Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (10)

Шампанско и маринован джинджифил

Пристигнах в Чанчун, преименуван от японците на Хсинкин, с военен самолет за провизии. Дойхара беше уредил полета. Когато слязох по стълбичката на самолета, един млад офицер отдаде чест и ме съпроводи до военния камион, който чакаше малко по-встрани на пистата, за да ме отведе в двореца на Пу И. Беше ранно лято — такова, каквото си го спомнях от Монголия. Слънцето беше високо в небето, а по земята и по полегатите покриви на къщите все още имаше тънък слой сняг.

Хсинкин беше малък фермерски град, който сега се реконструираше от японците. Те уверяваха, че след обновлението си градът ще може да съперничи на Париж. Освен местните жители тук имаше хиляди японски емигранти, които се опитваха да устроят живота си в страната, за която се смяташе, че един ден ще изхранва цяла Япония.

Пътят от летището до резиденцията не беше дълъг. В просторното фоайе ме посрещна генерал Хаяо Тада. Знаех, че той е главният военен съветник на китайския император. Дойхара ми беше казал за него, че е умен и проницателен мъж, но за съжаление твърде запленен от живота на китайската аристокрация, за да може да се разчита на преценката му.

Той ме поздрави отривисто като свой колега офицер, въпреки че бях облечена с вълнен костюм, с лисича яка на раменете. Аз от своя страна му благодарих за оказаната чест да ме приветства лично още с пристигането ми. Генералът отвърна, че е чакал с нетърпение срещата си с принцесата, за чиято красота се носят легенди, и сега се е уверил, че репутацията ми е напълно заслужена.

Генерал Тада беше интересен мъж, който често се усмихваше — нещо нетипично за японските мъже. Оредяващата му коса беше стоманеносива, а краката му и мускулестото тяло издаваха страстния ездач. Усетих, че миришеше на същия одеколон, който използваше и Пу И, и се запитах дали императорът не му е направил подарък. Беше гладко избръснат, с квадратна челюст и дълбоко разположени очи. Скоро свикнах с навика му да си подръпва веждите и да те фиксира с поглед, което беше доста смущаващо за повечето хора, но не и за мен.

Тада ми каза, че много е слушал за мен от Дойхара, който бил повишен в чин генерал-майор и жънел големи успехи в Монголия в компанията на принц Те. Дойхара ме наричал „азиатската Катерина Велика“, което приех като комплимент.

— Радвам се да се запозная с теб, принцесо. Знам, че освен изключителна красавица си и войник за пример. Впечатлен съм от всичко, което си постигнала в Тяндзин и в Шанхай. Надявам се някой ден да ми разкажеш по-подробно за делата си.

После той се сбогува с мен, като удари чинно токове и се поклони без следа от раболепие, но толкова ниско, че едва не допря чело във върховете на ботушите ми.

— Бих искал да знаете, принцесо, колко ценя всичко китайско — каза. — Срещата с вас за пореден път ме убеди в това.

За пръв път не ме подразни, че японец намекваше за китайското ми потекло. В Тада имаше нещо обезоръжаващо — той говореше прямо, но човек не усещаше в думите му нищо оскърбително.

Той ме остави в компанията на един японец, когото ми представи като дворцовия шамбелан — човекът, който отговаряше за останалия персонал и за разходите на домакинството. Той щеше да ме разведе из двореца, който по думите на Тада познавал като петте си пръста. С плоското си лице и малки очички шамбеланът не ми направи особено приятно впечатление — изглеждаше стиснат и неискрен.

Манджурската резиденция на Пу И определено не ми хареса. Тя се помещаваше в сградата на бившето данъчно управление и имаше по-скоро вид на учреждение, отколкото на дворец. И все пак беше по-внушителна и по-подходяща за един император от занемарената и мрачна Тиха градина в Тяндзин.

В резиденцията се влизаше през някоя от четирите порти от ковано желязо. Във всеки от четирите ъгъла на сградата имаше кули бойници. Във вътрешния двор липсваше каквато и да било зеленина, но от двете страни на главния вход стояха две огромни теракотени саксии, по-високи от стражата. Дворецът се състоеше от две паралелно разположени дълги сгради с наклонени по китайски образец покриви. Двете ниски постройки с масивни тухлени стени бяха свързани като с пъпна връв посредством широк коридор, облицован с червена коприна и застлан с пурпурна пътека. В първата сграда имаше обширна приемна с огромна, отрупана с документи и най-различни книжа маса. Повечето от тях носеха императорския печат на Пу И. Стените бяха с дървена ламперия, а вратите бяха резбовани с фигури на лъвове и дракони. На приземния етаж имаше множество малки стаички, превърнати в кабинети, където работеха десетки японци — секретарки и младши офицери, очевидно натоварени със задачата да помагат на Пу И. В действителност от тях се очакваше да следят императора и да не го изпускат от очи. Те непрекъснато слухтяха и бяха готови да възпроизведат пред началството си всеки от разговорите му, включително и най-поверителните. Въпреки че самата аз работех за тайните служби, намирах поведението им за крайно унизително и отблъскващо.

На горния етаж се намираха стаите на иконома и останалите членове на персонала. Те бяха без отопление, хладни и неуютни.

Втората сграда изглеждаше малко по-приветливо, със стени, боядисани в императорско жълто — предполагам, за да се чувства Пу И като у дома си. Стаите бяха с по-широки прозорци, но пък зацапаните мрежи против насекоми затулваха светлината. Личеше си, че са положени някакви усилия стаите да бъдат обзаведени подобаващо — с лакирани мебели, ниски дивани и бродирани пана от оранжева и синя коприна. В дневната имаше камина в западен стил, а над нея висеше портрет на Пу И в позлатена рамка. Той ми напомни на портрета на Ганджурджав, който бях получила в навечерието на сватбата, може би заради това, че императорът беше изрисуван почти съвършен, много по-мъжествен и представителен, отколкото беше в действителност.

