Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (4)

Четвърта глава

На следващата сутрин се събудих точно толкова внезапно, колкото бях заспала. И тъй като не бях успяла да дръпна завесите, августовското слънце нахлуваше необезпокоявано в стаята ми и ме подканваше да ставам. В едната си ръка продължавах да държа полуразтопената курабийка, а в другата — дистанционното. Телевизорът продължаваше да върти „Приятели“. Почти можех да се закълна, че епизодът не е същият като снощния. Часовникът на нощното ми шкафче показваше, че е понеделник, осем сутринта, и че започва моят първи пълен ден в Ню Йорк. Претърколих се от леглото, опитах се да не поглеждам към огледалото и вместо това надникнах през прозореца. „Юниън Скуеър“ вече гъмжеше от народ. Входът към метростанцията приемаше и изпращаше потоци от забързани хора. Беше се появил и някакъв пазар. Тъкмо се канех да скоча под душа, когато едно почукване на вратата ме извади от транса на осъзнаването, че вече съм в Ню Йорк, макар да не ми се мислеше защо.

— Рум сървис — изрече нечий учтив, хладен глас веднага след почукването. И без изобщо да мисля, отворих вратата и се озовах срещу един от най-красивите мъже, които някога бях виждала. Беше висок към метър и деветдесет, с гъста черна коса, разделена с път по средата, която падаше елегантно към яката му, имаше изразителни кафяви очи и нежна маслинова кожа, която беше в ярък контраст със снежнобялата му риза. — Госпожица Кларк?

Трябва да съм издала някакъв звук, но тъй като не бях много сигурна, реших да го придружа с кимване. Бях наясно, че лицето ми е покрито с белези от гънките на възглавницата, че в дясната си ръка продължавам да държа разтопена шоколадова курабийка и че точно в този момент съжалявам, че не съм си сложила сутиена. Който на свой ред се намираше най-малко на десет стъпки от мястото, където трябваше да бъде — тоест захвърлен на пода до долния край на леглото.

— Джени ме помоли да донеса всичко, което самата тя би желала за закуска, което ще рече, почти всичко от нашия лист с менюто. Приятно ми е, аз съм Джо — заяви красавецът и бутна нова количка в стаята ми, с която замени почти опустошената, докарана снощи от Джени. — Помоли ме също така да ви донеса една бележка, която е ей там. Приятна закуска!

Дари ме с най-бляскавата усмивка на света и се измъкна от стаята, тикайки старата количка. Но как е възможно този човек да работи като хотелски сервитьор?! Именно този въпрос си зададох, докато вдигах капаците на съдовете и поемах с пълни гърди уханието на нещата, поставени на количката. Не какво да е, а омлет, бекон и яйца, е може би беше малко рано за тях, палачинки, за палачинки всяко време е подходящо, а на долния рафт — богат асортимент от зърнени закуски, тестени изделия, горещ шоколад, прясно мляко и задължителния чай, защото съм англичанка. Божичко, какви мили хора!

След като си взех душ, след като закусих и след като изгледах още един епизод от „Приятели“, най-сетне стигнах до бележката на Джени.

Здрасти!

Надявам се, че все си открила на тази количка нещо, което да ти хареса. Но, както вече казах, в такива моменти аз ям до пръсване.

Ще бъда на рецепцията точно в 9:30, така че не се опитвай да ми се измъкваш или да отменяш рум сървиса! Днес е първият ден от възстановителната ти програма с доктор Джени, така че се надявам да си готова за него!

Джени.

P.S. Надявам се, че си харесала и Джо. Предполагам, че бившият ти нито ти е носил палачинки в леглото, нито е бил толкова готин!

Засмях се с глас, но звукът от смеха ми прозвуча нелепо. Дадох си сметка, че не съм се чувала да се смея от цели два дена. Е, все пак по-добре е, отколкото да плача. Но като изключим смеха и готините сервитьори, беше крайно време да се изправя очи в очи с фактите. И, което беше още по-ужасяващо, беше крайно време да се погледна в огледалото.

