Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (8)

Осма глава

В девет часа, точно на секундата, вдъхновена от погълнато на един дъх шишенце водка от минибара, аз се изстрелях от асансьора право във фоайето на хотела.

— Господи! Анджела Кларк! — извика Джени, когато се появих в бара.

Никога не съм била от онези момичета, които могат да се погледнат в огледалото и да си кажат: „Да, добре изглеждам!“ Даже и на сватбата на Луиза, след часа и половина, прекаран в опитните ръце на фризьорката и гримьорката, не изглеждах особено добре. Изглеждах си точно като шаферка и нищо повече. И сега си знаех, че ако и тази вечер не изглеждам поне поносимо, значи никога няма да успея. Трябваха ми двайсет минути и цели три опита в изпълнение на насоките на Рейзър за опушен грим, но мисля, че долу-горе се справих (а той обеща, че колкото по-размазан е гримът, толкова по-добре ще стои). Косата ми беше в елегантно рошаво състояние, а тялото си бях намърдала в обикновена черна рокля с остро деколте, която бях купила този следобед. На босите ми крака се мъдреха красивите произведения на Кристиан Лубутен, а на рамото ми бе метнато новото дребно чанте. Никога през живота си не се бях чувствала толкова добре, но и толкова притеснена.

— Здравейте! — помахах нервно аз.

— И защо въобще си правя труда да ти давам съвети за пазаруване?! — възкликна Джени, целуна ме по двете бузи и ме представи на момичетата. — Джина и Ванеса ги познаваш. А това е Ерин. — Всички вдигнаха като по команда ръце, а аз си поръчах водка и сок от червени боровинки с надеждата да ги донесат по-скоро. — Разказах на момичетата всичко за теб, но пропуснах да им кажа, че си и бляскава амазонка! — продължи Джени, оглеждайки ме от всички ъгли. — Ти ме караш да се чувствам горда с теб, кукличке!

— Нямах никаква представа какво трябва да облека, така че накрая избрах черно — неутрално. А тъй като не разполагах с кой знае какъв избор от официални обувки, се спрях на тези! — И вдигнах крак за инспекция. Жестът ми бе съпроводен от одобрителни ахкания и възклицания.

— Смятам, че си се справила добре, скъпа! — отбеляза Джина, докато отпиваше от коктейла си. — Всичко ще бъде наред! Не се притеснявай!

Е, поне тоалета бях уцелила. Джина изглеждаше невъзможно сексапилна с адски високите си токчета и прилепналата по тялото наситено пурпурна копринена рокля до коленете. Джени по нищо не й отстъпваше със спускащата се свободно кремава рокличка, която минаваше на диагонал през цялото й деколте, а другите две момичета очевидно бяха взели съвсем на сериозно последната мантра в модните списания, която разпореждаше, че „късото е новото черно“. Поотделно всяка от тях изглеждаше суперсексапилна, а заедно изглеждаха направо нереални. Ако бях мъж, сигурно щях да се почувствам ужасена.

За пет твърде оскъдно облечени жени надали е изненадващо да си намерят лесно такси. Така и стана. Секунда след като изплувахме на тротоара пред хотела, през нас се материализира такси, а само след броени минути вече влизахме в „Сохо Гранд“. Отвън нямаше нищо грандиозно, но се оказа, че зад обикновената фасада се крие зашеметяващ интериор. Подобно на хотел „Юниън“ и тук светлината бе мъжделива, но иначе таваните изобилстваха на полилеи, а стените — на аплици от ковано желязо. Покрай бара бяха подредени хромирани столове, заети от напълно адекватни за интериора красиви хора. Джени беше резервирала една част от лоби-бара, вече преливаща от гости, които познавах от хотела, и други, които не познавах. Когато се появихме, дойде ред на великата суматоха по целувките и прегръдките и по ахкания от рода на „Жестока си!“, но аз като че ли не бях достатъчно пияна, за да се отпусна и да ги приема на сериозно.

— Хей, ама ти наистина изглеждаш страхотно! — прошепна в ухото ми Джени, докато ни водеха към нашето лично резенче великолепие. — И ще се почувстваш добре, гарантирам ти! Просто говори с хората! Нали знаеш, че вече си местна знаменитост! При това наистина изглеждаш жестоко! — Едно успокояващо стискане по рамото и нея вече я нямаше.

