Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (9)

Бърбън и сурова риба

Япония официално ме поздрави за участието ми в „манджурската“ мисия и бях повишена в чин майор, напълно заслужено според мен. За да отпразнувам това, си уших по поръчка японска офицерска униформа от най-фина вълна. Помолих шивачката да втали сакото в кръста и да скъси якичката, за да се вижда дългата ми шия. Подстригах се още по-късо от преди и намазах косата си с брилянтин, за да блести и да изглежда смолисто черна.

Танака, в лошо настроение откак се бях завърнала от Тяндзин, отбеляза, че вземам нещата много присърце и че с предизвикателния си външен вид рискувам да ядосам по-традиционно настроените офицери.

— Те и без това трудно се примиряват с мисълта, че една жена е шпионин като тях. Трябва ли допълнително да ги дразниш с този маскарад?

Не споделях притесненията му, а и бях свикнала да ме критикуват, така че не се впечатлих особено. Освен това знаех, че изглеждам добре и той просто ревнува. Но лошото му настроение така и не отминаваше и споровете между нас зачестиха, докато най-после не минаваше и ден без дрязги.

Правехме любов все така често, както и преди, но с някакво ожесточение и безнадеждност, като че ли отчаяно се опитвахме да си възвърнем нещо изгубено. Опитах се да го разведря, като му показах едно-две неща, които бях научила от по-младите офицери, но това само нажежи обстановката. Танака, който винаги досега беше харесвал разнообразието, предпочиташе да се ограничи до тройката с някое момиче на повикване и всякакви други идеи от моя страна го дразнеха и напрягаха. За да не го тормозя излишно, реших да се забавлявам както намеря за добре. Продължих да спя с него, но сексът ни беше безрадостен и безсловесен — той затискаше с ръка устата ми, за да не кажа нещо неподходящо във възможно най-неподходящия момент. Често ме обладаваше отзад — казваше, че предпочитал да не вижда лицето ми, което му напомняло за това, че съм принцеса и много по-високопоставена от него.

— Един мъж трябва да се задоволи с обикновените кучки. Всичко друго е излишно главоболие — казваше.

Въпреки тлеещия гняв, който усещах дори когато се отдавахме един на друг, предпочитах яростното му любене пред захаросаната компания на момичетата на повикване.

Струваше ми се странно, че така и не ме попита дали съм спала с Дойхара. В същото време имах чувството, че ревността му е причина за всички недоразумения между нас. Но той до последно не спомена името на Дойхара с чувство, различно от пренебрежението и пълното безразличие.

Танака често ми повтаряше, че безразборното ми поведение в секса е станало обществено достояние и тъкмо то е една от причините той да не получи повишение. Не можех да се съглася с него — смятах, че съм достойна дъщеря на Япония, която се радва на заслужено доверие и признание. Наистина едва ли имаше жител на Шанхай, който да не знае коя съм, но вярвах, че това се дължи повече на другите ми заслуги, отколкото на сексуалните ми подвизи. Повишението ми в ранг само потвърждаваше онова, в което никога не съм се съмнявала — една жена, ако е достатъчно смела, винаги може да застане наравно с мъжете. Повечето мъже, особено японските, имат проблеми с израстването на жената в професионален план, но смятах, че Танака е над тези неща. Досега той винаги ме беше подкрепял и насърчавал и въпреки че знаех, че е способен на ревност, не бях свикнала да ме критикува и ограничава.

Въпреки че ми беше ядосан, Танака също ми направи подарък за повишението — изящно гравирано нецуке^[1], прикрепено към кожена кесийка, в която имаше свитък със стихотворение на японския драматург от XVII век Чикамацу. В него се говореше за чест и вярност и гласът на Танака трепереше, докато ми го четеше.

Такова великолепно нецуке със сигурност беше струвало доста скъпо и в желанието си да му благодаря за проявената щедрост и да му оправя настроението, казах на Танака, че е най-добрият любовник, който някога съм имала. Уверих го също, че не съм спала с Дойхара, каквото и да си мисли.

— Това не е вярно, Йошико. Поръчах да те проследят в Тяндзин. Освен това смяташ ли, че някой като Дойхара ще пропусне да се похвали, че е преспал с принцеса? Особено като знае колко ще ме унижи с това…

— Но защо го вземаш толкова навътре, Танака? Нали ти си важният за мен, Дойхара е без значение.

— За мен обаче беше важно, че ти си моята принцеса. А не на Дойхара.

Въпреки подаръка на Танака, който можеше да се тълкува като признание в любов, думите ми ни най-малко не го утешиха. Прибрах стихотворението в кутията при останалите предмети със сантиментална стойност за мен. Искаше ми се да разпръсна мрачните облаци и да намаля чувството си за вина, затова го насърчих да излее гнева си, докато правехме любов. И така, нощ след нощ той ме хапеше по врата и по бедрата и ми причиняваше почти непоносима болка. Тялото ми беше покрито със синини и трябваше да се кисна в солена вода по два пъти на ден. Когато Танака най-после се поразведри и започна да се държи както преди, ми олекна също като на малко момиченце, чийто баща го е напердашил за непослушанието и вече не му се сърди. Но мисля, че самонаказването донесе по-голямо облекчение на мен, отколкото наказанието ми — на Танака.

Въпреки всичко не съжалявах, че съм преспала с Дойхара — нали в крайна сметка благодарение на неговия доклад бях повишена и можех да разчитам на добра кариера и в бъдеще. Всичко си има цена и дори мисля, че сексът с полковника не беше кой знае колко висока цена, като се има предвид скокът в кариерата ми.

Когато взаимоотношенията ми с Танака се нормализираха, отново можех да се порадвам на живота в Шанхай. Пръснах куп пари за дрехи и бижута и все по-често се отдавах на любовни наслади, а когато се случеше да ме връхлетят мрачни мисли, всичко се оправяше с една порядъчна доза опиум и един сън — дълбок и безпаметен.

Сънищата под въздействието на опиума не могат да се сравнят с нищо друго. Цветовете са по-живи и ярки от обичайните, храната е достойна за боговете, а питието има вкус на амброзия. Ти си едно с всяка жива твар, била тя и най-големият хищник, а онези, които си обичал, ти отвръщат с най-нежна, безусловна любов. Толкова изкусителни са даровете на опиума, че ако не бях по-силна от горката Уан, щях да се пристрастя като нея още преди години.

Няколко месеца след завръщането ми в Шанхай, Танака беше поканен на среща с полковник Дойхара в Тяндзин. Той беше доста притеснен — мислеше, че ще го смъмрят за превишения бюджет, но два дни по-късно се завърна в повишено настроение. Бяха го натоварили със секретна мисия, чието успешно изпълнение щеше да бъде голям плюс за Япония. Според инструкциите на полковника аз трябваше да съдействам на Танака и да играя ключова роля в изпълнението на мисията.

