Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (2)

Супа от змия и хризантеми

През 1914 г., когато бях на осем, ме хванаха да шпионирам баща ми, принц Су, докато правеше любов с едно четиринайсетгодишно момиче. Момичето имаше искрящи очи и устни, сочни като кървавочервен портокал.

Скрита зад един параван, аз го наблюдавах как сваля копринените й обувчици и топва малките й стъпала в чая си, преди да отпие от него. Момичето седеше неподвижно на една възглавница на пода, чисто голо, с разпуснати коси, които лъщяха като лаврови листа. Погълнат от любовния ритуал, баща ми пъхна ядка от бадем между пръстите на краката й, после бавно се наведе и вкуси ядката с такава наслада, все едно не беше опитвал нищо по-хубаво. Момичето мълчаливо се остави да я яхне. Не след дълго той свърши, като стенеше от екстаз. Едва когато се изтърколи до нея омаломощен, тя въздъхна престорено и прошепна в ухото му нещо, което го накара да се усмихне гордо. След малко момичето се надигна, напълни една купа с топла ароматна вода и внимателно изми баща ми между краката. После нахлузи кукленските си обувчици, наметна робата си и безшумно се измъкна от стаята.

Знаех, че под превръзките, стегнали стъпалата й, се крие възпалена, загниваща плът, но такава беше традицията — според легендата нямаше „нищо по-прекрасно от крачета с изящната форма на лотос — цвят, от който повелителят да пие божествен нектар, докато забива нефритеното си копие, преди да се излее благодатният дъжд“. Важното беше повелителят да остане доволен. Нищо друго нямаше значение.

На мен не ми беше отредено да мина през такъв ритуал, за да доставя на някой мъж върховна наслада. Момичетата с манджурска кръв са изключение — може да се каже, че са късметлийки. В онези дни, когато цял Китай беше обзет от манията по „миниатюрните“ крачета и жените бяха готови на всичко, за да угодят на мъжете, единствено манджурските момичета можеха да тичат нагоре-надолу на твърде „големите“ си стъпала — всички други ситнеха досущ като патета с подрязани криле.

Родена съм манджурска принцеса, четиринайсетата дъщеря на принц Су, един от осемте принцове на Железния шлем в стария Императорски двор на Пекин. Нарекли са ме Източна перла. Също като баща си аз бях пряк наследник на Нурачи, основателя на манджурската династия, и далечна братовчедка на невръстния император Пу И. Тъй като съм жена, въпреки потеклото ми манджурските мъже ме считаха за по-нискостояща — същество, което дори не заслужава вниманието им. Аз обаче все пак успявах да привлека вниманието им и да си спечеля неодобрението им с постъпките си. Винаги съм смятала, че по нищо не отстъпвам на братята си. Непочтителното ми държание ги ядосваше, и то не на шега. Деветият ми брат веднъж подхвърли, че сигурно в предишния си живот съм била воин.

Нефритена лютня, тринайсетата от деветнайсетте ми сестри, дъщеря на втората и най-ревнива наложница на баща ми, беше тази, която ме откри да надничам през дупката. Собствената ми майка — сдържана и изискана жена — беше четвъртата и най-млада наложница на принц Су. За нея се говореше, че е от японско потекло, и я смятаха за втора по красота в дома на баща ми. Първенството, макар и само от съображения за благоприличие, държеше законната му съпруга. Майка ми се наричаше Юзу, също като благоуханния цитрусов плод. Тя имаше миловидно кръгло лице с тъмни очи, алени устни и очарователна дупчица между двата предни зъба. Както повечето наложници, тя беше кротка и покорна, но понякога най-ненадейно я напушваше смях и очите й заискряваха.

Бях толкова впечатлена от току-що видяното, че дори не бях чула стъпките на тринайсетата си сестра. Тя ме дръпна за косата и изкрещя:

— Мръсна малка шпионка, пипнах те!

Продължи да пищи, вкопчена в мен, докато не вдигна цялата къща на крак.

Вбесен от постъпката ми, баща ми ме отпрати в стаите на майка ми, а нея привика, за да й припомни провиненията ми, като не спираше яростно да крачи напред-назад. Майка ми потъваше от срам, за удоволствие на съпругата на баща ми и останалите наложници. Заклех се наум, че един ден ще ги отровя всичките. Междувременно си представих Нефритена лютня превърната в Горгона и преследвана от демони, които я разкъсаха.