Когато нарекох сградата „императорския дворец“, шамбеланът ме поправи, като обясни, че това е „резиденцията на китайския император“, докато императорският дворец е домът на японския император. Знаех колко би се засегнала Уан Дзюн от подобно разграничение и как би се срамувала, че съпругът й, най-великият мъж в Китай, е смятан за по-низш от японския император. Въпреки че самата тя веднъж ми беше признала, че според нея от Пу И би излязъл по-добър евнух отколкото император. На което аз отговорих, че дори евнусите в Забранения град си тежат на мястото и едва ли биха се сменили с императора.

За мен бяха определени две малки стаи с прилежаща баня. В банята имаше тясна метална вана, но не и течаща вода, нито пък тоалетна. На стената имаше дървена етажерка, а на пода — медно ведро, с което, предполагам, слугите пълнеха ваната. В спалнята подът беше застлан с кадифено меки китайски килими с макове. Под леглото стояха две порцеланови нощни гърнета. Във втората стая имаше писалище, нисък диван и черни възглавнички на пода. Завесите също бяха черни, памучни, подплатени с филц. Сториха ми се грозни, но си казах, че поне ще спират течението. Зарадвах се, че стаите ми имаха камини. Уан Дзюн ми беше оставила бележка, че много се радва, че съм пристигнала, и ще намине преди вечеря, за да си поприказваме само двете.

Тя се появи, следвана по петите от малките кученца пекинези, които обожаваше. Стъписах се, като видях колко зле изглеждаше. В Тяндзин тя беше слаба като вейка, но сега приличаше на скелет. Тъмната и коса беше загубила блясъка си и тя я носеше строго опъната назад и сплетена на тънки плитчици. Беше се отказала от силния грим и прозрачно бледата и кожа издаваше пристрастяването й към опиума. Въпреки нездравия й вид и факта, че трепереше неконтролируемо, за мен тя си оставаше все така красива. Очаквах да я видя облечена в дрехи по западна мода, но за моя изненада тя беше с китайска роба от изумруденозелена коприна с висока яка и илици от златен сатен. Дългите нефритени обеци елегантно се полюшваха над раменете й, а на един от пръстите й имаше златен пръстен с огромна перла. Точно такава виждах майка си в спомените си и за миг чак затаих дъх.

— Ваше величество! — поздравих я с поклон.

Тя се усмихна и каза:

— Радвам се да те видя, Източна перла. Нека като истински дъщери на Китай двете спазваме всички условности, които ще ни позволят да се чувстваме като у дома си, когато един ден се завърнем в Двореца на Върховната хармония, където е мястото ни.

Знаех, че Уан Дзюн винаги се изразява приповдигнато, когато заговори на тази тема. Тя сякаш изпадаше в транс и използваше архаични изрази, а интонацията й ставаше някак неестествена, като на актриса, която репетира ролята на кралска особа. Затова пък през останалото време тя беше остроумни и забавна събеседничка, чаровна и обезоръжаващо естествена.

Личеше си, че наистина се радва да ме види, макар и очите й да не се усмихваха. Каза ми, че съм все така красива, и ме помоли да я извиня за болнавия вид, който според нея се дължал на замърсения въздух в Чанчун.

— Ти си истинска късметлийка, Източна перла, с тази красива кожа! Предполагам, че си я наследила от майка си, която се славеше с красотата си.

Благодарих й за комплимента и я попитах как живее в Хсинкин, който тя продължаваше да нарича „Чанчун“. Тя отвърна, че се е поболяла от копнеж да се завърне в Пекин, където й е мястото. После снижи глас и ми довери, че мрази Манджурия и всичко, свързано с нея. Това била сурова, негостоприемна земя, населена с войници и селяци.

— Можеш ли да си представиш — гнусливо сви устни тя, — тук дори има плъхове. Само японците могат да нарекат подобна неугледна сграда „императорски дворец“. Тук дори не можеш да се изгубиш, защото стаите се броят на пръсти.

Наистина в сравнение с двореца в Пекин, разклонен като лабиринт и с многобройни вътрешни дворове, манджурският дом на Уан Дзюн беше жалка гледка. Приятелката ми твърдеше, че дворецът в Забранения град има поне петдесет входа и всяка седмица можеш да посещаваш различен храм, да се разхождаш по мостовете над езерца, осеяни с лилии, или да пиеш чай в императорската чайна, докато гледаш турнирите по стрелба.

Имах чувството, че тя съвсем беше загубила връзка с реалността. Упорито отказваше да приеме бившето данъчно за свой дом и все ми говореше как рано или късно отново ще бъде съпругата на великия император от династията Цин. Желанието й да се завърне в двореца беше толкова силно, че надмогваше дори вродения й песимизъм. Разбирах този копнеж по дома, но у Уан Дзюн той беше взел застрашителни размери и помрачаваше разсъдъка й, а тялото й крееше. Въпреки неприязънта си към японците тя все още вярваше, че тяхната цел е да върнат нея и Пу И на трона в Пекин. Сподели ми, че тази вяра я крепи и я възпира да не посегне на себе си.

След като ми разказа набързо за кошмара на последните месеци и за чудовищната си самота, двете седнахме на възглавнички на пода и продължихме да си бъбрим, наобиколени от малките пекинези, които не се отделяха от нея. Показах й бижутата си и новата си копринена нощница с френска дантела, която си бях купила малко преди раздялата си с Джак. Така и не бях успяла да я облека. Уан Дзюн беше очарована като малко момиченце, на което са разрешили да порови в будоара на майка си. Забавно и затрогващо беше да видя как искряха очите й, сякаш изведнъж се беше събудила от летаргията. През онзи следобед изпушихме много цигари, пресушихме бутилка шампанско и отворихме втора. Подарих на Уан Дзюн копринената нощница, а тя ми каза, че един ден, когато й отида на гости в Пекин, ще си избера за спомен каквото си харесам от нещата й.