Осветлението в целия хотел беше предвидено да ти придава колкото е възможно по-голямо самочувствие, но дори и слабите крушки, огледалата с мътен фокус и дванайсетте часа сън не бяха в състояние да прикрият щетите, които една раздяла може да причини на кожата ти. Разрових чантичката си за гримове и накрая, вбесена, изпразних съдържанието й върху поличката в банята. Не разполагах с кой знае какъв избор. Мацнах си малко спирала и сложих гланц на устните си. Почти никаква промяна. Косата ми беше същата трагична история. Не си спомням от колко време насам я бях оставила да си расте на воля, за да постигна мечтания от Луиза шаферски кок, но сега, след всичко преживяно, изглеждаше изтощена и отблъскваща. Успях да я укротя с една опашка с надеждата никой да не ми обърне внимание. Изборът ми на тоалети беше по-ограничен и от този на гримове. Дънки, тениска или шаферска рокля. Като ги видях, си казах дано Джени да ме заведе някъде, където да мога да си купя малко бельо, защото с него пък бях съвсем закъсала. Когато реших да се впусна в това велико приключение, си мислех, че наличното ще ми бъде напълно достатъчно. В действителност обаче разполагах с общо две тениски, три чифта гащи и сутиен. И произведенията на Кристиан Лубутен, разбира се. Въздишка. Красота! Грабнах дамската си чанта и вирнах брадичка. Беше 9:25, което ще рече, че бе крайно време да тръгвам за срещата си с Джени на рецепцията.

* * *

Не беше трудно да я забележа. Рецепцията беше точно толкова прохладна и тъмна, колкото и снощи, но Джени просто блестеше в ъгъла пред плота в сексапилна лимоненожълта рокличка и елегантни златисти чехли. Почувствах се като нейна баба. Оказа се, че вчера не бях забелязала и колко невъзможно дълги са краката й. Може би това не бе най-добрият избор за приятелка в подобен мрачен период… Но преди да успея да се шмугна през вратата, тя ме забеляза и ми направи знак да се приближа.

— Виждаш ли? — обърна се към момичето зад плота. Поредната блестяща богиня, този път облечена в униформа, състояща се от черна риза без яка и панталони. — Истинска е! Тя е абсолютен герой!

— Аууууу! — ококори се колежката й. Почувствах се като музеен експонат. Опашка ли? И си въобразявах, че ще ми се размине с влажна коса, вързана на конска опашка?! — Вие сте, как да се изразя, истинско вдъхновение за нас! Жестока сте! Приятно ми е, Ванеса.

Усмихнах се сконфузено. Жестока ли съм била?

— Здравейте! — поздравих ги и двете, като се опитвах да не мисля за това дали имам лекоатлетически диск на главата си или не. — Не бях сигурна какво ще правим, така че не знаех какво да облека. — Но ако се вярваше на огледалото зад Ванеса, аз май наистина имах лекоатлетически диск.

— Няма им нищо на дрехите ти! — отсече Джени и с едно махване на ръката изтри всичките ми притеснения. Хвана ме за ръка, а аз помахах на Ванеса, но вместо да се насочим към вратата, се обърнахме по посока на асансьора. — Днес е стъпка номер едно от твоята трансформация!

— Трансформация ли? — изненадах се аз. Пъхнахме се в асансьора и Джени натисна бутон, на който пишеше „Спа център “Възторг"". Толкова ли зле изглеждам?

— Точно така! — потвърди ентусиазирано тя. — Правило номер едно след сериозна любовна раздяла гласи, че трябва да се подложим на максимални и неограничени дози глезене. Добре дошла във „Възторг“!

Вратите на асансьора се разтвориха и разкриха просторно светло помещение, пълна противоположност на рецепцията на хотела. Слънцето струеше от всички страни и навсякъде ухаеше на цитрусови плодове и ванилия. Наоколо сновяха спокойни на вид козметички, облечени в бледосини туники, които се смееха и шегуваха, понесли промишлени количества шампоани, масажни масла и хавлиени кърпи. От уредбата се носеше изпълнение на „Мотаун“ — тихо, но и достатъчно високо, за да те подтикне да започнеш да си тананикаш. Едно от момичетата ни забеляза и ни помаха. Беше дребничка, с катраненочерна коса, опъната на високо кокче, което подчертаваше невероятно острите й скули и красивите устни, за които Анджелина Джоли би убила.

— Здравейте! — Двете с Джени се целунаха по бузите, след което тя се дръпна назад и ме огледа. — Това трябва да е тя, нали?