Ала независимо колко страхотна ме изкарваха хората и независимо от великолепното обкръжение, аз продължавах да се чувствам като риба на сухо. Първите две питиета за вечерта вече бяха започнали да изветряват от главата ми и ето че най-неочаквано аз отново се превърнах в обикновената Анджела Кларк в зала, пълна с непознати, при това облечена в неприлично къса рокля. И тъй като нямах какво особено да правя, се запътих към бара. Реших, че ако хвана чашата, поне ще създам работа на ръцете си. Макар да нямаше и десет вечерта, барът беше пълен с гости на хотела и хора, отбили се за едно-две питиета след работа, но все пак успях да се намърдам на едно празно столче, току-що освободено от потен мъж в делови костюм. Веднага грабнах менюто за коктейлите. От новото ми място групата на Джина изглеждаше като елитни богаташчета, отцепили се от грандиозен коктейл. Бях сигурна, че никой в Англия няма да ми повярва, ако му кажа, че разкошните, перфектно облечени и гримирани дами от ВИП зоната на лоби-бара са само хотелски работнички и фризьорки. Изглеждаха като филмови звезди — или поне за мен. А независимо от промените, които претърпях, аз си бях все още само на три дена от Анджела Кларк — Госпожица Никой. Може би все още не бях готова да се превърна в личността Анджела Кларк.

— Чакате ли някого? — попита нечий глас до мен.

Ако този мъж възнамеряваше да ми предложи пари за секс, може би ще се наложи да обмисля предложението му. „Моля те, попитай ме колко вземам за една свирка!“ — замолих се вътрешно. Беше висок, с широки рамене и безумно красив. Автоматично си го представих да се казва Чип или Брад, а през уикендите да кара адски бързи, скъпарски мотори.

— Всъщност, с приятели съм — отговорих и кимнах по посока на групата, която с всяка следваща минута ставаше все по-шумна. — Просто си почивах. Смятах да си поръчам питие.

— Аз също — отговори спокойно той. Във всеобщия сумрак очите му изглеждаха светлосини. Забелязах ги как проблясват, докато кимаше по посока на група мъже, насядали на една от ниските масички срещу бара. — Реших да си взема малко почивка от зоологическата градина. Не мислите ли, че е адски гадно, когато след работа се отбиеш да пийнеш едно питие и да се отпуснеш, и всички пак започнат да говорят за работа?

Аз се изсмях, макар да не бях особено сигурна защо. Не че видях нещо смешно в думите му.

— Не мисля, че някога съм имала щастието да пийвам след работа — отбелязах и започнах да благодаря мислено на всеки бог, за когото се сетих, когато столчето до мен се освободи и той седна. — Аз съм на свободна практика, така че през повечето време работя у дома.

— Какво да бъде? — прекъсна ни барманът. Аз погледнах смутено към менюто. За жалост не забелязах нито „Секс на плажа“, нито „Ох-ох!“.

— Ще вземем две „Перфектни десетки“ — отсече мъжът до мен. — Извинете, че не ви попитах, но се надявам да го обичате!

— За първи път идвам тук, но нищо не ми пречи да го опитам. — Отне ми цяла секунда, докато осъзная, че този пичага ми е купил питие. — Искам да кажа… ммм… благодаря!

Полагах отчаяни усилия да не се изчервявам, което доведе до друг резултат — онемях. Напълно. Той прокара пръсти през светлокестенявата си коса, която се задвижи точно толкова, колкото да накара сърцето ми да се разтупти, но все така си оставаше достатъчно къса, за да издържи една игра на скуош. Вероятно.

— И каква по-точно е тази ваша свободна практика? — попита той, докато барманът поставяше пред нас две огромни чаши с някакви цитрусови на вид коктейли.

— О, писател съм — отговорих и побързах да отпия от коктейла си. Каквото и количество алкохол да имаше в тази чаша, то бе отлично прикрито зад изобилието от ананасов сок. Перфектната напитка за лятото! — Пиша детски книжки. — Имах чувството, че на този етап няма никакъв смисъл да навлизам в подробности. Това, но и фактът, че полагах неистови усилия да подредя мислите си в разбираеми изречения. Той беше толкова невъобразимо готин!

