Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (9)

Глава 8
Пилешки акъл…

— Някой да иска още болонезе? — попиша баба, готова да надигне голямата купа в средата на масата.

Всички поклатихме глави в отрицание. Този четвъртък баба беше сготвила тонове храна и вече бяхме претъпкани.

— Ама не го изхвърляй, бабо! — намеси се Лин, точно навреме, за да я спре пред кофата за боклук, където търпеливо чакаше Ролф.

— Защо не? — попита баба и се втренчи в Лин през очилата си с тънки златни рамки.

Ролф тихо изскимтя и насочи нослето си към храната, която беше толкова близо до него и същевременно с това все още толкова далече…

— Можеш да сложиш малко в кутия, че Али да занесе на Санди! — сухо продължи Лин. Последните два дена не е вечеряла у нас и сигурно това й липсва!

— Ха-ха! — присмях се на сестра си.

Брей. Семейството ми започна постоянно да се подиграва с вечното присъствие на Санди вкъщи, което показва, че нещата не вървят на добре. Всъщност аз сама стигнах до извода, че напоследък точно в това може би е проблемът. Вероятно Санди не е необикновено прилепваща се, а просто прекалено често се виждаме двете. Наистина не исках да се изпокарам с най-добрата си приятелка, затова и бях решила да се опитам да извоювам малко повече пространство за всяка една от нас, което означаваше на първо време да не я каня повече на вечеря тази седмица.

— Колко е голямо? — попита Тор.

Добре. Зарадвах се, че брат ми смени темата. Дори и да не си спомнях за какво точно ме пита той.

— Кое колко е голямо? — втренчих се в жалните му кафяви очи.

— Нещото.

Аха, нещото. Сетих се.

— Ами, горе-долу толкова — отвърнах, като загребах спагети от чинията си и ги вдигнах във въздуха.

— За колко голяма птичка е?

— За всякакви големини — измърморих и натъпках в устата си спагетите, с които бях извършила демонстрацията. — Но номерът е, че става за всякакви хора, които живеят във всякакви видове къщи. Не всеки си има градина, но абсолютно всички имат первази на прозорците!

Беше четвъртък вечер и аз осведомявах семейството си как върви фантастичното ми изобретение.

— Та значи изобретяването на Птича Хранилка за Перваз трябва да те направи богата? Може би скоро ще видим купища от тях да се продават в градинския център на Палата Александра? — ухили ми се татко, а по наболите му с брада страни се образуваха трапчинки.

— Не знам — усмихнах се в отговор.

Малка вероятност. Вече изглеждаше рисковано, дето се наех да изработя този първи прототип за благотворителния панаир, при все че се състоеше само от шест дъсчици. Прилошаваше ми при мисълта да направя още един…

— С голямо нетърпение чакам да видя изобретението — подкрепи ме баба. — Всъщност очаквам да видя какво е направила всяка една от вас.

— Ще дойдеш ли на панаира, бабо? — попитах я с надежда.

Това беше последното, с което учителите ни проглушаваха ушите — караха ни да разпространяваме информацията за проклетия панаир. Защото нямаше голям смисъл да изработим предметите, след което да няма кой да ги купи…

— Разбира се — кимна баба царствено, сякаш беше коронована особа, поканена да открие събитието („Посвещавам този благотворителен панаир на милото момиченце е ужасното костно заболяване, което никой не може да произнесе, и официално го откривам!“).

— А Станли ще дойде ли с теб, бабо? — уж между другото попита Лин с лека усмивка.

— Може би да, може би не. Още не съм го питала — опита се да прозвучи небрежно баба, но съвсем определено страните й порозовяха.

Изглежда продължаваше леко да се смущава пред нас, когато стане дума за гаджето й Станли.

— И някой от вас да вземе утре от училище един плакат — бързо се намеси татко и ни погледна през масата с Лин и Роуан, преди баба да се раздразни. — Ще си го сложа в магазина, тъй като самият аз няма да мога да дойда.

— Но това няма да става за големите — изведнъж се обади тъничък глас.

Петима объркани възрастни се вторачиха в Тор, питайки се какво има предвид.

А самият той беше вперил поглед в мен.

— Какво няма да става за големите? — намръщих се аз.

— Виж!

И Тор завъртя полупразната си чиния, за да ми покаже нещо.

Втренчих се в един дълъг спагет, който беше застанал така, че образуваше нещо като усукан кръг. В края на чинията се виждаше друг спагет, който пък бе разделен на части и изписваше малка буква „Т“.

— Хмммм… — измърморих аз, преструвайки се, че изучавам творение на модерното изкуство. — Много дълбочина и енергия има в това… току-виж спечели следващата награда „Търнър“!

— Но това е гълъб! — въздъхна Тор, сякаш беше очевидно за всеки, който има поне половин мозък в главата си. Какъвто не бе моят случай. Естествено.

— Кое е гълъб? Този кръг ли? — попита Роуан, като стана от масата, за да види по-добре творението от спагети. — Ооо, да, сега го виждам. Много добре, Тор!

— А тази част — продължи брат ми, като посочи буквата „Т“, — е птичата хранилка за перваз!