Добре че майка ми вече беше дарила баща ми със син — брат ми Сян Ли, иначе сигурно щяха да я пропъдят от дома заради мен, издънката. Обвиниха я, че е безхарактерна, неспособна да възпита дъщеря си. А колкото до мен, аз съм била дръзка и безочлива, без капка свян.

— Още при появата си на този свят Източна перла изтормози всички! А ти не съумя да я обуздаеш и я остави да налага волята си — нареждаше баща ми.

Той припомни на майка ми, че заради моето безсрамие невръстният слуга Пао беше набит с камшик и изпратен при по-суров господар. В действителност само бях предизвикала Пао да ми покаже змията си, защото не спираше да се хвали с размера й, а аз подозирах, че лъже. Вече бях виждала и докосвала членовете на двама от братята си и не ми се вярваше неговият да е по-голям. Тогава пак тринайсетата ми сестра беше тази, която ме издаде. Толкова е тягостно да живееш в къща, пълна с жени, където въздухът е натежал от завист и злоба.

Майка ми ситнеше редом с баща ми и от срам не смееше да вдигне глава. От време на време проронваше извиненията си едва чуто. Този път бях минала всякакви граници и тя разбираше, че е излишно да се опитва да ме оправдае. Докато дъщерите на останалите наложници си намираха типично женски занимания, аз растях като невъзпитана дивачка и бунтарка, не криех интереса си към секса и можех да бъда груба, дори жестока. Майка ми ме обичаше, но аз бях нейното тегло и нейният срам.

С течение на времето гневът на баща ми попремина, но аз все още бях наказана да не излизам от стаите на майка ми. По цял ден сама, безумно се отегчавах и се чудех какво да измисля. Изядох цяла кутия изсушени личи — любимото лакомство на майка ми, изразходвах скъпоценните й запаси от руж върху лицето си и то стана червено като божур, и танцувах като луда из стаята. Когато вече нищо не ми хрумваше и разбрах, че колкото и да викам и да блъскам по вратата, майка ми няма да дойде, аз сплетох косата си на две дълги плитки, после взех ножа и отрязах едната. Тя се плъзна на пода и застина там като мъртва черна змия.

Като видя какво съм направила, майка ми изохка и запуши устата си с юмрук, да не би някой отвън да чуе риданията й. Тя се рови с часове в книгата с лековити рецепти, като търсеше някаква отвара, която да ускори израстването на косата ми и същевременно, ако може, да озапти необуздания ми нрав. Най-после се спря на супата от змия и хризантеми, която, иначе доста вкусна, така и не постигна желания ефект. В отчаянието си майка ми не видя друг изход, освен да се довери на третата наложница. С което съдбата ми беше решена.

Този път от страна на баща ми нямаше изблик на бурна ярост — той остана зловещо, учудващо спокоен. Наложниците усещаха тлеещия вулкан и разговаряха шепнешком, в очакване всеки миг да се разрази бурята. Най-после, когато опасността изглеждаше отминала, той свика всички жени от къщата във вътрешния двор, като майка ми беше предупредена да доведе и мен. Застанах пред него, а жените коленичиха разтреперени. Той протегна ръка и грубо ме дръпна за плитката, все едно сграбчи коте за опашката. От болката очите ми се насълзиха. После баща ми отряза и тази плитка и я захвърли на земята.

Някои от сестрите ми ахнаха, а втората наложница захихика, но баща ми рязко вдигна ръка и ги накара да млъкнат. После ме блъсна към майка ми, която стоеше, сломена от срам и унижение, и се обърна към притихналите жени:

— Имам нещастието да съм баща на Източна перла — тази неблагодарна дъщеря, която позори името ми с недостойното си държание. — Той прикова тежкия си поглед в майка ми и продължи: — Тя е като подивяло зверче, останало неприласкано от майка си, и може би вината, че е станала такава, не е нейна, но това не е моя работа — имам си достатъчно други грижи. Реших да изпратя Източна перла в Япония — в дома на кръвния си брат Кавашима, където ще бъде научена на обноски, подобаващи на мястото й в обществото. Защото, макар и от знатен род, тя е само жена и не бива никога да забравя това. И така, жени, отивайте да си вършите работата и не искам да ме занимавате с дрязгите и дребничките си проблеми, ясно ли е!

