Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (4)

Глава 3
Да бъдеш (или да не бъдеш) сръчен

Докато стигна вкъщи, мозъкът ми съвсем се изтощи. Ето какво го беше изтощило по степен на важност:

1) Санди се държи с мен странно като извънземно.

2) Мистерията защо Ричи/Рикардо иска да разговаря с мен.

3) Немислимата идея, че Ричи/Рикардо възнамерява да ме покани да излезем.

4) Яд към самата мен, че въобще може да си въобразя, че Ричи/Рикардо ще ме покани да излезем. Възможно ли беше да съм толкова тъпа? Очевидно той искаше да разговаряме за Кайра.

5) Но какво точно искаше да разговаряме за Кайра? Нуждаеше се от помощта ми? Но защо да помагам на подлец като него? Кайра си беше много по-добре така.

6) Беше ли Кайра по-добре без него?

7) Трябваше ли да кажа на Кайра, че бившето й гадже иска да си говорим? Или може би да почакам, докато разбера какво има да ми каже?

(В случай, че ме покани да излезем.)

8) Но защо да ме кани да излизаме? Никога не се е държал особено мило с мен.

9) Не са ли повечето момчета точно такива? Не се ли държат надуто, когато те харесват? (Особняците.)

10) И ако идеята Ричи/Рикардо да ме покани да излезем ме отвращаваше толкова много, защо в същото време се чувствах странно развълнувана? И заедно с това ми прилошаваше. Всичко това едновременно.

Грррррррр…

Отворих входната врата и пуснах кучетата да влязат и да се бухнат направо върху подремващите върху рогозката в коридора Колин и още една котка, която не беше Колин.

— Съжалявам, Колин — извиках аз след светкавицата рижа козина, която профуча със скорост, която трите й крака позволяваха. — Съжалявам…

Хвърлих бегъл поглед към раздразнената черно-бяла котка, клатушкаща се с вдигната нагоре опашка. Окей, имаше опашка, т.е. не беше Флъфи (който нямаше) или Франки (който имаше, но пък я подгъваше подобно антена на кола, нападната от вандали).

— Съжалявам, Еди! — провикнах се, най-сетне разпознала го по опърпаните уши (от прекалено много битки с прекалено много котки през прекалено много от деветте му живота).

— С кого говориш? — чух гласа на Лин от дневната.

— С извънземни — измърморих аз и се затътрих към нея, след което се пльоснах на най-близкото кресло.

— О, добре. Щеше да ми стане зле, ако си говореше сама на себе си — отвърна Лин без да отлепва поглед от телевизора.

Което хич не беше лесно, предвид че Роуан й пречеше като не можеше да си намери място на пода пред нея.

Изгледах Лин, разположих се добре на дивана и се удивих на факта, че не мрънка на Роуан да се премести. Виждате ли? Точно когато решите, че Лин е надута и командаджийка, каквито са големите сестри, тя започва да се държи мило и толерантно.

— Какво правиш? — попитах Роуан, която лазеше по килима, двете тъмни дебели плитки се полюшваха около лицето й, и подреждаше някакви странни неща, които подозрително напомняха изсушени цветове на роза и закачалки.

— Украшение — отвърна тя като продължаваше да държи телена закачалка, огъната във форма на сърце. — Гледай, ще завържа около него розичките, ще сложа накрая една розова панделка и ще го увеся на тавана.

— Хубаво е — кимнах аз.

Идеята си беше добра. И показваше вкус, за разлика от обичайните за Роуан блестящи творения. Но на пода имаше много розички и много закачалки. Дали не смяташе да окичи цялата си стая с тях? Нямаше да е възможно да се минава, без да си удряш главата в цветни сърца…

— Да — усмихна се тя, докато се взираше в изделието си. Трябва да направя само едно сърце за благотворителния панаир на занаятите в училище, но си помислих, че за мен е лесно да изработя няколко — а това означава повече парички за горкото бедно дете.

Опа. Трябва да добавя още нещо към списъка, изтощаващ мозъка ми.

11) Какво, за бога, да подготвя за глупавия училищен панаир?

Не че беше глупав. Всъщност идеята му беше страхотна. Има едно момиче в нашето училище — Надя Хюсеин — а сестра й страда от някакво наистина ужасно заболяване на костите, което не мога да произнеса, но което й пречи нормално да расте, или нещо от сорта. Така или иначе, родителите й разбрали, че съществува изумителен начин на лечение в Щатите, което, разбира се, струва милиони, и естествено решили, че искат да я изпратят (та как иначе?). И Надя казала на един от учителите си за това, който от своя страна разправил на директора мистър Башир, който пък измислил тази благотворителна идея — панаир на занаятите, където всеки ученик да предложи за продажба нещо, собственоръчно изработено.

Както вече казах — прекрасна идея. Само дето аз съм много вързана в ръцете. Както и да е.

— А ти какво ще предложиш на панаира? — попитах Лин и я погледнах, както си лежах на дивана, а тя изнервено почистваше кучешки косми от черния си пуловер и панталон.

— Вече ти казах — отвърна Лин, а зелените и очи се откъснаха от полепналата козина и отново се втренчиха в екрана. — Ще приготвя нещо за щандовете с храна. Може би морковена торта.