Двамата с Танака живеехме нашироко и си бяхме позволили да похарчим доста големи суми, за които очаквахме да ни потърсят сметка рано или късно. Често се шегувахме, че в списъка с разходите трябваше да бъдат включени и момичетата на повикване, опиумът и други „дребни“ удоволствия. Затова сега една сериозна мисия беше добре дошла — тя щеше рязко да увеличи доходите ни и да ни позволи да поддържаме високия си стандарт.

Япония беше решила да даде урок на Китай и в същото време да предупреди света, че трябва да се съобразява с нея. За тази цел тя щеше да завземе шанхайския квартал Джабей и да го обяви за своя територия. Междувременно всички наши разходи щяха да бъдат поети от хазната на армията. Казаха ни, че недалеч от брега ще чакат японски военни кораби, готови да окажат съдействие. Под претекст, че браним японската общност, застрашена от упадъчните китайци, щяхме с един замах да сложим край на международните нападки.

Атаката щеше да има и допълнително преимущество — тя щеше да отклони вниманието от Манджурия, където Япония отдавна се опитваше да установи контрол с помощта на своята марионетка император Пу И. Честно казано, ако знаех колко уязвими са позициите ни в североизточните райони, едва ли бих се справила така успешно със задачата да убедя Пу И да замине за там. Въпреки че Манджурия официално се намираше под протекцията на самурайските мечове, Китай отчаяно се бореше да си я възвърне и китайците непрекъснато провокираха размирици и сблъсъци. Сега Япония възнамеряваше да им покаже веднъж завинаги на чия страна е силата.

Беше ми много мъчно за Уан Дзюн — знаех, че тази ситуация я ужасява, все едно живееше край тлеещ вулкан. Манджурците винаги са били убедени в превъзходството си над останалите китайци, но нямаха числено надмощие и знаеха какво ги чака, ако омразата на сънародниците им се отприщи.

Моята роля се състоеше в това, със съдействието на Майката да организирам гангстерите, с които Танака ме беше запознал, да започнат да издевателстват над японската общност в Шанхай. Те трябваше да нападат домовете и магазините им, да грабят и да трошат, за да дадат повод на Япония за ответен удар. Запознах Майката и момчетата с плана и те с готовност се включиха в „акцията“. Извършиха цяла поредица вандалски набези, пребиха няколко японци и изплашиха до смърт семействата и съседите им. Съжалявам, че се наложи да им причиним това, но както казваше Хари, „не можеш да направиш омлет, без да строшиш яйцата“. Понякога се налага да платиш висока цена за принадлежността си към една или друга общност.

Бях щастлива, че участвам в сбъдването на японските амбиции и усещах прилив на адреналин, който караше кръвта ми да кипи. Само в разстояние на няколко дни Шанхай заприлича на разбунен кошер. Не мога да опиша каква радостна възбуда ме обзе, когато японските морски пехотинци се събраха в района на гарата в Джабей, за да започнат удара срещу китайците. Знаех какво ще последва и се гордеех, че страната ми ще демонстрира своята мощ. Толкова бях предана на самурайските идеали, че не си представях един ден плановете на Япония да бъдат осуетени или аз да съжалявам за участието си в нейния победен марш. Чувствах се жива, преливаща от ентусиазъм. Танковете ни напредваха по „Съчуан Роуд“ и въздухът се изпълни с жълтеникава мъгла от газовете им, а сърцето ми туптеше в едно с вибрациите им. Превъзбудени, опиянени от предчувствието за победа, през тези дни двамата с Танака правехме любов навсякъде, където сварим — в офиса му, на задната седалка на автомобила му, в тоалетната на някой ресторант, а веднъж дори — прави зад един от танковете.

Войските ни срещнаха за кратко отпор от китайска страна — Танака дори се учуди на необичайно адекватните и организирани действия на китайската армия. Но ние бяхме като мощна вълна и всички усилия на противника бяха обречени. Танака беше в стихията си — той обичаше да е в центъра на събитията, колкото по-бурни, толкова по-добре. Двамата седяхме в офиса му, превърнат в щабквартира, отпивахме глътки саке и зорко следяхме докладите за развитието на бойните действия. От време на време посрещахме видни гости от Япония и от западните страни и ги водехме в панорамния ресторант на Парк хотела — от там в безопасност можехме да наблюдаваме военните действия. Списъкът на чакащите беше дълъг, но Танака се ползваше с предимствата на кралска особа и за него и гостите му винаги имаше запазена маса. Храната в ресторанта не беше нищо особено, затова пък видимостта беше добра. Хранехме се на фона на оглушителния шум от самолетите и снарядите, но това ни действаше стимулиращо, зареждаше ни.

На Япония й трябваха няколко седмици, за да сломи напълно съпротивата на китайците и да напомни на света, че в жилите ни тече кръвта на безстрашни воини, които не биха допуснали нищо да застане на пътя им.

Измъкнахме се от опожарения Шанхай на борда на японски самолети. Развалините отдолу свидетелстваха за мащабите на нашия победен щурм. Признавам, че в онези мигове ликувах с цялото си сърце, за което сега съжалявам. Много от жителите на Шанхай бяха намерили смъртта си по време на кървавите сблъсъци, но тогава това ми се струваше маловажно и дори в реда на нещата. А Шанхай и бездруго беше пренаселен. Повечето от жителите на Китайския квартал системно гладуваха и така или иначе бяха на ръба на оцеляването. И да не беше атаката на японците, те бяха обречени да измрат като мухи. Джабей беше сравнен със земята и онези от жителите му, които оцеляха, потърсиха закрила в лагерите за временно настаняване, финансирани от французите или от международната общност.

Минаха седмици, преди животът в Шанхай да се върне към обичайния си ритъм. Случилото се постави китайците на мястото им, показа на Пу И на какво са способни неговите японски съюзници и разбуни духовете като цяло. Но Шанхай като истинска добра уличница, каквато си беше, бързо успя да се нагоди към новите изисквания и скоро отново процъфтяваше, също както и преди. Не след дълго Япония се принуди да изтегли войските си под натиска на световната общественост, но не и преди нашите съюзници да са укрепили собствените си позиции в града, което те побързаха да направят, улеснени от атаката ни. Техният опортюнизъм беше нагледен урок за това как трябва да се използва всяка възможност и да се лавира според обстоятелствата.

Когато стрелбата беше преустановена и районът — завзет от японските войски, аз се разходих из онова, което беше останало от Китайския квартал, в компанията на няколко от нашите офицери. Не биваше да го правя, защото гледката на опустошенията ме разтърси до такава степен, че до ден-днешен, като си спомня за това, ме побиват тръпки. И ме обзема срам.

Отвисоко всичко изглеждаше по-иначе — мащабно и дори някак величествено, — разчистване на петно от мизерни коптори. Но когато се озовах лице в лице с опожарените постройки и докато прекрачвах сгърчените обгорели тела, нещо сякаш ме стисна за гърлото. Очите ми се насълзиха от лютивия дим и от още нещо. Започна да ми призлява от миризмата на тлееща, разлагаща се плът. Едва сега осъзнах каква цена плащаха хората заради амбициите на една могъща империя. Около нас цареше гробна тишина. Така ми липсваха човешката глъчка и потракването на заровете за маджонг.