Малко след като държа тази реч, баща ми яхна коня си и препусна нанякъде, следван от слугите си, които едва смогваха да го догонят. Жените си отдъхнаха с облекчение и веднага започнаха да шушукат, знаейки, че баща ми вече е взел решението си и ще се върне едва когато настроението му се подобри. Майка ми, посърнала, но със сухи очи, ме отведе, изпратена от враждебното шушукане на сестрите ми. Повече никога не видях баща си.

Още не можех да повярвам, че ще ме отпратят в някакво странно място, наречено Япония. „Кръвният брат“ на баща ми звучеше така страшно, както драконите от приказките, които ми разказваше третата наложница — жена, чието развинтено въображение беше населено от страховити създания. За пръв път бях изпълнена от такъв страх, че не можех нито да спя, нито да ям, и умолявах майка си да ме задържи при себе си.

— Моля те, мамо, спаси ме от оня човек — повтарях, вкопчена в нея, но майка ми, чиито очи преливаха от скръб, ме увери, че не бива да оспорваме решението на баща ми, и ме посъветва за мое собствено добро да извлека положителното от цялата ситуация. Но аз бях само едно дете и сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще изгубя майка си и единствения дом, който познавах. Страхувах се от онова, което ме очакваше, но в същото време неизвестността беше някак странно вълнуваща.

В продължение на седмица всяка нощ заспивах в прегръдките на разплаканата си майка. Вдъхвах мириса на косата й и скърбях, все едно че вече ми я бяха отнели.

През това време баща ми нито веднъж не потърси компанията на майка ми. Но на нея и бездруго не й беше до това — от зори до мрак тя трескаво стягаше сандъците с багаж за предстоящото ми заминаване. Междувременно ми разказваше за Кавашима Нанива, който бил забележителен мъж — потомък на древен род, притежател на цяла търговска империя и виден политик. Не знаеше нищо за жените и децата в дома му, но ме увери, че с мен ще се отнасят добре и бъдещето ми е обещаващо. Едва по-късно научих, че Кавашима ме е видял и много ме е харесал, затова е помолил баща ми да ме даде, за да бъда отгледана в дома му в Япония цели две години преди предателството на тринайсетата ми сестра. От всичките ми деветнайсет сестри и тринайсет братя само аз бях отпратена.

Под покрива на баща ми се живееше в охолство — имахме най-скъпи коприни и най-фин порцелан, меки одеяла за мразовитите нощи и изящни мебели, инкрустирани с нефрит и слонова кост. Освен това разполагахме с многобройна прислуга, обори с чистокръвни коне и кухненски долапи, преливащи от първокачествен ориз и крехко месо, което сякаш се топеше в устата. Никога не липсваха лакомства от рода на тортички и сушени кайсии и дори слугите ядяха кнедли с месо поне веднъж седмично. Питах се какво ли ще ми бъде позволено да взема със себе си там, където отивах. От малка си бях лакома, но пък никога не съм била стисната. Според мен няма нищо лошо в това да искаме още и още от живота — нали това е всъщност силата, която ни тласка напред? Загубиш ли апетита си за нещата от живота, какво ти остава?

Колкото повече се пълнеха сандъците с дарове от лен и бродирана коприна, както и с изящни калиграфски свитъци за семейството на Кавашима, толкова повече осъзнавах, че случващото се е реалност и надеждата, че баща ми в последния момент може да отмени суровото си решение, се стопяваше.

Майка ми грижливо опакова и прибра в сандъка с личните ми вещи любимата ми купичка за ориз, чифт сребърни обеци с корали, късче кехлибар с пчела в него за късмет, кожен калъф за калиграфски принадлежности с герба на фамилията и кутийка изсушени личи. Тя каза, че всеки път, когато си хапвам от тях, те ще ми напомнят за нея, а когато изям и последното личи, това ще означава, че е дошло време да я забравя. После добави, че тъй като съм по-различна от другите дъщери, това едва ли ще ми бъде толкова трудно, докато на нея сърцето й се къса да се раздели с красивото си, непокорно дете.

Прибрах кутийката с личи в кожения калъф и се заклех, че колкото и да съм гладна, никога няма да ги изям до края. Не исках паметта за майка ми да избледнее и се надявах, че един ден пак ще се върна при нея.

— Ще те видя отново, нали, мамо? — попитах я.

