Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (3)

Сливи в мед и купичка златен чай

Вечерта на петнайсетия ми рожден ден, точно когато си мислех, че това ще бъде просто ден като всеки друг, се случиха две събития, които никога няма да забравя.

Беше се смрачило, когато старият Тешима прати да ме повикат, защото имал специален подарък за мен. Прошка ми съобщи новината намръщена.

— Не всички подаръци са добре дошли — промърмори тя. — Защо ли ми се струва, че би се радвала повече да получиш този подарък от някой друг…

Отидох в стаята на Тешима и го заварих седнал на дървен диван, вдигнал краката си на столче. Две селски момичета, не повече от дванайсетгодишни, бяха коленичили на пода върху сламена рогозка и подрязваха ноктите му. В стаята миришеше на сандалово дърво — любимия аромат на Тешима. Миризмата заседна на гърлото ми. Старецът беше само по халат, който откриваше гърдите и кльощавите му колене. Можех да видя сините изпъкнали вени, които прорязваха бялата му, тънка като оризова хартия кожа. Оредялата му коса беше зализана назад и очертаваше черепа. Тешима беше слаб като скелет и бездруго имаше вид на такъв, въпреки че май си беше сложил руж на бузите. Но може би тази неестествена червенина се дължеше и на високото му кръвно налягане. От черната, ръчно свита цигара между пръстите му се процеждаше струйка дим. Момичетата грижливо изпилиха ноктите на стареца и приключиха ритуала, като масажираха стъпалата му с кокосово масло. Сложил ръка на главата на всяко от момичетата, Тешима леко се полюляваше напред-назад и тихичко пъшкаше от удоволствие. Не бях сигурна дали изобщо ме е забелязал. Най-после момичетата седнаха в краката му и зачакаха. Той свали ръце от главите им и ги отпрати с нетърпелив жест. После ми направи знак да се приближа и да седна на рогозката в краката му. Връчи ми сандъче от кедрово дърво, с метално ключе в ключалката, и заговори с дрезгав шепот:

— Отдавна чаках този момент, Йошико. Мисля, че вече си готова да получиш подаръка ми.

Отворих кутията и видях две фигурки от дърво — фалос и вулва, положени една срещу друга върху възглавничка от зелена коприна.

— Изработени са от древен майстор дърворезбар — каза Тешима, като се пресегна и ги взе в ръце. — Мисля, че няма по-подходящ подарък за петнайсетия рожден ден на една девойка.

Показа ми колко добре прилягаха една към друга двете фигурки — като части от мозайка. Не се смутих особено — от осемгодишна знаех какво правят мъжът и жената и как добре си пасват, затова само се изсмях. Старецът сигурно си мислеше, че ми преподава важен урок. Той също хрипливо се засмя и продължи:

— Не се смущавай, малка ми Йошико. Вече е време да узнаеш как стават тези неща. Скоро ще ти се наложи да ощастливиш съпруга си и по-добре да го направиш умело и без страх.

Тешима прибра дървените фигурки обратно в сандъчето и го остави на пода. Известно време се гледахме мълчаливо, после той каза:

— Дай ми ръката си, Йошико.

Пъхна пръстите ми в устата си и ги облиза един по един, докато не започнаха да лепнат от слюнката му. После разтвори халата си и притегли ръката ми към фалоса си. Когато го стиснах, простена от удоволствие. Членът му беше тънък като млад бамбук — големият му внук Хидео беше далеч по-надарен.

Тешима обгърна ръцете ми със своите и започна да ги плъзга по дължината на члена си. Най-после (стори ми се, че измина цяла вечност) той като че ли наедря и старецът ме заведе до леглото си, като ми каза да се съблека и да си легна. Подчиних се. Желанието на стареца едновременно ме вълнуваше и отблъскваше. Усещах в стомаха си някакъв парлив гъдел, все едно бях пила саке. Кожата на Тешима беше твърде отпусната, а дъхът му миришеше на риба, но това бяха подробности. Главното беше, че най-после и аз щях да участвам в този ритуал, който отдавна беше събудил любопитството ми.

Старецът вдигна халата си и ме яхна, после бавно започна да прониква в мен, като ми повтаряше да се отпусна. Когато започнах да се дърпам, готова да размисля, той ми изръмжа да кротувам. После взе една извита пръчица от нощното си шкафче, топна я в буркана с мед, прокара я по устните ми и накрая шумно я облиза. Остави пръчицата обратно в буркана, наведе се към мен и пъхна езика си в устата ми. Дишането му ставаше все по-шумно и учестено и усетих, че е проникнал в мен по-дълбоко, отколкото изобщо си мислех, че е възможно. В един момент пъшкането му премина в агонизиращ стон. За да не извикам и за да свързвам винаги в паметта си това преживяване с изпитаната сладост, в мига, в който болката ме прониза, той изпразни пълната си с мед уста в моята. Изненадах се, че ме заболя — не си спомнях наложниците да се бяха оплаквали, не бях чула нито стон и от момичетата с превързани крака, които бяха такава слабост на баща ми.

— По-добре, че бях аз, а не някой друг, Йошико — заяви Тешима, като се надигна и плесна с ръце, за да повика момичетата. — Аз знам как да бъда нежен, докато един млад, неопитен съпруг може да съсипе всичко. Е, това беше. Обещавам, че вече никога няма да те боли.

На чаршафа имаше кърваво петънце и Тешима ме увери, че вече съм истинска жена и мога да се гордея с това. Той отиде при буркана с мед, топна пръста си в него и го облиза, после отново плесна нетърпеливо с ръце и се огледа за момичетата. Когато излизах от стаята му, се разминах с тях — те ситнеха забързано, понесли купа с вода и меки кърпи.

Въпреки болката трябва да призная, че актът ми беше доставил удоволствие. И все пак ако имах избор, не бих искала точно Тешима да е човекът, с когото ще го направя за пръв път. Това, че обичам секса, ни най-малко не е негова заслуга, макар и след случилото се онази вечер да нямах търпение отново да бъда с мъж. Върнах се в стаята си, изпълнена със смесени чувства. От една страна, се чувствах поласкана, избрана. Но, от друга… нещо вътре в мен сякаш се беше скъсало — като че ли бях изгубила не само девствеността си, но и кръвната си връзка със семейство Кавашима, правото да се чувствам част от семейството. За втори път в живота си изпитвах подобно чувство.

Когато се завърнах при Прошка, мрачните ми мисли се бяха поразсеяли. Показах й подаръка на Тешима и двете заедно се посмяхме на изкуфелия старец. Предложих да продадем фигурките — явно бяха оригинални и можеха да се окажат доста ценни. Прошка ме попита имало ли е кръв — аз кимнах утвърдително. Решихме да вечеряме рано — чувствах се изморена след преживяното, а и Прошка намираше, че изглеждам доста бледа. Но Шимако, която обикновено оставаше в сянка, този път се беше погрижила никой в къщата да не мигне до сутринта.

Луната тъкмо изплуваше на небето и фенерите на къщата бяха запалени, когато Прошка ми поднесе димяща купа с чанконабе — хранителната каша, която връща силите на сумистите. Освен това специално за случая тя беше приготвила и ориз с червен фасул. Може да се каже, че това наистина беше един знаменателен ден. Освен че старият Тешима беше отнел девствеността ми, денят беше белязан и с един особено продължителен земен трус точно преди кървавочервения залез. Според тълкуванието на Прошка това означавало, че житейският ми път няма да е гладък — което ни най-малко не ме притесни, дори ме зарадва.

По-късно същата вечер, докато си лежах и си дърпах от американската цигара, чух тънък, пронизителен вопъл от стаята на Нацуко, също като зов на самотен кит. Сърцето ми се сви — в този зловещ, протяжен звук имаше нещо, от което косата ти можеше да настръхне. Прошка хукна по коридора и аз я последвах, предчувствайки, че кулминацията на този ден тепърва предстои.

Нощният пазач беше открил Шимако обесена на една от гредите в дървения параклис край езерото. Под бледата, зловеща светлина на луната той беше видял безжизненото й тяло да се полюшва над будисткия олтар и се беше втурнал да съобщи новината. Кавашима разпореди веднага да свалят Шимако и да я отнесат в стаята й — едва тогава сестра й можеше да я види.

Отначало не повярвах на очите си — жената в леглото, облечена като гейша, изобщо не приличаше на невзрачната сестра на Нацуко. Беше облечена в пищно церемониално кимоно, косата й лъщеше, събрана в три големи кока, а намазаните с ярко червило устни се открояваха на снежнобялото лице. Шимако лежеше, обгърната от ухание на розово масло, и щеше да изглежда спокойна, дори ведра, ако не беше подутият моравочервен език, който се подаваше от устата й. Вече познавах неземното спокойствие на смъртта, но стоях, приковала очи в неподвижното тяло, и не можех да повярвам, че Шимако си е отишла. Изглеждаше толкова тържествена, толкова омиротворена — почти съвършена. Започнах да треперя и Прошка понечи да ме изведе от стаята, но аз не помръднах.

