Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (11)

Глава 10
Ричи/Рикардо разбулва мистерията…

— Не прави така, Тор! — казах аз и бутнах пръчката с перата далече от носа си.

Беше събота сутрин и с брат ми се шляехме на връщане към къщи след традиционното ни седмично зареждане от магазина за домашни любимци. След като бяхме награбили всички необходими неща като храна за риби и слама за хамстерите, Тор успя да привлече вниманието ми върху не-необходимите неща и в крайна сметка платих почти две лири за черна пластмасова пръчка с ослепителни розови пера на върха.

Според Тор беше повече от очевидно, че пръчката с перата, която в момента буташе в лицето ми, е любимата играчка на котките, а последната бе изчезнала по мистериозен начин преди няколко седмици. Всъщност, когато ми каза това, изведнъж осъзнах какво се е случило с предишната пръчка. Една нощ се бях събудила от хрупане под леглото си, а когато се наведох да разследвам случая, видях как Уинслет ме гледа с обезобразено парче пластмаса в зъбите и пух от ослепителни розови пера, полепнал по носа и лапите й. В този момент нямах представа какво точно е изхрупала — единствено бях доволна, че не е някоя от маратонките ми. Затова отново си легнах.

— Гъди-гъди! — изкиска се Тор и този път вкара перата в ухото ми.

— Тор, това ме дразни — заявих и издърпах пръчката от ръцете му, както си вървяхме.

— Ролф харесва, когато му правя така — нацупи се Тор.

— Да, но Ролф е тъп.

— Не е! — започна да го защитава брат ми.

— Е! — засмях се аз. — Толкова е тъп, че се опитва да яде пчели!

Вярно си беше. Всяко лято историята се повтаряше: Ролф излиза в градината, забелязва пчела, сграбчва я с уста, сякаш това е вкусна хвърчаща кучешка храна и в крайна сметка се оказва при ветеринаря с ужасно ухапан език. Никога не му идва акълът.

— Как е Фреди? — попитах, опитвайки се да разсея Тор от темата за котешката играчка, като го разговоря за любимия му съученик.

— Ужасен.

— Как така ужасен? Чувства се ужасно, или смяташ, че самият той е ужасен?

— Смятам, че е ужасен.

— Защо?

— Казва, че сега Чармен е най-добрата му приятелка — вдигна рамене Тор.

Тор и Фреди често се сдърпват и също така често отново стават най-добри приятели.

Добре знам, че две момчета, които се карат по типичния за седемгодишните начин, са далеч по-различни от мен и Санди. Но казаното от Тор ме накара сериозно да се замисля. Нещо в неразривната ни връзка започваше леко да се разклаща, а аз съвсем не можех да схвана какво точно е то. Определено обаче, имаше общо с ревността на Санди към мен и Били.

Последното, което исках, беше да се карам с нея по този въпрос, но реших, когато останем насаме, за да боядисваме стаята й, да поема риска и да подхвана тази тема.

Ако се удаде случай.

Може би.

Ох, защо не вземе да се стегне това момиче, че да не ми се налага да се чувствам неудобно.

С Тор вече бяхме стигнали вкъщи, където Ролф и Уинслет тъкмо основаваха комитет по посрещането с вой и лай, докато се опитвах да изровя ключовете от входната врата с ръце, пълни с найлонови торбички и пръчки с пера.

В момента, в който напипах студения метал на ключовете, вратата се отвори отвътре и ни връхлетя облак от косми и преплетени лапи.

На прага се прозяваше Роуан, облечена, или по-скоро съблечена, в своята бяла памучна викторианска нощница.

— Дай да хвана — предложи тя и протегна ръце, за да поеме торбите с продукти за домашни любимци. — Ооо, колко е хубаво!

Разбрах за какво говори — за пръчката с ослепителните пера, която несъзнателно размахвах във въздуха, сякаш бях малоумната кралица на феите. Трябваше да се сетя, че Роуан ще си падне по това.

— Рано си станала! — отбелязах аз, влязох навътре и дадох пръчката на Тор.

През уикендите Роуан пропуска сутрините. Докато всички останали ставаме, вдигаме врява и се надвикваме с радиото, телевизията и лудуващите кучета, Роуан блажено си спи и сънува сънища, целите в блестящи пайети. Най-вероятно.

— Телефонът ме събуди — прозя се тя и затопурка боса пред нас по коридора по посока на кухнята и килера, където седяха храните за домашните любимци и т.н.

