаже прекалено стар и неефективен, за да ми осигурява сигнал чак в Америка. Ама ядец! Цели пет стълбчета приемателна мощност! Вторачих се в дисплея. Три съобщения. Хммм. Наистина ли ще се осмеля да го направя само на една водка? Насилих се да се изправя и се приближих до прозореца. Ако смятам просто да се обърна и да се върна у дома, няма да е зле поне да се насладя на гледката, за която платих такива луди пари! Да, красиво си беше наистина — слънцето грееше, хората се разхождаха из парка, други бързаха към метрото, трети влизаха и излизаха от магазините, натоварени до уши с чанти, чанти и пак чанти.

Какво ли ще стане, ако се прибера вкъщи и се окаже, че всъщност нищо не се е случило? Че по някакъв странен начин съм се объркала, възприела съм нещата погрешно и нищо не е такова, за каквото съм го мислела? Или пък Марк си е дал сметка, че е бил голям идиот и сега ще даде всичко от себе си, за да ме върне? И през следващите години, които ще прекараме заедно, ще имаме поводи да се усмихваме тъжно, а може би дори да се смеем на тази случайна и напълно необмислена постъпка на Марк и на това как аз съм отскочила до Ню Йорк за четиринайсет часа.

„Анджела, мама е. Обаждам се само за да ти кажа, че накарах хотелската управа да ми върне парите за моята стая, защото в крайна сметка останах при теб, така че очаквай сумата в кредитната си карта!“ Благодаря на Бога за майка ми, която винаги гледа от практичната страна на нещата. „Говорих с Луиза, която не спря да ми се извинява. Повтаряше само: «О, Анет, не знам какво да правя сега!» Ха, не знае! Да се беше сетила по-рано! Говорих и с Марк. Но колкото по-малко говорим по този въпрос, толкова по-добре. Както и да е. Обади ми се, когато можеш, и ми кажи кога точно се връщаш. Татко ще дойде да те посрещне, а аз ще приготвя стаята ти. Обади се! Надявам се, че си…“ Кратка пауза. Очевидно майка ми търси подходящите думи. „Надявам се, че си добре. Обичам те!“

„Анджела, Луиза е! Моля те, обади ми се! Сега е неделя сутрин и знам, че сигурно си много бясна и всичко останало, обаче… ами… съжалявам! И наистина не знаех какво да направя, и… Боже, не мога да го направя по телефона! Много гадна приятелка се оказах!“ Тук е напълно права. Звучи искрено разстроена, но защо да ми пука?! „Говорих с майка ти. Ужасно беше! Не съм я чувала толкова ядосана, откакто в шести клас те върнах вкъщи пияна от онзи купон у Тим… О, между другото, ръката на Тим е счупена, но до няколко седмици ще се оправи. Фрактурата не е сериозна. Ами… обади ми се!“

Реших да я оставя да се попържи в собствен сос още мъничко.

„Здрасти, аз съм! — започва той.“ Аз подпрях ръка на прозореца и се загледах в хората под мен. „Трябваше да се обадя и да кажа нещо.“ Дори и от това разстояние на единайсетия етаж бях в състояние да различа хората, които излизаха от „Старбъкс“ с големи чаши димящо кафе. Да, точно сега кафето няма да ми се отрази никак зле. Кафе или някой як коктейл. „Съжалявам за случилото се, беше невероятно глупаво от моя страна, а и безсърдечно, и… просто ужасно!“ Около площада имаше толкова много магазини, които ми подсказаха, че една шопинг терапия ще ми дойде много добре. „Би трябвало отдавна да съм ти казал какво става в живота ми.“ Макар че климатикът в стаята ми беше надут до дупка, не беше трудно да забележа как хората долу се пържат под ярките слънчеви лъчи, всички облечени в миниатюрни къси панталонки и готини тениски. „Кейти и аз… ами… трябваше да ти кажа, защото всъщност… е доста сериозно.“ Боже, толкова много хора в този град! „Мисля, че като разумни хора трябва да се видим и да поговорим сериозно за ипотеката и за всичко останало. Така де, Анджела, не можеш просто да се изпариш ей така!“ Забелязах и катерички, подскачащи от дърво на дърво в парка. „Майка ти спомена нещо, че си била в Ню Йорк. Не знам, но… би ли ми се обадила? Знам, че направих голям гаф, но ти трябва да ми се обадиш! Не можеш цял живот да се криеш! Няма да се върна в къщата, докато не поговорим!“ В една пролука между дърветата забелязах метростанция. Малее, метрото! „Трябва да поговорим за бъдещето си, Анджела! И знай, че те обичам, но просто вече не съм влюбен в теб! Както и да е. Обади ми се!“