— Страхотно! — отбеляза той, извади сламката от чашата си и отпи директно от нея. Мъжкарско! — Сигурно е много удовлетворяващо да бъдеш творец!

— Ъхъ! — кимнах, давайки си сметка, че както съм тръгнала, скоро ще си пресуша чашата и че изобщо не ми се навлиза в подробности за това, че надали мога да изпитвам удовлетворение, когато пиша за играчки, предприемащи вълшебни пътешествия. — А вие какво работите?

— Аз работя на Уолстрийт — отговори лаконично той. Почти засрамено. — Надали мога да се определя като творец.

Макар и седнал, и облечен в костюм, той не бе в състояние да скрие от зоркия ми поглед отлично поддържаните си мускули. И въпреки че изобщо не бях свикнала да разговарям с красиви мъже в претъпкани барове, имах чувството, че самоувереността ми прави неистови напъни да се върне — като уморен двигател, който отказва да запали. Но пък се пали най-лесно с водка.

— Но сигурно е голямо предизвикателство, нали? — изрекох, като се опитах да плъзна празната си чаша по бара, без той да забележи. Де ти такъв късмет! — Не искам и да си помислям колко отговорности тежат на раменете ви!

— Ами, така е — отговори той и направи знак на бармана да ми донесе ново питие. Аз посегнах към чантичката си, а той вдигна ръка и отсече: — Работата ми наистина е голямо предизвикателство, но, за щастие, е и достатъчно добре платена, за да мога да си позволя да черпя с питиета една писателка на детски книжки!

— Често ли ви се случва да купувате питиета на писателки на детски книжки? — попиха аз в опит да започна флирт. Усетих, че уменията ми са поръждясали, но за нищо на света не възнамерявах да се отказвам.

— Само вас и Джей Кей Роулинг, стига да я срещна някога, разбира се — пошегува се той. Извади портфейла си и плъзна към бармана банкнота, която подозрително много приличаше на стодоларова — факт, който едновременно ме впечатли и ужаси. — Е, надявам се, няма да се разсърдите, ако попитам — с две питиета успях ли да купя името ви? — и ми подаде втората чаша.

— Анджела — удовлетворих желанието му аз, като пак отпих. Бавно. — Анджела Кларк. А приемането дали ми дава достъп до вашето?

— Тайлър Мур — отговори веднага той, върна портфейла си на мястото му, а после извади от джоба си нещо друго. Миниатюрна сребърна кутийка за визитки. — Е, Анджела, на почивка ли си тук или ние, американците, ще имаме големия късмет да те добавим към нашата все по-нарастваща армия от писатели?

— Ще имате големия късмет да се помотая тук за известно време — отговорих, като се опитах да не го гледам толкова вторачено в гърдите. Докато бъркаше за портфейла си, под сакото му се бе разкрила изключително тънка бяла риза, която на свой ред бе разкрила невероятно добре оформени гръдни мускули. — Засега ще поостана в Ню Йорк, но не мога да определя докога.

— Надявам се, че все пак ще бъде достатъчно дълго, за да ми позволиш да те изведа на вечеря — отсече той, отвори кутийката си за визитки и ми подаде една. Аз я взех и побързах да я пъхна в чантата си. Нямах никакво намерение да я губя. — Къде си отседнала?

— В „Юниън“ — отговорих и забелязах, че неговите колеги стават от масичката си и я затрупват със същите едри банкноти като неговите. — Нали се сещаш, на площад „Юниън“.

— Разбира се. Разкошен хотел! А точно отсреща има едно страхотно местенце, където много отдавна не съм ходил — каза и замени сребристата си кутийка за визитки с едно блекбъри. Абе, колко вътрешни джоба има този човек?! — и след като ме накара да се сетя за него, какво ще кажеш да вечеряме в четвъртък? Може ли да ми дадеш номера си?

— Ами, още не съм си купила телефон — смотолевих, докато той слизаше от стола си. — Но иначе четвъртък ме устройва. Има ли проблем, ако аз те потърся?