Наистина ли вярваше, че в императорския дворец всичко още си стои непокътнато, както го е оставила, и дрехите й са по местата си, а скъпоценностите й недокоснати? Възможно ли беше никой да не е смутил покоя на дома, от който двамата с Пу И отдавна бяха прокудени? Кой знае, но лично аз дълбоко се съмнявах.

Двете отново се почувствахме много близки, имахме да си кажем толкова неща, заливахме се от смях при най-малкия повод. Уан Дзюн ме попита в каква посока е поел животът ми след последната ни среща и аз й разказах за Джак.

— Не плачи — каза ми тя и ми подаде кърпичка. — Все още би могла да си с този мъж, ако наистина го искаш.

— Знам — отвърнах. — Наистина бих могла да съм с него, ако поискам.

Но нали там беше въпросът? Какво всъщност исках — да бъда с Джак или да служа на Япония, защото двете бяха несъвместими? Ако изберях него, нямаше ли цял живот да се чувствам бегълка, изгнаница? Ако загърбех Джак в името на Япония, как щях да живея с отровата, разяждаща сърцето ми?

— Ти си по-щастлива, отколкото си мислиш, принцесо — поклати глава Уан Дзюн. — Аз например не знам дали някога отново ще бъда с мъж.

Пу И вече дори не я доближавал, но тя и не желаела близостта му. И все пак понякога й се искало отново да се почувства желана. Пошегувах се, като подхвърлих, че не виждам какъв е проблемът — тя беше заобиколена от мъже и едва ли всички до един й бяха безразлични.

— Източна перла — изведнъж стана сериозна тя, — истината е, че ти никога не си позволявала на класовите условности да предопределят живота ти, но при мен нещата не стоят така. Една императрица може да си легне само с император — всеки друг, по-нисшестоящ, би изложил живота й на риск.

— Уан Дзюн — прошепнах, — ако не искаш да бъдеш императрица, нищо не ти пречи да се махнеш от тук и да загърбиш този живот. От млада и красива жена като теб се изисква малко смелост, за да бъде свободна.

— Източна перла, аз съм императрица и друго не ми остава — промълви тя. — Двете с теб сме различни. Ти ковеш собствената си съдба, докато аз сляпо следвам моята.

Никога повече не повдигнах този въпрос, въпреки че ми се искаше Уан Дзюн да зареже всичко и да замине далеч от тук за нейно собствено добро. Това би било едничкото спасение за нея, но не бях изпратена тук, за да й говоря подобни неща, а не исках да действам в разрез с интересите на Япония. Макар да ми се струваше несправедливо, направо чудовищно Уан Дзюн да угасне в това забравено от бога място, не можех да сторя нищо. А тя самата вярваше, че ще стане каквото е писано, и този неин фатализъм я обричаше на бездействие. Освен това вече не ми се доверяваше както преди, за което не можех да я виня, но мисля, че поне беше успяла да ми прости и в отношението й към мен нямаше враждебност и хлад. И двете очаквахме с нетърпение онези следобеди, които и досега са живи в спомените ми. Уан Дзюн обичаше да й разказвам за Шанхай, за приключенията си и за хората, които бях срещнала. Тя слушаше с жив интерес и двете надълго и нашироко обсъждахме как ли живее Тамура в Америка и какво ли може да се е случило с Мари. Всеки ден в продължение на няколко часа двете се радвахме на близостта си и се чувствахме сякаш бяхме сами на света.

Не видях Пу И цели три седмици — разбрах, че страдал от главоболие, световъртеж и повръщане. Освен това имал висока температура и не можел да говори. Лекарят бил казал, че симптомите са му познати и ще отзвучат след около месец. Императрицата се опасяваше, че може би са се опитали да отровят съпруга й, но мисля, че грешеше. Пу И и бездруго си беше с лош късмет.

Тринайсет дни след заминаването си от Шанхай получих писмо от Танака, в което той пишеше, че отиването ми в Манджурия е много добър ход, който ни приближава до триумфалното ни завръщане в Япония. Освен това подхвърляше сякаш между другото: „Разбрах, че приятелят ти Джак Стоун се е върнал в Америка.“

Втренчих се в тези думи невярващо. Препрочетох ги отново и отново със замъглени от сълзи очи, сякаш се опитвах да се убедя, че нещо не съм разбрала. Но дълбоко в себе си знаех, че това беше истина — иначе Танака не би го написал. Значи Джак беше заминал преди края на срока, който сам ми даде? Защо? Защо беше решил да си тръгне и да сложи точка? Ако сърцето може да бъде разбито повторно, мисля, че точно това се случваше с моето. Дори не ми беше писал, за да обясни какво точно е станало и дали смята да се върне.

След първоначалния шок дойде и болката — неописуемо мъчителна. Втурнах се да потърся опиум.

И все пак не съм сигурна дали въпреки обещанието, което бях дала на Джак, щях да се върна при него, преди да изтече месецът. Но в любовта няма справедливост, нито логика и това, че той не ме беше дочакал, ме нарани дълбоко — повече, отколкото можех да понеса. Почувствах се предадена и потърсих утеха в познатите ми начини за бягство от болката. Знаех, че не след дълго ще се озова и в леглото на генерал Хаяо Тада, но това само подсилваше чувството на мрачна безизходица. Танака не подозираше, че онова, към което истински бях пристрастена, не беше опиумът.

Същата вечер изпуших една дълга лула с Уан Дзюн и двете се унесохме в мечтания за Забранения град. Представихме си го покрит с тънък слой скреж, с дворци, които проблясват като диаманти, а от покривите и мостовете се спускат ледени висулки. Водата в рова около императорския дворец беше замръзнала и огледалната й повърхност отразяваше островърхите покриви като причудлив калейдоскоп. Във видението ми в Забранения град беше толкова тихо, че можеше да чуеш диханието на боговете. Уан Дзюн ме слушаше с грейнал поглед, затаила дъх, а после каза замислено, че това е знак — знак, че Забраненият град ги очаква, за да оживее отново от света на сенките. Разказът ми я съживи и тя беше в приповдигнато настроение дни наред.