Опрях чело о студеното стъкло и затворих телефона си. Толкова с мечтата той да стори всичко, за да ме върне при себе си. Оказваше се, че само защото случилото се беше шок за мен, не означава, че за него е било шок — доколкото успявах да схвана, той като че ли изпитваше по-скоро облекчение, че стана така и аз знам. Мамка му! И какво ще правя сега, по дяволите? Не мога да остана да живея с родителите си до края на живота си, а както стана ясно, и на приятелите си не мога да разчитам! Не бих могла дори да се отдам изцяло на работа, защото съм на свободна практика, а точно този период ми е малко мъртъв. Поех си дълбоко въздух и отстъпих от прозореца. Но продължих да се подпирам с пръсти на него, докато набирах номера на Марк.

— Ало? — Неговият глас.

— Аз съм — казах, като притиснах още по-силно пръсти в прозореца, сякаш опитвайки се да достигна хоризонта. — Ще изпратя мама да ми прибере багажа. — Плъзнах поглед към върховете на високите сгради срещу мен и отново си припомних да дишам. — Няма да се върна в къщата, така че прави с нея каквото искаш. Просто няма да стъпя повече там!

— При майка си ли си? — попита колебливо той.

— Не желая да ти давам никакви обяснения — отговорих, погледнах надолу към парка и задишах дълбоко и бавно. — Но като стана въпрос, не, не съм при майка ми. Намирам се в Ню Йорк и нямам представа кога ще се върна, така че върви и прави каквото си искаш, с когото си искаш и както си искаш, но никога повече не ми се обаждай!

Затворих. Отпуснах се с цялата си тежест на прозореца. Така. Значи вече избрах. Избрах Ню Йорк. Което ще рече, че той трябва да ме подкрепи безрезервно в решението ми. И за да отпразнувам случая, аз се втурнах обратно в банята и изпих до дъно чашата с водка и кока-кола. Мммм! Това беше добре!

* * *

— Ехоо! Госпожице Кларк? — Вратата се отвори, като ми остави точно толкова време, колкото да стегна здраво колана на халата си и да се разгъна от удобната си ембрионална поза до тоалетната чиния. Появи се момичето от рецепцията. Тикаше пред себе си количка за сервиране. — Аз съм Дженифър, от рецепцията. Може ли да вляза?

— Да! — извиках в отговор, хвърлих бърз поглед в огледалото, за да се уверя, че всичко ми е на мястото, и се затътрих към стаята, за да я посрещна. — Разбира се!

— Не бях сигурна, че сте взели всичко необходимо за пътуването си — заяви тя и обгърна с триумфален жест съдържанието на количката. Беше претъпкана с гигантски курабийки, кутии зърнени закуски, чайник вряла вода, горещо прясно мляко, студено прясно мляко, палачинки, препечени филийки и огромна кутия козметични продукти. — Пък и нали споменахте за раздяла, та реших, че никой не трябва да остава сам след подобен катаклизъм! Това е нашата поздравителна услуга „Всички мъже са мръсници“! — Взе една курабийка от количката, счупи я на две и се ухили.

— Божичко, много ви благодаря! И моля, наричайте ме Анджела! — изрекох, незнайно защо изведнъж усещайки се прекалено много англичанка. Приех половинката от курабийката, която Дженифър ми предложи, и допълних: — Изключително любезно от ваша страна! Вече умирах от глад!

— Е, ние сме хотел от типа „където и да е, когато и да е“, а аз съм човек от типа „където и да е, когато и да е“ — отсече тя и скочи на леглото ми. — Кажи ми, ако смяташ, че се натрапвам или че прекрачвам служебните си граници! Просто си казах, че ако аз бях пристигнала в Ню Йорк след раздяла само с една хилава пътна чанта и без никаква предварителна резервация, от какво ще се нуждая най-много? И така, минах и през склада и изкопах от там една пижама. — Измъкна от долния рафт на количката бял памучен гащеризон. — Грабнах и едни чехли, чорапи, четка и паста за зъби, конци и игли. Нямам представа защо, но хората непрекъснато повтарят, че като тръгнеш на път, непременно трябва да си вземеш и конци, и игли. Събрах също така и всички видове храна, за които бих се сетила, ако бях в посттравматичния период на раздялата. Както и чай, разбира се, защото ти си англичанка!