— Само ако така е писано — въздъхна тя. — Бъди храбра, момиченцето ми, и помни, че колкото по-силен е вятърът, толкова по-жилаво трябва да бъде дървото, за да му устои.

Напуснах дома си в скромен седан, придружена от една дебела слугиня с черни зъби и ласкава усмивка. Следваха ни двама от мъжете слуги с останалия багаж. Физиономиите им бяха мрачни и сигурно проклинаха късмета си, че се налага да напуснат уютния си дом и да се отправят на дълго пътешествие, за да съпроводят позорно отхвърлената дъщеря на господаря. На излизане от двора на имението един просяк потропа на прозореца на седана, но като видя двете пътнички — момиченцето и слугинята, отстъпи назад и на лицето му се изписа разочарование. Извадих от джоба си монета и я хвърлих в краката му. Забавно е, когато някой сгреши в очакванията си за теб, а на бедните и бездруго е добре да се помага.

Погледнах назад с надеждата да видя майка си за последен път, но зърнах само една от готвачките да отнася гърнето със супа от змия и хризантеми обратно към кухнята. Изведнъж ме обхвана дълбока печал, усетих горчив вкус в устата и повърнах в скута на слугинята.

Искаше ми се да бях успяла да покажа на майка си колко я обичах, но явно съм опака по природа и нещо ми пречи да постъпвам така, че да заслужа одобрението на хората. Не знам дали майка ми подозираше колко е дълбока любовта ми към нея, дали изобщо допускаше, че съм способна да обичам така. Суровата жилка, наследена от баща ми, често излизаше на повърхността и вземаше надмощие, докато чувствителността на майка ми се спотайваше някъде вътре в мен. И все пак не можех да си простя, че не съм превъзмогнала себе си и не съм показала на майка си дори едничък жест на любов и благодарност. Това разкаяние не само не утихна с времето, но дори напротив — все по-ясно осъзнавах какво е била принудена да изпита майка ми и колко мъчително е изживяла загубата ми.

Докато автомобилът подскачаше и се друсаше по неравния път, взех едно от важните решения в живота си — никога вече да не се оставям на тъгата. В края на краищата, ако искаш да живееш пълноценно, трябва да приемеш, че ти си най-важната фигура в собствения си живот — всичко друго е нездравословно, включително и прекалената скръб от раздялата с някого. И все пак, независимо от това какво сме решили, споменът за любящата майка ни преследва до края на дните ни.

Пътуването до Япония беше дълго и вълнуващо — тогава осъзнах, че светът е далеч по-голям, отколкото съм си го представяла. Отидохме с влак до Шанхай, а после — по море до Йокохама. Това беше най-драматичната и забавна част от пътешествието. Спомням си, че една сутрин цялата палуба беше осеяна с медузи — разразилата се през нощта буря ги беше изхвърлила на борда. Капитанът видя в това лоша поличба — морските твари бяха напуснали стихията си.

На кораба пътуваха и трима европейци — с кожа бледа и прозрачна почти като медузите. Никога досега не бях виждала чужденци и ги наблюдавах с интерес — струваха ми се много странни. Бяха доста по-високи от китайците и всичко у тях изглеждаше някак несъразмерно — особено носовете. Като ги гледах, бях благодарна на съдбата, че съм се родила китайка. Харесваше ми само синьото на очите им и начина, по който дружески се тупаха по гърба.

Другите пътници на кораба говореха за война, избухнала в земите на бледите чуждоземни гиганти, и аз се опитах да си представя тримата в битка, но безуспешно. Струваха ми се толкова тромави и непохватни, докато крачеха нагоре-надолу по палубата, че по никакъв начин не ги виждах да размахват саби на бойното поле.

Тримата ми слуги страдаха от морска болест и почти не ставаха от леглото. Срамувах се заради тях. Аз понасях плаването отлично, също както и тримата чужденци.

Пристигнахме в дома на Кавашима прашни и капнали от умора и заварихме къщата в траур. По дърветата в градината и от двете страни на високите порти висяха бели фенери. Един от стражите мълчаливо ни преведе по тясна пътека, очертана с камъчета. Къщата — традиционна дървена постройка, беше заобиколена с каменна стена. От едната страна се издигаше по-модерно крило в западен стил. Там градината се спускаше към езерце с шарани. Един дървен параклис, полускрит сред сливовите дръвчета, се отразяваше във водата.