Когато се почувства по-добре, Пу И ме покани да вечерям с него. Приех поканата с удоволствие, тъй като вечерите ми в Манджурия минаваха доста самотно. На Уан Дзюн й носеха храната в стаята й, но тя почти не проявяваше интерес към нея. Предпочиташе да пуши опиум и да се налива с шампанско, а от турските цигари, които палеше една след друга, пръстите й бяха пожълтели като на закоравял пушач. Императрицата проспиваше по-голямата част от денонощието, а часовете, в които беше будна, се брояха на пръсти.

Грижливо подбрах тоалета си за вечерята с Пу И — знаех, че ще присъства и генерал Тада. Избрах рокля от тъмносин крепдешин и сложих на гърдите си диамантена брошка с водно конче. Бях си я купила в Шанхай, за да отпразнувам повишението си, но никога не я бях носила в компанията на Джак. Напръсках китките и кожата между гърдите си с масло от хризантеми и въпреки че не беше мускус, мислите ми се върнаха към Джак. Нарочно сложих от външната страна на очите си черен грим — знаех, че това нямаше да хареса на Джак, но мисля, че щеше да се хареса на Тада.

Щом генералът имаше слабост към всичко китайско, щях да изиграя ролята си както подобава и да бъда на висотата на фантазиите му. Знаех, че ще се справя. Във всеки случай, ролята на наложницата беше за предпочитане пред тази на гейша поне за мен. Гейшите, с техните лица като маски и сковани, изискани маниери, твърде много усложняваха нещата. Докато при наложница нямаше излишни преструвки — тя беше готова да се отдаде на мъжа в мига, когато той я пожелае.

Пу И ме поздрави любезно както винаги, но очите му бяха скрити зад тъмни очила и не можех да видя изражението им. Той се извини и обясни, че очите му са все още възпалени след прекараната тежка инфекция и светлината ги дразни. Знаех, че е започнал рязко да губи зрението си и без очила е почти сляп. Беше с униформата на главнокомандващ манджурската армия, в която не се чувстваше удобно, макар да беше ушита по поръчка. Гърдите му бяха покрити с медали, а в краката му точеха лиги два огромни английски мастифа.

— Добре дошла в двореца ми в Манчукуо, принцесо — каза той, като ми подаде ръка. Ръкостискането му беше вяло и някак набързо.

Направи ми впечатление, че докато Уан Дзюн използваше китайското име Манджурия, Пу И наричаше страната Манчукуо — очевидно за да угоди на японските си приятели. Това негово нагаждачество ме караше да го презирам още повече.

Тада беше застанал до императора и изглеждаше много елегантен в японската военна униформа. Той ме поздрави като стар приятел и побърза да ми налее шампанско. Храната ми хареса — тя значително превъзхождаше онази, която се сервираше в Тихата градина. Тада също се хранеше с удоволствие и със завиден апетит. Той предпочете китайска патица с маринован джинджифил и тика и не опита суровата риба, която би била по вкуса на повечето японци. След вечеря тримата поиграхме покер с един от старшите офицери от жандармерията — сериозен японец без грам чувство за хумор. Жандармеристите бяха настанени в двореца, където и пиле не можеше да прехвръкне без тяхно знание. Дори писмата, които Пу И получаваше, първо минаваха през инспекцията на старшия офицер — същия, с когото онази вечер играхме покер. Той и хората му проверяваха всичко, което се внасяше или изнасяше от сградата. С други думи, китайският император беше контролиран до такава степен, че сигурно и до тоалетната не ходеше без надзор. Подобни задължения не се приемаха като излишно престараване от японците — те подхождаха с педантично внимание и към най-дребния детайл. Мисля, че това до голяма степен обяснява и успехите на нацията в световен мащаб.

Това, че Пу И приемаше този затвор като нещо най-нормално, не ме учудваше — още в Тяндзин бях забелязала способността му да си затваря очите пред очевидното. Мисля, че той също като Уан Дзюн живееше със заблудата, че един ден ще се завърне на трона, и беше готов да се примири с почти всичко, докато този дългоочакван ден настъпи.

По време на играта на покер пихме чай от жасмин във високи чаши и похапвахме захаросани бонбони от кора на портокал. Пу И отказа чая, тъй като имал проблеми със стомаха заради долнопробното качество на ориза в Манджурия. Точно в десет часа той се изправи и се извини, че се оттегля толкова рано, но задълженията му налагали да става още призори и да се залавя за работа. С треперещ от вълнение глас, сякаш произнасяше реч, той заяви, че дължи това на народа си и не може да си позволи лентяйство, когато от него се очаква да си върне трона и да оправдае надеждите на предците. С тези думи той ни напусна, а двете огромни кучета го последваха по петите. Въпреки гръмките слова, великолепната униформа и внушителните на вид мастифи императорът не събуждаше друго, освен съжаление.

Попитах Тада какви са важните дела, с които се занимава императорът в момента и които не търпят отлагане, и той ми отговори, че Пу И чете усилено „Книга на промените“, убеден, че тя ще допринесе за интелектуалното му развитие. Спомням си, че бях захващала тази книга, но я оставих, тъй като ми се стори, че е предназначена предимно за мъже. Изобилстваше с фрази от рода на „силният мъж“, „истинският мъж“, „мъжът водач“ — все в този дух. Не ми допадна, но знаех какво е намерил Пу И в нея.

