Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (12)

Глава 11
Да пееш (като) Роби

Добре де, любопитството има много общо с това.

Да свърша услугата на Ричи/Рикардо беше добро оправдание да разбера малко повече за Кайра, дома й и живота й като цяло.

А част от живота й ме гледаше втренчено в точно този момент.

— Хмм, добър ден. Тук ли… ли живее Кайра? — издрънках аз.

Защото вие със сигурност не може да сте ужасната алкохолизирана майка — помислих си на ум, виждайки дребничката усмихната и изключително събрана жена.

— Да — изненада ме отговорът й. — Макар че в момента е навън. А вие сте…?

— Али. Нейна приятелка от училище — отвърнах.

Само да не вземе да ме разпитва — помислих си.

Жената не приличаше много на Кайра, беше много по-дребна, свита и единственото, което й придаваше някакъв цвят, бе перфектно нанесения грим на лицето.

— Али? Не съм чувала за теб. Но така или иначе, Кайра не споделя нищо — усмихна се тя. — Очаква ли те да дойдеш?

Точно толкова, колкото аз очаквах да се окажете мила…

— Хм, не — вдигнах рамене и бързо хвърлих поглед върху дрехите от фирма „Гап“ на мисис Дейвис. — Просто минавах и… ъх… реших да й оставя една касета, която съм й обещала.

Тутакси клепачът ми започна да потреперва. Така ми се падаше, щом лъжех като за световно.

— Ами, заповядай — тя излезе с баща си, но ще се върнат всеки момент.

И ето ме, оказах се в луксозната и модерна кухня на семейство Дейвис (в сравнение с която нашата изглеждаше пълна развалина), пиех кафе и разговарях с чаровната й и усмихната майка, докато Кайра и баща й се върнат.

— Али! — възкликна приятелката ми, застинала от почуда на прага на кухнята.

— Здрасти! — опитах се да се усмихна, макар че се чувствах като крадец или като бясно куче, заради начина, по който ме гледаше Кайра.

Което си е малко прекалено, предвид как самата тя се държеше, след като дойде в нашето училище преди няколко месеца. Наистина ме влудяваше, когато се появяваше вкъщи непоканена. И това съвсем не беше всичко. Не можех да я понасям как се превъзнася като драматична актриса и как винаги се надува. Даже си бях помислила в един момент, че е лъжкиня…

И точно сега една подобна мисъл отново се промъкна в главата ми. Преди всичко, мисис Дейвис не се представяше като някаква взискателна и луда алкохоличка, както я описваше Кайра. През тези десет минути, които прекарах насаме с нея, майката се държеше любезно и приятелски, а не кресливо и застрашително. Не пелтечеше, докато ми задаваше въпроси за училище, или за това как се справя Кайра. Отпиваше от чая си, а не обръщаше водка след водка.

Кайра се държеше много странно, заварвайки някого вкъщи, може би точно това беше причината. Че бе измислила цялата тази история за майка алкохоличка в началото, когато се запозна с мен и Санди, а след това се беше почувствала неудобно да си признае, че всичко е било лъжа.

— Бен, това е приятелката на Кайра — Али — усмихна се мисис Дейвис на високия мъж зад дъщеря й. Помислих си, че е добре аз да те представя, тъй като Кайра е твърде недосетлива, за да го направи!

— Здрасти, Али! — засия той, истински радостен да ме види, за разлика от Кайра.

Сега разбирах на кого се е метнала — приятелката ми беше взела ръста и телосложението на баща си, както и медния цвят на кожата му.

— Да се качим в стаята ми — изведнъж каза Кайра, която най-сетне беше намерила гласа си и се бе вторачила в мен с поглед, който излъчваше безпрекословност.

— Добре — кимнах, станах от стола си и двете тръгнахме към вратата. — Благодаря за кафето, мисис Дейвис!

— За мен беше удоволствие — усмихна се майката на Кайра, докато събираше чашите от масата, след което започна да приказва нещо със съпруга си.

Погледнах Кайра и се зачудих какво ли си мисли.

— Хубава къща! — опитах се да поведа разговор, докато я следвах нагоре по стълбите.

Какво друго ми оставаше да кажа? Може би „Хей, Кайра, между другото, всички тези истории за алкохолизма на майка ти са пълна лъжа, нали?“.

Хм… не. Някак си не можех да изстрелям такова нещо. И да остана жива след това.

— Наистина ли мислиш, че е хубава? Трябваше да видиш предишната ни в Рай — отвърна Кайра през рамо, за щастие неспособна да чуе мислите ми точно в този момент — Беше огромна стара къща, която струваше адски евтино, а татко я ремонтираше във всяка свободна минута. Продадохме я за цяло състояние, когато се наложи да напуснем!

