Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (14)

Глава 13
Маргаритки мутанти

Обичам стаята си.

Обичам уютните стени на мансардата (макар че понякога фраскам главата си в тях, когато съм сънена, или просто изглупяла). Обичам изгледа от прозореца към Палата Александра. Обичам всичките книги в дървения библиотечен шкаф. Обичам аудиоуредбата си (макар че касетите понякога запъват — забавят се, или се забързват, когато най-малко очаквам). Обичам надуваемия глобус, който виси от тавана и ме кара да мечтая за всички места по света, където мога да отида. Обичам юрганчето си на облаци. Обичам картата на стената, където забивам карфици, за да отбележа местата, от които мама изпраща картички и писма. Обичам това, че пухчовците (с котешка и кучешка природа) идват да подремват при мен, само защото е много уютно. Обичам и цвета на стените.

Поради което не исках да видя същото синьо на стените в стаята на Санди.

Това е идиотско! — помислих си, докато навличах върху тишърта си стара карирана таткова риза. Да развия собственическо чувство към цвят! Но би било същото, ако изведнъж Санди започне да се облича като мен или да копира прическата ми. Освен че вече го направи, нали?

— Ще бъде страхотно да се отърва от това розово, нали? — усмихна ми се Санди, а бялото й вратле, слабичко и издължено като на лебед, се подаваше от нацапания с боя суитчър, който трябва да е бил на баща й. Краката й под суитчъра изглеждаха също така кльощави в старите черни поокъсели панталони.

— Хм — изсумтях аз, размахвайки четката над кутията с „бебешко синя“ боя.

Това, което особено ме вбесяваше, беше мисълта за каталога с боите, който открих до леглото й, докато местехме мебелите в центъра на стаята (за да не ги напръскаме). „Радостно виолетово“, „Вълнуващо жълто“, „Тропически лимон“, „Пчелен мед“, „Гореща салса“… всички цветове звучаха и изглеждаха превъзходно. Защо Санди не беше избрала един от тях, наместо моето „бебешко синьо“?

Все още имах възможност да направя предложение (т.е. измислено от Роуан), с което стаята да не се превърне в пълно копие на моята. Но ако щях да предлагам нещо, трябваше да го сторя сега, преди да стане късно…

„Направете ефекти!“ — ентусиазирано беше предложила Роуан предишната вечер, след като Санди си тръгна, а аз доволно дълго мрънках във връзка с играта „Открадни боята на другарчето!“, която приятелката ми искаше да играе с мен.

„Какви ефекти?“ — попитах я със съмнение, като веднага си представих класически гръцки голи тела, безсрамно разположени на вратата в стаята на Санди, която скриваше котлето за парното.

"Ами, нарисувайте огромни цветя по стените. Съвсем прости контури на дръжките и листата — въздъхна Роуан, възхитена от собствената си идея. След това оцветете стените в синьо, без цветята, и така ще се получат големи розови маргаритки из цялата стая!

Звучеше ми леко налудно, но определено беше а) по-добре, отколкото да направим копие на моята стая б) огромен напредък в сравнение с розовата гнус, в която Санди живееше през последните няколко години.

И така, съгласих се.

— Ау! Мислиш ли, че ще се справим? Как точно? — зачурулика Санди, очевидно зарибена от идеята за маргаритки мутанти, които да я гледат, докато спи.

— Ами, ето така… — бързо отговорих и извадих малка скица, която вълшебната ми сестра спасителка Роуан беше нахвърлила предната вечер.

Така и постъпихме. Нарисувахме с молив по стените маргаритки с големина на мамути, след което запълнихме останалото пространство с нежносиньо. Докато работехме, разговаряхме за незначителни неща, като например за телевизионния филм предишната вечер, или кой е най-готиният пич във вселената, дето да не е сред живите (споразумяхме се за Ривър Финикс и Кърт Кобейн). Превключвахме радиото от програма на програма, в зависимост от това колко мразехме парчетата, които пускаха, и пеехме на висок глас с тези, които харесвахме. (Нищо от това не можехме да правим, ако родителите на Санди си бяха у дома. Да пеем на висок глас би побъркало мисис Уолкър, защото може да обезпокоим съседите, или цветята, растящи в градината, или кой знае какво още.)