Последвах един от слугите в полумрака на къщата. Във въздуха се усещаше тежкият мирис на камелии, наредени във вази по цялото протежение на коридора. Тъй като клюмват рязко и изведнъж, тези изящни цветя символизират смъртта и все пак са чудно красиви в кратките мигове преди залеза си.

Предната седмица беше починала майката на Кавашима и това, че пристигах в такъв момент, беше лошо предзнаменование за обитателите на дома и лош късмет за мен, тъй като от първия миг жените в къщата отбягваха компанията ми.

Слугата ни махна с ръка и ние пристъпихме в дълга стая със спуснати бели муселинови завеси. В сенчестия полумрак дребна жена в сиво кимоно, вероятно слугиня или готвачка, беше приведена над отрупана с храна маса. Стомахът ми вече се бунтуваше от глад — за последно бях яла както трябва в дома на баща ми — риба с джинджифил, кнедли с мед и стрити бадеми, увити в оризова хартия. Спуснах се към масата и грабнах една оризова топка, от която се стичаше сливово масло. Старата жена изсумтя неодобрително, втрещена от варварските ми маниери. Моята слугиня китайка, която бях кръстила Прошка заради навика й да се извинява винаги и за всичко, се опита да прости обноските ми и ме издърпа от стаята, като избърса лепнещите ми от сок пръсти в полата си.

Беше време двамата мъже от прислугата на баща ми, които бяха донесли багажа ми, да се върнат обратно. Прошка обаче щеше да остане като моя лична прислужница. Това ме радваше, тъй като вече я чувствах доста близка, а и тя на свой ред беше успяла да се привърже към мен по време на дългото пътуване.

Отредените за нас стаи бяха в северната част на къщата, с изглед към градината. Въпреки че беше лято, там нямаше никакви цветя, чиито багри да радват окото, а сладкият им дъх да съживява сетивата. Японската градина, сива и безинтересна, се състоеше предимно от камъни. Тесните като затворнически килии стаи бяха поредното ми разочарование. Установих, че дори богатите японци не живеят в същия разкош като високопоставените китайци. Прошка отиде да потърси нещо за хапване и да се сбогува с двамата слуги, които на следващата сутрин щяха да отпътуват обратно за Китай.

Останала сама в трите полупразни стаи, аз се почувствах самотна и уплашена. В сравнение с родния ми дом, който кипеше от живот, тази къща ми изглеждаше смълчана и обзета от тъга. Мъчно ми беше за майка ми и се питах как ще живея без нея. Братята и сестрите ми също ми липсваха и се чудех с кого ли ще си играя от сега нататък. Аз бях отхвърлена от семейството си, изгонена от дома си. За пръв път ме прониза ужасяващата мисъл, че може би наистина не заслужавах любов. Мисля, че подсъзнателно избрах да затвърждавам това впечатление у хората, вместо да се опитвам да го опровергая. Това беше грешка — една от многото, които допуснах в живота си.

Бях потънала в нерадостни мисли, когато една от домашните прислужници, слаба като клечка жена, дойде да ми съобщи, че семейство Кавашима няма да могат да дойдат да ме поздравят, тъй като са отишли да посетят фамилната гробница, за да отдадат почит на предците, и ще се върнат след ден-два. Тя ми даде щурче в кутия, на която бяха пробити дупчици за дишане, и ми каза, че неговите звуци ще ме веселят в самотата ми. Когато прислужницата излезе, отворих кутията и пуснах щурчето. То заподскача плахо към ъгъла на стаята и се притаи там. Изглеждаше печално и унило също като мен.

Както винаги в трудните моменти от живота ми, не ми хрумна нищо по-добро от това да поспя. Свих се на леглото с гръб към стената и след малко потънах в сън. Не знам колко дълго съм спала, но по едно време Прошка ме събуди да хапна — беше ми донесла спагети с яйца и сурова риба. Разбрах, че е минало доста време, тъй като стаята тънеше в полумрак, но Прошка се беше завърнала с важни новини и й простих дългото отсъствие. Разбрах, че японското ми семейство се състои от Кавашима Нанива, който отсега нататък щеше да бъде мой втори баща, неговият баща Кавашима Тешима, който беше на седемдесет и скърбеше неутешимо за починалата си наскоро съпруга, жената на новия ми баща Нацуко и нейната неомъжена сестра Шимако. Кавашима и Нацуко имаха двама синове — Хидео и Нобу, и шест дъщери, една от които на лицето си носеше белег по рождение. Останалите деца имали същото родилно петно на ръката или на стъпалото, само Итани пострадала от лошия късмет лицето й да бъде загрозено.

