Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (2)

Глава 1
VIP (Възмутително идиотска пица)

— Как изглеждам? — попитах аз, влизайки в слънчевожълтата ни дневна е подходяща слънчева усмивка на лицето и с най-хубавия си тишърт.

Санди — номер едно в списъка ми Десет Най-добри Приятели (хм, всъщност списъкът ми е Седем Най-добри Приятели, но това е без особено значение) — беше кацнала на ръба на големия ни продънен диван и решеше косата си. Забелязах, че използва четката, с която току-що почиствах валмата косми от козината на котето Дерек. Само че реших да не й го казвам.

— Страхотно изглеждаш! — усмихна се тя окуражаващо. — Наистина си хубава и ще направиш добро впечатление.

Точно на това се надявах.

Та кой не искаше да направи добро впечатление?

Цял следобед имаше опашка за ютията (и това беше само началото). Къщата никога не е била толкова добре прахосмукирана (Ролф и Уинслет подозрително миришеха на „Мистър Пропър“, тъй като отказаха да се помръднат от рогозката пред камината). Всички лица бяха измити, всички котки вчесани, а върху драскотините по ръцете след вчесването на котките (благодаря ти, Флъфи) бяха сложени лепенки, от кухнята се разнасяха екзотични ухания (не се ентусиазирайте много, защото беше ред на Роуан да приготвя вечерята) и единственото, което ни оставаше, беше да чакаме.

А каква бе причината да сме толкова спретнати и чисти? Предстоеше ни VIP-посещение.

А защо някакъв си VIP щеше да дойде в семейство Лав? Ами работата беше свързана с любов…

Аууу!

Доста поетично, нали? Не „аууу“-то, а… любовните дела в семейство Лав.

Знаете ли, понякога забравям колко ни е хубаво фамилното име. Лав — не е ли прекрасно? Въпреки че си спомням първия път, когато едно момче (разбира се, момче) се подигра тъкмо с името ни. Бях в началното училище и един петокласник ми се присмя на двора и ми каза, че фамилията ми е тъпа и лигава, и че аз, сестрите ми и (тогава) новороденото ми братче имаме тъпи и лигави собствени имена.

Това беше прекалено от момче на име Ноа — разбирам да се казваше Том или Джо, или нещо от сорта, нали така? Казах му го, но той ми се разкрещя, че името му го имало в Библията, което го правело нормално, а не като нашите. Възпротивих се, като му заявих, че щом разсъждава по този начин, да си даде сметка, че сестрите ми и брат ми са кръстени на езеро (Лини), дърво (Роуан) и хълм (Тор) и ако не греша, Бог е участник в сътворяването на езерата, дърветата и хълмовете.

Естествено аргументацията ми куцаше по два показателя. Бог е велик в природните си творения, но няма много общо с построяването на Палата Александра, на който съм кръстена. А освен това Ноа беше доста тъпо момче, макар и по-голям от мен, и едва ли някога бе чул за шотландските езера. Така че продължи да ми се присмива, при което реших, че съм загубила битката.

(Между другото, струва ми се, че истинският Ноа-Ной, който е свършил цялата чудесна работа по спасяването на животните от Потопа, би се вкиснал, ако разбере, че някакво неприятно хлапе носи името му.)

Но стига толкова за фамилното име Лав. Да се върнем към любовта в живота.

Продължавах слънчево да се усмихвам (въпреки че вече ме боляха лицевите мускули), когато чух да се звъни на вратата.

— Аз ще отворя — извика татко.

— Това ще е доста странно, нали? — изкиска се Санди, която на практика не е от семейството, но толкова често е у дома, че съвсем спокойно минава за член на фамилията Лав.

— Мда — кимнах аз като едва се сдържах да не надникна през големия френски прозорец, за да видя кой звъни на вратата.

— Роуан нервна ли е? — попита Санди и тръгна да излиза от дневната след мен.

— О, да — три пъти си сменя тоалета и изпрати Тор до магазина на ъгъла за още храна — прошепнах аз. — Преди малко нещо със сигурност загаряше, но тя така и не се издаде какво е!

Нали знаете, че има една категория хора, които са наистина занесени и нещата се задържат в главата им, колкото пеперуди в храст? Ето, това добре описва Роуан. И заедно с това познавате хора, които толкова много се нервират за всичко, че нервността им се предава и на вас. Ами, Роуан е също и такава. Приготвянето на специална вечеря в тази специална съботна вечер изваждаше най-лошото и от двете й страни. Тор (единственият, комуто беше позволено да се движи в радиус от седемдесет километра от кухнята този следобед) заяви, че Роуан започнала да се гримира, докато всичко във фурната се изпепелявало. И че след това се разревала над изгорялото… каквото и да било то, при което пъхнала няколко монети в ръката му и го изпратила да купи замразени пици от магазина.

