Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (10)

Десета глава

Когато влетях във фоайето на хотела, заварих на рецепцията Ванеса. Уханието на ароматизираните свещи вече ми създаваше усещането, че съм у дома.

— Здрасти, Ванеса! Джени тук ли е?

Тя кимна.

— Отзад е. При нас отседна една група и момчетата набързо решиха, че тя е любимата им рецепционистка в целия свят. Тъкмо ще я изкараш от убежището й.

Ванеса натисна някакъв бутон и ме пусна през невидимата врата в стената, която отвеждаше към стаята на персонала. Там веднага забелязах високо вдигнатата опашка на Джени, подаваща се над облегалката на дивана в дъното.

— Никога няма да познаеш какво стана! — изпищях веднага аз. — Току-що си намерих една рок звезда… Джени?

Заобиколих дивана и се заковах на място. Заварих Джени цялата зачервена от плач, с петна по красивото лице и с черни струйки спирала, стичащи се чак до брадичката й.

— Ти плачеш — изрекох, озвучавайки очевидното.

— Хей, това е страхотно! — подсмръкна тя и изтри лице в ръкава на черната си риза. — Разкажи ми как стана!

— Не, ти ми разкажи! — отсякох и приседнах до нея. — Какво става?

— Ами… глупава история — отрони тя и се опита да се усмихне, но единственото, което постигна, бе да пусне още няколко сълзи от очите си. — Видях Джеф. Бившия ми.

— О! — смотолевих поради липса на нещо по-смислено за казване. После: — Ами… какво стана точно? Какво ти каза той?

— Нищо добро.

— Какъв мръсник! — поклатих глава и се отпуснах назад на дивана.

— Ъхъ — поклати тъжно глава Джени. — Обаче в случая мръсницата съм аз. Аз бях тази, която му изневери!

— Така ли?! — възкликнах невярващо. Не може да бъде! Джени не е от жените, които изневеряват! Тя е мил, състрадателен човек, който дълбоко цени чувствата на другите. — Сериозно? — изгледах я аз.

— Аха. Постъпих като последната глупачка — изрече и въздъхна, разтривайки челото си. — И сега той уж случайно наминал, за да ми каже, че се вижда с друга.

— Искаш да кажеш, че си скъсала с него заради друг?! — Отчаяно полагах усилия да проумея случващото се, без да я съдя, но задачата се оказа твърде трудна. Установих, че обичам да съдя хората.

— Не точно. Просто веднъж се напих, преспах случайно с Джо от хотела, а после казах на приятеля ми, защото изпитвах огромна вина — изрецитира с равен тон Джени. — И после той ме нарече мръсница, изрита ме, а аз се преместих да живея при Джина. Никога не съм искала да късам с него! Просто допуснах една грешка и вече няма връщане назад.

— О!

— Знам какво си мислиш — промърмори мрачно тя.

— Честно казано, и аз самата не знам какво си мисля — смотолевих и стиснах ръката й. — Мога да изходя единствено от начина, по който те познавам, а опитът ми подсказва, че ти си прекрасен човек!

— Боже господи! — разрева се отново Джени. — Не мога без него!

После се отпусна настрани и се стовари в скута ми. И тъй като нямах представа какво трябва да направя, започнах нежно да разресвам опашката й с пръсти и запазих мълчание, докато тя не спря да плаче. Бяха най-дългите пет минути в живота ми, преди Джени да подсмръкне силно и да се стегне. Усмихна се и стисна ръката ми.

— Знам, че сигурно сега ме мислиш за истинска мръсница, но трябва да знаеш, че изобщо не беше така! — изрече с блеснали очи. — Не ми е навик да изневерявам на приятелите си. Но понякога на хората им се случва да допускат грешки. Просто така става. Ще ми се да можех да докажа на Джеф, че бих сторила всичко на света, за да си го върна! Всичко!

— Е, така е трябвало да стане. И съм сигурна, че той накрая ще осъзнае грешката си — изрекох предпазливо, макар изобщо да не бях убедена в думите си.

— Аха — кимна Джени. — Какво ще кажеш сега да се пременим и да отпразнуваме твоята рок звезда? Едно питие няма да ми се отрази никак зле.

Усмихнах се и на свой ред поех ръката й.