От воя на Нацуко ме побиваха тръпки, но макар че я умолявах да спре, тя сякаш не ме чуваше. Едва когато децата й се струпаха около нея, пронизителният й вой премина в глухо, безутешно ридание.

Стана ясно, че Шимако се е оттеглила в стаята си преди вечеря, оплаквайки се от главоболие. Там се е пременила и после е използвала момента да се измъкне незабелязана навън. Беше се обесила с копринен пояс, червен като устните й. Единият от дървените й сандали се беше изхлузил, но другият, на сакатия й крак, си стоеше и сякаш приковаваше вниманието към недъга й.

Нацуко не беше на себе си от мъка. Коленичила на пода до леглото, тя не откъсваше подпухналите си от плач очи от тялото на сестра си и се поклащаше напред-назад, като не спираше да ридае. Дъщерите й пърхаха наоколо като подплашени пеперуди. Кавашима също беше потресен от гледката. Нагиздена и нагримирана, Шимако не приличаше на себе си и мисля, че на всички ни беше някак неловко — сякаш я шпионирахме, макар и неволно. Според Кавашима, Шимако можеше да спести на близките си онова, което им беше причинила, но се чувстваше длъжен да утеши съпругата си.

— Може би сестра ти не е искала майка ви да се чувства самотна там, където е сега — тихо каза той, като я потупваше по рамото.

Нацуко, предана съпруга дори в трагичен миг като този, намери сили да му се усмихне през сълзи и стисна благодарно ръката му. Сърцето ми се късаше, като я виждах да страда така, но плътният обръч на дъщерите й я отделяше от мен. А и бездруго тя не би ме допуснала до себе си. Нямах повече работа там и тръгнах към стаята си, последвана от все още хълцащата Прошка. На чаша саке двете си поговорихме за драмата, която така ни беше разтърсила.

Тази нощ сънувах Шимако. Тя влезе да поплува в езерото с рибките, а аз видях тъмното очертание на акулата зад гърба й, но не успях да издам нито звук. Занемяла от ужас, видях как огромната риба я поглъща. Това беше само първият от множеството сънища, в които ме преследваше мисълта, че аз съм виновна за смъртта на Шимако. Напразно Прошка ме уверяваше, че в това няма и капка истина и че макар и да не съм харесвала Шимако, никога не съм желала смъртта й. Така беше, но кошмарите не спираха.

Нацуко беше обърнала внимание на дъщеря си Ичио, че трагедията със сестра й се е случила точно на моя рожден ден — съвпадение, което според нея не беше случайно и затвърждаваше убеждението й, че нося нещастие. Можела буквално да подуши зловонния му дъх около мен и съм имала късмет, че само жените го усещали, защото иначе никой мъж нямало да ме доближи въпреки красотата ми. Щели да бягат от мен като от прокажена. Нацуко беше пълна с такива страхове и суеверия.

Аз лично виждах в самоубийството нещо противоестествено — все едно дърво да се раздели с листата си посред лято. Не можех да си представя някое животно да се прости с живота си доброволно — дори хванато в капан, то би се борило до последно и би направило всичко, за да се измъкне на свобода. Явно не само тялото, но и сърцето на Шимако е било увредено по някакъв начин, отровено от завист и омраза. Никой от нас не е идеален, но сме длъжни да се погрижим както можем за себе си. Ако просто седим и оплакваме съдбата си, как бихме могли да я променим? Шимако произхождаше от заможно, влиятелно семейство — не всички например биха могли да се похвалят със същото. Стига да беше проявила малко повече кураж, тя би могла да направи нещо с живота си, вместо с лека ръка да захвърли този безценен дар. Когато отидох при Нацуко, за да й поднеса съболезнованията си, казах нещо в този смисъл и обещах, че ще се моля боговете да простят на Шимако за стореното. Нацуко пребледня, присви очи и каза с треперещ от гняв глас, че сестра й е била чиста душа и макар да е живяла в един студен свят, никога с нищо не е оскърбила боговете и си е отишла от живота достойно. После добави жлъчно, че една истинска японка би разбрала това и не би си и помислила да я съди.

— Но теб, Йошико, китайската ти кръв ще те издава винаги, колкото и да ти се иска да минеш за японка. Знам, че не скърбиш за Шимако, която те превъзхождаше стократно. Как си могла да станеш толкова безсърдечна? Явно не си се метнала на майка си, за която казват, че била добра жена.

Нацуко грешеше, но аз не й се сърдех. Всъщност ми беше мъчно за Шимако. Един противник също може да ти липсва — мястото му в живота ти остава празно.

— Нацуко, моят характер се е формирал под въздействието на съвсем различни обстоятелства — казах само. — Ти си имала любещ баща, докато моят ме отпрати само заради нечия прищявка. Майка ми беше добра жена, но завистта на другите наложници тровеше живота й. Вие с Шимако също се опитвахте да вгорчите моя. Отхвърлихте ме още преди да сте ме видели.

— Може и така да е било. И все пак ти си умно момиче, Йошико, нищо не ти пречеше да обърнеш нещата в своя полза.

Отвърнах, че ми е минало през ум, но не съм свикнала да прося любов. Беше противно на природата ми.

— Разбирам — хладно каза тя. — Значи тогава характерът ти вече е бил оформен.

Сигурно. Защото е вярно, че никога не съм преследвала любовта. За мен тя няма стойност, ако е дадена насила.

Както често се случва след нечия смърт, личността на покойния се изчиства от недостатъците. Така се роди легендата за Шимако, надарената с безкрайна доброта, благородство и състрадание. Е, лично аз не бях усетила омиротворяващото й присъствие приживе. Онова, което щеше да ми липсва, беше по-скоро двуличието й, неуморното й интригантство, както и бавната, провлечена походка, която лесно разпознавах.

През последвалите седмици истината за Шимако постепенно изплува. Оказа се, че в душата и във въображението си тя е била гейша. В сандъците й бяха открити цял куп кимона — едно от друго по-пищни, както и копринени пояси, украшения за коса, гримове и бурканчета с благоуханни масла. В едно от чекмеджетата имаше осем чифта нови-новенички сандали окобо на висока платформа — с такива беше Шимако и в нощта на самоубийството си. До леглото си държеше кутийка с курешки от славей, за които се смяташе, че са почти магическо средство за избелване на кожата. Под възглавницата на Шимако беше скрита тетрадката й с рисунки на цветя — толкова изящни, че човек не можеше да откъсне очи от тях. Спомням си една лилия — беше направо съвършена, чак ти се искаше да я откъснеш. Една дебела пчела кръжеше над разтворения цвят и хвърляше ситен прашец точно във фунийката му. Под това красноречиво изображение Шимако беше изписала името на Кавашима — принца от сънищата й. Това откритие ме порази — не бях допускала, че Шимако изпитва подобни силни чувства към съпруга на сестра си. Представих си я в стаята й посред нощ — как извършва чаената церемония, сякаш свещенодейства, и вижда във фантазиите си Кавашима, седнал срещу нея, с широка усмивка на мъжественото самурайско лице. Сигурно отчаяно е копняла да е красива, желана и обичана. Чудех се как през цялото това време съм била в неведение относно нощните занимания на Шимако. Споделих с Прошка, че явно Дзюнко, личната прислужница на Шимако, е умеела да пази тайна. „Дзюнко обичаше господарката си“, кратко отвърна Прошка.

Още веднъж, откакто бях дошла в тази къща, тя потъна в траур. Наближаваше време кленовете да се обагрят в червено, така че този път символ на смъртта бяха снежнобелите хризантеми. Огромни букети от тях, завързани с черни или бели панделки, бяха поставени навсякъде. Изпратени бяха съобщения за трагичното събитие и скоро отвсякъде започнаха да пристигат съболезнователни дарове. Нацуко си водеше строг отчет, защото етикетът задължаваше всеки жест да бъде върнат подобаващо. Тя беше поставила две внушителни лъвски статуетки от двете страни на вратата — да охраняват покоя на мъртвата. Една седмица след погребението беше отслужен помен. И така, Шимако сама беше взела решението животът да продължи без нея — тя щеше да пропусне смяната на сезоните и никога вече нямаше да опита новогодишните лакомства. Дали съзнаваше колко самотна ще бъде сестра й без нея? Във всеки случай, толкова беше бързала да си тръгне, че беше пропуснала да се погрижи за съдбата на вярната си Дзюнко и сега тя щеше да остане на улицата.