— Аха. И кой беше? — попитах аз, нетърпелива да стоваря тежките чанти, от които пръстите ми вече бяха посинели.

— Някакво момче те търсеше.

Замръзнах, както си седях на един крак, и не успях да довърша крачката си. Тор се изненада от неочакваната ми поза, приближи се зад мен и ме побутна.

— Добре ли си? — обърна се Роуан при звука „Оффф“, последван от тупването на шумолящите торби.

— Да, напълно — кимнах, опитах се да се изправя и да застана малко по-стабилно. — И кой беше?

— Някакво момче на име… чакай — записах си го — каза Роуан, остави чантите, които носеше, на пода в кухнята, и взе от масата някаква хартийка.

— Е? — изскимтях аз, неспособна да удържа на напрежението.

— Хм, мисля, че се представи като Рики — намръщи се Роуан над собствения си почерк.

— Имаш предвид Ричи?

Обожемой. Беше се обадил. Не мислех, че някога ще го направи.

— Ричи… да, май беше Ричи — кимна сестра ми. — Както и да е, пита, дали можете да се видите днес в два часа на ледената пързалка до Али Пали.

Точно в този миг бях истински доволна, че Роуан а) не обича да си пъха носа в чужди работи б) е все още сънена. Защото в противен случай нямаше да ми се размине лесно, особено при положение, че лицето ми беше порозовяло, както ослепителните пера върху новата котешка играчка…

Добре, ето и моята дилема…

Ако Ричи/Рикардо искаше да разговаря с мен за Кайра, защо просто не беше оставил телефонния си номер с молба да му се обадя като се прибера? Ако искаше да разбере, дали има шанс с приятелката ми, можеше просто да поговорим по телефона, нали така?

Само че сега настояваше на лична среща. Почти като… любовна среща. Аууу — ами ако глупавото ми подозрение се окажеше вярно? Ако искаше да ме покани да излизаме? Какво точно щеше да ми каже? Какво аз щях да кажа? Защо отново започвах да се тревожа, побърквам и вълнувам?

След като нещата бяха стигнали дотук, усещах, че съм прекалено нервна, за да го видя насаме. Трябваше ми подкрепа. Нуждаех се от това, което баба нарича „чапероне“. Така че…

— Може ли сладолед?

— Абсолютно — кимнах аз, когато с Тор приближихме кафенето на входа на ледената пързалка до Палата Александра.

Не виждах Ричи/Рикардо, но това вероятно се дължеше на слепота, предизвикана от стрес. Знам си аз.

— Ти ще се пързаляш ли? — погледна ме Тор.

Шегуваше ли се? Не можех да ходя с обувки на токчета, да не говорим за ботуши с кънки.

— Не, само ще те гледам. Докато говоря с моя… хм, приятел.

— Той тук ли е вече?

— Не мисля.

— Може ли малко пари?

— За какво?

— За ботуши.

— Ъх, разбира се — изломотих аз и взех да пребърквам джоба си за монети, за да взема под наем ботуши.

И така, започнах да гледам как Тор се върти по леда, докато замръзвах на пластмасовата си седалка, вцепенена от безпределен страх.

Тор изцяло ме забрави. Додето чаках „приятеля“ си, той вече беше хукнал по леда, за да види някакво свое другарче от училище на име Даниел.

— Здрасти, Али — чух Ричи/Рикардо да мънка.

Ау, дори нямах понятие, че знае името ми.

Обикновено се обръщаше към мен с „Хей, ти…“, или „Хей, ти, приятелката на Кайра.“

Всъщност, да ме нарича Али, ми се стори прекалено интимно.

— Благодаря ти, че дойде — изкашля се нервно той.

— Няма проблем — измърморих аз, събрала кураж да го погледна в очите.

Честно казано, разбирах защо Кайра си е паднала по него. Още преди да го видя първия път, тя ми беше казала, че е сладък, все едно свири в момчешка банда. (Всъщност, ако се замислите, в момчешките банди е пълно с доста грозни типове и само един или двама симпатяги на първа линия. Вгледайте се следващия път в някоя от класациите по телевизията и ще разберете какво имам предвид. Съотношението е: 3-ма грозни на 2-ма хубави.)