Изумително! Работихме не повече от два часа, а вече приключвахме. Единственото, което оставаше, бе Санди да почисти ръбчетата на маргаритките с по-малка четка, докато аз изплезя език и боядисам перваза на пода. (Забележка: изплезването на езика НЕ гарантира стабилност на ръката. Вярвайте ми — знам. А ако не ми вярвате, поразгледайте внимателно някой път стаята на Санди.)

Добре, въпреки факта, че приятелката ми беше откраднала моята боя, двете си прекарвахме доста добре. Следващата точка в дневния ми ред бе да я попитам защо напоследък се държи толкова странно.

Но… хм… първо реших — каквато си бях пъзла — че трябва да поговоря за нещо друго, докато събера смелост да повдигна деликатната тема…

— Ох, исках да ти кажа — започнах аз, без да откъсвам поглед от ивицата на перваза, която се опитвах да боядисам.

— Какво? — долетя гласът на Санди от другия край на стаята.

— Ами, нали знаеш, че вчера бях у Кайра?

Ако радиото не свиреше, можехте да чуете и падането на карфица. Надвисна такава тишина, че гласът ми откънтяваше в цялата стая.

— Чу ли ме Санди? — вдигнах глава към нея.

Изглеждаше погълната от голямото цвете, което оформяше на стената, но все пак едва-едва изхъмка.

— Та, докато бях там, видях майка й.

Нормалната Санди би реагирала на тази ценна новина с нещо като „Ооо, наистина ли? И каква е тя?“ Всъщност нормалната Санди не би чакала аз да повдигна темата, нормалната Санди би ми задала милион въпроси за всяко ъгълче в къщата на Кайра и дори за последния детайл, свързан с родителите й и най-вече с майка й.

Но аз си нямах работа с Нормалната Санди, а с нейната странна двойничка от някаква паралелна реалност.

И всичко, което Странната Санди каза, беше „Ох.“

За миг се изкуших да се втурна към нея и да я раздрусам, с надеждата извънземните, похитили прекрасната ми приятелка, да ми я върнат обратно. Другата мисъл, която мина през главата ми, беше да проверя в указателя за най-близката местна вещица, способна да развали злата магия от Санди и да я превърне отново в мило и нормално същество.

Наместо това обаче, продължих да боядисвам и да си разговарям. Със себе си. (Тъй като Санди не проявяваше интерес.)

— Както и да е, майката на Кайра се държа наистина приятелски и т.н. Говорих си с нея сто часа. Разпитваше ме за училище и изглеждаше много заинтересувана, разбираш ли?

Мълчание.

— И аз си помислих: „Брей, това не ми прилича на откачалката, която постоянно пие и тормози Кайра!“ В този миг ме озари идеята — мислиш ли, че Кайра може — нали разбираш — да си съчинява всичко това? Просто ей така…

— Кайра, Кайра, Кайра! Само за нея говориш постоянно! Имаш ли друга тема?

Замръзнах на място. Ако не ме лъжеше слуха, този грачещ и силен глас принадлежеше на Санди. Само че трябваше да се обърна и да я погледна, за да се уверя, тъй като никога не я бях чувала да говори по този начин през последните две години, в които бяхме най-добри приятелки.

— Ка-какво? — запелтечих от изненада.

— През цялото време „Кайра каза това“, „Кайра каза онова“ и „Ще излиза ли пак Кайра с Рикардо?“ или „С Кайра вчера умряхме от смях!“.

— Санди, това въобще не е вярно! — избухнах аз.

Не знам какво си беше намислила да каже след това, защото звънецът на входната врата прекъсна изблика й. С пуфтене тя излезе от стаята и ме остави да се чудя, дали не спя в собствената си синя стая и не сънувам някакъв боядисан в синьо кошмар.

Син или не, кошмарът щеше да става все по-объркан.

Чух гласове на входа, след което вратата се тръшна и два чифта стъпки се отправиха към стаята.