Скоро след помена на Шимако осъзнах, че вече не съм дете. Чувствах се пораснала. За да заявя това на света, посетих новооткрития фризьорски салон в хотел „Гинза“ и се подстригах късо, както беше модерно на запад. През следващите месеци започнах да се обличам в мъжки дрехи. Предпочитах ги не само защото бяха по-удобни, но и защото ме караха да се чувствам особено. Усещането беше окриляващо — някакъв порив за смели, героични дела.

Нацуко заяви право в лицето ми, че ставам за посмешище. Нищо чудно. Можете да си представите контраста между моите бричове за езда и високи кожени ботуши и нейното традиционно облекло. Бях я шокирала, но това беше търсеният ефект. След като не можех да спечеля обичта й, поне бях успяла да привлека вниманието й.

Тази година беше тежка за Нацуко. Тя още не можеше да превъзмогне загубата на Шимако, а отгоре на всичко изобщо не харесваше разглезената Таеко, която Кавашима беше избрал за съпруга на Хидео. Предстоеше й скоро да заживее под един покрив с това капризно, изнежено създание, докато собствените й дъщери една след друга щяха да излетят от гнездото и тя щеше да бъде обречена на самота. Кавашима вече не я търсеше нощем и тя беше започнала да придобива посърналия, безрадостен вид на пренебрегната съпруга. Дните й бяха тягостни без сестра й до нея и без топлината на мъжа, когото все още горещо обичаше. Нацуко беше жив пример как вярната, отдадена на дома и семейството си съпруга невинаги остава възнаградена.

Твърдо решена да не последвам съдбата й, аз прегърнах модерния начин на живот с цялото си сърце, с надеждата, че светът е широк и все ще ми бъде предоставена някоя вълнуваща възможност. Не се заблуждавах, че ще ми бъде лесно, но щях докрай да държа на свободата си. Ясно съзнавах, че живея в къща, в която се чува само думата на мъжете, а съдбата на жените изобщо не зависи от тях самите. Само че аз не исках този живот за себе си и ми се струваше, че имам повод за оптимизъм. Кавашима винаги се беше проявявал като благосклонен и либерален настойник и хранех надеждата, че ще ми предостави част от богатата ми зестра, за да попътувам, преди да се омъжа. Също така не вярвах, че не би зачел мнението ми относно избора на бъдещия ми съпруг. В най-лошия случай щях да се омъжа и после да намеря начин да избягам. Започнах да посещавам параклиса в градината и да се моля на боговете да не позволят да бъда изтъргувана като някоя безгласна робиня.

Но късата ми коса и момчешките дрехи оказваха върху Кавашима въздействие, което ми беше трудно да не забележа. Знаех, че той винаги ме беше смятал за привлекателна, но никога преди не се бях радвала на такова внимание от негова страна. Той все по-често присъстваше на уроците ми по фехтовка и следеше всяко мое движение, без да откъсва очи от мен, като от време на време изсумтяваше одобрително или се засмиваше добродушно, когато ме хванеха натясно. Може би бричовете и ботушите ми бяха разпалили у него онези хомоеротични фантазии, към които казват, че японските мъже воини били склонни. Според древната самурайска традиция се смятало, че по-добре да нямаш вземане-даване с жена, за да запазиш силите си за битката. Изобщо схващането било, че жените стоят много по-ниско от мъжете и функцията им се свеждала единствено до раждането на потомството.

Бях виждала Кавашима да прави любов и с мъже, и с жени и смея да твърдя, че предпочиташе мъжете — с тях влагаше много повече страст. Веднъж го чух как изрева от задоволство, докато обладаваше един млад войник. Самият войник, още почти момче, беше блед като платно. С мъжете съм го виждала както жесток, така и нежен, но винаги готов да стигне до крайност, никога равнодушен. Не мога да изброя мъжете, с които е бил, но жените бяха всичко на всичко единайсет — включително прислужничките на Тешима, една гейша, която му беше отстъпена от приятел в знак на добри чувства, и ежемесечните съвкупления с Нацуко, които според мен извършваше по-скоро по задължение. Знаех колко рискувам, като го шпионирам — ако ме усетеше, щеше незабавно да ме отпрати в Китай. А тъй като и двамата ми родители бяха вече мъртви, не знам кой от братята или сестрите ми би прибрал „непрокопсана“ сестра като мен. Но не можех да се въздържа и го наблюдавах от укритието си със затаен дъх, като трепетно изживявах всеки акт и копнеех аз да съм в прегръдките на Кавашима. Като че ли предчувствах, че рано или късно и това ще стане — че той сам ще дойде при мен, за да довърши започнатото преди толкова години, когато ме беше видял и беше помолил баща ми да ме изпрати в дома му.

Тешима ми беше казал, че никога вече няма да ме боли толкова, но това не се оказа вярно, поне що се отнася до секса с Кавашима. Той изпълваше стаята ми с мириса си на пот и на саке и ме обладаваше с такава груба сила, че винаги ми причиняваше болка. Сакето разгорещяваше кръвта му, но никога не го видях пиян и оглупял, както бях виждала синовете му, а също и много други мъже. Той обичаше да прониква в мен отзад — казваше, че така по-добре ме усещал. Не говореше много, но така стръвно ме стискаше и хапеше, че после дълго ходех със синини и белези по тялото. Тогава разбрах, че и болката може да носи наслада. Никога не чух от него мила дума, нито някакъв комплимент, но не минаваше и седмица, без да ме потърси. Необичайната, изгарящо болезнена любов на този мъж отговаряше на някаква моя вътрешна потребност и аз очаквах посещенията му с нетърпение, а това, че като огън винаги оставяше следи по мен, правеше срещите ни още по-вълнуващи. Прошка потръпваше при вида на раните ми и тихичко въздишаше, докато ги налагаше с мехлема, който сама приготвяше.

Животът ми беше поел в нова посока и установих, че непрекъснато мисля за Кавашима. Обичах миризмата му, стегнатата му кожа, начина, по който ме караше да се чувствам жива. Но онова, което ме правеше най-щастлива, беше мисълта, че най-после съм станала необходима част от живота на някого. Затова, когато Кавашима започна да изпраща при мен върволица от политици, войници и бизнесмени, не се възпротивих, но ме заболя, че не съм така специална за него, както си мислех, и нещо в мен сякаш се счупи. Знаех, че Кавашима не би постъпил така с дъщерите си, и това още повече усилваше болката ми. Но все пак бях дъщеря на наложница и от най-ранна възраст смятах секса за напълно естествено занимание както за мъжете, така и за жените. Спомнях си как майка ми трепетно очакваше баща ми да я повика при себе си и как засияваше, когато беше удостоена с тази чест. Ако изобщо ми е минала през ум мисълта, че съм употребена от всички тези мъже, сигурно съм я погребала някъде дълбоко. Не исках да мисля за себе си като за жертва, просто приех случилото се като нещо неизбежно, което така или иначе не можех да променя. Приемах с радост подаръците на мъжете и жадно поглъщах разказите им за всичко случващо се по света. Освен това сексът винаги ми е носил удоволствие, независимо колко неопитен или груб беше партньорът ми. И все пак от време на време усещах някаква тъпа болка, някаква празнота вътре в мен, която напразно очаквах поредното мъжко присъствие да запълни.

Често бях раздразнителна с горката Прошка, която винаги ми прощаваше. Понякога ми беше толкова черно пред очите, че се заключвах в стаята си и с помощта на опиума потъвах в забрава и се отправях към едно по-добро място. Във виденията си аз бях могъща като богиня, волна като птичка — способна да прелитам над земи и морета и да се озовавам където си пожелая.

Прошка се тревожеше, като ме виждаше да се затварям в себе си. Тя поклащаше глава и повтаряше, че макар да се мисля за воин, аз съм само едно тъжно, без време осиротяло момиче, прокудено от дома и от родината си. За нея аз си оставах дъщеря на Китай, заточена в чужда земя. Аз обаче бях убедена, че мястото ми е тук, и всичко японско будеше в мен единствено възхищение.

Може би бях повлияна от отношението на Кавашима и приятелите му, които презираха Китай и смятаха китайците за жалки страхливци. Един от политиците, с които бях, ми разказа, че родственикът ми, високомерният млад император Пу И, се е оженил за красавицата Уан Дзюн. Двамата не можели да напускат Забранения град, императорът вдъхвал толкова малко респект, че евнусите крадели под носа му и животът му непрекъснато бил застрашен. Според слуховете Пу И държал бухалка до леглото си и тъй като имал доверие единствено на съпругата си, бил я натоварил със задачата да бди над него, докато спи. Изслушах всичко това, без да показвам интерес, но истината беше, че се срамувах, задето имам роднинска връзка с човек, който е малодушен страхливец. Той беше на шестнайсет също като мен — на тази възраст вече не си дете и би следвало да проявяваш повече кураж.

Животът ми в къщата на Кавашима си продължаваше както ви описах, докато не се случи неизбежното и една сутрин не се скъсах да повръщам в легена, който Прошка побърза да донесе.