Надявах се въпросният VIP да не се разочарова прекалено, че първата му вечеря вкъщи се състои предимно от пица с домати и сирене, наместо някое и друго изгоряло блюдо.

— Хайде да вървим! — ухилих се на Санди.

Поех си дълбоко дъх, прескочих суетящата се котка, която не беше Колин и излязох в коридора.

Там се оказа претъпкано с народ — татко, баба, Лин, Тор и Роуан — превъзбудените кучета лаеха, палтата се събличаха, а всичко това ми даде известно време да огледам нашия гост.

Беше по-висок, отколкото предполагах, а също така изглеждаше нервен. Но кой може да го вини, че е притеснен и нервен, при положение, че цялото семейство на гаджето му го е награкало и го зяпа, плюс че някакво късокрако старо куче дъвче връзките на обувките му.

Насред цялата глъч и врява татко изведнъж ме забеляза.

— А, ето — това е Али и нейната приятелка Санди! — оповести той.

— Мм, здрасти! — усмихна се гостът, който очевидно (напразно) се опитваше да запамети всички имена и лица, като едновременно с това се чудеше по какъв начин да отстрани кучето от краката си без да изглежда грубо.

За щастие баба забеляза затрудненото му положение.

— Уинслет! Долу! Марш!

Бяха необходими само две думи от страна на баба и Уинслет се подчини на заповедта. Подобно на нас, и тя познава този тон, който значи да спре да се бърка.

— Заповядай в кухнята, Станли! — каза татко с най-гостоприемния си глас.

Нашият VIP го последва, като кимаше на всички ни.

Лин вдигна вежди зад гърба му и ми си усмихна многозначително.

Разбирах какво има предвид.

— Али — прошепна Тор и дръпна ръкава ми.

Наведох се, за да чуя какво има да ми казва.

— От ушите му излизат косми!

Разбирах какво има предвид.

Но като изключим косматите уши, първото ни впечатление от гаджето на баба беше… ами, не беше зле.

 

— Това е…

Горкият Станли. Виждах как по прошареното му чело избива пот. Не беше лесно да се опишат кулинарните умения на Роуан, а Станли наистина се опитваше.

Примигвайки с гримираните си блестящи клепки през голямата кухненска маса, Роуан очаквателно се усмихна на новото бабино гадже.

— Това е… — отново започна Станли, кимайки над супата си, — много необичайно!

Надявах се да е наред със сърцето. Супата с маруля и къри не беше за всеки вкус, но с всяка следваща изгаряща гърлото ми лъжица се замислях, че със сигурност е опасна за хора в нестабилно положение (т.е. за възрастен човек със слабо сърце).

— Благодаря! — изчерви се Роуан и триумфиращо стрелна Лин с поглед, който трябваше да означава: „Казах ли ви!“

Предишната вечер се разрази лек скандал (или „дебат“, както баба наричаше ругателните турнири между сестрите ми). Определено беше ред на Роуан да готви съботната вечеря, но след като баба най-сетне бе благоволила да ни представи гаджето си, Лин прецени, че събитието е прекалено важно, за да позволи на Роуан да превърне обичайното си хранително натравяне в специално. Средната ми сестра обаче, отчаяно искаше да се представи като перфектна домакиня и за нищо на света нямаше да отстъпи готварския си ред. А и — ако трябва да сме честни — Лин не можеше да го поеме, тъй като работеше цяла събота. Подобно беше положението с татко, който беше зает в магазина си за велосипеди. А ако аз трябваше да готвя, Станли щеше да се окаже пред чиния с две хрупкави палачинки — полуфабрикат — и купчина промоционален боб от консерва, закупен от „Била“.

Роуан поне готвеше с въображение. Дори и сготвеното от нея да не ставаше за ядене, неминуемо се превръщаше в тема за разговор.

— Ммм, чудесно е, Роуан! — каза Санди, която приключваше купата си със супа, докато всички останали се измъчвахме още с първата лъжица. — Дали има допълнително?

Деликатната Санди — огромни сини очи върху бледо лице с форма на сърце и прави копринени руси коси. Но за бога — изглежда вътрешностите й бяха от бетон. По същия начин се държи у Кели, когато майка й ни пробутва шантавата си карибска кухня. Всички се потапяме леко предпазливо в истински пикантните блюда, докато Санди направо се гмурва във възможно най-лютото ястие, като че ли никога не е виждала храна. Мисля, че това се дължи на маниакално грижовните й майка и татко, които винаги й предлагат адски банални и досадни неща за ядене. У тях всичко е пасирано и обезвкусено. Сякаш всички те се тъпчат с бебешка храна.