Тъкмо докато зяпах неоспоримо сладкото лице на Ричи/Рикардо, се чу едно тъпо туп, тъй като Тор с всичка сила се тресна в стената на пързалката, точно до нас. Задъхан, той се облегна на парапета и се втренчи в „приятеля“ ми.

— Ей, омитай се, хлапе! — озъби се Ричи/Рикардо на брат ми.

Аха… Сетих се защо никога не го бях харесвала. Сладък отвън не означава задължително сладък отвътре.

— Това е брат ми — казах му сухо и нервността ми се изпари при мисълта, че си имам работа с грубиян.

— О… така ли. Както и да е — вдигна рамене Ричи/Рикардо.

Тор присви очи насреща му и безмълвно го изгледа. Това беше от онези погледи, които често влудяват Били и заради които той нарича Тор „детето призрак“. Изглежда и Ричи/Рикардо се побърка по същия начин.

— Искаш ли да идем… да си вземем по една кола, или нещо друго — попита той и посочи кафенето.

Толкова бях замръзнала, че можех да изпия цял казан чай, за да се сгрея, но не исках да се съгласявам, само защото Ричи/Рикардо го е предложил.

— Не, тук съм добре — отвърнах и се опитах да спра да тракам със зъби. — Трябва да хвърлям по едно око на Тор.

— Тор! — повтори Ричи/Рикардо, надсмивайки се над името на брат ми.

Добре, знам, че името звучи необичайно, но не познавам някой, който да му се е присмял и да е оживял след това. С всяка секунда харесвах това момче все по-малко.

— Да, казва се Тор. А ти за какво искаше да ме видиш? — строго попитах, докато Тор ни гледаше и двамата.

В този миг с Ричи/Рикардо се случи най-странното възможно нещо. Надутото му лице изведнъж се натъжи до степен, до която ре-=ших, че ще ревне.

— Тя няма да ме изслуша — измънка той, като сведе глава, все едно говореше на обувките си.

— Кайра ли? — подканих го аз.

— Наистина… ама наистина искам да си я върна, Али, но тя не отговаря на обажданията ми.

Знаех това. Нали бях там, когато тя ми го каза.

— Ти си най-добрата й приятелка — продължи да мънка той.

Бях ли наистина? Като се замислех, в Крауч Енд й бях най-близка, макар че все още имаше много неща, които не знаех за нея.

— И тъй като си й най-добрата приятелка, моля те да ми направиш една услуга…

— Каква? — намръщих се над главата му, която все още беше забита в бетонния под.

— Искам от теб да вземеш това — каза той, извади от джоба на якето си една касета и ми я подаде.

— Но аз никога не съм ходила у тях. Имам предвид, знам улицата, но не и номера.

— Аз го знам. Е, и аз не съм ходил там, но знам адреса — каза той, като продължаваше да рови в джоба на якето си, откъдето извади изписан лист хартия.

— А защо не й го пуснеш по пощата, след като знаеш адреса й? — попитах го аз, чудейки се какво ли има на касетата.

— ’Щото като разпознае почерка ми, ще го изхвърли.

Взех листчето от ръката му и се спогледах с Тор, който изглеждаше силно впечатлен.

— Виж, ако идеш днес до тях… ще те изслуша — изломоти той, — а и можеш да я накараш да чуе касетата!

— Дали? — почудих се аз.

Кайра си беше упорита глава. Никога не бях успявала да я убедя да направи нещо.

— Моля те, Али, помогни ми…

Ричи отново беше забил очи в краката си. Отново погледнах Тор, опитвайки се да реша как да постъпя.

Брат ми наблюдаваше Ричи със съчувствен поглед, какъвто обикновено пази единствено за болни животни. Но Рикардо си беше прасе, така че вероятно заслужаваше подобен поглед.

— Трябва да му помогнеш — кимна Тор.

— О! Благодаря ти, Али! — възкликна изведнъж Ричи/Рикардо, вдигна глава и ми се захили, макар че все още не се бях съгласила на нищо. — Хайде, можеш да идеш веднага! Вероятно си е вкъщи!

— Ама не мога! — смотолевих аз. — С Тор съм!

— Аз ще си поиграя с Даниел. А после ще помоля майка му да ме закара до нас! — заяви Тор.

Брей! Тези две момчета, сякаш се бяха наговорили. И така, след кратък разговор с майката на Даниел, аз тръгнах надолу по хълма и по посока на дома на Кайра Дейвис. В ръка държах мистериозната касета.