Тада предложи да ме заведе в един от новите барове на Хсинкин, където богатите японски емигранти пиеха саке и си лягаха с елитни проститутки. Казах му, че по-скоро бих пийнала още шампанско в апартамента му, където можехме да останем насаме. Тогава той взе една бутилка от барчето, подаде ми две чаши и ме поведе към източното крило на къщата, където беше апартаментът му — уютно местенце, обзаведено в китайски стил. Пихме шампанско, върнахме се за още, а после си устроихме състезание по надпиване със саке. Открих, че Тада е забавен и остроумен събеседник, надарен с таланта на безпощаден имитатор. Той можеше да наподоби интонацията и жестовете на Пу И до съвършенство. Знаех, че ако не тази нощ, то скоро ще станем любовници и че той ще се представи добре. Разбира се, винаги има и изключения от правилото, но вече бях установила една закономерност — мъжете, които могат да те разсмеят, могат и да те накарат да стенеш в леглото.

Тада ми каза, че е оставил съпругата си, от която се отегчавал, в Осака, където не възнамерявал да се връща. Сподели ми също, че за разлика от мен, е влюбен в китайската култура и изобщо не иска да си спомня за живота си в Япония. Стана ми жал за съпругата му, изгубила мъжа си, особено след като разбрах, че не е могла да има деца. За една японка това е проклятие, способно да отрови живота й. То засяга и съпруга й, който повече от всичко би искал да продължи рода.

Бяхме преполовили втората бутилка шампанско, когато почнахме да се събличаме доста непохватно и най-после се озовахме един до друг голи в леглото. Искаше ми се да правим любов, но Тада предложи да изчакаме, докато поизтрезнеем малко. Той ме помоли да му разкажа за първия си път с мъж, без да спестявам подробностите, но аз не можех да му разкажа за стареца Тешима, нито за всички онези мъже, които идваха при мен в дома на Кавашима. Дори и да знаеше за тях, той си премълча.

Казах му, че Ганджурджав е бил първият мъж в моя живот, но че този разказ ще го отегчи, затова предпочитам да му разкажа за англичанина Хари и за среднощното плуване в клуб „Шанхай“. Позволих си да заменя младичкия любовник на дебелия германец с красива китайка, като знаех, че това ще допадне повече на Тада. Измислих си я по подобие на момичето, което бях наблюдавала да прави любов с баща ми иззад паравана — едва четиринайсетгодишно, с коси, които се плъзгат във водата на басейна като змии. Разказах му как момичето, което приличаше на русалка, стенеше в обятията на дебелия германец, докато ние с Хари правехме любов в съседство. Когато приключих с разказа, и двамата бяхме толкова замаяни от шампанското, че решихме да поспим — не ни оставаха сили за друго.

Когато се събудихме на разсъмване, той ме притегли към себе си и ме облада без излишни приказки. Харесвах натиска на мъжественото му, стегнато тяло — съсредоточих се върху това усещане, за да не мисля за Джак. Исках да доставя на Тада върховно, неизпитвано досега удоволствие — може би беше суета от моя страна, но исках сравнението с всички предишни и всички следващи жени да е в моя полза. Приех езика му в устата си, сякаш вкусвах неземна сладост, и извих тялото си като дъга, като прокарах нокти по гърба на Тада и притеглих бедрата му към себе си. Рядко съм се отдавала на мъж така безрезервно. Исках да не може да ми се насити, да копнее за още и още. А най-вече исках да си отмъстя на Джак — мислех, че това ще е като балсам за раната, която той ми беше нанесъл.

Преди да си тръгна, целунах лилавия белег ниско долу на корема на Тада и го попитах какво би му доставило най-голямо удоволствие довечера.

— Ела при мен облечена като китайска принцеса, каквато си — отвърна той. — Но искам да си покорна като наложница. Сложи си от същия парфюм и бъди боса, със същия черен грим около очите както снощи.

Харесвам мъже, които знаят какво искат. Нямах търпение отново да вляза в роля и да доставя удоволствие на него и на себе си. В знак на пълно покорство коленичих пред него и поех члена му в устата си, докато той експлодира, а от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на задоволство.

През близо десетте месеца, които прекарах в Манджурия като гост на императорското семейство, двамата с Тада не пропуснахме нито една нощ. Аз бях готова да правя каквото поиска, за да му доставя наслада, а той беше мъж, способен да се вживее в любовната игра до самозабрава, което ме караше да усещам властта си над него, независимо от игричките, които играехме. Тада обичаше да се любува на извивките на тялото ми — формата на ушите ми, на устните, на бедрата и стъпалата ми го влудяваше. Той твърдеше, че никоя друга жена не притежава изяществото и съвършенството на китайката. Легендите за китайски красавици, толкова крехки и деликатни, че те е страх да не ги смачкаш, разпалваха мъжките му фантазии. Генералът мечтаеше да живее в Китай, да има цяло стадо коне и къща, пълна с наложници, готови да задоволят всяко негово желание. Мисля, че би бил строг господар, уважаван от прислугата, обожаван от жените в къщата. Не изгарях от желание да бъда една от наложниците му, но истината беше, че в леглото му успявах да забравя почти всичко друго на света — и най-вече момичето със синята рокля, което обичаше и беше обичано от мъж на име Джак.

Ако не беше компанията на генерала, бих била много самотна в Манджурия, тъй като Уан Дзюн прекарваше повечето време в сън, а Пу И вечно си даваше вид, че е много зает с държавни дела, въпреки че си оставаше марионетка в ръцете на японците и безгласна буква. Той имаше манджурски учител, който го учеше на езика на прадедите му, макар че императорът предпочиташе английския и ако зависеше от него, би го наложил като втори език в двора. Но, разбира се, японците не биха допуснали това.

Извън императорската резиденция светът се раздираше от конфликти и интриги. В Европа бушуваше война, а Япония се беше съюзила с Германия и Италия — две от великите сили. Сигурно за повечето хора императорът от династията Цин и съпругата му бяха живи реликви от една безвъзвратно отишла си епоха.