— Никакъв. Имаш телефоните ми. Ще се радвам да те чуя! — отсече той и подаде ръка, която аз с радост поех. Меки ръце, твърдо ръкостискане и вероятно маникюр. Но не се оплаквам. Доколкото успявам да схвана, сигурно е кармичен дар, пратен ми от съдбата. — Чао, Анджела Кларк!

И с това аз бях окончателно влюбена.

Загледах се след него как изчезва с приятелите си по стълбата от ковано желязо и продължих да отпивам от питието си. Аха, отзад е точно толкова готин, колкото и отпред!

— Може ли още една „Перфектна десетка“? — попитах бармана, докато минаваше покрай мен. Той кимна и само след миг следващата чаша се материализира като по чудо пред мен.

Оставих една двайсетачка на бара и скочих от столчето. Оказа се, че краката ми вече не са така стабилни, но все пак успях да се доклатушкам до компанията на Джина.

— Хей, малката! — помаха ми Джени от една пейка в нишата на прозореца. — Бях се притеснила за теб! Но само докато не те зърнах на бара да разговаряш с някакъв висок, богат и красив банкер! Вчера Джони, днес банкер, хей, стига де! И за какво изобщо съм ти аз?!

Отпуснах се на пейката до нея, въздъхнах и отбелязах:

— Но и двамата са благодарение на теб! — Прегърнах я топло. — Всичко е от косата и грима, и другите работи! Не от мен! Знаеш ли, че само допреди няколко дена не бях в състояние да изкрънкам секс от годеника си, та какво остана да съблазнявам непознати!

— Ти сериозно ли? — изгледа ме тя с присвити очи и отпи от коктейла си. Доколкото видях, беше „Космополитън“. Аха! Още една идея! — И откъде накъде няма да иска да те хвърли на леглото и да те обладае като див звяр?

— Защото е обладавал като див звяр друга! — отговорих и се изсмях с пълен глас. — Освен това никога не ме е виждал в подобен вид като сега. Преди не носех нищо друго освен торбести дънки и широки блузи. И правехме секс веднъж месечно. Най-много. При това беше толкова отвратително, че направо не мога да се сетя кога за последен път ми е било приятно да правя секс!

— Тъжна история — въздъхна Джени. Аз отпуснах глава на рамото й и кимнах. — Въпреки това той няма никакво извинение да ти изневери, но смея ли да те попитам нещо? Щом нещата от толкова дълго време не са били наред, защо си била изобщо с него?

— Знаеш ли защо? И това също е тъжно — защото той е единственият мъж, с когото някога съм спала! — Кимнах, сякаш на себе си, и пресуших чашата си. — Да, затова смятам, че трябва да го направя с Тайлър. Имам предвид онзи тип от бара, с когото ме видя преди малко. Той ме покани на вечеря.

— Страхотно! И ще отидеш, нали? — възкликна Джени, като пое празната ми чаша. — Непременно трябва да отидеш!

— Обещах му, че до четвъртък ще му отговоря — смотолевих, като не пропуснах да забележа, че съм започнала леко да позавалвам думите. Очевидно двете питиета за отскок от хотела най-сетне започваха да действат. — А той беше много, ама адски много красив!

— Хубаво, но не се давай лесно! — изрече предупредително Джени и потупа ръката ми. Залата започваше да се върти пред очите ми. Сигурно беше от горещината. Непременно трябва да пийна още едно! — Иначе непременно върви на вечерята в четвъртък, а ако всичко мине добре, направи онова, което трябва! Главната цел е отново да се качиш на коня, Анджи!

— Да бе, ще го пояздя и още как! — въздъхнах и се огледах за сервитьор. Колко ли й трябва на една сервитьорка да се довлече до нашия край? — Ами ти? Ти си невероятно красива! Какво мислиш ти по въпроса с язденето?

Джени се изсмя с пълен глас и ме изгледа весело.

— Ти на колко чашки си, ако смея да попитам? — рече. — Що се отнася до конете, пояздила съм си на воля. Целувала съм също така и множество грозни жабоци. Но когато навърших двайсет и девет, взех решение, че повече няма да ходя на безсмислени срещи с безсмислени типове, само и само за да ходя на срещи, и оттогава насам се пазя за единствения!