Джени кимна.

— Анджела Кларк, приятно ми е да ти представя Джина Фокс, нашата най-добра стилистка! Сега тя ще те промени от глава до пети. Как ти звучи това?

И без да ми остави време за отговор, Джина ме хвана за ръка и ме поведе през спа центъра. Минахме покрай рецепцията, а след това се насочихме към дълга редица от шкафчета.

— Джени ни разказа всичко за твоята скорошна раздяла, скъпа! Ти си удивителна! — Махна с ръка към една от бледосините роби, което ми подсказа, че би трябвало да навлека една такава. — Но когато една жена къса с някого, тя е длъжна да направи някои промени по себе си! Чувала ли си онази приказка: „Веднага измий мъжа от главата си“? Е, аз пък смятам дори да го изрежа!

Джени бе останала край бара в приемната и нагъваше дребни шоколадови кексчета.

— Мисля, че едно модно скъсяване ще й се отрази добре. Да, но нещо класическо — изфъфли с пълна уста тя.

Джина ме завъртя и огледа косата ми от всички страни.

— Да, скулите са страхотни. Значи късо ще стои добре. Може би няколко кичура и…

— О, не мисля, че съм от момичетата, на които кичурите им стоят добре! — промърморих аз, започвайки да се паникьосвам. Винаги съм си представяла тялото под кичурите облечено в бели дънки и блестящи блузки — нещо, което аз със сигурност не можех да бъда.

Джина ме изгледа свирепо, а после се обърна към Джени и попита:

— Тя да не би да е от любителките на спорове?

Джени поклати отривисто глава и с все така пълна уста изфъфли:

— Няма начин. Просто по-кротко с нея, Джина! Не забравяй какво е преживяла! — И натъпка поредното шоколадово кексче.

Отпуснах се на стола за измиване на косата и се оставих Джина да ми направи снимка „преди“. А после, докато тя ме сапунисваше, мислено се поздравих, че сутринта съм имала благоразумието да я измия. Не можех да си представя как щеше да реагира, ако я беше зърнала в предишното състояние!

— Е, скъпа — обади се по едно време стилистката, — разкажи ни нещо за себе си.

— Ами… — Столът за миене на косата беше с вграден масажор за гърба, който буквално ме превръщаше в тесто в нейните ръце. — Аз съм писателка — е, нещо такова. Пиша сценарии за детски филми, телевизионни програми и други подобни.

— Така ли? Интересно! — отбеляза Джина, докато се подготвяше да разнесе шампоана по главата ми. Ох, това беше малко по-силничко! — Нещо по-известно?

— Може би — промърморих, като окончателно се предадох на масажа на скалпа, с който се зае Джина. — Работила съм по почти всички детски филми, излезли през последните пет години, в това число големи зелени чудовища, радиоактивни паяци, говорещи костенурки и какво ли още не!

— Интересно! — отбеляза пак тя и заби кокалчета в слепоочията ми.

Ооооооох!

— В началото е точно така. Но нали знаете как става — след известно време дори и творчеството става работа като всяка друга.

— А иначе какво би искала да работиш? — намеси се Джени от съседния стол. — Ако можеше да избираш от всички възможни професии на света, коя би предпочела?

— Нямам представа — измърках, напълно предадена на великолепния масаж на главата ми. — Вероятно бих станала истински писател, за да пиша… ами… свои неща. До този момент никога не съм имала време за това.

— Е, сега го имаш! — отсече Джени, но звучеше така, сякаш отново се бе сприятелила с шоколадовите кексчета. Единственото, което знаех за тази жена досега, бе, че тя е най-приятният тиранин на света и че яде много повече от всички, които познавам, въпреки че кръстчето й има обиколката на лявото ми бедро. — В момента не работиш по нищо, нали?

— Не — признах си аз. — Точно сега не работя върху нищо.

— В такъв случай остани и пиши! — изфъфли тя, докато Джина увиваше главата ми в кърпа, след което ме поведе към фризьорската секция. — Сега си в Ню Йорк, което ще рече — в най-подходящото място на света за един писател. Манхатън е вдъхновил не хиляди, а милиони книги!

Джина се изкиска и изрече:

— Джени Лопес, ако кажеш заглавието на само една, веднага ще ти дам сто долара!