С изумление разбрах, че в къщата няма наложници. Готвачката, голяма клюкарка, споделила с Прошка, че Кавашима получавал малките си удоволствия вън от къщи — в чайните и в бордеите, с които улиците на Токио изобилствали. Той често пътувал до големия търговски град Осака и оставал за дълго — според слуховете си имал там гейша, която издържал и която тънела в разкош. Говорело се, че притежавала сто кимона и цял куп бижута, с които щедрият Кавашима я отрупвал от благодарност, че приютявала змията му в пещерата си. Прошка се изсмя при тези думи и се извини за вулгарния израз. После добави, че Кавашима не обичал жена си и Нацуко много страдала от изневярата, както и поради факта, че му е родила повече дъщери, отколкото синове. Но въпреки че вече не желаел съпругата си, Кавашима изпитвал голям респект към нея, тъй като била дъщеря на влиятелен и уважаван род. В къщата се шушукаше, че Нацуко не оплаква починалата си свекърва кой знае колко искрено, а играе театър заради съпруга си, на когото много държи. Майката на Кавашима имала тежък характер и трудно можело да й се угоди, а към Нацуко се отнасяла особено зле и все й натяквала, че е измамила сина й, защото от утробата й са се пръкнали толкова много дъщери вместо синове.

Зарадвах се, че Прошка е успяла да събере цялата тази информация за кратко време. Клюките не ме притесняваха, дори напротив — обичах да знам какво става около мен, това ме караше да се чувствам по-спокойна. Похвалих Прошка за старанието и шеговито й казах, че от нея ще излезе добра шпионка. Тя се засмя, но после каза, че сме попаднали в къща, където слугите не умеят да си държат устата затворена и ще трябва много да внимаваме, ако искаме да запазим тайните си за себе си. Колкото до мен, това нямаше да е никак трудно — все пак бях израснала в истинско гнездо на оси, заобиколена от вечно съперничещи си наложници и техните дъщери, и бях свикнала да не се доверявам на никого.

Изминаха шест седмици, преди лично да се запозная с Кавашима. Жена му и сестра й Шимако ме поздравиха сдържано и не особено сърдечно на четвъртия ден от пристигането ми. Хладното им отношение ме натъжи и бях доволна, че имам поне Прошка до себе си. Споделих с нея, че и бездруго изобщо не съм ги харесала, но тя ме посъветва, за мое собствено добро, да се постарая да се сближа с тях, колкото и трудно да изглежда. Предупреди ме също да не ги шокирам с познанията си за живота, тъй като от мен се очаква да съм невинна, както подобава на крехката ми възраст.

Но каквото и да кажех или да направех, все не можех да заслужа одобрението на Нацуко и сестра й Шимако. Те се бяха настроили срещу мен още от самото начало и можех единствено да се надявам с течение на времето враждебността им да се превърне в безразличие. Бяха странна двойка — много различни на външен вид, но силно привързани една към друга. Нацуко беше истинска красавица — с тъмни очи и високи скули, и въпреки че рядко се усмихваше, нищо в ангелската й външност не загатваше за суровия й нрав. За разлика от нея, сестра й беше невзрачна, с широко лице, и като се добави недъгът й, изглежда, че боговете са я създали, за да страда. Сигурно не й е било лесно да живее в сянката на сестра си и нейния магнетичен, очарователен съпруг Кавашима.

Единствената, която беше на моя страна, си оставаше Прошка. На нея можех да разчитам напълно, въпреки че понякога злоупотребявах с добротата и търпението й. Верността й към мен беше безгранична и ако не беше тя, не знам как щях да понеса живота си в дома на Кавашима.