— Мисля, че си бременна, Източна перла — съчувствено прошепна тя.

Знаех, че е права — от няколко дни имах подобни опасения, но се боях дори да си го помисля. Ако това дете се родеше, баща му щеше да е неизвестен, а какво по-лошо от това? Незабавно щяха да ме отпратят кой знае къде и да бъда обречена на мизерия, защото никой почтен мъж не би ме погледнал. Кавашима в никакъв случай не би признал детето и дори би отказал да разговаря с мен. Но, разбира се, щеше да задържи зестрата ми като компенсация за годините, през които ме е хранил и приютявал под покрива си. Трябваше да намеря изход, иначе с мен беше свършено. В Китай щях да бъда просто още една наложница с дете на ръце, в Япония щяха да гледат на мен като на развратна уличница.

Знаейки това, винаги бях внимавала изключително много и бях вземала мерки да не допусна да забременея. Преди всеки контакт с мъж пъхах във вагината си малка гъба, напоена с горчива настойка, а след това задължително си правех промивка с отвара от листа на бяла акация. Прошка твърдеше, че така наложниците се предпазвали от нежелана бременност. Но ме беше предупредила, че методът върши работа само ако боговете са благосклонни. От опит знаех, че боговете рядко са на твоя страна. Тяхната цел е да поставят препятствия, твоята — да ги преодоляваш. Така поне аз виждах нещата.

Пратих Прошка в дюкянчето на билкаря да ми купи билка, с чиято помощ да изхвърля плода, преди да е станало твърде късно. Тя се върна с някаква отровнозелена течност, която се оказа сладка на вкус, все едно беше подправена с ревен. Билкарят й беше казал, че ако не подейства в рамките на шест часа, ще се наложи да взема нещо по-силно. Шестте часа изминаха, но единственият резултат бяха разкъсващите стомашни болки. Тогава Прошка реши да изпробва някаква рецепта, за която беше чула в дома на баща ми, когато две наложници били забременели едновременно и се надпреварвали коя ще роди първа. По-коварната от двете прибягнала до отчаян ход — сварила една медна гривна и добавила към течността две капки змийска отрова. После подсладила отварата с мед и поднесла така приготвения чай на съперницата си. Отровата щяла да умъртви детето, отварата — да изхвърли плода навън. Така хитрушата се подсигурявала двойно.

— И какво стана, Прошка? — попитах нетърпеливо. — Проработи ли планът й?

— О, да, малка мис. Казаха, че това действа безотказно.

Билкарят също беше чувал за тази рецепта и се съгласи, че може да има ефект. Само ни предупреди, че капката отрова трябва да е само една. „Две капки са твърде много — ще убият и майката.“ Отровата щеше да струва скъпичко, затова пък човекът не ни взе пари за медната гривна.

Когато течността остана само два пръста, Прошка свали отварата от огъня и я остави да се охлади. После внимателно капна вътре отровата. Изпих горчивата лепкава течност почти на един дъх и веднага след това си налях сок от нар, за да си оправя вкуса. В продължение на два дни повръщах лепкава мътилка, но плодът си стоеше в утробата ми.

Дните минаваха и тъй като не биваше да се губи време, реших да се обърна към Нацуко. Очевидно беше необходима по-квалифицирана помощ, за да се отърва от тази бременност. Освен това без Нацуко на моя страна не вярвах, че ще мога да опазя тайната си от Кавашима още дълго. Не и в тази къща, в която и стените имаха уши.

Знаех, че разкривайки се пред Нацуко, поемам голям риск, и трябваше да изиграя картите си много внимателно. Нацуко ме мразеше и би се радвала да ме види опозорена и изхвърлена от къщата. За да разчитам на помощта й, първо трябваше да си осигуря мълчанието й. Залагах на това, че познавах природата й може би по-добре, отколкото тя сама се познаваше. И така, нямах друг избор, освен да действам, и то час по-скоро. Както винаги опасността ме изпълваше с възбуда, подобна на опиянение.

Преди да се изправя пред Нацуко, си сложих черно кимоно с тъмносин пояс. Не исках да я дразня излишно с обичайното си, твърде провокативно облекло и сметнах черния цвят, който в Китай символизира морал и въздържание, за най-подходящ. Сложих си бледа пудра и дори се опитах да приглуша аленочервеното на устните си със сок от аспержи. Изобщо всичко във вида ми излъчваше скромност и смирение и Нацуко безкрайно се изненада, като ме видя. А когато й казах, че съм дошла да помоля за помощта й, се заинтригува още повече. Първоначално на лицето й се изписа злорадство, което не можа да скрие — здравата бях загазила и най-после щеше да се отърве от мен. Но когато чу, че детето е на Кавашима, глухо простена и пребледня като смъртник. Последва дълго мълчание — очевидно Нацуко трескаво обмисляше този неочакван обрат и възможните последици за нея. Доведената дъщеря, натрапницата, носеше детето на съпруга й. Усещах страха й, но Нацуко се овладя и ме попита откъде съм сигурна, че детето е на Кавашима. Спокойно отвърнах, че Прошка води точна справка на месечните ми кръвотечения и че явно Кавашима има слабост към мен, тъй като от няколко месеца ме пази изключително за себе си. Уверих я, че когато детето се роди, ще носи фамилния белег някъде по тялото си и тогава няма да има никакви съмнения кой е баща му.

Нацуко потръпна при тази мисъл и тялото й сякаш се смали на стола срещу мен. Очевидно все още беше раздвоена дали да ми помогне, или да съобщи за бременността ми на съпруга си, но колебанието й не трая дълго. Разчитах на това, че няма да понесе мисълта на света да се появи дете на Кавашима, излязло от утробата ми. Оказах се права и така за пръв и последен път в живота си Нацуко стана мой съюзник, макар и за кратко.

Двете заедно набелязахме план, който щеше да се осъществи при следващото пътуване на Кавашима до Осака. Той не беше разредил посещенията си при онази гейша и Нацуко изгаряше от ревност, че както навън, така и у дома съпругът й вече предпочиташе близостта на други жени. Голяма заблуда е, че японките гледат със снизхождение на посещенията на мъжете си при гейши. Жените са си жени навсякъде по света и не понасят да имат съперници. Нацуко може и да се беше примирила с похожденията на съпруга си извън къщи, но това, че беше пренебрегната дори и у дома, направо я убиваше.

Разбрахме се Нацуко да каже на своя лекар, че любимата й прислужница е забременяла от мъж, който не е свободен и не може да поеме отговорността за детето. Ако това бебе се родеше, момичето трябваше да напусне работа и да се обрече на глад и мизерия. Нацуко искаше да избави глупачката от тази съдба, тъй като много държеше на горкото същество и не искаше да се лиши от услугите му. Разбира се, тя не очакваше виден лекар като доктор Мура да се заеме с операцията собственоръчно, но поне би могъл да й препоръча някой съвестен младеж, за което тя щеше да му бъде безкрайно благодарна. Освен това разчиташе на неговата дискретност, тъй като ако съпругът й научеше за станалото, щеше да се разгневи и да заповяда да набият с камшик клетото момиче. Доктор Мура си позволи да отбележи, че според него прислужницата й заслужава точно това, след като се е държала като улична кучка, но се възхищавал на благородството и на жалостивото сърце на Нацуко. Той препоръча да се обърнем към един млад, наскоро завършил лекар от предградията и увери Нацуко, че може да бъде спокойна — никой нямаше да научи за целта на посещението й.

Няколко часа след заминаването на Кавашима Прошка окачи на вратата изсушено морско конче — амулет за предпазване от злото. После запали тамян за прочистване на въздуха и ме накара да изпия чаша силен черен чай. Когато докторът, който не пожела да си каже името, се появи, с учудване забелязах, че изобщо не беше млад, а и не приличаше на жител на предградията. Щом се наведе над мен, усетих зловонния му дъх и ме лъхна мирис на пот и нечистотия. Стори ми се странно за човек с неговия статус, защото японците по принцип са чистоплътна раса и дори при най-сурови условия на живот държат на личната си хигиена. Приех за лош знак това, че не си изми ръцете, преди да започне, въпреки че Прошка беше приготвила леген с гореща вода и чисти кърпи. В същото време още с влизането си запали от евтините местни цигари и си поиска саке, което изгълта набързо.

За да отклони вниманието ми от парещата болка, Прошка не спираше да ми говори — рецитираше ми любимите ми стихове и ми припомняше случки от детството. Бях захапала една възглавница, за да не огласят писъците ми цялата къща, и точно когато чувствах, че няма да издържа и минута повече, всичко свърши. Неизвестният доктор този път си изплакна ръцете и излезе от стаята, без да каже и дума.