Не знаех дали да се разсмея, или да се разплача, но в момента бях невероятно благодарна на това момиче, че продължава да бъбри, докато взема решение.

— Още веднъж благодаря! — изрекох. — Май наистина имам нужда от пижама. Изобщо не се бях сетила за това. Всъщност за нищо не се бях сетила.

Дженифър направи горещ шоколад и за двете ни и счупи още една курабийка на две.

— Това са първите неща, от които бих имала нужда, ако се разделя с някого. Обикновено си вземам една седмица отпуск, лягам вкъщи и започвам да ям, докато усетя, че съм го преодоляла. Оттук и всичката тази храна. Предполагам, че твоята раздяла трябва да е била много тежка, щом те е запратила чак от другата страна на Атлантическия океан, а?

Грабнах пижамата и по навик се обърнах по посока на банята, макар нещо да ми подсказваше, че това момиче не би имало нищо против и да се преоблека пред нея. Тя вече бе включила телевизора и кимаше в такт с някакъв музикален видеоклип. Нахлузих гащеризона под халата си и после бързо го свлякох от гърба си, за да вдигна горната част. Усещането от допира на памучната материя беше страхотно — като на най-готините и меки чаршафи, в които съм спала.

— А може би не искаш да разговаряш по този въпрос с непознати, а? — обади се Дженифър. — Няма проблеми. Аз изпълнявам ролята и на хотелския психоаналитик. — Потупа леглото до себе си и аз се отпуснах до нея. Също както и пижамата, леглото ми се стори божествено и подканящо към почивка.

— Ами… честно да си кажа, до този момент не съм разговаряла с никого по този въпрос — изрекох, въздъхнах и отпих от горещия шоколад. — Истината е, че току-що разбрах, че моят приятел ми изневерява. Буквално преди няколко часа. Та реших да замина нанякъде, за да дойда на себе си.

— Сериозно? Ама че мръсник! И как по-точно разбра? — попита Дженифър, междувременно прехвърляйки се от курабийките на кутия зърнени закуски.

— Излових ги да правят секс на задната седалка на нашата кола, при това на сватбата на най-добрите ни приятели. Оказа се, че всичките ни приятели са знаели, а само аз, идиотката, до този момент съм била в неведение. — Замълчах, за да приема купичката със зърнена закуска, която тя ми подаде. Божичко, толкова много захар само в една купа! Страхотно! — И тъй като преди сме си говорели, че ако някой от нас изневери на другия, първият просто ще си тръгне, аз… така и направих.

— Ужас! — отбеляза тя, кръстоса крака и намести зад гърба си две възглавници. — Гадно! Но иначе имаш ли някакви приятели в Ню Йорк?

— Нито един. — Загризах един миниатюрен желиран бонбон и се загледах в млякото, придобиващо зеленикав оттенък. Мммм! Вкусно! — Просто се метнах на първия полет от Хийтроу, който отговаряше на критериите ми за място, което е максимално отдалечено от Марк, където говорят английски и където има много магазини.

— Изборът ти не би могъл да бъде по-добър! Можеш да ми вярваш, че Ню Йорк е като Мека за хората, преживели кошмарни раздели, защото аз съм президент, ковчежник и социален министър на цялото местно общество на хората с разбити сърца. Но трябва да ти кажа, че не са много онези, които се осмеляват чак да напуснат страната си, така че ти безсъмнено си много смело момиче!

— Е, не чак толкова — признах си аз. — Просто не можех да се върна при нашите, а и не можех да си представя, че трябва да говоря с приятелите си и непрекъснато да научавам, че всички са знаели от месеци. Пък и когато счупиш ръката на младоженеца и накараш булката да плаче още преди първия си сватбен танц, особено ако си почетната шаферка, не може да не ти мине през главата мисълта да напуснеш страната.

— Ауууу! — ококори се Дженифър. — Ти си моят нов герой!

Изглеждаше толкова искрена, че избухнах в сълзи. Честно, не съм от плачливите, но последните двайсет и четири часа действително си ги биваше.