Наложило се да напуснат.

За тогава ли ни разправяше веднъж Кайра? Как през годините е сменила много училища, защото всеки път, когато семейството й се установяло някъде, майка й ги излагала с пиенето си… Мда, след което баща й трябвало да се мести в друг клон на банката, а те да сменят жилището си отново.

Имаше ли нещо вярно в това?

— А ето и стаята ми — каза Кайра, при което ме въведе в огромна светла спалня, пълна с модерни мебели от ИКЕА. — Все още нямам никакви снимки и картини по стените. Първо трябва да се отърва от тези скапани тапети…

Разбирах какво има предвид — тапетите на цветчета никак не подхождаха нито на мебелите, нито на самата Кайра.

— Така ли? Забавно… Утре отивам у Санди да й помогна да пребоядиса стаята си — споменах аз, опитвайки се да звуча естествено, макар че въобще не се чувствах така.

Кайра затвори вратата, след което се подпря на нея и затвори очи.

— Добре ли си? — попитах аз и сърцето ми се разтуптя.

— Мда… слава богу, днес тя е в едно от най-добрите си състояния.

„Тя“ очевидно беше мисис Дейвис, а „едно от най-добрите й състояния“ означаваше, че е трезвена. Прехапах устни и се опитах да разчета изражението на Кайра с цел да разбера, дали казва истината, или пак ми пробутва лъжи.

— Майка ти изглежда… мила — неуверено казах.

— О, да, може да бъде адски мила — въздъхна Кайра, хвърляйки ми многозначителен поглед, след което отиде до леглото си и седна по турски. — Но ела в някои от лошите й дни и ще се срещнеш с доктор Джекил и мистър Хайд.

Изглеждаше, все едно не ме лъже. Звучеше като да казва истината…

— Да оставим това — как така се озова тук? — примигна Кайра.

Можете ли да си представите — изцяло бях забравила за касетата в джоба си, която беше същинската причина да се намирам у Кайра.

— Ами… — започнах аз и извадих касетата. — Спомняш ли си приятеля ми Били?

Кайра сбърчи чело и ме изгледа тъпо.

— Приятелят на Ричи, т.е. на Рикардо. Моят приятел Били. Онзи, с когото искахте да ме запознавате с Рикардо на онова парти?

Кайра започна да се киска при спомена за злощастната среща. Имам предвид — ужасно смущаващо беше. Да отидете на среща с непознат и той да се окаже най-добрият ви приятел. Брррр… не ми напомняйте.

— Та Били ми каза, че Рикардо искал да говори с мен — смотолевих. — И се видяхме току-що, а той ме помоли да ти предам това…

Приближих се до леглото и й връчих касетата.

— Не е празна. Направил е компилация специално за теб…

— Ох, моля ви се, нима? — изръмжа Кайра, пльосна се по гръб и хвърли касетата настрани. — Колко пъти трябва да му казвам, че не искам повече да излизам с него?

Може би Кайра имаше право, но заради някакво объркано чувство за почтеност към Рикардо, усещах, че все пак трябва да я изслуша.

Огледах стаята и забелязах върху скрина скъпо изглеждаща сребриста аудиоуредба.

— Хайде, само пет минути, става ли? — предложих аз, прекосих стаята и сложих касетата в гнездото.

— Както и да е, давай… — въздъхна Кайра, която продължаваше да лежи в леглото.

Прегледах всички шикозни бутони, открих нужния и натиснах „плей“.

Зазвуча Роби Уилиямс (е, не лично, но той е твърде едър и мускулест, за да се побере в средно голяма уредба) и парчето му „She’s the One“.

— Съжалявам, Рикардо, но аз не съм единствената — измърмори Кайра.

Не изглеждаше особено впечатлена.

— Знаеш ли, не мога да разбера защо хората толкова харесват това парче — ужасно лигаво е. Аз си падам по бърза и шумна музика, а не по сълзливи тъпи балади. И ако Рикардо ме харесваше, както твърди, щеше да е разбрал това — натякваше тя. — Да беше записал нещо като „Нирвана“, или…

Кайра млъкна, изведнъж осъзнавайки какво звучи. Бавно се надигна на лакти и ме погледна. Аз също я погледнах, като не можех да повярвам на ушите си.

След около две минути гласът на Роби беше заместен… от един друг глас — очевидно този на Ричи/Рикардо, самозаписал се на караоке.

В следващия миг изпълнението бе заглушено от воя, който вдигнахме с Кайра. Горкият Рикардо! Едва ли някога вече щяхме да можем да погледнем този глупак в лицето, без да се пръснем от смях…