През следващите дни изгарях от треска и имах обилно кръвотечение, като не спирах да изхвърлям съсиреци. Бях получила инфекция и цяла седмица не бях на себе си. Мятах се или изпадах в унес и само два пъти за кратко дойдох в съзнание. Спомням си, че първия път небето беше сиво, а втория — бледозлатисто от последните отблясъци на залеза и някъде високо кръжеше ято гарвани.

Лекарят намина веднъж да ме види и ме увери, че до десетина дни ще съм на крака. После ме уведоми, че заради прекараната инфекция ще остана стерилна. Каза го без капка угризение, сякаш благодарение на неговата некадърност бях получила неочакван бонус.

Никога нямаше да имам деца. Нацуко не можа да скрие задоволството си от тази новина. Колкото до мен, аз трябваше да свикна с безпощадната истина, че никога няма да бъда майка — никога нямаше да водя задушевен разговор с дъщеря си, нито да усетя подкрепата на синовно рамо. Никога преди не бях копняла за това, още не, но мисълта, че завинаги ще бъда лишена от трепетите на майчинството, ми се струваше злокобна.

Нацуко ме остави да платя на доктора от джоба си — за нея случаят беше приключил възможно най-благоприятно. Прошка, напротив, беше безутешна и непрекъснато се суетеше около мен и ме подхранваше с някакви бульони. Тя ми каза утешително, че с всяка рана съпротивителните ни сили се повишават и черупката ни все повече заяква. С течение на времето се възстанових от аборта — поне видимо, а за дългосрочните последици се опитвах да не мисля. Но над сънищата си нямах власт и започнах да се страхувам от мига, в който заспивах и един и същ кошмар ме преследваше отново и отново. В този сън се виждах отстрани как се оглеждам в някакво старо огледало, по което се стичаше вода. Бях заобиколена от хора, но в огледалото се виждаше единствено собственото ми отражение — знаех, че това съм аз, но в същото време от другата страна ме гледаше някаква непозната, от която ме побиваха тръпки.

Същата седмица, докато лежах и се съвземах след аборта, Токио беше разтърсен от земетресение, което разлюля земята с такава сила, че когато всичко свърши, нямаше семейство, което да не познава някой, станал жертва. Извадихме късмет, че домът ни се намираше недалеч от търговския център — тази част на града, която беше най-слабо засегната от опустошителното бедствие. Но снабдяването ни с газ беше прекъснато и се върнахме към свещите и дървените въглища. Харесвах меката, мистериозна светлина, която свещите разпръскваха — тя ми напомняше за родния дом в Китай и за ранното ми детство, когато, сгушена в леглото на майка ми, я гледах как разресва дългата си гарвановочерна коса.

Нацуко вярваше, че златните рибки в езерцето са ни спасили от гнева на боговете. Те бяха необичайно ярки и според нея носеха късмет. „Но за съжаление, тъжно добавяше тя, Токио никога няма да бъде красив както преди.“

Долавях в думите й повече от носталгия. Знаех какво изпитва Нацуко, докато се опитваше да скрие сълзите в красивите си черни очи. Тя се бореше с обхваналото я чувство на безсилие, със съзнанието, че младостта ми е отлетяла, и след толкова болки и загуби щастливите години са останали безвъзвратно назад. Искаше ми се да й кажа, че не всичко е изгубено, че все още може да избира къде да насочи любовта си, че аз съм тук до нея, жадна за обич. Но за пореден път не пророних и дума и заключих сърцето си, както тя бе заключила своето.

Колко бързо се променят нещата понякога. Свикнал си с обичайния пейзаж и ето че само след минута нищо вече не е същото. Кавашима се завърна от Осака с чувството, че е попаднал в непознат град.

Токио, който познаваше, вече го нямаше. Но градът започна да се възражда като феникс от пепелта. Въздухът беше зареден с енергия и навсякъде кипеше трескаво строителство.

Беше се появило и ново, независимо поколение млади жени, готови сами да си изкарват хляба — секретарки, продавачки и фризьорки, шивачки, които копираха най-новите западни образци. Търсеха се жени, които да работят в офисите и хотелите на обновения град, и те идваха, измъкнали се от клетката на своя закостенял дом, макар и само за да се впишат в също толкова конвенционалната работна среда. Може би малко им завиждах, въпреки че, честно казано, търсех друг, по-различен вид свобода.

През зимата на 1924 г., когато бях на осемнайсет, Кавашима изпрати при мен младия офицер Ямага и аз разбрах какво значи да се влюбиш.

Кожата на Ямага беше с цвят на мед, очите му — ясни като безоблачно небе, устните му — твърди и сочни като ябълка. Той можеше да бъде както нежен, така и безмилостно арогантен и не беше лесно да му се угоди. На моменти будеше страх у мен, но въпреки това обичах всичко у него — тъмната непокорна коса, раздалечените предни зъби и миризмата на униформата му — горчиво-сладкия аромат на силен руски тютюн. Този мирис събужда в мен трепет и до ден-днешен. Стомахът ми се обръщаше всеки път, когато го видех — несравнимо с нищо усещане, сякаш едновременно и летях, и пропадах в бездънна пропаст. Обичах начина, по който произнасяше името ми — „Йоши“, и как ме притегляше към себе си, за да ме целуне. Докосването му ме изгаряше и ме помиташе като ураган. Чувствах се безпомощна, изгубила почва под краката си.

За пръв път в живота си обичах някого повече от себе си и това усещане, едновременно тревожно и опияняващо, караше кръвта ми да пее. Не можех нито да ям, нито да спя и ако все пак сънят ме обореше, сънувах Ямага.

Понякога просто си лежахме един до друг по цяла нощ, говорехме си и заспивахме прегърнати. В онези мигове се чувствах обичана както никога преди и това усещане ми даваше сигурност. Ямага никога не ми носеше подаръци и често минаваха седмици от едно негово посещение до друго, но аз знаех, че рано или късно ще дойде. Не го упреквах за дългите отсъствия — кариерата на военен изисква отдаденост и бях убедена, че той ще стигне далеч. Двамата много си приличахме и не се съмнявах, че и неговите чувства са също толкова силни, колкото и моите.

Помолих Кавашима да не ми праща други мъже, освен Ямага. Той се съгласи, свивайки рамене, и подхвърли, че скоро и бездруго ще се отегча от младия офицер. Равнодушието му ме засегна — въпреки че не желаех друг, освен Ямага, понякога ми липсваше яростната, почти животинска страст на Кавашима и се учудих, че той така лесно е готов да се откаже от мен.

Посещенията на Ямага за мен винаги бяха като празник. Той обикновено оставаше през цялата нощ — имахме достатъчно време да хапнем, да се изкъпем заедно и да си поговорим за всичко. Всеки от нас вече знаеше живота на другия и двамата дружно се присмивахме на останалия свят. Правехме любов и се гощавахме с лакомствата, приготвени от Прошка. Понякога играехме покер или се дуелирахме доста рисковано. Ямага обичаше победата и се стремеше да побеждава на всяка цена — още нещо, по което си приличахме.

Почти не мигвах през онези нощи — не исках да ги пропилявам в сън. Гледах Ямага, докато спеше, слушах равномерното му дишане и се чувствах преизпълнена. Понякога не можех да се удържа и го събуждах с целувки, а докато правехме любов, неведнъж ми се е случвало да заплача — с никой мъж не бях изпитвала нищо подобно.

Като че ли боговете най-после ми се бяха усмихнали благосклонно и ми бяха изпратили най-прекрасния и храбър мъж. Няма нищо по-съвършено от японски воин в разцвета на силите си. А аз бях надарена с необикновена красота и имах зестра на принцеса — следователно бях достойна за този удивителен мъж. Вече не се страхувах да изгубя свободата си — копнеех да бъда с него и вярвах, че съюзът ни е благословен от боговете. Двамата бяхме лика-прилика и едва ли бих могла да намеря по-подходящ съпруг. Реших да му разкрия чувствата си и да му предложа да поиска ръката ми от Кавашима. А след като вторият ми баща сам го беше изпратил при мен, не вярвах да има нещо против брака ни.

В деня, в който направих предложение на Ямага, се събудих призори. Слугите вече шетаха из къщата — чувах стъпките и приглушените им гласове. Самотен ястреб прорязваше изсветлялото, едва-едва розовеещо небе в прозореца ми. Беше студено и въздухът миришеше на зима. Имах предчувствието, че точно днес Ямага ще дойде, и въпреки че до вечерта имаше още време, бях обзета от трескав копнеж. Прошка ми поднесе за закуска сливи, потопени в мед, и купичка златен чай. Чувствах се твърде неспокойна, за да сложа нещо в устата си, но изпих чая и изпуших две турски цигари. За да си намеря някакво занимание, отидох до пазара, но бях като замаяна и вместо розово масло за стаята си купих масло от нероли, чийто мирис е твърде остър и натрапчив. Часовете се точеха мъчително бавно и до вечерта копнежът ми премина в остра, почти физическа болка.