Тада често посещаваше близкия щаб на армията, където по думите на Уан Дзюн задоволяваше низките си инстинкти, като прилагаше най-жестоките и безчовечни наказания спрямо пленените на територията на Манджурия бандити, дръзнали да подкопават властта на японците. Вярвах й, но гледах на това от друг ъгъл — все пак той беше генерал и отговаряше за сигурността в един размирен район. Какъв по-добър начин да сплашиш бунтовниците от това да им дадеш урок за назидание? Никога не съм разпитвала Тада за саморазправата му със затворниците — той беше на поста си и изпълняваше дълга си към Япония като всички нас.

Често излизах да пояздя с него и един-два пъти той ме упълномощи да го замествам като командир на един от манджурските отряди. Естествено, възползвах се от възможността да преспя с някои от най-симпатичните офицери, след което щедро ги възнаградих със злато. За Тада не остана в тайна, че съм се възползвала от хората му — той дори ме насърчи да му разкажа с подробности за преживяванията си. Принудена бях да задоволя любопитството му, като доукрасявах действителността, но истината е, че докато бях в леглото с онези безименни войници, чувствах по-скоро срам от себе си, отколкото задоволство. Така ми се искаше Джак да се появи изневиделица, да ме отведе от тук и да ме спаси от самата мен.

Предшествана от пронизващи ледени ветрове, в Хсинкин се възцари люта зима. Студът скова всичко и дори огромните керамични саксии на входа на двореца се разцепиха от горе до долу и се наложи да бъдат заменени със статуи на каменни лъвове. Някои от стаите в сградата се отопляваха, но студът в коридорите ме пронизваше до кости и всяка сутрин прозорците бяха заскрежени. Вече копнеех неудържимо за Шанхай, където по тръбите течеше топла вода и никога не мръзнехме през зимата — дори на улицата можеше да се сгрееш от дъха на многолюдната тълпа.

През лятото в Хсинкин от време на време излизах да се разходя по алеите на парка „Татун“. Тук беше единственото място, където си позволявах да помечтая за Джак и дори да пророня някоя и друга сълза. Но през зимата мястото изглеждаше враждебно и неуютно — с потъналите в сняг алеи и настръхнали храсти. Започваше да се смрачава още рано следобед, а бялата луна, надвиснала в небето, обещаваше леденостудени нощи, които можеха да смразят кръвта в жилите ги също както в Монголия.

Не смеех да излизам навън дори за да пояздя. Понякога двамата с Тада отивахме с колата до щаба, за да поиграем покер с офицерите — с много от които вече си бях общувала по-отблизо. Дори когато осъмнех под завивките на някого, споделената топлина и дружеска близост не ми носеха утеха, а задълбочаваха чувството ми на мрачна безнадеждност.

Споделих с Уан Дзюн, че може би е време да се върна в Шанхай, но тя не искаше и да чуе за това. А и все още не бях получила нови нареждания от Дойхара, затова се налагаше да се примиря с мисълта, че ще прекарам зимата в мрачната манджурска резиденция на Пу И. Обясних на Уан Дзюн, че винаги съм мразила зимата, а и през повечето време съм ужасно самотна, лишена дори от нейната компания.

— Би трябвало по-често да идваш да пушим заедно — отбеляза тя. — Тогава времето ти нямаше да минава толкова бавно.

Всъщност напоследък прибягвах към опиума дори по-често, отколкото трябваше. Той ме спасяваше от студа и от мислите за Джак. Тада казваше, че винаги разбира кога съм пушила опиум — по замъгления ми поглед и по горчивия вкус на целувките ми.

Уан Дзюн ми сподели, че все по-често сънувала Забранения град. Тогава се чувствала в мир със себе си, спокойна, че тя е истинската императрица. В съня си спяла в чаршафи с дъх на рози и се къпела в благоуханни басейни. В компанията на своите придворни дами, тя се носела над езера с водни лилии с ярки, неземни цветове, сякаш пълни със светлина. Тези сънища я правеха щастлива и аз се опасявах, че тя никога вече няма да бъде самата себе си. Според Тада това не било от особено значение, тъй като Уан Дзюн и бездруго нямало да живее кой знае колко дълго. Той не виждаше нищо лошо в това, че тя ще прекара малкото й оставащо време на тази земя в занимания, които й носят щастие и успокоение. Може би имаше право.

Пу И все по-често споменаваше, че му се иска да си вземе и друга жена, тъй като състоянието на Уан Дзюн не й позволявало да се появява в обществото. Императрицата беше много наскърбена от това му решение и се опасяваше, че ако Пу И има син от друга жена, това сериозно ще разклати нейните собствени позиции. Дори само мисълта за това я караше да се терзае и да се чувства несигурна.

Дойхара, който все още беше в Монголия, ни посети един-единствен път. Той ме поздрави свойски и ме увери, че съм все така красива, каквато си ме спомня от Тяндзин.

— И твоят любим Танака засега се справя добре — подхвърли той.

Отдавна не бях мислила за Танака като за свой любовник и ми се стори странно да го чуя. Не се бяхме виждали почти три години и оттогава беше изтекла много вода. Преди две години в живота ми беше влязъл Джак и всички останали мъже бяха изгубили значение. Но Танака така и не престана да ми пише и често споменаваше общото ни бъдеще. Всеки път, когато получех писмо от него, си казвах колко щастлива щях да бъда, ако подателят беше Джак.

Пу И организира банкет в чест на Дойхара. Сред поканените бяха Тада и висшите офицери от Квантунската армия, както и няколко японски предприемачи, успели да натрупат състояние в Манчукуо. Освен мен и Уан Дзюн на приема имаше само още две жени — гейши, които придружаваха своите покровители. Също като Уан Дзюн те почти не докосваха храната.

Мисля, че Дойхара, който недолюбваше императора, би могъл да мине и без този банкет, но се налагаше да го изтърпи в името на етикета. Той седеше до императора, но не полагаше особени усилия да се съобразява с условностите и дори поклоните му изглеждаха някак недостатъчно почтителни. Изобщо отношението му към императорската двойка граничеше с грубостта — на моменти той дори не си правеше труда да отговаря на Пу И, все едно не го беше чул. Императорът изглеждаше доста разстроен от това демонстративно пренебрежение и пи твърде много, освен това в отчаянието си прибягна до ласкателство, което Дойхара ненавиждаше, и само влоши още повече нещата.