Неколцината останали живи китайци бродеха из развалините като сенки. Те ни се покланяха ниско, но без да ни поглеждат в лицата. Една старица отчаяно ровеше в купчина отломки — отдалеч тя ми заприлича на Прошка и сърцето ми се сви. Бях предана до смърт на Япония, но във вените ми течеше китайска кръв и трагедията на злощастните ми сънародници ме накара да настръхна. Какво бяхме сторили?! Нуждаех се някой да сложи опрощаващо ръка на рамото ми, но японските офицери само биха се изсмели на угризенията ми, а китайците биха потръпнали от допира ми.

След тази победа просяците по улиците се умножиха и цената на опиума скочи, но като цяло животът възвърна обичайния си ритъм. Майката беше една от онези, за които нещата вече нямаше да бъдат същите. Тя беше изгубила няколко от момчетата си в престрелките и сега живееше в полуразрушената си къща. За да сложи край на хленченето й, Танака й даде прилична сума, която можеше да й помогне да стъпи отново на крака. Но в нейния бизнес нещата бяха жестоки. Бяха се появили по-млади и по-корави гангстери, които побързаха да се възползват от разклатените й позиции и да завземат територии. От сега нататък Майката щеше да успява да преживява, но беше изгубила първенството си в бранша. В нейния свят, както и навсякъде другаде, важеше законът на джунглата и големите риби изяждаха по-малките.

След успеха ни в завземането на района Джабей в продължение на дни кръвта ми продължаваше да кипи, сякаш очаквах да се случи още нещо и това беше само началото на нашия победен устрем. Разбрах какво значи да си част от силата, която кара света да се върти — усещането беше смесица от възторг и мъничко страх. Имах чувството, че целият ми досегашен живот е бил само подготовка за този паметен миг и че най-после съм открила мястото си, мисията си на този свят. Странно, че точно когато най-после чувствах, че съм сляла съдбата си с тази на Япония и родината ми ме е приела за своя достойна дъщеря, кошмарите ми зачестиха — по-тревожни и мъчителни от всякога, до такава степен, че започнах да се боя от съня.

През следващите месеци изгубих приятелството на Валери. Тя ми каза, че е изумена от студенината и безразличието, с които посрещам страданието на сънародниците си, и че има чувството, че изобщо не ме е познавала. Може би трябваше да я уверя, че греши, но мисля, че така или иначе беше дошъл моментът пътищата ни да се разделят. Двете бяхме много различни, тя беше по-склонна да прави жертви и беше само въпрос на време да поемем в различни посоки. Така се беше случвало и преди с най-важните жени в живота ми. Но признавам, че не страдах твърде много за Валери — все пак тя не беше за мен нито Нацуко, нито Май, нито Тамура. След острите реплики, които си разменихме тогава, я срещнах още няколко пъти — на пазара за пресни плодове и зеленчуци в Сандзяоди. Тя се беше отказала от намеренията си да си търси богат съпруг и се беше включила в една френска католическа мисия, която се грижеше за осиротелите деца в Шанхай. Вече не беше облечена в бяло и не видях перлите й, но от нея се излъчваше някаква решимост, каквато не бях забелязала преди. Мисля, че тя също като мен беше открила причина да остане в Шанхай. Но сега, години по-късно, си давах сметка, че шанхайските събития бяха извадили наяве добротата, заложена в природата на Валери, докато с мен се беше случило обратното — аз окончателно бях погребала и малкото останала в мен доброта. И все пак дори отново да можех да избирам, едва ли бих избрала едно по-човечно сърце, на което никакви страдания нямаше да му бъдат спестени.

В Шанхай се усещаше нарастваща враждебност срещу японците от страна на китайците. Колкото и разделени да бяха в политическите си възгледи и пристрастия, омразата им към Япония ги сплотяваше. Тя се долавяше в погледите им, в равните им, сякаш безизразни гласове, в начина, по който приемаха парите ти безмълвно, без следа от усмивка. Дори Майката, на която плащах, за да ме държи в течение на онова, което се случва вътре в общността, беше охладняла към мен и ме предупреди да не се мяркам в квартала без телохранител. Лицето ми беше познато на китайците от един плакат, разлепен из улиците веднага след въоръжените нападения, който ме заклеймяваше като предателка на собствения си народ. Според тях ръцете ми бяха изцапани с кръвта на невинни китайски деца и трябваше да платя за злодеянието с живота си. Нямах намерение да рискувам излишно и след предупреждението на Майката настоях тя да идва да ми носи сведенията си, вместо аз да ходя при нея. Не смятах, че мога да й имам доверие — като нищо би ме издала, за да получи награда за главата ми. Тя беше жена без принципи и за пари беше готова на всичко.

Когато оставах сама в къщата си, все по-често ме обземаше безпокойство и се ослушвах за издайнически шумове. Изгоних слугинята си китайка и наех една рускиня, която переше зле, но поне нямаше причина да ме мрази.

В кошмарите си виждах мъртвите китайски деца — окървавени, овъглени трупчета, и често се будех, защото ми се причуваха плач и стонове. На дневна светлина постепенно идвах на себе си и възвръщах разсъдъка си. Тогава си казвах, че сигурно съм чула котките, които нощем кръстосваха улиците на Шанхай и надаваха жални вопли.

С течение на времето натрапчивите кошмари зачестиха. Смъртта на Нацуко ми беше напомнила за безпощадния ход на времето и ме беше накарала да се замисля за това колко злополучно се бяха развили взаимоотношенията ми с хората, които бях обичала. За Ямага не бях достатъчно добра, а Танака си мислеше, че не ме заслужава. Бях предала Май, както и горката Уан Дзюн, а Тамура беше заминала надалеч и едва ли щях да я видя отново.

Едва когато обърнеш поглед назад и установиш, че нещата не са се развили така, както би искал, осъзнаваш, че остаряваш, и това започва да те плаши. Не бях навършила трийсет и в огледалото все още виждах истинска красавица, но въпреки че времето се беше отнесло с мен благосклонно, не можех да не забележа издайническите бръчици, а имаше и нещо още по-обезпокоително. Като че ли самата аз бях престанала да се обичам. Понякога сутрин се събуждах и имах чувството, че съм се родила отново и животът тепърва започва, но тези мигове траеха твърде кратко. С напредването на деня мрачните мисли ме налягаха и имах нужда от доза опиум, за да ги понеса.

Танака беше разочарован, че акцията в Джабей не му донесе мечтаното повишение, и отново стана мрачен и несговорчив. Виждахме се по-рядко от преди, но аз все още го смятах за свой спътник в живота до деня, когато не се запознах с американеца Джак Стоун, репортер на „Ню Йорк Хералд Трибюн“.

За пръв път го видях в бара на Парк хотела. Беше прегърнал през рамо Лоурън Броуди, червенокосата ирландска журналистка. Джак беше дошъл в Шанхай едва преди два дни, но вече имаше свой кръг от обожателки.