Малко преди да се смрачи, започнах да се обличам за срещата. Избрах наситеносиньо копринено кимоно, с бродирани по краищата макове и цъфнали детелини. Положих изключителни грижи за външния си вид — изтърках кожата си с пемза и освежих дъха си с отвара от женско биле. Намазах тялото си с масло от хризантеми и си сложих черната перла на Нацуко. Най-после Ямага се появи на прага, като изтръскваше снега от раменете си. Ръцете му бяха премръзнали. Изпратих Прошка да донесе грейката, а аз му налях малко саке, за да се сгрее и отвътре.

Бяхме зажаднели един за друг и първия път го направихме страстно и бързо — после, останали без дъх, се посмяхме на нетърпението си. Взехме си гореща вана — Ямага ме насапуниса, а после ме притегли към себе си и аз го възседнах. Обвих крака около него и Ямага простена от удоволствие. Двамата си пасвахме идеално — също като двете дървени фигурки, които старият Тешима ми беше подарил преди време.

Сексът с Ямага не можеше да се сравни с нищо, което бях изпитвала досега. Вплетените ни ръце, езиците ни, които жадно се търсеха… усещането беше неописуемо. Чувствах се преизпълнена — нещо ново за мен, защото обикновено след контакт с мъж вече се оглеждах за следващия, който да запълни празнотата в мен. Изобщо не се съмнявах, че и Ямага би се радвал да свърже живота си с мен — знаех го от начина, по който изричаше името ми, а и неведнъж ми беше казвал, че на света няма друга като мен.

Спомням си, че вечеряхме пиле с чушки и отбелязахме колко ни се услажда всичко, след като сме правили любов. Предложих на Ямага солени бадеми, каквито знаех, че обича, и изпушихме заедно една от моите цигари. Той винаги се смееше, като ме видеше да пуша, и казваше, че жена с цигара изглежда толкова странно, колкото и маймуна, която се учи да плува.

Мина ми през ум да му споделя за аборта и за загубата си, но се отказах — не ми се искаше да помрачавам тези мигове на блаженство. Вместо това се опитах да си внуша, че и лекарите понякога грешат и че женският организъм притежава забележителни възстановителни сили, така че всъщност нищо не се знаеше. И както никога помолих боговете за късмет — надявах се всичко лошо да е останало зад гърба ми и да успея да го забравя, все едно никога не е било.

През онази нощ, докато лежахме един до друг, споделих с Ямага плановете за бъдещето си. Казах му, че трябва да отиде при Кавашима и официално да поиска ръката ми. Не виждах никакви пречки за щастието ни — дори се пошегувах, че като в приказките принцесата ще се ожени за храбрия герой.

Тялото на Ямага изведнъж се стегна, той се отдръпна от мен и стана от леглото. Настъпи неловко мълчание, прекъснато от краткия му, нервен смях.

— Йоши, лъжеш се, ако си мислиш, че Кавашима би одобрил този брак. Няма смисъл дори да го питам.

— Не виждам защо да не го одобри! — извиках. — Не мога да остана тук завинаги, нали така? Все ще трябва да ми намери съпруг, а кой е по-подходящ от теб? Той ти се възхищава и цени приятелството ти. Защо изобщо щеше да те праща при мен?

Ямага не само се беше отдалечил от мен, но и държеше ръцете си пред себе си като на изпит.

— Аз не те обичам, Йошико — каза той, без да трепне. — Дори и така да беше, нямаше да мога да се оженя за теб. Ти си истинска прелест и не съм преставал да те желая, но си прекалено разкрепостена, за да бъдеш моя съпруга. Известна си в цял Токио със свободното си поведение и да се оженя за теб би означавало да посрамя семейството си. За нищо на света не бих причинил на родителите си това. Отнасям се сериозно към отговорностите си и възнамерявам да се оженя за почтена жена.

Замръзнах, като чух тези думи. Сигурно съм пребледняла, защото усещах кожата си изтъняла, почти прозрачна. Виждаше ли Ямага как сърцето ми се облива с кръв, как се разпадам пред очите му? Не му ли беше жал за мен? Беше ми казал, че не ме обича, и в този миг пейзажът на живота ми изведнъж се промени като сринатото почти до основи от земетресението Токио. Бях му разкрила душата си, а той ме беше отблъснал. Искаше покорна жена, която смирено да се подчинява на волята му.

— Но аз съм дъщеря на Кавашима — успях да кажа през сълзи. — Как така ще посрамя фамилията ти?

Ямага поклати глава.

— Кавашима не се е отнесъл с теб като баща. Явно плановете му за теб са били други…

Знаех, че това е самата истина, и все пак бях толкова различна от дъщерите на Кавашима, че не бих си пожелала съдбата им — безропотното им подчинение, безсилието им… Заявих това на Ямага, но той мрачно се усмихна.

— Не подценявай силата на порядъчните жени, Йошико. Знаеш ли колко жени в Токио те презират, задето мъжете им идват при теб? За тях ти не си нищо друго, освен гейша, макар и да произхождаш от знатен род. С поведението си ти петниш името си и позориш дома на Нацуко. С такава репутация никога не биха те приели в доброто общество.

Свлякох се на пода като парцалена кукла. Само допреди минути бях на седмото небе, а ето че сега в един миг осъзнах колко тънка граница отделя щастието от тъмната бездна на нещастието. Цялата болка, натрупана в мен, се отприщи и аз избухнах в ридания. Преживявах отново не само това, че Ямага ме беше отхвърлил, но и раздялата с майка ми, както и това, че баща ми така хладнокръвно се беше отказал от мен. Бях предпочела да вярвам, че съм свободна от всички сковаващи условности на обществото, но сега ме връхлетя прозрението, че всъщност съм тяхна жертва. Раните, чиито белези отдавна би трябвало да са зараснали, сега се разтвориха, сякаш в тях бяха посипали сол, и вече знаех, че докато съм жива, никога няма да се съвзема от тази болка. Никога досега не се бях притеснявала от факта, че не ме представят на гостите и техните дъщери. Не се чувствах пренебрегната, а по-скоро изпитвах облекчение, съзнавайки, че и без това съм твърде различна от скромните, плахи момичета, с които дори нямаше за какво да си говоря. Ситуацията ме устройваше, но сега думите на Ямага ме зашлевиха като плесница и изведнъж осъзнах истинската причина за изолацията си — считаха ме за недостойна за компанията на останалите момичета, порочно създание, отпратено в най-отдалеченото крило на къщата, за да не сее зараза.

Нетърпелив да си тръгне, Ямага се облече набързо.

— Виж, Йоши — в тона му се долавяше съжаление и това ме довърши, — ще ти кажа нещо, което би трябвало да научиш от Кавашима. Ти вече си обещана за жена на монголския принц Ганджурджав. Той знае за знатния ти произход, но не и за репутацията ти и това за теб би могло да бъде чудесна възможност да сложиш кръст на миналото и да продължиш напред. Всичко е уговорено още преди месеци. Ти си силна и разсъдлива жена и би трябвало да осъзнаваш предимствата на този брак.

— Ами любовта? — глухо попитах.

— Любовта ли? Какво общо има тя с това? Няма смисъл да я намесваме. Животът има други, по-сериозни цели. Не бива да слушаш бушуващата кръв, а разума си, Йоши. — С тези думи той вдигна шапката си и тръгна към вратата. — Казвам ти го за твое добро — приеми съдбата си и се опитай да станеш порядъчна съпруга. Желая ти късмет. И не забравяй, че в края на деня жената е само жена, това е истината.

Ямага не беше прав. Най-лесното е да се примириш със съдбата си. Така постъпват страхливците. Дори сега, смъртно ранена, съзнавах, че не искам да бъда една от тях. Не бях забравила думите на майка си, които Прошка не спираше да ми повтаря: „Бурята закалява дърветата.“ Но в този миг те не можеха да ми донесат утеха. Никога не се бях стремила към нещо или към някого с цялото си сърце, преди да срещна Ямага, и съвсем бях забравила дадената преди време клетва да не обичам никого повече от себе си, за да не страдам после. Ето че сега плащах цената за неблагоразумието си.

Трябваше да сложа кръст на този ден, да го заровя на дъното на паметта си и да продължа напред. От сега нататък събитията в живота ми щяха да се делят на „преди“ и „след“ Ямага. За мен той си остана единственият мъж, към когото бях изпитала изпепеляваща, опустошителна любов. Раната, която ми нанесе, така и не заздравя напълно и понякога съвсем без повод, в някой от онези мрачни дни, които наричах „моите малки смърти“, започваше мъчително да пулсира. И все пак не съжалявах за преживяното с него. Добре е да изпиташ истинската любов поне веднъж в живота.