— Здрасти! Аз съм! — каза Кайра и се намъкна в стаята след Санди, която здраво беше стиснала устни.

— Сетих се, че вчера ми спомена, че ще идваш тук да боядисвате.

— Аха — вдигнах рамене и забелязах, че Санди взе четката и се съсредоточи върху стената.

— Боже… — въздъхна Кайра, забелязала свършената от нас работа. — Това е като в „Скъпа, намалих децата!“

Вярно си беше — всяко едно цвете беше с нашия ръст, сякаш скачахме в открития космос.

За да придобие пълно впечатление, Кайра се пльосна на леглото в средата на стаята и взе да се оглежда.

— Ще ни помогнеш ли? — усмихнах й се аз. — Ей там има още една четка…

— Не — отвърна Кайра и сбърчи луничавия си нос. — Не искам да си нацапам новите дрехи. Вчера си ги купих.

Вероятно беше излизала да пазарува с баща си, докато аз я чаках да се върне в дома й вчера. Но какъв бе смисълът да се появи с нови маратонки и въобще нов тоалет, след като знаеше, че боядисваме? Честно казано, същата беше като Роуан. Сестра ми съсипа в крайна сметка любимите си червени кадифени чехли, докато Ролф и Уинслет ни влачиха из калта около Хайгейт Уудс преди две седмици.

— Както и да е — каза Кайра и взе да бърка из джобовете си. — Реших да донеса касетата от Рикардо, та и Санди да я чуе. Много е смешна, нали Али? Направо невероятно!

Преди да кажа каквото и да било, Санди излая:

— Не става! Моят… моят касетофон е счупен!

Погледнах към розовия й пластмасов бръмбар, от който скърцаше някакъв диджей, и се сконфузих. Не беше споменала, че е счупен.

— Така ли? Ами, добре… — вдигна рамене Кайра и отново бръкна в джоба си. — Та някой от вас решил ли е как ще се облече за Маскарада в петък?

— Не, аз лично нямам представа — измърморих, като се изправих и застанах на единия си крак, изтръпнал от продължителното клечане.

— Ами, вие със Санди винаги можете да се представите като двойка художници декоратори. Костюмите ви са готови! — подсмихна се Кайра като посочи старите ни дрехи на сини петна, да не говорим за намацаните в синьо ръце, лица и коси. — Какво мислиш за това, Санди?

Но Санди нищо не отговори и дори не се обърна. Единственият отговор, който Кайра получи, беше леко повдигане на рамене.

— К’во й става? — прошушна едва Кайра като посочи приятелката ни.

Нищо не можех да й кажа, защото сама не знаех. И то от дни наред.

А сега пък съвсем не знаех какво й става… при звука на превъртащ се ключ във входната врата Санди обърна лице, побеляло от ужас.

— О, не! — прошепна тя, а гласът и беше пълен с уплаха, сякаш предстоеше да ни каже, че Джак Изкормвача има резервен ключ от дома й.

— Това не са ли просто вашите? — попитах слисана.

— Не трябваше да се приберат толкова рано! — прошепна тревожно тя.

— Е, та какво? — засмя се Кайра.

— Ами… те не знаят, че боядисвам стаята си!

Кайра се намръщи и ме стрелна с поглед, в който се четеше: „Луда ли е, или какво?“

Колкото й луда да беше Санди, знаех, че в този случай хич не е луда. Мистър и мисис Уолкър обожаваха сладката бебешка стая и доста се бях учудила как въобще са се съгласили да я промени по свой вкус. Но ако Санди не бе им поискала разрешение, то те щяха да издивеят.

— Сандра, скъпа, наред ли е всичко? — чух гукащия глас на майка й да долита откъм вратата. — Странно мирише тук — като на боя, или…

Никога досега не бях виждала някой да припада пред очите ми, но в този ден почти видях. Майката на Санди погледна стените на цветя и започна да се смалява, сякаш щеше да се превърне в мокро петно на пода.

— Сандра! — изрева баща й, опитвайки се да задържи съпругата си права. — Как можа да ни причиниш това с майка ти?

Охо. Най-малкото, изглежда двамата не се оказаха особени фенове на маргаритките мутанти…