Когато го зърнах за пръв път, имах чувството, че съм застанала на ръба на пропаст и изведнъж съм изгубила равновесие. От мига, в който чух името му, звучно като потракване на зарчета за маджонг, нещо в мен сякаш се преобърна. Той беше с пет години по-възрастен и малко по-нисък от мен, но винаги имах чувството, че го гледам изотдолу. Умело коригираната заешка устна придаваше на лицето му деликатно, уязвимо изражение, а сивите му очи бяха с цвета на натежало от сняг зимно небе. Джак не беше красавец, но у него имаше нещо привлекателно, магнетично, което се харесваше на жените. Не знам с какво ги привличаше — дали с чувството си за хумор или с това, че винаги беше готов да те изслуша, затаил дъх, с леко наклонена настрани глава, сякаш всяка твоя дума беше изключително важна и той не искаше да я пропусне. Но каквото и да беше, факт е, че мигновено попаднах под властта на чара му и го пожелах така силно, както някога бях пожелала Ямага и не вярвах да ми се случи отново.

Няколко дни след като се запознахме, Лоурън Броуди дойде да ме попита дали имам нещо против да бъда интервюирана от Джак. Той готвеше статия за интересни персонажи от Шанхай и искаше да ме включи в групата. Съгласих се да дам интервю и се разбрахме да се видим в панорамния ресторант на Парк хотела. От мен по принцип се очакваше да поддържам контакти с чуждестранните репортери — начинът, по който се отразяваха събитията, беше важен за нас.

Но за срещата с Джак се подготвих специално — все едно отивах на среща с любовник.

Наясно бях, че той е типът мъж, от който Танака щеше да ревнува, както и с това, че винаги когато сляпо съм следвала желанията си, после съм заплащала с депресии и среднощни кошмари. И въпреки това смених три тоалета пред огледалото, докато се подготвях за срещата ни. Най-после се спрях на сатенена блузка, сандали на висок ток и пола, която съблазнително подчертаваше формите ми. Сложих си ароматна пудра и оставих горните две копчета на блузката предизвикателно разкопчани. Малките перлени обеци щяха да привлекат вниманието му към изящните ми уши. Вместо обичайното масло от хризантеми този път втрих в китките и трапчинката на шията си мускус за събуждане на желанието.

Видях го още с влизането си в ресторанта и почувствах същото пърхане в стомаха както и при първата ни среща. Той разговаряше с управителя на хотела, но когато ме забеляза, ми се усмихна и тръгна към мен. Подходи към интервюто много сериозно и професионално. Интересуваше го най-вече прояпонската ми нагласа и какво ме кара да подкрепям страна, която се опитва да „смачка“ сънародниците ми.

— Да, наистина съм родена в Китай — отвърнах. — Но бях отпратена от там още като малка и не смятам Китай за своя родина. Израснала съм в Япония — това е страната, където намерих дом и самоличност. Страната, с която взаимно си принадлежим и на която съм готова да служа.

— Моята родина е Америка — каза той, — но това не ми пречи да се отнасям критично към нея. Не мислиш ли, че не държавата, а хората са важни?

Не му отговорих. Никога не бях подлагала на съмнение верността си към Япония и насоката, която разговорът ни вземаше, ми се стори доста обезпокоителна.

Интервюто продължи няколко часа. Говорихме за чина ми в японската армия и за позицията ми по отношение на „изкуствено предизвиканата война“. Джак ме попита и за взаимоотношенията ми с Танака, но не си записа нищо в бележника. Постепенно се отпуснах и почувствах, че водим истински разговор, по време на който успях да науча много неща за него, така както и той за мен. Джак пушеше „Кемъл“ — палеше цигара от цигара, пиеше уиски, вярваше, че копринената пижама те предпазва от малария и се беше отчуждил с жена си, която го обвиняваше, че толкова често я оставя сама. Попитах го дали я обича и той отвърна, че щом е в Шанхай, вероятно повече обича свободата.

— А Лоурън Броуди?

Той се усмихна.

— Тя е само приятелка.

Тръгнах си от ресторанта доста нервирана. Джак изобщо не се беше опитал да флиртува с мен, не ми беше направил и един-единствен комплимент. Месеци по-късно той ми призна колко развълнуван е бил по време на срещата ни и как, когато после е трябвало да седне и да пише за мен, дори не е могъл да си събере мислите. Каза ми, че е бил запленен и неудържимо привлечен от мен, но се е постарал да го прикрие, а после дни наред се е борил с чувствата си, които му се стрували съвсем „неуместни“. Смущаваше го не толкова фактът, че бяхме от различни континенти и принадлежахме на два различни свята, а по-скоро това, че аз обичах Япония, а той я ненавиждаше.

Когато разказах на Танака за срещата ни, той заяви, че повечето чуждестранни журналисти в Шанхай са прокитайски настроени и че западняците имат нездравата склонност да съчувстват на по-слабия, вместо да приветстват победителя. Той каза също, че Джак Стоун е много уважаван сред сънародниците си, но трябва да внимавам с него.

— Нека той те търси — посъветва ме. — И не му давай излишна информация.

 

 

Минаха шест седмици, преди да видя Джак отново. Междувременно Танака беше получил нареждания да замине за Монголия при Дойхара и да му съдейства за установяване на независимо правителство начело с принц Те. Не познавах лично принца, въпреки че се падаше роднина на Ганджурджав. Бях чула за него, че е безстрашен воин и племето му го боготвори. Предупредих Танака да не споменава името ми, тъй като със сигурност се ползвах с лоша слава.

Съчувствах му, тъй като знаех какво мъчение ще бъде за него да работи редом с полковника. Каза ми, че не може да ме вземе със себе си, тъй като според инструкциите трябваше да остана в Шанхай и да подготвя почвата за идването на заместника му. Но аз знаех, че истинската причина всъщност е друга — Танака не би понесъл да ме види близо до Дойхара. Все едно, и бездруго нищо не би ме накарало да замина за Монголия. Мрачно се пошегувах с Танака, че климатът няма да му понесе, както и местната кухня. Заклех го за нищо на света да не опитва овчата лой. Затова пък местните момичета — закръглени, топли и всеотдайни — щяха да му бъдат по вкуса. А и той с тези свои внушителни размери щеше да им допадне.

В деня, в който замина, Танака ми каза, че усеща хлад между нас и това го измъчва. Каза още, че винаги ще пази образа ми в сърцето си и че ако е необходимо, ще ме защити с цената на всичко. Освен това ме помоли да откажа опиума, който щял да ме съсипе.

— Това е най-лошият ти навик, Йошико, и единственото, което те свързва с Китай.

Беше самата истина. Защото японците гледаха с лошо око на опиума и презираха китайците заради тази им слабост. Но не бях съгласна с Танака, че опиумът ще ме съсипе. Докато аз контролирах нещата, не виждах нищо страшно. От години употребявах опиум, но знаех как да избягна пристрастяването.