— Ох — кимнах аз тъпо, съзнавайки, че с творбата си Тор иска да каже нещо важно.

— Виждаш ли? — попита той като сочеше с пръст ту гълъба, ту „Т“-то.

— Хм, не — предадох се.

— Много е голям!

— Аха, разбрах! — заяви татко.

Ох, добре. Радвам се, че все пак някой схвана. И вероятно може да ми обясни за какво става дума.

— Хранилката ще е твърде малка да издържи теглото на големи птици като гълъбите! — разясни татко ситуацията.

— Може всички да паднат и да се наранят, както се случи с мен! — възкликна Тор и посочи челото си, където се беше образувала зачервената цицина.

— Олеле, нали знаеш какво означава това, Али? — попита ме полусериозно Лин от другия край на масата.

— Какво?

— Трябва да нарисуваш малък знак на хранилката — обясни тя, присвивайки зелените си очи. — И на него ще пише „Ограничение за тегло: три лястовички!“.

— Мда — изкиска се Роуан. — И още един знак отдолу: „фирмата не поема отговорност за телесни повреди на дебели гълъби, които са кацнали тук!“.

Сестрите ми избухнаха. Баща ми се задави със спагетите. Дори и баба започна да се хихика. Само Тор седеше сериозен и обиден, че никой не взема на сериозно сигурността на гълъбите.

На входната врата се позвъни.

— Чудесно! Това трябва да е Били — изскърцах със стола си аз и напуснах масата и изнервената атмосфера.

— А може да е служител от общината, който отговаря за здравето и сигурността на птиците и идва да провери производството на опасно малки хранилки! — чух Лин да вика след мен, докато тичах да отворя вратата.

— Да вървим в стаята ми — казах на Били веднага щом влезе.

— Първо ще мина да кажа добър вечер…

— Не, недей — заявих аз, бутайки го далече от кухнята и към стълбите. — Тази вечер всички са много изтъпели.

— Защо?

— Защото такова е семейството ми — вдигнах рамене и го последвах нагоре.

— Хей, слушай какъв скандал стана днес след училище! — обърна се Били и ме изгледа развълнувано.

Виждате ли? Точно от това имах нужда — от куп глупави клюки. Обичах Санди, но точно в този момент исках да побърборя с някого, който не е параноичен, не оставя половината си принадлежности вкъщи и на когото не би му хрумнало да сплита косата си на плитки като моите.

Но преди Били да започне да ми разправя за скандала след училище (и да ме информира за ситуацията с Ричи/Рикардо), телефонът се раззвъня.

— Аз ще го вдигна, а ти върви в стаята ми — казах на Били и затопурках обратно по стълбите.

— Ало? — взех слушалката в очакване да чуя гласовете на някой от приятелите на сестрите ми (надявайки се това да е Алфи, който търси Лин — оправдание да поговоря с най-прекрасното същество на планетата, при все че не виждам какво бих могла да му кажа, освен „Почакай, ще я извикам ей сега!“).

— Здрасти, Али! Аз съм.

Ох, не бях чувала този глас откакто… откакто преди два часа се прибирахме заедно след училище.

— Здрасти, Санди — отвърнах. — Какво става?

Дотук с извоюването на собствено пространство.

— Ами нищо… Нещо ми беше скучно и реших да ти се обадя да видя как си.

— Тъкмо вечерях.

— Аха. Какво?

— Болонезе.

— Ааа? По-добре да бях дошла у вас. Нашата вечеря беше отвратителна.

Хм… май Лин се оказа права с предложението да приберем остатъка от спагетите в кутия. Чудех се, дали все още не е късно да спася огризките от кофата за боклук. Или от Ролф.

— Слушай, Санди, може ли да ти звънна малко по-късно? — попитах аз. — Тъкмо дойде Били.

От другата страна на линията се възцари кратко мълчание, след което чух приятелката ми да казва с равен, почти обвинителен глас:

— О, не разбрах, че ще се виждате тази вечер.

Какво й ставаше? Разрешение ли трябваше да й искам, преди да поканя Били? Освен това го виждам един, най-много два пъти в седмицата, докато със Санди се гледаме по милион пъти на ден. За какво тогава се тревожи толкова? И още нещо — с удоволствие бих се виждала по-често с тях двамата едновременно, само ако се постараеха да се разбират малко по-добре един с друг.

— Виж какво, съжалявам, но трябва да обърна внимание на Били — повторих аз, като съзнавах, че звуча, все едно й се извинявам, което допълнително ме ядосваше. Преди всичко, Санди ме караше да се чувствам без вина виновна.

— Добре, върви да се забавляваш с Били — заяви тя с треперливия си глас.

— Санди? — опитах се да разбера какво й става.

— Чао!

Това беше всичко — затвори ми телефона.

Добре, стига толкова — реших аз. Щом е решила да се цупи като седемгодишно момиченце, аз няма да си го слагам на сърцето.

Вече си имах едно седемгодишно хлапе вкъщи, с което да се занимавам. А и Тор не беше от тези, дето много се цупят. Не ми трябва още един.

Качих се обратно по стълбите в очакване да си подрънкам глупости с прекрасния си шантав приятел, който не създаваше усложнения.