— Страхотен план!

* * *

Празничната вечер на заведение, която бях очаквала с такова нетърпение, бързо се разми в напрегнато, безмълвно предъвкване на храна в съседен на квартирата на Джени ресторант. Периодичните сълзливи пътешествия на Джени до тоалетната, предшествани от няколко коварни мартинита и порой гневни излияния по повод групата, отседнала в хотел „Юниън“, чиито членове очевидно били решили, че Джени е не само тяхната лична рецепционистка, но и персоналната им играчка, съпътствани от моя позакъснял махмурлук и подробностите по провалените преговори на Ерин с някаква козметична фирма, превърнаха вечерта в абсолютен кошмар. Три коктейла „Космополитън“ бяха напълно достатъчни да ни развържат езиците, макар че това не подобри нещата.

— Би ли приела някого, който ти е изневерил? — попита Джени, разкарвайки самотната обелка от парчето портокал върху повърхността на коктейла си. — Обаче нямам предвид със сериозна връзка, а просто така — случайно, само веднъж?

Свих устни и се отпуснах назад в стола си. Никак не ми се започваше разговор за изневерите, защото си знаех какво ще кажа: „Който веднъж е изневерил, пак ще изневери!“

— Нямам представа — намеси се Ерин, спасителката, отпивайки от питието си. — Ако съм държала много на въпросния човек, тогава не бих го приела. Но ако тайничко нямам нищо против и аз да му изневеря, тогава, да.

— Веднъж приех обратно един мой приятел, след като ми беше изневерил — обади се Ванеса. — И той продължи да ми изневерява, отново и отново. Мисля, че когато мъжът осъзнае, че му се е разминало, продължава с изневерите дотогава, докато му позволиш. Знам, че фразата е клиширана, но пък е напълно вярна.

— Хмммм — сведе поглед Джени, после вдигна очи към мен и попита: — А ти, Анджела? Ако бившият ти се появи точно в този момент с огромен букет рози и иска да ти се извини, какво ще направиш?

— Нямам представа — отговорих, без да откъсвам очи от чашата си. — Предполагам, че ще го изпратя да си върви там, откъдето е дошъл.

— Няма да го направиш! — поклати глава Джени и пресуши чашата си. — Ще го приемеш обратно и песен ще пееш! И ти отлично го знаеш!

— Божичко! — възкликнах и прехапах устни. — И откъде се появи това анти-Опра настроение?

— Анджела — намеси се Ерин, остави менюто с коктейлите и се изправи, — добре дошла в тъмната страна! Запознай се с Пияната Джени!

Изгледах замислено новата си приятелка. Отпуснала рамене, оборила глава на ръба на бара.

— Дълбока депресия — налице. Твърдо решена да развали настроението на всички останали — налице. Няма да си тръгне, докато не обиди всичките си приятели, дори и най-новата, ако ще и тя да празнува назначаването на нова работа! — каза Ерин и метна сакото на раменете си. — Лично аз не бих й обърнала внимание и бих я оставила. Утре ще бъде добре.

Ерин целуна мен и Ванеса по бузите, шляпна Джени по гърба и отсече:

— Стегни се, кукло, иначе тази нощ може да ти струва много повече от само един бивш приятел!

— Божичко, това е пълната противоположност на забавно! — въздъхна Ванеса, довърши набързо коктейла си и също се приготви да си тръгва. — Съжалявам, Анджела, но просто не мога да минавам отново през всичко това. Едни мои приятели ще ходят до Бунгалото. Защо не дойдеш с мен? Няма никакъв смисъл да се занимаваш с нея, когато е в подобно настроение!

— Не, благодаря! Смятам да остана — отговорих категорично аз.

— Сигурна ли си? Там е бъкано с готиняги, а моите приятели ги познават до един! — Ванеса ми даде половин секунда за промяна на мнението, а след това си тръгна, помахвайки ми съчувствено.

Обърнах се отново към Джени.

— Толкова съм жалка — изфъфли тя в скръстените си пред устата ръце. — По-добре да ме беше оставила.

— Може би, но както изглежда, няма да го направя — изрекох. Знаех си, че имам известна толерантност към самосъжалението, но се опасявах, че тази вечер няма да ми бъде достатъчна. — Често ли изпадаш в подобни настроения?