— Съжалявам, Санди, но супата свърши — вдигна рамене Роуан, изведнъж сдобила се със самоувереност, заради необичайно високата честотност на комплиментите, които получи. — Но има още много храна! Приготвила съм чудесна пица с риба тон и ядки.

О, не, Роуан беше решила да „подобри“ замразените пици.

Видях как татко започна да преглъща на сухо при тази новина, но никога не му и минаваше през ума да отправи критика. Обикновено това е (щастливата) роля на Лин, но заради присъствието на Станли, тя очевидно беше решила да си държи устата затворена и да дъвче пицата с риба тон и ядки като всички останали на масата.

— А какво има за десерт? — попита Тор, който за първи път, откакто Станли се беше появил, продумваше нещо.

Така или иначе, брат ми не е от приказливите, но присъствието на непознати у дома още повече го умълчава. Което си е направо пълно мълчание.

В този момент забелязах нещо издайническо — Тор беше отчупил парче франзела, с помощта на което си бе направил тестени бели мустаци (наложило му се беше да обърне горната си устна и да се озъби като Елвис, за да не паднат). Изглеждаха точно като не-тестените, космати, бели мустаци на Станли. Очевидно брат ми поздравяваше гаджето на баба с добре дошъл. (Въпреки че самата баба едва ли би ме поздравила, ако ме чуеше как наричам Станли „нейно гадже“. Това наистина я дразни. Не’нам ’що.)

— Десертът е крем карамелена изненада! — изчурулика Роуан.

Видях как Лин отваря уста и отново я затваря, разумно опитвайки се да не стане причина за избухването на Третата световна война пред Станли. Но осъзнавах, че беше разтревожена, точно колкото и аз, при мисълта какво точно означава „изненада“. Познавайки Роуан, в крем карамела можеше да присъства всичко — от сини сливи до кайма.

Горкият Станли. Нямаше представа в какво се забърква със семейство като нашето…

— Е, Мартин — заговори изведнъж Станли и на лицето му се изписа изпълнена с надежда усмивка, — имаш разкошно семейство!

Ако не се лъжех, баба смръщи лице при този твърде очевиден комплимент. Тя е като Лин — казва нещата в очите и не се кахъри повече. Но горкият Станли се опитваше да води любезен разговор.

— Да, свестни са… нали? — ухили ни се татко през масата, а ние кимнахме в отговор, включително и Санди.

— Вижда се, че Роуан и малкият Тор са се метнали на баща си! — продължи Станли, като деликатно побутваше недовършената си супа встрани.

Наблюдението му доста ми се понрави. Винаги си бях мислела, че приличам на татко. Тъмнокафявите коса и очи, с която се отличавахме с Роуан и Тор, наистина бяха от баща ни. Освен това винаги малко завиждах на Лин, която единствена приличаше на майка ни (и следователно на баба) с почти русата си коса и светъл тен. Но може би сега този непознат проникваше зад досадната кафява коса и различаваше чертите на маминото семейство в скулите, или в нещо друго…

— А Лин и Али много приличат на баба си — завърши той наблюдението си и посочи най-напред голямата ми сестра, а след това… Санди.

Всички, включително аз и баба, избухнахме в смях, а Станли се смути, усещайки, че е направил гаф.

— Станли — това е Али — нежно му се усмихна баба и ме посочи. — Макар че на практика Санди е част от семейството.

Горкият Станли. (Всъщност, мисля за него единствено по този начин, при положение, че се превръща в част от мебелировката. Горкият Станли, който трябва да се занимава с шумното ни сбъркано семейство, наместо тихо и спокойно да се подпира на ергенската си възглавничка.) Както си седеше на масата, той преглътна на сухо няколко пъти и стана червен като червено цвекло (между другото, също така съставка на пицата с риба тон и ядки).

Но още по-смешна от Горкия смутен Станли изглеждаше възхитената Санди. Не можех да преценя кое й е харесало повече — дали, че Станли я сбърка с мен, или че баба я нарече „на практика част от семейството“.

Без значение. Резервната й (розова) четка за зъби живееше заедно с нашите в банята, ’щото честичко оставаше да преспи. Мда, Санди ми беше близка, колкото и сестрите ми (даже по) и никога не ми писваше да е наоколо.

Или поне така си мислех…