Тада беше уредил за Дойхара една от елитните японски проститутки и той, нетърпелив да се отърве от императора и да бъде с нея, се извини и стана от масата, преди още портокалите да бъдат сервирани. В Забранения град това беше немислимо да се случи — никой не си позволяваше да напусне масата преди императора. Нищо чудно, че Пу И пребледня от гняв и негодувание. И си го изкара на Уан Дзюн. Когато тя му пожела лека нощ, той й каза убийствено жлъчно, че Дойхара си е тръгнал, тъй като не е издържал да бъде в нейната компания нито минута повече. Уан Дзюн запази самообладание и отвърна, че Дойхара по принцип не може да понася компанията на който и да било китаец. И че според нея императорът му е особено противен с тази своя неистова жажда за одобрение. Не можех да не изпитам задоволство, че въпреки крехкото й здраве езикът й беше все така хаплив и язвителен.

На следващия ден бях извикана на среща с Дойхара. Попитах го дали е прекарал добре нощта и дали компаньонката му е допаднала. Той отвърна, че е останал много доволен и че момичето напълно заслужава репутацията си, макар и да е било малко пълничко за неговия вкус. След кратката размяна на любезности разговорът мина по същество и Дойхара започна да ме разпитва за императрицата — за какво сме си говорили, толкова екстравагантна ли е, колкото я изкарва мълвата, и до каква степен е настроена срещу Япония.

— Кои са нейните хора в къщата, Йошико?

— Няма такива. Дори съпругът й не стои зад нея.

Това беше горчивата истина. Може би предавах доверието на Уан Дзюн, но казах на Дойхара, че съпругът й вече не споделя леглото си с нея. Той прие новината със задоволство — според него евентуалното потомство на императорската двойка би било непредвидена пречка и само би усложнило нещата. А когато му разказах за съня на Уан Дзюн, той се изсмя и заяви, че връщането на Пу И на трона изобщо не влизало в плановете на Япония.

— На територията на империята има място само за един император. Пу И ще ни бъде полезен до момента, в който стабилизираме позициите си в Манчукуо. Не сме платили победата си с кръвта на Квантунската армия, за да я поднасяме в краката на това жалко човече. За японските войници е обида да бъдат под командването на тази безгръбначна твар.

Уан Дзюн имаше основание да мрази Дойхара, в чието присъствие се чувстваше облъхната от леден хлад. Посещението му я разстрои до такава степен, че още дни наред не беше на себе си, убедена, че Дойхара замисля нещо лошо, може би дори подготвя убийството им. Уверих я, че ако е имало такъв план, Дойхара щеше да го приведе в действие, преди някой да се усети и изобщо нямаше да им остави време за тревога. И двамата с Пу И се бояха от отравяне — императорът караше един от прислужниците си да опитва храната преди него и дори не вкуси ориза, изпратен от снаха му, японката Сага Хиро, въпреки че беше от най-добро качество. А Уан Дзюн се опасяваше, че могат да сипят отрова в шампанското й, и не пиеше, ако бутилката не беше отворена пред нея.

Сякаш за да потвърди най-лошите й страхове, сред властите в Манчукуо беше разпространен документ, в който братът на съпруга й Пу Чие се споменаваше като наследник на трона в северната провинция. Пу Чие беше женен за Сага Хиро — родственица на японското императорско семейство. По такъв начин японците щяха да си осигурят приемственост и кръвна връзка поне по майчина линия.

Уан Дзюн се люшкаше между надеждата, че под натиска на световната общественост Япония не ще има друг избор, освен да върне Пу И на трона, и опасенията, че зад всеки ъгъл можеше да се спотайва убиец. Когато излизаше от стаята си, тя оставяше вътре на пост някоя от прислужниците си, а под леглото си държеше въжена стълба, с която би могла да избяга през прозореца, в случай че някой предизвика пожар на долния етаж.

Честно казано, споделях мнението на Дойхара, че само самурайската кръв е достатъчно силна, за да ръководи империята и да държи в подчинение Манджурия. Но не вярвах, че животът на Уан Дзюн е застрашен. Дори ако се наложеше да бъде убит Пу И, смятах, че съпругата му — слаба, самотна жена, бездетна и със замъглен от опиума разсъдък, не би представлявала опасност за никого и просто щеше да загуби статута си на императрица и да бъде поверена на грижите на семейството си. Тези мисли ми носеха известна утеха, тъй като Уан Дзюн беше от хората, които ми бяха станали много скъпи.

След заминаването на Дойхара Пу И на свой ред започна да ме разпитва за разговора ми с генерал-майора. Той беше възмутен от отношението на Дойхара и държеше да получи уверения, че всичко е наред и няма повод за притеснение. Постарах се да го убедя, че Дойхара ни е посетил единствено за да се увери лично, че императорската двойка се чувства добре.

Пу И кимна, доволен от чутото, но все пак сподели притесненията си:

— Генерал-майорът се държа доста дистанцирано по време на визитата си. Да не би нещо в двореца да не е било по вкуса му?

— Не, Ваше величество, няма такова нещо. Може би Дойхара ви се е сторил дистанциран, защото си има много грижи.

Пу И реши да се задоволи с това обяснение, макар и да не изглеждаше напълно убеден. Не за пръв път му се налагаше да се примирява със странностите на японците и както обикновено се стараеше да не издава раздразнението и обидата си. Онези, които го познаваха по-отблизо, знаеха, че излива стаения гняв върху слугите си и нощем пребива невръстните си пажове почти до смърт. Тези момчета, подбрани от местните сиропиталища, често се появяваха сутрин целите насинени. Понякога се опитваха да избягат, но това само даваше повод на императора да им хвърли още един порядъчен бой.