— Така де, теоретично погледнато. Иначе аз не съм от хората, които четат всичко. Но наистина чета, само че по моята тема — книга от типа „помогни си сам“.

— Ако имаш предвид, че си купуваш много книги от типа „помогни си сам“ и ги разхвърляш навсякъде из апартамента си, то да, наистина можеш да се наречеш четящ човек — отбеляза Джина.

— Значи вие живеете заедно, така ли? — намесих се аз в опит да усмиря огньовете, с които Джени се опитваше да изпепели Джина. Очевидно в квартирата им никак не е скучно.

— По принцип да, но само до сряда, когато Джина ще ме напусне — отговори Джени и се престори, че изхълцва. — Не мога да повярвам, че ще ме зарежеш само за да станеш мениджър на някакъв си моден салон!

Джина започна да ме разресва надолу и да пробва различни положения на пътя — в средата, наляво, надясно, пак в средата.

— Да бе, сякаш става въпрос за някакъв си случаен моден салон, а не за първия международен клон на „Възторг“ в Париж! Спокойно, Джени, ще оцелееш и без мен! — отбеляза стилистката, като ме огледа в огледалото. Отпусната, тази безупречно поддържана терористка на красотата изглеждаше по-добре като човек, който би могъл и да се забавлява. — Е, Анджи, а ти какво друго харесваш? Музика, театър, наръчници от типа „помогни си сам“?

— Това няма значение! — намеси се Джени. — Според мен много по-любопитен е фактът, че на въпроса ни „разкажи ни нещо за себе си“ ти отговори с информация за своята работа! Очевидно дълбоко в себе си смяташ, че посвещаваш твърде много време на работата си и не отделяш достатъчно време за другите аспекти от твоя живот!

— Така ли смятате, доктор Фил^[1]? — сряза я Джина, спасявайки ме от необходимостта да отговарям. — Понякога си наистина непоносима, знаеш ли? Окей, Анджи, сериозно — като изключим писането, по какво друго си падаш? Музика? Мода? Изложби на кучета?

— Обожавам музиката — побързах да отговоря, доволна, че съм отново в свои води. — Обожавам музика, концерти, фестивали и други подобни неща. И освен това си падам по лошите момчета — нали се сещате? Кожено яке, тънка папионка, кабриолет и всичко останало.

Джени и Джина се спогледаха и се усмихнаха.

— Отлично те разбираме! И ние сме минали по този път — обади се Джени със замечтан поглед. — Но за теб няма да е трудно — просто отиваш в центъра и изкрещяваш името на някоя невзрачна група. Лошите момчета буквално ще ти налетят!

Джина се изсмя и отбеляза:

— Да, на акцент определено ще го докара. Но лично аз предпочитам да се помотая в петък вечер на Уолстрийт. Мечтая си да срещна мъж, който ще ме заведе в апартамент на Парк авеню през „Тифани“, а не в някой таван в Бруклин през клиниката за бедняци. Боже, как ми липсват двайсетте!

— Ама аз през октомври ще навърша двайсет и седем! — възкликнах точно когато Джина започна да кълца косата ми с миниатюрните си ножички. — Това не ме ли прави твърде стара за лошите момчета?

— Нищо подобно! Имаш на разположение още цели две години, за да им се наслаждаваш! — махна с ръка Джина. — Но не предпочиташ ли мъж, който да се грижи за теб? Някой едър, силен тип? С рамене като скала, костюм на „Армани“ и дебел портфейл? Някой, който непрекъснато да те глези?

— Ами… не знам. Вероятно не би било зле. Бившият ми беше точно такъв, банкер, но надали може да се определи като особено мускулест. Освен това беше невероятно стиснат — допълних бавно. — Честно да си призная, дори не съм се сещала да се заглеждам в момчета като тези, които ми описахте. Вероятно защото все още не съм пораснала. Голяма трагедия съм, не мислите ли?

— Е, може би е крайно време да престанеш да наричаш мъжете „момчета“, Анджи — изчурулика Джени. — Защото ти трябва мъж! А защо не дори и двама!

— Може би си права. Няма да е зле да срещна някого, за предпочитане такъв, който тежи повече от мен… Но не! Вече съм твърде стара, за да почна отново да излизам на срещи! Направо не мога да си представя как ще го направя! Как се започва от самото начало, когато си на двайсет и шест?! — възкликнах отчаяно.