Танака ми остави малко пари, но изплати собствените си дългове, които не бяха никак малки. Той ме предупреди, че този, който ще поеме поста му, едва ли ще бъде щедър като него, затова се е погрижил да ми зачисли месечна заплата — нещо, което не се налагаше преди.

— Трябва временно да ограничиш разходите си — каза ми той. — Ще отсъствам поне няколко месеца, а може би и година.

Всъщност минаха години, преди Танака да си тръгне от Монголия, и той повече не се върна в Шанхай. Но самата аз вече бях взела решение да внимавам повече — ако не по отношение на парите, то по отношение на чувствата си.

Срещата ми с Джак Стоун беше оказала разтърсващо въздействие върху мен и не спирах да мисля за нея. От известно време се чувствах неудовлетворена от себе си и от посоката, в която беше поел животът ми, и имах чувството, че появата на Джак би могла да промени нещата за добро. Танака смяташе, че проблемът ми е опиумът, но истината е, че опиумът беше утехата ми, той ми помагаше да понеса по-лесно пустотата в живота си. Вече бях осъзнала, че върволицата от любовници не спасява от тази пустота, а напротив — все повече я задълбочава. Имах нужда това да се промени.

Едва след няколко седмици отново се видях с Джак. Междувременно бях взела решение да приключа с безразборните връзки и да намаля опиума. Надявах се това да ми върне съня и да ми помогне да поема по нов път.

Една нощ сънувах Джак да минава по моста над река Хуанпу. Извиках го по име и той се обърна с грейнало лице. В ръцете си държеше стъклен съд с нещо, който протегна, за да ми го покаже по-добре. Беше щастието. Значи така изглеждаше — тъмно, бъбрековидно нещо, свито на кълбо. Джак ми каза, че е заспало, и ме подкани да го докосна.

Не посмях. Имах чувството, че не просто спи. Стори ми се умряло.

 

 

Заместникът на Танака майор Муто беше човек, който водеше строга сметка за всяка йена и никак не одобряваше дълговете и влизането в преразход. Също така мисля, че не одобряваше и китайската ми кръв и макар да се обръщаше към мен с почтителното „принцесо“, усещах, че се опитваше да ме постави на мястото ми. Той следеше зорко разходите ми, като обявяваше немалко от тях за ненужни разхищения и твърдеше, че Япония не може да си позволи да плаща за моята екстравагантност. Очевидно не споделяше виждането на Танака за стандарта на един шпионин.

Муто беше с десетина години по-възрастен от Танака. Беше женен и имаше осем дъщери, но нито един син, което явно го комплексираше. Беше груб с по-низшите по чин и угоднически вежлив в присъствието на по-висшестоящи. Стана ми неприятен още от пръв поглед и гледах да го виждам колкото може по-рядко. Ходех до офиса му веднъж — два пъти седмично, да му предавам информацията, получена от Майката, както и тази, до която се бях добрала благодарение на личните си контакти. Това го устройваше напълно, тъй като той също не изпитваше нужда да ме вижда по-често. Присъствието ми го напрягаше — той не знаеше как да се държи с жена, която има аристократична кръв и в същото време — военен чин.

Танака ми пишеше, че му липсвам, но работи за каузата на Япония и е удовлетворен, че усилията му дават резултат. Знаех, че жадува да се върне в Япония триумфално и вярвах, че ще осъществи мечтата си. Но не той беше в мислите ми, а Джак Стоун. Въпреки че не го бях виждала след онази наша среща, знаех от Лоурън Броуди, че още е в Шанхай.

Една вечер, когато дъждът сякаш беше натежал от прах, отидох до пощата и успях уж случайно да се срещна с Джак. Той не изглеждаше особено очарован да ме види, но по някое време прекъсна възцарилата се неловка тишина между нас, като ме покани на вечеря, в случай, разбира се, че нямах други планове. Естествено, че незабавно приех поканата. Вдъхнах мириса му на боров сапун и уиски, сякаш бях удавник, който най-после си поема глътка въздух. Изчаках го да изпрати доклада си. Чувствах се странно смутена, нещо съвсем нетипично за мен. После взехме рикша до един не особено популярен японски ресторант на север от извора Суджуо, в квартал, познат като Малкото Токио. Джак ми каза, че харесва вкуса на прясната сурова риба, както и факта, че мястото не е популярно сред западните туристи. Обикновено идвал да хапне тук сам — допадал му простичкият, максимално изчистен интериор. Никога досега не бил почувствал нужда да доведе някого за компания. Приех това като комплимент, на който се зарадвах искрено. Къде беше изчезнал обичайният ми скептицизъм? Връзката ни беше едва в началото си, но усетих благотворното й влияние върху себе си — с този мъж не чувствах нужда да съм предпазлива, свалих гарда и си позволих да бъда самата себе си.

Това може би беше най-странната, най-вълнуващата и най-паметната нощ в живота ми. Имах чувството, че Джак е човекът, пред когото можех да излея душата си — това ми донесе неподозирана лекота и неимоверно облекчение. Разговаряхме с часове — споделяхме надеждите и разочарованията си. Джак искрено се интересуваше от перипетиите, през които беше минал животът ми, и аз не виждах смисъл да крия нищо от него.

Разказах му за оня злополучен аборт, за това как ме беше съблазнил Тешима, за Кавашима и за останалите мъже, минали през живота ми. Джак слушаше, без да ме прекъсва, но по едно време се пресегна и ме погали по бузата.

— Просто си нямала шанс — каза той. — Цяло чудо е, че изобщо си оцеляла.

Долових съчувствието в гласа му, но не възнегодувах, въпреки че по принцип мразех да ме съжаляват.

После той ми разказа за своето детство в Нова Англия.

— Беше кротко, подредено и отчайващо скучно. Баща ми беше учител по математика — предмет, от който, за негово голямо разочарование, нищо не разбирах. Мисля, че ме обичаше. Научи ме да ловя риба, да играя тенис и без да го е искал, да се стремя да бъда колкото може по-различен от него. Майка ми беше грижовна и плаха жена. Отиде си така тихо, както беше живяла — един ден просто се свлече на пода в градската библиотека и издъхна. Казаха, че е получила масивен инфаркт. Съжалявам, че така и не се опитах да проникна зад стената на нейната плахост. Така и не успях да я опозная.

Джак ми призна, че е неспокоен по природа и че винаги се е чувствал някак несигурен. Обикновено, когато постигнел онова, което иска, губел интерес към него. Така станало и с брака му — нямал търпение да се събере с тази жена, а само няколко седмици по-късно започнал да й изневерява. Това не останало скрито за дълго и Джак намерил спасение в бягството. Бракът му бил продължил три години, но бил прекарал всичко на всичко няколко месеца със съпругата си.

— Тя е красива и интелигентна. Няма да й е трудно да намери някои по-свестен от мен и да продължи с живота си.