В Тяндзин императорът и съпругата му се радваха на свободата да пазаруват, да ходят на кино, да вечерят с приятели. Така че тогава те все още имаха някакъв личен, а също и социален живот. В Хсинкин всичко това им беше отнето и те почти не можеха да напускат резиденцията, която се беше превърнала в техен затвор. Дори когато излизаха за официална среща, задължително ги придружаваше офицер от Квантунскага армия. Уан Дзюн ми се оплака, че не можела дори да се поразходи из парка, а много би искала. Издействах разрешение да я придружа и тя се развълнува като дете. Но само след десет минути разходка се умори и получи пристъп на кашлица, който продължи близо час. Здравето й беше толкова разклатено, че горката ми приятелка едва ли щеше да преживее повече от година.

Една вечер, докато двете разглеждахме стари броеве на американския „Вог“ и пушехме руски цигари, които Тада беше успял някак да ни уреди, до нас достигна вестта, че Пу И е поканен на официално посещение в Япония. Уан Дзюн беше ужасена — по всяка вероятност щеше да се наложи да придружи съпруга си, а тя ненавиждаше японците и дори не знаеше как ще се снабдява с опиум, ако замине. А и отдавна вече й беше непосилно да поддържа репутацията си на ненадмината красавица.

Пу И й заяви директно, че би предпочел да замине без нея, тъй като имал важни държавни дела и не искал нищо да го разсейва. И все пак тя трябваше да се приготви за път, в случай че японците настояваха за присъствието й.

В резиденцията пристигна екип от шивачки, натоварени със задачата да подготвят гардероба на императрицата. Тя трябваше да има както традиционни тоалети, така и такива по западна мода. От Тяндзин пристигнаха балните й рокли, както и двайсет чифта ръчно изработени обувки. Пу И се опита да ограничи ежедневната й доза опиум, като се надяваше, че това ще подобри здравето й и ще се отрази благоприятно на външния й вид. Случи се тъкмо обратното — състоянието на Уан Дзюн рязко се влоши, тя започна да трепери неконтролируемо и да халюцинира. Очевидно нямаше смисъл да се подлага на това и тя отново започна да приема количеството опиум, с което беше свикнала.

През времето, когато бяхме заедно, се налагаше непрекъснато да я уверявам, че заминаването за Токио не е капан и че никой не е подписал смъртната й присъда. Напомних й, че все пак братът на Пу И, е женен за японка, в чиито жили тече кръвта на императорската фамилия, и че по този начин самата тя се е сродила с император Хирохито, който не би допуснал да сторят нещо лошо на човек от семейството му. Мисля, че това я поуспокои. Междувременно се оказа, че не се налагаше да придружава съпруга си в Япония. Дойхара беше обяснил където трябва, че здравето на императрицата не й позволява да се подложи на толкова дълго пътуване, а и лабилната й психика щяла да създаде проблеми.

Затова пък Пу И беше толкова развълнуван от предстоящото заминаване, че отново не се сбогува както трябва със съпругата си. Взе си довиждане с нея някак разсеяно, в присъствието на цял куп японски офицери. Уан Дзюн отново беше изоставена — така както преди време императорът я беше оставил сама в Тихата градина, така и сега той замина забързан и си личеше, че мислите му са далеч от тук. Уан Дзюн изглеждаше по-скоро примирена, отколкото наскърбена. Когато двете останахме насаме, тя ми каза, че вече не храни никакви илюзии по отношение на Пу И и че един ден, когато последният й час удари, е сигурна, че той няма да бъде до нея.

— Той не знае какво е вярност, въпреки че все говори за нея.

Скоро след заминаването на Пу И получих нови инструкции от Дойхара. Трябваше да се установя в Пекин и да се свържа с местните тайни служби, за да науча новата си мисия. Секретарят на майор Муто от шанхайския офис щеше да организира пътуването ми и да се погрижи за настаняването ми и за пренасянето на багажа ми. Уан Дзюн се разстрои, но се помъчи да запази самообладание — вече беше наясно, че й е съдено да остава сама, и ми каза, че ми е време да продължа с живота си — иначе съм рискувала да забравя как се живее, също като нея. Освен това се радвала, че един ден, когато се завърне в Пекин, там ще я чака една приятелка.

Сбогувах се с Тада, който ми каза, че е сигурен, че пак ще се срещнем. Аз обаче не мислех така. Все пак той щеше да ми липсва — дори и заради това, че харесваше в мен както ревностния японски воин, така и дъщерята на Китай. Никой друг, освен него и Танака не ме беше възприемал така цялостно.

По време на последната ни нощ заедно той ми подари три скъпоценни камъка — за да си го спомням с добро. Единият камък беше диамант — за късмет, другият — червен гранат, за да сгрява кръвта ми, а третият — нефрит, камъкът на боговете, за щастие. За последен път изиграх за него ролята на наложница — босонога и с черен грим, подчертаващ очите ми. Двамата се изкъпахме, масажирах го, както обичаше, после правихме любов и заспах, свита в краката му. Да, този мъж определено щеше да ми липсва, но знаех, че мястото ми в леглото му скоро ще бъде заето от върволица крехки китайки — кротки, покорни, с малки крачета и бисерни зъби.

Подарих на Уан Дзюн брошката си с водното конче, въпреки че тя сигурно би предпочела несесера ми, който много харесваше. Тя беше свикнала с разделите и се сбогува с мен мълчаливо, като взе ръката ми и я притисна до бузата си.

— Не вярвам някоя от двете ни да доживее до дълбока старост, Източна перла, но за малкото време, което ми остава, бих предпочела да разменя живота си с твоя.

Усещах, че това е краят, че я виждам за последен път, и на гърлото ми беше заседнала буца. С насълзени очи целунах ръчичките й и се сбогувах. Повече не я видях, въпреки че след години чух мълва, че била жива и живеела в усамотение някъде в Дългите планини. Не го вярвах.