— Страхотно! — отбелязах и стиснах ръката й. — Наистина е страхотно! Знаеш ли какво? Мисля, че малко ми се гади.

Залата се завъртя пред очите ми, но този път още по-бързо, а отвътре ми стана топло, дори още по-горещо. Джени ме вдигна на крака и по някакъв магически начин успяхме да се измъкнем невредими в малкия страничен двор на хотела.

— Колко питиета изпи тази вечер? — повтори въпроса си тя, докато се връщаше с голяма чаша вода. Тя се оказа най-прекрасното напитка, което бях пила някога.

— Само две в хотела и три ананасови коктейла тук — отговорих, като си поех дълбоко дъх. — Но не съм яла много — само закуска.

— Както те гледам, тук много бързо ще си паснеш на мястото. Ако продължаваш в този дух, разбира се — отбеляза Джени. — Хайде, изпий водата докрай, а после ще спрем в „Планет Роуз“, за да похапнем.

— Какво е „Планет Роуз“? — попитах, като се опитах да се изправя. Сега вече се усещах по-скоро пияна, отколкото да ми се гади. И задържането на крака продължаваше да бъде проблем.

— Караоке — отговори Джени и извърна поглед към входа на градината, където Джина вече събираше гостите си на тротоара. — Ще се оправиш ли? Искаш ли да те върна в хотела?

— В никакъв случай! — отсякох и най-сетне се изправих. Божичко, ама тези мои токчета наистина си ги биваше! — Може и да не съм в състояние да задържам мъже или да удържам на пиене, но със сигурност мога да удържам мелодия! Само ми посочи къде да застана и ми връчи микрофона! — Продължавах да се поклащам, но краката ми вече държаха.

— Окей — кимна Джени и ме изгледа притеснено. — Сигурна ли си, че си добре?

— Ще се оправя — изфъфлих аз. — Само да стигнем караокето! Сериозно ти казвам! Имам награда за най-добра караоке певица! Ще се оправя!

— Имах предвид сигурна ли си, че няма да повърнеш — промърмори Джени, но аз тръгнах с бодра стъпка след момичетата. — Но като те гледам, май наистина си добре.

* * *

Вървяхме толкова дълго, че от само себе си изтрезнях. Озовахме се в една съвсем различна част на града. Магазините и хотелите на Сохо бяха заменени от цяла редица нощни клубове, само тук-там разнообразявани от някое дребно магазинче.

— Добре дошла в Ист Вилидж! — обяви тържествено Джени и обгърна с жест обстановката.

Бляскавите момичета, с които се движех, изглеждаха малко абсурдно на фона на раздърпаните типове, които изпълзяваха от клубовете, за да пушат на тротоара, но така, като ги гледах, май изобщо не им пукаше. След още няколко пресечки се натъпкахме в заведение, доста запуснато на фона на хотела, в който бяхме — стените бяха в червено, сепаретата — в безвкусни зеброви тапицерии, а от стереоуредбите гърмеше „Черно кадифе“. Скромната ни групичка се състоеше от най-малко трийсетина от най-добрите приятели на Джина: колеги, доброжелатели и всякакви изискано изглеждащи хора, които бяхме събрали по пътя. И както изглеждаше, аз бях най-задръстената сред тях. Ала едва когато ме набутаха навътре в тесния клуб, си дадох сметка, че „Черно кадифе“ не звучи от уредбата — изпълняваше се на живо. От някой адски добър певец. Очевидно това не беше територия за аматьори като мен.

Няма да се кося! По-спокойно, скъпа! Така си казах, докато заемах мястото си на пейката и прегледах нехайно списъка с песните. Няма да пия. Само ще си седя кротко и ще слушам. Тези хора са мои потенциални приятели. Не искам да ме мислят за пълна неудачница, която са я захвърлили и е пристигнала в Ню Йорк, за да се напие до смърт.

— Хей, англичанката! — Пред мен стоеше Джина с огромен, съблазнителен коктейл „Маргарита“. — Това е за теб! Записах те заедно с мен за едно парче на „Спайс гърлс“. Чувствай се като у дома си!

— Много благодаря!

Е, само още едно питие! Какво толкова?!