Джак обичаше професията си на журналист. Беше добър репортер и поднасяше собствената си версия за събитията, без да се поддава на манипулация. Освен това, този начин на живот му харесваше — той му позволяваше винаги да е в движение и да не се чувства тясно обвързан със семейство или с определена страна.

Когато излязохме от ресторанта, все още валеше. Повървяхме заедно в дъжда. Той ме беше прегърнал през рамо и ме беше накарал да облека якето му. После хванахме една рикша, която ни закара до къщата ми. Джак остана с мен до зори. Говорихме си. Разказах му всичко за себе си, без да премълча нищо. Исках да ме познава такава, каквато съм. От сивите му очи струеше такава топлота, че изведнъж ми се доплака. Дори не бях предполагала, че има толкова неща, за които ми се плаче. Жал ми беше за момичето, което неусетно се беше превърнало в жената, която бях.

Джак каза, че поне съм живяла един наистина необикновен живот, за разлика от равния, сив и скучен живот на повечето хора. Той ми призна, че досега не е срещал жена като мен и че това донякъде го притеснява, тъй като му се струва, че завинаги е загубил свободата си.

В къщата нямаше храна, затова си направихме чай, после си легнахме, изтощени. Джак ме прегърна в съня си и аз отново заплаках.

Когато се събуди, Джак заяви, че ще си събере нещата от хотела и ще се пренесе при мен. Хареса ми тази негова решимост и факта, че изобщо не се сети да ме попита какво мисля за това. Аз, разбира се, нямах нищо против, въпреки че ми се струваше, че ще бъдем странна двойка. Все още дори не бяхме правили любов и не познавахме навиците си, но бяхме изпълнени с оптимизъм.

Навън беше сияйно утро и Шанхай изглеждаше пречистен от дъжда. Аз също се чувствах пречистена благодарение на Джак. Имах усещането, че животът ми започва отново и цветовете ми изглеждаха по-ярки и живи, без да съм взела опиум. С Джак бяхме близки отскоро, но тялото ми сякаш мигновено разпозна мириса му, докосването му и го прие за свой. Всичко у него ми се струваше странно познато, докато Джак твърдеше, че с него е обратното — откривал у мен нещо ново и опияняващо, невкусвано никога досега.

Той беше сложно устроен — и като човек, и като любовник. Когато изпаднеше в мрачно настроение, което се случваше понякога, той ме обладаваше бавно, някак замислено, сякаш се питаше дали изобщо иска да е с мен. След близостта ни напрежението като че ли се разсейваше и той се връщаше в леглото при мен с две чаши бърбън и две запалени цигари. Имах чувството, че едва тогава започваше истинската интимност между нас, споделената близост. Но понякога отново изведнъж се отдръпваше и изглеждаше толкова дистанциран, все едно не бях неговото момиче, а някоя непозната — случайно попаднала в леглото му и без значение за него. Той беше непредсказуем и често ме изненадваше, като пожелаваше да се любим в най-неочаквани моменти, сякаш искаше да предяви правата си над мен. Веднъж например отпрати слугинята, на която давах някакви нареждания, събори ме на пода и ме облада яростно, без да ме поглежда. Когато свърши, ме остави да лежа на пода, с лице към земята, и си тръгна, без да каже и дума. След подобни изпълнения той изчезваше нанякъде и се губеше с часове. Когато веднъж го попитах защо го прави, той отвърна, че и сам не знае, но вероятно е някаква вътрешна реакция на съпротива срещу това да бъде притежаван, както и ярост към самия себе си за това, че не може да ми устои.

Но тези моменти бяха редки. През повечето време Джак беше сърдечен, мил и забавен и двамата много се смеехме заедно. Беше страстен, настойчив, но и ласкав. Обожаваше мириса на мускус до такава степен, че почти отвикнах да ползвам масло от хризантеми.

Понякога, след като бяхме правили любов, Джак ме притискаше силно, чак дъхът ми спираше. Тогава на повърхността изплуваха старите ми страхове и се чувствах задушена, хваната в капан. Ако започнех да се дърпам, той ме притискаше още по-силно и ми повтаряше, че от любов не се умира. Знаех го, но имах чувство го, че се опитва да убеди себе си.

Не исках Джак да ме чувства като своя собственост, но и през ум не ми минаваше да му изневеря с друг мъж. Той не беше като Танака и можеше никога да не ми прости. Понякога ми се случваше да изпитам желание към друг мъж, но всичко приключваше до тук.

Бях с Джак и се радвах да бъда с него, харесвах себе си такава, каквато бях през онези дни в Шанхай, и дори повярвах, че доброто у мен не е безвъзвратно изгубено. Странно, че Джак имаше повече мрачни дни — дни, в които прекаляваше с пиенето и пушеше твърде много. Веднъж дори взе опиум заедно с мен, но каза, че не би пробвал пак. Не за друго, а защото се бил почувствал твърде добре и знаел, че ако не внимава, можело да му хареса. Мисля, че познаваше природата си и знаеше, че лесно би могъл да се пристрасти към нещо.

Някак неусетно всеки от нас успя да промени другия, докато се превърнахме в две части от едно цяло. Джак ме харесваше облечена в по-женствени дрехи и аз се отказах от бричовете и ботушите, но запазих косата си къса — пак заради него. Спрях дори да си слагам червило — той твърдеше, че устните ми са меки и естествено розови като ягода и не бивало да ги скривам.

Може би Джак ме изпробваше — доколко съм склонна да се вслушам в съветите му, с тайната надежда, че рано или късно ще успее да ми повлияе и по най-важния според него въпрос, по който мненията ни се разминаваха — отношението ни към Япония. Колкото до мен, и да съм имала желание да променя Джак по един или друг начин, то е било съвършено несъзнателно. Харесвах го такъв, какъвто беше — с ореола от тъмна коса, който разпознавах мигновено, дори да влезех в пълна с хора стая. Обичах мириса на кожата му, ръцете му с едри, почти квадратни длани, а бледата кожа и сивите очи, така различни от тези на японските мъже, разпалваха у мен неудържимо желание. Допадаше ми и чувството му за хумор, изобщо — гордеех се да бъда с този мъж. Но той имаше и тъмна, непозната за мен страна — тя го караше да заключва чекмеджетата си и да бърза да запечата писмата си. Тази негова тайнственост ме измъчваше — особено след като самата аз му бях разкрила сърцето си.

И все пак в крайна сметка като че ли аз промених Джак повече, отколкото той успя да промени мен. Дотогава той се беше страхувал от обвързване и неведнъж се беше отървавал с бягство. Докато в нашата връзка точно той не можеше да си представи един ден да бъдем разделени, искаше ме само за себе си и знаех, че никога не би си тръгнал от мен по своя воля. Не бях сигурна, че можех да кажа същото и за себе си.

Бях изненадана колко бързо хората в Шанхай приеха връзката ми с Джак. Новият ми началник майор Муто беше един от малцината, които гледаха на нея неодобрително. Дълбоко възмутен от близостта ми със западен журналист, той заяви, че е докладвал за поведението ми където трябва. Знаех, че е писал и на Танака в Монголия, тъй като открих черновата на писмото в кошчето за боклук на секретарката му.