— Само ако се замисля за него — промърмори тя, все така с лице, заровено в ръцете.

— А мислиш ли често за него? — Давах си сметка, че вече е мой ред да си довърша питието и да си грабна връхната дрешка.

— Непрекъснато. — Приглушен вой.

— А замисляла ли си се някога, че няма да е зле да послушаш собствения си съвет? — Да я сваля от стола, се оказа доста трудна задача, особено предвид факта, че тежеше колкото една бълха.

— Да, замисляла съм се — промърмори тя и ми позволи да метна якето й на раменете й. — Но не успявам. Очевидно още не заслужавам да го преодолея.

— Виж какво — започнах, като се взрях директно в очите й, — направила си нещо лошо и вероятно никога повече няма да се събереш с бившия си, но от последната си седмица научих едно: че има и бягство, преглъщане и, да се надяваме, удобна златна среда, наречена продължаване на живота. Защото на теб ще ти се наложи да продължиш напред, иначе ще изгубиш всякакъв авторитет като мой житейски наставник и тогава какво ще стане с мен? А, кажи де?

— Е, сигурно си права — подсмръкна жалостиво тя. — Но просто не мога да се сетя как да го преодолея и забравя!

— Опитвала ли си се да пробваш с бягство в другия край на света? Върши чудеса, гарантирам ти! — отбелязах мъдро, докато тътрехме крака към вратата на бара. — Трябва да знаеш, че бягството е далеч за предпочитане пред непрестанното ронене на сълзи!

— Но не ти ли се е случвало нощем да лежиш будна, с широко отворени очи и да си мечтаеш той да е до теб? — изфъфли тя и обори глава на рамото ми.

— Всъщност никога — отговорих. Точно в този момент свежият нощен въздух изпълни дробовете ми. Най-сетне навън! — И без това режимите ни на сън се различаваха, поради което не ни се случваше често да се събираме в леглото. Надали е добре за една връзка да се опитваш да правиш нещо, когато се чувстваш уморен като куче и единственото, за което си мечтаеш, е сън!

— Добре де, ама нали ме разбираш какво искам да кажа? — изломоти тя и се хвърли на улицата, без дори да погледне дали идват коли или не. — Не си ли мечтаеш той да е до теб? Просто с теб? Така де, просто да усещаш тежестта му върху себе си?

— О! — Следващите няколко крачки преминаха в мълчание. — Ами всъщност… не съм се чувствала така от доста време. Не бих казала, че двамата имахме най-добрия сексуален живот на света. И сега, като се замисля, бих казала, че всъщност вече доста отдавна съм си съвсем сама…

И като се замислих за това от колко време съм сама, си дадох сметка, че наистина съм сама. Джени я нямаше до мен. Погледнах назад и я зърнах на прага на един денонощен ресторант да крещи на някого.

— Усили я! — чух я да реве, когато се втурнах към нея. — Усили проклетата песен!

— Махай се! — извика мъжът зад бара точно в момента, в който сграбчих Джени за ръката. — Контролирайте приятелката си, госпожо! — подвикна ми.

— Хей, Джени! — извиках тихо и я дръпнах от вратата. — Хайде да се прибираме у дома!

— Винаги, когато излизахме с него, пускаха тази песен — промърмори тя, като ми позволи да я повлека надолу по улицата към входа на нейния блок. — Намразих я!

— Джени, чуй ме! — изрекох, подпрях я на стената и бръкнах в чантата й, за да открия ключовете. — Трябва да се научиш да се владееш! Смяташ ли, че дори и след толкова коктейли Опра би се държала по същия начин?

— Мамицата й на Опра! — отсече тя, изпадна през вратата и се разля по стълбите по посока на втория етаж.

— Наистина било сериозно — промърморих по-скоро на себе си. Не ми трябваше много време, за да си дам сметка, че така става, когато прекарваш много време с човек, когото почти не познаваш, и, второ, че престоят ми в Ню Йорк няма да бъде само готини пичове и евтино пазаруване.

По дяволите!

Докато гледах Джени как се превръща в хълцаща купчинка на дивана, аз се запитах дали точно това е начинът, по който би трябвало да се чувствам и аз във връзка с Марк. Но когато се сетех за него, изпитвах единствено празнота.