— Тъжна история — смотолевих през сълзи. — Аз съм почти на двайсет и седем, гаджето ми си намери друга, бездомна съм, приятелите ми до един са задници и съм съвсем сама в един огромен град с миниатюрна пътническа чанта, чифт обувки за четиристотин лири, които изпълняват функцията и на оръжие, и половин шоколад „Тоблерон“. Това надали може да се препокрие с определението за герой.

— Нищо подобно! Според мен ти наистина си герой! Изправила си се очи в очи с една от най-гадните ситуации в живота, предизвикала си хората, които са имали негативно влияние в твоя живот, макар да знаеш, че са крайъгълните камъни на твоята социална система, и си пристигнала в най-хубавия град на света, за да преоткриеш себе си! Освен това вече не си сама! Защото, харесва ли ти или не, имаш мен! — отсече Дженифър, усмихна се широко и хвана тъмнокестенявите си къдрици в хлабава конска опашка. — Имаш Джени Лопес, психоаналитик номер едно на Ню Йорк! Така че, възползвай се максимално от мен, преди да съм започнала да ти начислявам по милион долара на час! И не се присмивай на името ми! Между другото, може ли да видя въпросните обувки?

— За нищо на света не бих се присмяла — отговорих, докато се чудех как да изпия млякото от купичката си, без тя да ме види. Поредното доказателство, че буквичките „Е“ от зърнените храни са пристрастяващи. — И ти благодаря за всичко, както и че ме изслуша и че ми… ами… говориш. А за обувките — разбира се. Намират се до леглото.

— О, за говоренето изобщо няма нужда да ми благодариш! — засмя се тя, скочи на пода и вдигна една от обувките. — Ауууу! „Лубутени“ от Хайд Парк! Страхотно! Е, сега трябва да се връщам на рецепцията, пък и предполагам, че имаш нужда да поспиш. Доколкото ми е известно, долу-горе това е времето, когато умората от полета и прескачането на часовите зони трябва да те хване.

Кимнах. Това момиче беше невероятно проницателно. Когато се опитах да стана, за да я изпратя, усетих краката си като олово.

— Не ставай! — спря ме с ръка Дженифър, докато отваряше вратата. — Просто си хапни добре, погледай малко скапана телевизия и се приготви за утрешния ден!

— Какво ще има утре? — попитах, докато нападах палачинките. Бях толкова гладна, че всичко ми изглеждаше като най-вкусната храна на света.

Джени се ухили от прага на стаята ми и изрече загадъчно:

— Много неща. Утре е почивният ми ден, следователно е денят, в който ще те изведа навън, така че да не ти се налага да прекарваш и секунда повече в зяпане на кабеларката. При това утре е първият ден от твоето нюйоркско приключение! До девет и половина да си на рецепцията!

И изчезна.

* * *

Отпуснах се замаяна на леглото. Точно срещу мен имаше огромно огледало, облегнато на стената. Направо не можех да повярвам, че образът, който ме гледаше от него, съм аз. Аз в Ню Йорк! Аз, съвсем сама! Аз, с приятелка (макар и от съжаление), която само след дванайсет часа ще ме разведе из града! Да, умората от полета действително започваше да действа. Чувствах се така, сякаш съм се наливала с водка, но в много по-голямо количество, отколкото всъщност глътнах. Постепенно храната върху количката започна да се размазва пред погледа ми. Стоварих се назад, измъкнах изпод дупето си завивката и се отпуснах грогясала на пухеното легло. За щастие дистанционното за телевизора изплува точно навреме над завивката и намери пътя към ръката ми. Започнах да щракам по каналите, докато накрая не попаднах на нещо познато — „Приятели“. Идеално! Докато се опитвах да се отпусна, усетих как лудостта от последните двайсет и четири часа се настанява в тила ми. Слънцето отвън вече залязваше и хвърляше дълги сенки в стаята ми.

Самотна ли си тази вечер? Би трябвало да се прибереш вкъщи и да се изправиш очи в очи с проблемите. Така ми шепнеше сумрачната стая. Никога не ми е било приятно как нощта прави всички неща наоколо малко по-страшни, проблемите — малко по-ужасни. В пристъп на непокорство аз протегнах ръка към количката за поредната курабийка. И това се оказа последният опит за напрягане на тялото, с който прехвърлих ръба. Още преди да успея да поднеса курабийката към устата си, потънах в дълбок, безметежен, предизвикан от самолетната умора сън.