Танака ми пишеше през няколко месеца, но нито веднъж не спомена Джак в писмата си, така както и аз изобщо не засягах тази тема. Получавах кореспонденцията си в офиса на Муто и не считах за нужно да съобщавам на Джак за нея. Едва ли би могъл да разбере дълбоката връзка между мен и Танака и нямаше смисъл да влизаме в излишни пререкания.

Джак получаваше своята кореспонденция в Парк хотела и с течение на времето се научих да разпознавам кога е пристигнало писмо от жена му. В онези дни той си търсеше разтуха — обикаляше по книжарниците и понякога ми правеше малки подаръци като свидетелство, че си е мислил за мен.

Майор Муто имаше основания да се безпокои заради връзката ми с Джак. Джак се опитваше да ме върне към китайските ми корени и да ме накара да видя истинското лице на Япония — страната, от която бях така запленена. Това беше повод за чести спорове, като никой от двама ни не отстъпваше от позицията си. Джак вярваше, че Китай смело върви по пътя на прогреса, докато аз смятах, че единствено управлението на Япония ще изведе страната от хаоса и безпътицата. И двамата разгорещено отстоявахме мнението си. Твърдоглавието ми довеждаше Джак до отчаяние.

— Тази твоя сляпа преданост към Япония е голямата ти заблуда, Йошико! — поклащаше глава той.

Въпреки разногласията ни по този въпрос двамата с Джак се допълвахме чудесно — до такава степен, че дори се учудвах на себе си колко философски приемах факта, че някой ден пътищата ни ще се разделят. Защото не можех да си представя при какви обстоятелства бихме могли да останем заедно завинаги. Джак често ме увещаваше да замина с него за Америка и макар да го обичах още повече заради това, не можех да си представя да живея на другия край на света — в страна, която е един от най-големите врагове на Япония.

Радвах се, че не се налага да пазя държавни тайни от него, тъй като той знаеше не по-зле от мен какво се случва в международен план. А майор Муто се отнасяше с подозрителност към мен и очакваше да му докладвам за слуховете и броженията в града, но не смяташе за необходимо да ме държи в течение относно кореспонденцията, която пристигаше от Япония. В резултат бях далеч по-зле информирана, отколкото по времето на Танака. Ставаше ми все по-трудно да събирам материал за докладите си — Джак не харесваше повечето от местата, които бях свикнала да посещавам, и така изгубих връзка с част от контактите си. От време на време ходехме в някой от нощните клубове, но не стъпвахме в казината — Джак не си падаше по залаганията. Не му бяха по вкуса и прочутите руски и френски ресторанти с тяхната изтънчена кухня. Той предпочиташе по-простичките западни ястия. Имаше и едно ресторантче в Малко Токио, където сядахме толкова често, че бяхме свикнали да го наричаме „нашето“. Джак беше единственият западен посетител там.

Той ми разкри един непознат Шанхай и ме запозна с хора, в чийто кръг не бях попадала преди. Чуждестранните кореспонденти в града представляваха доста затворена общност, сплотена от цинизма и чувството си за хумор. Те бяха много начетени и интелигентни хора, но Джак каза, че сблъсъкът им с нелицеприятната страна на живота ги е лишил от оптимизма им. Въпреки това те умееха да се забавляват по свой начин и разпалено разговаряха на всякакви теми — понякога и до зори. По време на тези разговори се лееше алкохол и кънтеше оглушителен смях. Събота и неделя често се събирахме цяла компания и отивахме на разходка с лодка надолу по реката. Лодките бяха със западни имена като „Дафне“ или „Енид“, но Джак ги кръщаваше „Принцеса“ или „Източна перла“, докато траеше плаването ни.

Аз не бях единствената представителка на Изтока в групата. Симпатичният руснак Миша Салмонов, репортер на „Правда“, имаше слабост към китайските момичета и всеки път канеше някое. Двамата с Джак бяха много близки и можеха да обсъждат политически или философски теми с часове.

Докато плавахме надолу по течението, покрай бедняшките нивички и порутените ферми, похапвахме скариди с чили и пиехме бяло вино с дъх на лимони. Имаше и бира, но аз не я харесвах, макар че Джак я предпочиташе пред виното. През дългите горещи следобеди слизахме в каютата да поспим, а когато се събудехме, правехме любов. По време на плаването обратно Джак беше по-ведър и отпуснат от всякога. До забрава танцувахме на палубата под звуците на един стар грамофон.

Понякога посещавахме Американския клуб в града — един от малкото, в които се допускаха китайци. Веднъж празнувахме там Деня на благодарността и Джак се напи до безпаметност — наложи се Теди Блек, кореспондентът на „Чикаго Трибюн“, да ми помогне да го заведа до вкъщи. Не за пръв път се нуждаех от помощ, за да прибера Джак, но този път той си имаше оправдание — мястото му напомняло за любимия му бар в Ню Йорк и изведнъж усетил колко му липсва Америка.

Познавах тази болка, този копнеж да се върнеш у дома. Тя ме връхлиташе понякога, когато осъзнавах, че след като напуснах дома на Кавашима, никога вече няма да мога да нарека някое място свой дом. Не споделих с Джак, че чувството ми е познато, нито това, че дори не искам да си представя как някой ден той ще замине за Америка. Той често казваше, че можели да го повикат по всяко време, но аз изтиквах тази мисъл в дъното на съзнанието си, тъй като ми беше непоносима. Джак от своя страна не желаеше да чува за работата ми и не спираше да се ядосва, че все още работя за Специалните служби, след като е положил всички усилия да ме убеди да напусна. Любовта ми към Япония му се струваше безпочвена и непонятна.

Муто все още се чувстваше неловко в мое присъствие, което искрено ме забавляваше. За да го подразня още повече, влизах в ролята си на принцеса и не пропусках да подчертая близостта си с една или друга високопоставена особа. Уж неволно споменавах имената на японски аристократи, с които сме си играли като деца — знаех, че това ще го жегне, и се присмивах вътрешно на тщеславието и тесногръдието му. Но самата аз за свое огромно съжаление вече не изпитвах предишното удоволствие от работата. Китайците в Шанхай все така ме ненавиждаха и страдах, като виждах как Джак се измъчваше от това. Той се безпокоеше заради мен от лошата ми слава и настояваше не само да спра да работя за Япония, но и да го обявя публично. Заради него гледах да не се набивам много на очи, но това беше единственият компромис, който бях готова да направя.

Муто, също като Джак, се опитваше да ме убеди да оставя работата си.

— Ти сега си имаш друг живот — повтаряше ми той. — Не виждаш ли, че дългът ти към Япония и близостта ти с този американец са в конфликт?

— Напротив, Муто — обяснявах спокойно. — Сега съм по-добре информирана и това е от полза за интересите на Япония.