В желанието си да облекчи болката ми, Прошка ми донесе лула с опиум, но аз отказах. Когато излезех от сладкото опиянение, болката щеше да бъде още по-непоносима. Лежах притихнала, без да помръдвам — имах чувството, че мога да се разпадна на хиляди късчета. През тези дълги часове Прошка остана свита на пода до леглото ми и изплака сълзите, които аз не можех да пролея.

Би трябвало да оближа раните си и да се опитам да се променя, но имаше ли смисъл да го правя? Съзнавах, че апетитът ми към секса е твърде голям и да започна да се държа като непорочна девица би било твърде голямо насилие над моята същност. Лицемерието е чуждо на природата ми, а и ми се струваше противоестествено да се преструвам. Все едно ястребът да започне да се държи като гълъб. Можеха да мислят за мен каквото си щат, можеха да ме упрекват за безсрамието ми, но аз бях тази, която бях, и не можех да бъда никоя друга. Съзнавам, че ако бях от породата на смирените и хрисими жени като Нацуко, Кавашима може би щеше да се отнесе с мен другояче, но подобна трансформация би била свръх силите ми. Никога не съм вярвала, че характерът подлежи на промяна. Виж, съдбата е друго нещо. Не споделям типичния за китайците фатализъм. Според мен всичко е в твои ръце. Затова си дадох клетва никога повече да не се поддавам на чувствата си. Никой мъж нямаше да получи онази безрезервна любов, която изпитвах към Ямага. Не беше изключено да се влюбя отново, но всичко щеше да бъде различно. Никога вече нямаше да платя такава висока цена.

Няколко седмици по-късно Нацуко ми съобщи с огромно задоволство, че Ямага се е сгодил за едно момиче със знатно потекло. Това момиче било изключителна красавица, сравнявано по хубост с легендарната Съ Ши. За нея се твърдеше, че била толкова крехка и деликатна, че можела да танцува върху листенцата на лотос. Според Нацуко една гадателка била предрекла, че съпругата на Ямага ще го дари с много синове и ще накара сърцето му да пее.

Не исках Нацуко да забележи каква болка са ми причинили думите й, но тя го усети инстинктивно, както животно по време на битка усеща слабостта на противника. Оставих я да изживее своя триумф. Горката Нацуко — заслугата за страданието ми дори не беше нейна и все пак тя изпитваше такова злорадство… Разбрах, че има два типа жени такива като Нацуко и избраницата на Ямага, които предпочитат да живеят безопасно под крилото на някого, и други — като мен, които избират свободата и приключението, независимо на каква цена. Всичко бих направила за любовта на Ямага, но той ми даде да разбера, че не съм мечтаната от него съпруга. Колкото и да ми беше мъчно, не можех да променя обстоятелствата, формирали характера ми, и беше излишно да съжалявам, че съм такава, каквато съм, а не някоя друга.

Нужно ми беше известно време, за да дойда на себе си. Когато се съвзех, отново примамих Кавашима в леглото си. Извадих наяве изкусителката и момчето в себе си и го оставих да ме обладае стръвно, ненаситно. Тялото ми отново беше покрито със синини и белези, но болката не ми донесе желаната забрава. Онази, другата болка все още тлееше вътре в мен.

Кавашима така и не споменаваше нищо за сватбата ми с оня монголски принц, която била уредена според Ямага, и аз започнах да вярвам, че ще ми се размине. Но скоро чух жените в къщата да шушукат и реших да си изясня този въпрос веднъж завинаги. Отидох при Кавашима и директно го попитах дали наистина съм обещана за жена на принц Ганджурджав. Той потвърди и каза, че трябвало да съм доволна, защото ми бил намерил възможно най-добрия кандидат.

Побеснях при мисълта, че са ме предложили на един непознат като стока, достойна за вниманието му — все едно бях чувал първокачествен ориз. Но не успях да убедя Кавашима да развали уговорката с монголците и да ме остави в дома си. Горещите ми молби само го разгневиха. Той ми нареди да замълча и ме предупреди, че няма да търпи неподчинение.

— Мой дълг беше да ти намеря съпруг, Йошико. Не проявявай неблагодарност, като оспорваш избора ми. Няма да ме разубедиш, не си го и помисляй.

Разпореждаше се със съдбата ми също както беше направил собственият ми баща преди време. И сега, както и тогава, беше безпредметно да споря. Макар и вече да не бях дете, бях жена и желанията ми бяха без значение.

— След два месеца, в края на зимата, ще заминеш при Ганджурджав.

Всичко вече беше решено.

— Сама ще се увериш какъв късмет си извадила — добави Кавашима. — Но до пролетта има още време, което можем да оползотворим по най-добрия начин, нали така?

Нацуко беше много доволна от съпруга, който Кавашима ми беше избрал. Разбира се, не би пожелала подобен брак за никоя от дъщерите си, но това, че аз щях да замина надалеч, само я радваше. Интересно, кого ли щеше да вини за лошия късмет, когато ме нямаше.

Прошка вече беше доста остаряла и нямаше да издържи пътуването до Монголия, но не искаше да се върне в Китай. Беше чула, че там цари безвластие, а бедните мрат от глад по улиците като мухи.

— Отдавна съм изгубила връзка със семейството си и твърде дълго съм живяла в Япония, малка господарке…

Тя щеше много да ми липсва, но не настоях да дойде с мен — заслужаваше спокойни старини. Помолих Нацуко Прошка да остане в къщата като прислужница — така тя щеше да има сигурна прехрана и покрив над главата си. Докато беше при мен, Прошка беше успяла да посъбере малко пари, което щеше да й позволи от време на време да си купува опиум и разни други дребни удоволствия.

Нацуко ме изслуша учтиво с безизразно лице и попита:

— Защо да изпълня молбата ти, Йошико?

— А защо не? Моля те за нещо толкова малко. Да проявиш милост към една бедна слугиня като истинска благородна господарка.

Тя се усмихна хладно.

— Странно, че точно ти говориш за благородство, Йошико. Мислех, че това чувство не ти е познато… Ще изпълня молбата ти, за да видиш, че не тая лоши чувства към теб. Но, разбира се, всичко си има цена.

— Кажи ми каква е твоята цена, Нацуко.

— Върни ми черната перла.

Свалих огърлицата от врата си и й я връчих без всякакво колебание. Тя не ми благодари, но ми се стори, че долових едва чута въздишка на облекчение, докато слагаше на врата си искрящото черно бижу, още топло от кожата ми. Забелязах със задоволство, че не й отиваше. Бледата й кожа беше изгубила свежестта си с времето. Но главната ми утеха беше, че осигурих на Прошка спокойни старини. Години по-късно в Шанхай си купих подобно бижу. Перлата беше дори с още по-високо качество, но нямаше история и за разлика от огърлицата на Нацуко, не означаваше нищо за мен.

Пролетта пристигна победоносно, с ослепително сини небеса и изобилие от цъфтящи в розово и бяло дръвчета в градината. И точно когато всичко се пробуди за живот, а въздухът се изпълни с аромати, природата, капризна като боговете, изпрати отново студ и сняг.

Като гледаше попарените цветове на дръвчетата, Нацуко мрачно каза, че тази година реколтата ще е слаба и разходите за домакинството ще скочат. Беше практична до стиснатост и тази нейна черта ме дразнеше и изпълваше с недоумение. Щом имаш пари, какъв е проблемът? Защо да не ги харчиш? Нали са за това? Няма да ги отнесем със себе си в отвъдното.

Две седмици преди заминаването ми старият Тешима поиска да ме види. Каза, че ще му липсвам и че съжалява, задето поради напредналата си възраст няма да може да дойде на сватбата. Гледаше ме със сълзящи очи и ме нарече Сацуко (това беше името на покойната му дъщеря). Казах си, че разсъдъкът му съвсем се е замъглил и е започнал да смесва лица и събития. Знаех, че Сацуко е починала от хранително отравяне в годината, преди Кавашима да се роди, и му го припомних. Той поклати глава и продължи, все едно не ме беше чул:

— Бъди добро момиче, Сацуко, и окажи на съпруга си честта да го дариш с много синове…

Слушах как ме поучава вдетиненият старец, застанал пред мен само по халат, и си спомнях как отрано ме беше „подготвил“ за съпружеските ми задължения. Той протегна костеливата си ръка и опипа гърдите ми, като затвори очи и въздъхна. Този безцеремонен, собственически жест ме разгневи. Потръпнах от допира на сбръчкания старец и изсъсках в лицето му:

— Ти ли ми говориш за чест и добродетели? Само човек без капка чест би съблазнил собствената си внучка!

Той ми обърна гръб и отиде да нахрани славея, който подскачаше в един кафез в ъгъла на стаята.