— Хайде да те сложим в леглото — изрекох аз с майчински глас. — Да се надяваме, че утре ще си дошла на себе си и че ще престанеш да се подлагаш на това, каквото и да е то. А сега се опитай да поспиш!

Чувствах се ужасно, но просто не знаех какво друго да направя, а на нея като че ли й доставяше удоволствие да реве.

— Анджи, наистина съжалявам! — изфъфли тя, докато се тътрехме из тъмния апартамент към стаята, която предположих, че е нейната. — Защо не останеш тук тази вечер? И без това утре сутрин трябва да съм в хотела, а и не ми се иска да те мисля как ще се прибереш посред нощ сама.

— Ами вярно, че вече е късно, а и мен ме мързи да ходя… — Бутнах Джени върху големия мек матрак и се отпуснах до нея. — Но само при условие, че обещаеш да не ме опипваш!

— Няма да те опипвам, при условие че не пееш!

— Затваряй си човката, Лопес!

— Лека нощ, англичанке!

* * *

След като се претърколих поне седем пъти, лятното слънце, което струеше през прозореца на Джени, ме принуди да се измъкна от леглото.

— Не заслужавам дори целувка, така ли? — промърмори Джени изпод завивките.

— Не и докато не си измиеш зъбите!

Протегнах се и се огледах. В стаята на Джени цареше истински хаос. Освен купчините психологически наръчници, за които тя бе споменала, че са й любимите, които надничаха изпод още по-големите купчини полупразни чаши с кафе, всеки останал квадратен сантиметър от повърхността на пода беше покрит с обувки. Имаше обувки в кутии, обувки, които преливаха от гардероба, дори обувки на показ по рафтовете — наполовина обувки, наполовина книги. Стените бяха изпъстрени със снимки във всевъзможни формати, но все в евтини рамки. Няколко от тях бяха посветени на Джени и някакъв доста добре изглеждащ рус тип, за когото предположих, че е Джеф. Нищо чудно, че си няма нов приятел — та стените на стаята й са като олтар на стария!

— Та мислех си… — започна Джени и заслони очи с ръка, за да се предпази от яркото слънце.

— О, снощи не забелязах особени доказателства за наличието на подобна способност у теб! — изрекох саркастично.

— Млъкни, преди да съм си променила решението! — отсече тя, седна в леглото, погледна си дрехите от снощи и поклати тъжно глава. — Та, както вече казах, мислех си нещо. И така, Джина си тръгна вчера и няма да се върне най-малко три месеца, ако изобщо се върне, а аз не мога да си позволя да поддържам една, както сама забеляза, твърде скъпа мания по обувки, освен ако не си взема друга съквартирантка. А ти не можеш да останеш в „Юниън“ завинаги, но и не мисля, че си готова да се върнеш у дома. И така, искаш ли да ми станеш съквартирантка?

— Ти сериозно ли?! — Преместването в апартамент беше огромна крачка за мен. То би означавало, че оставам! — Не знам дали…

— Вече доказа, че можеш да ме доведеш вкъщи, когато не съм с всичкия си. Искаш ли да ти тежа на съвестта, като ме оставиш да се лутам съвсем сама по улиците?! — изтъкна Джени. — И още веднъж се извинявам за целия този цирк, който спретнах снощи! Обещавам ти, че никога повече няма да се случи! Вече е крайно време да превъзмогна Джеф!

— Мислела ли си например да свалиш някои от снимките му от стената? — предложих аз. Двамата наистина са били страхотна двойка — огромните тъмни очи на Джени и буйната й къдрава коса на фона на изрядно подстриганата руса коса на Джеф и болезнено сини очи като на Робърт Редфорд. — Чувала съм, че помага.

— Да де, ама няма да стане точно сега — поклати глава тя. — Освен ако нямам нова съквартирантка, която да свали снимките вместо мен! Е, приемаш ли?

— Само ако свалиш снимките! — отсякох аз, след което й подадох ръка.

— Добре де, добре — въздъхна тя. — Ама само защото от утре съм дала стаята ти в хотела на друг, така че ако до утре не се преместиш тук, ще останеш на улицата!