Въздъхнах. Всички бяха решили какво ще предложат на панаира. Лин щеше да готви (хич ме няма в кулинарното изкуство и едва ли някой би купил сготвена от мен купа със студени и недоварени макарони); Роуан щеше да направи дизайнерски украшения (ако аз се опитах да произведа такова нещо, то щеше да прилича на купчина обезобразени закачалки); а Санди — Онази-Която-се-Държи-Странно-с-Мен — вече беше ушила кариран комплект от готварска престилка и ръкохватки (пфу… мразя да шия и все още нося белези, с които да го докажа — веднъж заших пръста си, наместо плата. Бррр).

Останалите ми приятелки също бяха разрешили този въпрос. Кайра изработваше огледало-мозайка или саксия, или нещо такова. Джен шиеше филцова бебешка шапчица със заешки ушички. Подобно на Лин, Кели смяташе да приготви храна — някакви пикантни соленки, които беше научила от майка си. Салма е страхотен фотограф и бе решила да увеличи една своя черно-бяла снимка и да я рамкира. А Кло щеше да направи скулптура от празни консерви боб, взети от магазина на баща й.

Окей, последното не е вярно.

Но честно казано, въобще се бях отказала да слушам разказите на приятелките си, просто защото преживявах тотална липса на вдъхновение.

Къде, за бога, беше мама, точно когато отчаяно се нуждаех от нея? Тя бе кралица на артистичните вещи. У нас не можеш да се движиш от картини, рисунки, скулптури и керамични съдове, които мама е правила през годините. Никога не успяла да се запише в училище по изкуствата (защото родила Лин, после всички нас, а накрая заминала), но може би и по-добре, че не е — това би означавало още арт-предмети из къщата, при което децата сме щели да се преместим под навеса, за да отворим място.

Мисля, че Лин прочете мислите ми. Е, може би това се дължеше на тъжния ми поглед, вперен в творческите усилия на Роуан, а след това в творенията на мама, разпилени из цялата дневна.

— Виж какво, Али, в много неща те бива — каза ми тя окуражително, докато втренчено гледах огромната налудна многоцветна и абстрактна маслена картина над камината. (Мама я беше кръстила „Към небето“ и на нея трябваше да се изобразява освободен гълъб, летящ към залеза, но аз никога не можех да разбера коя точно завъртулка е гълъбът. Оф!)

— Като в какво, например? — измънках аз, изпълнена със самосъжаление.

— Ами например по английски? — вдигна рамене Лин. — Винаги имаш страхотни оценки. Или по история.

— Да де, ама не мога да направя нищо, свързано с английски или история за панаира, нали така? — хленчех аз, притиснала колене до гърдите си в креслото.

— Мога да ти помогна по някакъв начин! — усмихна ми се Роуан. — Да направиш нещо.

Адски е сладка, ама наистина. Знам, че го казва, защото се чувства виновна, задето неотдавна стана причина да изгубя съботната си работа. Но всъщност вината не беше нейна, а на тормоза, който търпеше в училище по същото време…

Както и да е — това е друга история и колкото и да беше мило предложението й, все пак трябваше сама да се справя със задачата. Та нали това бе смисълът на благотворителния панаир? Всеки в училище да положи собствено усилие, за да помогне на малката сестричка на Надя Хюсеин.

А аз все пак щях да измисля нещо. Само дето трябваше да е хубаво. И трябваше да стане бързо — оставаха две седмици до благотворителния панаир…

Изведнъж вече не ми се говореше на такива затормозяващи теми. Имах достатъчно грижи на главата си, свързани със застрашителното послание от Ричи/Рикардо и е невменяемото поведение на Санди в парка.

— Беше симпатично снощи с баба и Станли, нали? — попитах аз, за да сменя темата.

— Мда, готино беше — кимна Лин и се засмя.

— Не беше ли забавно как тя се изчервяваше през цялото време? — усмихна се Роуан и седна на колене. — Сякаш е колкото нас, а не на шейсет и отгоре!

— Това може би не зависи от възрастта — ухили се Лин и на двете ни. — Когато опре до любов и гаджета, винаги се чувстваш странно, и глупаво, и щастливо, без значение дали си пенсионер или тийнейджър.

Това ми хареса. Беше едно от най-сладките неща, които Лин някога е казвала.

— Не трябва да й го споменаваме обаче, нали? — отбелязах аз. — Че сме я забелязали да се изчервява…

Честно казано, баба не е от типа хора, които реагират добре, когато се закачаш с тях. Опитайте се да я закачите и тя ще се нацупи и ядоса като Уинслет. (С една разлика — баба не се опитва да открадне любимите ви обувки и да ги изяде, когато ви е обидена…)

— Ооо, в никакъв случай! — каза Роуан.

— Права си Али. — Съгласи се и Лин (охоо, това не се случва особено често!). — Може да се засрами и смути, заради цялата тази история. Затова най-добре въобще да не отваряме дума — освен че ще й кажем, че сме намерили Станли за много симпатичен. Нека всички да се държим естествено с нея, когато я видим утре.

Сега беше ред на Лин да е права. И думите й ме накараха да се замисля за нещо — или за някого. Може би и Санди ще се почувства леко засрамена, заради това, което направи днес — да си тръгне от парка. Докато се прибирах към къщи, импулсът ми беше да почакам да се успокои, след което да й позвъня и да я попитам какво става. Но сега реших, че може би е по-добре да не го правя. Може би трябваше да оставя историята да отшуми и да видя какво тя сама ще каже (или няма да каже) по въпроса.

Е, така да се каже, измивах си ръцете, но винаги можех да обвиня Лин за тази идея…