Танака пишеше все така редовно, но аз му отговарях по-рядко. Би трябвало да му пиша, че при мен нещата са се променили, но така и не се реших да го направя. При него очевидно всичко вървеше добре и той често ми споменаваше за успехите си на монголска земя. Беше убеден, че когато един ден се завърнем в Япония, и двамата ще бъдем възнаградени за заслугите си. Държах на него както и преди, но както и да се развиеше връзката ми с Джак, между мен и Танака нещата никога вече нямаше да бъдат същите.

Понякога се опитвах да си представя какъв би бил животът ми, ако заминех за Америка с Джак. Там имаше доста японци, които се бяха устроили добре и, предполагам, харесваха живота си. Можех да потърся и старата си приятелка Тамура — или „госпожа Жасмин“. Можех да си намеря приятели, да бъда щастлива с Джак и съдбата ми да поеме в съвсем друга посока. Но някак не си се представях — къде щяхме да живеем, с какво щях да запълвам дните си? Джак щеше да продължи да пътува, а аз щях да го чакам — сама, в чужда за мен страна. Често, докато бях в прегръдките му, той шепнеше в ухото ми: „Ела с мен! Аз съм този, който те обича. На Япония няма да й бъде мъчно за теб…“ Но Америка беше неговият дом, не и моят. Джак беше в сърцето ми, но то принадлежеше на Япония и щеше да си остане там, където и да заминех.

Минаха почти две години, преди да се наложи да направя избора си. Междувременно продължавах да работя за Муто. Докато Джак пишеше статиите си, аз обикалях Шанхай — обичах да усещам пулса на града, да разгадавам тайния му език. Още се срещах с Майката, от която получавах ценна информация. Контактите ми с двамата братя корейци също бяха доста полезни, тъй като те бяха в течение на всичко, което ставаше в подземния свят. Често посещавах бара на хотел „Централ“, където се събираха чужденците, разменях по някоя приказка с портиера и си бъбрех с колегите на Джак, от които винаги можеше да се научи нещо интересно. Този живот беше доста по-различен от времето, когато бях с Танака. Липсваше опияняващото усещане, че светът всеки миг ще бъде разтърсен от промяна, а аз ще съм в епицентъра на събитията. Затова пък в живота ми беше влязъл Джак и засега това напълно ми стигаше.

Преди години, когато изгубих Ямага, в отчаянието си се бях заклела никога вече да не се домогвам до щастието, но сега в обятията на Джак, когато потта ни се смесваше в жарките следобеди и споменът за него се просмукваше във всички пори на тялото ми, осъзнавах, че бях намерила щастието. Бях го срещнала още преди няколко месеца, но сега вече можех да го нарека с истинско го му име.

И точно тогава по някакво злощастно съвпадение Джак беше повикан в Ню Йорк, а на мен Дойхара ми постави задачата да замина при Уан Дзюн в Манджурия, за да я „утеша“. Тя се чувствала много самотна и страдала от липсата на „подходяща“ компания, обясни ми Дойхара с подигравателна нотка в гласа. „Нейно величество“ не си давала сметка, че обижда японците от обкръжението на императорската двойка, натоварени със задачата да бъдат денонощно около тях. И така, трябваше да остана в дома на императора до второ нареждане. Надявах се да отсъствам от Шанхай не повече от месец-два.

Не исках да се разделям с Джак — това щеше да бъде мъчително и за двама ни, но той трябваше да отпътува за Америка, а аз щях да замина за Манджурия — дългът ме зовеше. Ако Джак наистина искаше да бъдем заедно, щеше да ме изчака да се върна. Казах му, че ме изпращат на важна мисия и че страната ми има нужда от мен. Това беше самата истина — дори Танака ми писа, като използваше думи като „чест“ и „дълг“, за да ми припомни кому дължа вярност. Дори да беше чул за Джак, той изобщо не го споменаваше в писмото си.

Както и очаквах, Джак направо побесня, като чу, че изобщо обмислям възможността да замина. Беше готов да направи всичко по силите си, за да ме спре. Обладаваше ме, разкъсван от страст и ярост, сякаш вярваше, че това е по-силно от всяко убеждение. Опитах се да му обясня, че служа на страната си и че имам мисия, която трябва да изпълня, но той отказваше да чуе подобни доводи. Най-после в отчаянието си прибягнах до стария изпитан метод с хитруването и му казах, че ако ще приключвам с Япония веднъж завинаги, то нека поне да го направя както трябва. Тази мисия щеше да бъде „лебедовата ми песен“. Наговорих всичко това с ясното съзнание, че не мога да направя онова, което Джак искаше от мен. Не можех да сложа кръст на Япония това би означавало отново да осиротея. Честта и верността към родината бяха закодирани в мен още откакто жадно подслушвах разговорите на Кавашима иззад паравана и посрещах в стаята си Ямага. Те оцеляха след толкова предателства, държаха гръбнака ми изправен, когато всичко около мен се сгромолясваше, и бяха единствената постоянна величина в живота ми.

— Ако разтегнеш връзката между нас твърде много, тя ще се скъса — поклати глава Джак. — Не обръщай гръб на любовта — дългът към родината няма да запълни липсата й.

— Ще изстине ли любовта ти, ако замина? — попитах.

Джак въздъхна.

— Ще те чакам един месец. Ако не се върнеш, ще знам, че това е краят.

— Ще се върна — казах. — Обещавам.

През последния ни ден заедно не излязохме навън — не искахме да срещаме други хора. Джак ми помогна да си събера багажа — и сега като в забавен кадър го виждам как сгъва дрехите ми. Помоли ме да облека любимата му рокля — синя, памучна, с презрамки, и да седна на бамбуковото диванче, за да ме снима. Не знам защо толкова харесваше тази рокля — на мен ми се струваше, че с нея изглеждам твърде обикновена.

Последния си месец в Шанхай, Джак щеше да прекара в Парк хотела. Да остане в къщата без мен му се струваше непоносимо, а и искаше да е сред хора — така щеше да се разсейва и времето да мине по-бързо.

Легнахме си и правихме любов за последно преди раздялата. Джак беше някак настървен, отчаян, макар да се бяхме заклели, че скоро отново ще бъдем заедно. Сякаш и двамата искахме да се уверим, че нищо не може да разруши връзката ни, но сексът така и не ни донесе желаното успокоение. Докато телата ни се движеха в синхрон, си казах, че мога да притъпя желанието си, да му сложа юзди и да смаля пораженията до една-единствена капчица отрова, която щеше да продължи да разяжда сърцето ми. Джак каза, че се чувства все едно е скочил с парашут и пада стремглаво надолу. Питах се дали ще го видя отново и не исках да мисля, че може би за последен път сме заедно.

По пътя към летището се отбих до офиса на Муто, за да оставя последния си доклад. Той пак ме гледаше накриво, защото бях поканена да посетя императорското семейство, макар и само китайското. Но, от друга страна, като че ли изпитваше облекчение да се отърве от мен и животът му да си потече постарому, с условностите, на които беше свикнал.