Джени поклати глава и мъдро отбеляза:

— Де да можеше и моят следващ рожден ден да е двайсет и седмият! Но не! Следващият юли навършвам трийсет! — Отпусна тъжно глава на облегалката на стола и промърмори: — Представяш ли си само?! И как ще навърша трийсет, когато не съм осъществила нито една от амбициите си?!

— Но твоите амбиции се въртят все около желанието да срещнеш Опра, да работиш при Опра, да се сприятелиш с всички приятели на Опра, а накрая бавно, но сигурно да изместиш Опра от сърцето на нацията! — изтъкна назидателно Джина. На този етап раменете ми бяха засипани с коса, а подът под мен се бе превърнал в ливада. — Поради което си изчела всички книги на Опра, купила си всички списания, където се появява Опра, изгледала си всички издания на шоуто на Опра и си вбесила всичките си приятели с непрекъснатите ти приказки за Опра!

— Може, обаче това са все важни стъпки в превръщането ми в следващото сърце на нацията! Както, разбира се, и в милиардерка! — отсече решително Джени. — А какви са твоите амбиции, скъпа? — обърна се към мен.

Аз се замислих. Дори сбърчих нос от мислене. Накрая отговорих:

— Не мисля, че имам такива. Е, мечтая си например да видя публикувана своя книга или да имам рубрика в списание, или нещо подобно. Не знам, тези неща не са толкова лесни.

— Кой ти каза?! Всичко може да се постигне! — извика ентусиазирано Джени и измъкна от чантата си бележник и химикалка. — Просто трябва да организираш желанията си! Боже, как обичам да правя списъци! Давай!

Джина издърпа няколко кичура от косата ми към брадичката ми, за да провери дължините.

— Гледай само да не създадеш чудовище! — отбеляза. После потупа бележника на Джени с ножиците си и отсече: — А сега тишина! Следва сушенето!

* * *

Двайсет минути по-късно вече разполагах с красива прическа с дължина до брадичката и буен бретон, който минаваше на диагонал през дясната ми скула. Изглеждах зряла, но и готина, стилна, но не прекалено. Но дълбоко в себе си се съмнявах, че някога ще мога да изглеждам отново така.

— И така — отбеляза Джина и загреба скромно количество от някакъв восъчен на вид продукт, — сега разполагаш с избор, в зависимост от това какво искаш да направиш с живота си. В момента изглеждаш като принцеса от Парк авеню. В този вид можеш да влезеш в кое и да е издателство и веднага да поискаш договор за нова книга! Защото изглеждаш суперизискано!

Джени кимна в знак на съгласие.

— А сега… — Джина разтри восъка на дланите си и буквално атакува косата ми, като я насочи напред и започна да разбърква с пръсти всяко кичурче. Когато я върна отново назад, гладката къса прическа се бе превърнала в стърчаща прическа на стълбички. Нещо, което десетки пъти съм се опитвала да постигна, но неизменно се оказвах изглеждаща така, сякаш съм спала с мокра коса. — Сега вече си готова да завладееш с гръм и трясък Долен Ист Сайд. Харесва ли ти?

— Много ти благодаря! — промърморих аз, разтопена от щастие. — Нямах представа, че косата ми може да изглежда толкова добре! — Докоснах с благоговение миниатюрните стърчащи снопчета коса, опасявайки се, че ако ги пипна наистина, те изведнъж ще изчезнат.

— И повече да не съм те видяла с неподдържана коса! — отсече Джина и ме изгледа така свирепо, че мислено не можех да не благодаря на управата на „Възторг“ задето я пращат в Париж.

— Супер си! — отсече Джени, натъпка последното шоколадово кексче в устата си и ме издърпа от стола. — А сега си грабвай чантата, защото смятам да изведа готината ти прическа из града!

— Къде отиваме? — попитах, като оставих вещите ръце на Джина да разрешат част от обема и да сведат косата ми до нещо средно между предишния гладък и сегашния рошав вид. — Защото не съм облечена особено подходящо за…

Джени ме хвана за ръка и ме изгледа така, както човек обикновено гледа възрастен роднина, който си мисли, че все още сме 1947 година.

— Захарче, нали точно затова отиваме там, където отиваме!