— Сацуко е ястреб, идва да те изяде… — пропя старецът, като пъхна пръсти в клетката. Птицата запърха неспокойно, като го гледаше с помръкнали от дългото пленничество очи.

След малко в стаята влязоха двете селски момичета, собственост на Тешима още от деня на раждането си. Те носеха купички с ориз и супа. Едната започна да го храни, а другата бършеше с кърпа брадата му.

Нямаше какво да търся тук, а и старецът като че ли беше забравил за присъствието ми. Но когато си тръгвах, го чух да изрича китайското ми име.

— Източна перла — презрително процеди той, — ти не си плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, глупаво момиче. Само кръвните връзки имат значение.

Тогава си казах, че макар и да не исках да заминавам за Монголия, поне нямаше да съжалявам да оставя зад гърба си тази къща, която изсмукваше живота на жените. Нямаше да се превърна в сянка като Нацуко, която прекарваше дните си в самота и семейството й сякаш не я забелязваше. Дори ми беше малко жал за нея. Мъжете бяха друго нещо. Кавашима и синовете му бяха пълновластните господари на дома и можеха да вземат с пълни шепи от живота. Старият Тешима имаше двете момичета, чийто живот му принадлежеше, и те изпълняваха всичките му прищевки. А аз… аз не се вписвах в този дом и след броени дни щях да си тръгна от тук. Нямаше да ми е мъчно за Кавашима. Благодарна му бях единствено за японското гражданство, с което се бях сдобила и с което така се гордеех. Не можех да знам, че след години, когато беше въпрос на живот или смърт, той щеше да ми отнеме дори и това.

Нацуко рядко виждаше омъжените си дъщери и дори неомъжената Итани, онази с белега на лицето, беше изпратена от баща си чак в Осака, където семейството също имаше къща. Откъсната от дъщерите си, Нацуко страдаше дълбоко. Скоро единствената й компания щеше да бъде разглезената Таеко, която щеше да се омъжи за Хидео през лятото, когато цъфнат анемониите. Говореше се, че красивата Таеко е капризна и с лош нрав, дори често биела слугите си.

Знаех, че призракът на Шимако винаги ще следва Нацуко в сенките на смълчаната къща, но животът е много самотен само с мъртвата ти сестра за компания. Ичио, омъжена за богат индустриалец, който можеше да й бъде баща, ми каза, че Нацуко не одобрявала датата, избрана за сватбата на Хидео. Притеснявало я това, че била твърде близо до фестивала на мъртвите. Желаех на Нацуко много внуци, които да развеселят дните й. Макар и неведнъж да беше вгорчавала живота ми, не таях злоба към нея. В края на краищата и аз не бях ангел. А не си струва да прахосваш енергията си и да желаеш нещастието на хора, които и бездруго не са извадили късмет. Изпитвах към Нацуко необяснима симпатия въпреки всичките ни противоречия и дрязги. (И слава богу, защото омразата те разяжда отвътре.) Ако някой от този дом щеше да ми липсва, това беше тя, с нейната сдържана усмивка и с всеотдайността, с която поддържаше дома си изряден.

Последната нощ под покрива на Кавашима сънувах странен сън. Изпитвах спешна нужда да се облекча, а от всяко гърне или дупка в къщата изпълзяваха змии. Тичах нагоре-надолу отчаяна, докато най-после се събудих изтормозена, обляна в пот. Така и не можах да заспя отново. Гледах как навън се развиделяваше и си мислех, че никога повече няма да посрещна зората в леглото, в което бяхме лежали прегърнати с Ямага, нито да слушам как проскърцват дъските в коридора, когато Прошка ми носи закуската.

За пръв път се запитах що за човек беше Ганджурджав — този, за когото щях да се омъжа. Той ми беше изпратил свой портрет в ярки багри, на който седеше, облечен в официален тъмносин костюм и с кожена шапка на главата. На писалището до него беше нарисуван часовник, символ на отлитащото време, мистериозно застинал в един от часовете на денонощието. За фон художникът беше избрал кървавочервени анемонии, които сякаш израстваха от раменете на Ганджурджав. Не бях оптимистично настроена относно този брак. Ако характерът на бъдещия ми съпруг отговаряше на неговата външност, то с него ме очакваше твърде спокоен, убийствено спокоен живот. Какво ли очакваше от мен този мъж? Предполагам, че се надяваше съдбата да го събере с някоя покорна и кротка хубавица.

Прошка ми разказа, че веднъж е срещнала един монголец край стените на Забранения град. Миришел на конска урина и кобилешко мляко. Кожата му била суха като пергамент, зъбите му сиви, а изражението — сурово. За мое утешение тя добави, че мъжът по всяка вероятност не е бил принц, така че можех да се надявам на нещо по-добро.

Онази сутрин, последната в дома на Кавашима, Прошка ми донесе сепия с чесън за закуска и ми даде да си пийна глътка вино, за да се сгрее кръвта ми, тъй като щеше да ме брули студеният северен вятър. Тя беше искрено загрижена за мен и й беше мъчно, че ще се разделим, но в същото време донякъде изпитваше облекчение. В тази напреднала възраст без мен животът й щеше да бъде далеч по-спокоен. Помолих я да ме прегърне силно и й казах да си спомня за мен само ако това не я натъжава.

— В края на краищата — добавих — паметта ни е дадена за оцеляване, така че, Прошка, спомняй си само онова, което ти дава сили.

— Така ще бъде, малка господарке — кимна тя. — Знаеш, че винаги съм те слушала.

Въпреки че при раздялата с родната ми майка бях проляла много сълзи, сега не ми се струваше редно да плача. Дошло беше времето да се разделя с Прошка и всяка от нас да поеме по пътя си. Промяната е част от живота и добре, че е така. От Прошка бях получила много ценни уроци — включително и този, че ако се постараеш, можеш да обикнеш някого, какъвто и да е той. Самата тя беше пример за това — беше успяла да се привърже към мен въпреки тежкия ми нрав и недостатъците ми. Не вярвах да я видя отново. Не съм суеверна като Нацуко, но някакъв вътрешен глас ми казваше, че това е последната ни среща.

От всички в къщата бях научила по нещо. От Кавашима — това, че силата не служи за нищо, ако не я използваш, и че винаги трябва да разполагаш с разменна монета. От Тешима научих, че е добре да се грижиш преди всичко за себе си, а от Нацуко — че добродетелността нищо не ти гарантира. От Шимако бях разбрала, че е възможно в теб да живее някой друг и че светът на фантазиите ни притежава голяма власт над нас.

Въпреки че времето се оправяше, Нацуко лежеше, повалена от някакъв вирус. Тя беше с крехко здраве и често получаваше пристъпи на бери-бери^[1], заради които доктор Мура й инжектираше витамини. Този път обаче беше хванала грип. Това щеше да й попречи да присъства на сватбата ми, което всъщност беше добре дошло за нея.

Когато дойде време да тръгвам, тя се сбогува с мен по обичайния си учтив и хладен начин.

— Бих искала да ти пожелая успешен брак, Йошико, но съзнавам, че това би бил прекален оптимизъм, тъй като си родена в годината на Тигъра. Вие сте ловци и никога не сте доволни, никога не спирате да ловувате.

Тя отпусна глава на възглавницата, а аз не се сдържах и за последно кръстосах шпаги с нея и отвърнах на удара.

— Зависи — казах. — Гейшата на съпруга ти също е родена в годината на Тигъра, а изглежда доста удовлетворена от живота.

Нацуко мрачно се усмихна.

— В Осака е друго — там годината на Овцата не носи късмет.

Стаите ми в западното крило, изпразнени от всичките ми вещи, изглеждаха мрачни и опустели. Едва сега забелязах, че голите стени са напукани на места и мазилката се рони и че огледалото, в което всеки ден се оглеждах, е остаряло и с мътни петна. И все пак тук още витаеше духът на всичко случило се между тези стени. Някъде във въздуха беше стаена цялата горчивина от раздялата с Ямага и тръпката от всички бурни страсти, бушували тук. Взех чашата, от която Ямага за последно беше пил саке, и я пуснах на пода, после стъпках с крак парчетата. Нямаше да отнеса нищо, което да ми напомня за него, и все пак споменът щеше да се връща и да ме връхлита най-ненадейно, знаех го. Него бях безсилна да унищожа.

Исках да изживея живота си в крачка, да приемам онова, което ми носи всеки нов ден, без да се измъчвам от тъга по миналото или да бленувам за бъдещето. Не очаквах да бъда щастлива, а и не смятах, че съществува такова нещо като щастие в дългосрочен план. Щастието е моментно състояние, твърде интензивно, за да трае дълго. Нямаше да хвърлям сили в преследване на нещо толкова ефимерно, а щях да се оставя да ме ръководи принципът на удоволствието и да греба от живота с пълни шепи, за да знам, че поне съм живяла.