След няколко месеца свикнах с ритъма на новото място и заедно с отеснелите си обувки оставих зад гърба си и тъгата по дома. И без това открих, че продълговатата къща с еднообразната на пръв поглед градина представлява по-голям интерес за мен от къщата на баща ми в Китай. Понякога все още ми липсваха оживлението и глъчката, неизбежни за къща, обитавана от трийсет жени. Но сега се чувствах далеч по-свободна, може би защото никой, освен Прошка не го беше грижа за мен. Бях господар на себе си и с всеки изминал ден ставах все по-самостоятелна и независима. Не избягвах компанията на жените от къщата, но и не се чувствах като една от тях. Тайно копнеех Нацуко да ме приеме и приласкае, но бях твърде горда, за да се умилквам около нея. Вместо това реших да стана противника, за който тя ме беше взела от мига, в който ме видя. Докато сестра й сякаш не ме забелязваше, Нацуко не пропускаше случай да ме нарани със сарказма и студенината си. С времето жените Кавашима не станаха по-благосклонни към мен, както се надяваше Прошка, и неизменно ме караха да се чувствам отхвърлена, с което си спечелиха озлоблението ми. Да се изживявам като жертва беше противно на природата ми — предпочитах да ги шокирам, като се превърна в тяхна противоположност във всяко отношение.

С годините почувствах съдбата си тясно преплетена с тази на семейство Кавашима, но никога не забравих, че в тази тъкан аз съм чуждата нишка — тази, чийто цвят се отличава от останалите. Самото японско общество беше твърде различно от китайското. Това не беше моята среда, но ми допадаше и много исках да се впиша в нея, особено като се има предвид, че нямах определено място, което се очакваше да заема.

Прошка ме слушаше повече, отколкото аз нея, и както казах, разполагах с почти неограничена свобода и си позволявах неща, които преди не биха ми разрешили. Не бях нито дъщеря на семейството, нито гостенка и се чувствах специална за това, че не трябваше да се съобразявам със забрани и ограничения, но сега, от дистанцията на времето, разбирам, че съм била само едно дете, оставено на произвола. Бях дъщеря на принц и следователно не стоях по-долу от членовете на новото ми семейство, но за Кавашима си оставах само поредната нова придобивка — една от прищевките му (при това в комплект със стабилна зестра).

За разлика от Китай, Япония вече започваше да става част от модерния свят, но в дома на Кавашима старите традиции все още бяха на почит. Ако дъщерите му се бяха родили само няколко години по-късно, те щяха да посещават девически колежи, да пазаруват в модерни универсални магазини и да се забавляват извън дома. Но така, на границата между две епохи, те прекарваха дните си в изнурителни уроци по калиграфия или усъвършенстваха тънкостите на чаената церемония.

Никой не оспори решението ми да не се занимавам с подобни неща. Но понякога, като ги чувах да се смеят или виждах Нацуко и някое от момичетата допрели глави, докато майката показваше на дъщерята някой по-сложен бод, ме пронизваше внезапна остра болка.

Също като баща ми принц Су, Кавашима не се интересуваше особено от мен — поне докато не пораснах и лицето ми не стана доста привлекателно за мъжете. Но за разлика от баща ми, той нямаше нищо против образованието ми. Обучаваха ме заедно със синовете му и също като жените воини от старата японска легенда вземах уроци по джудо и фехтовка. Езиците също ми се отдаваха и бързо научих японския. Заедно с Хидео и Нобу започнах да изучавам английски и не след дълго надминах и двамата. Никога не зададох въпроса защо родните дъщери на Кавашима не учат същото като нас — у мен се затвърди убеждението, че съм специална и предопределена за нещо различно от обичайната женска съдба.

В редките случаи, когато Кавашима благоволяваше да ме забележи, той като че ли се забавляваше с „момчешките“ ми навици. Знаеше, че жените ме избягват, защото не ме харесват, и поради това съм принудена да търся компанията на синовете му. Той гледаше на перченето ми с усмивка и поощряваше волностите ми, като че ли не ги забелязваше. Подобно на много мъже от своето време, Кавашима имаше афинитет към западната култура и аз се ласкаех от мисълта, че съм избрана да вървя по пътя на прогреса, защото превъзхождам дъщерите му.

Здраво вкопчената в традициите, Нацуко намираше повелението ми за недопустимо, в разрез с добрите нрави. Имам чувството, че самото ми присъствие я вбесяваше и при първа възможност би ме отпратила обратно в Китай. Въпреки че сестра й Шимако се държеше учтиво с мен и не ме упрекваше открито, знаех, че тя подклажда враждебността на Нацуко. Шимако нямаше да се омъжи заради недъга си и това я беше озлобило. Тя намираше удоволствие в това да плете интриги и все шепнеше нещо в ухото на сестра си, като раздухваше всяка дреболия и създаваше напрежение в къщата. Тайните врагове са най-опасни, но колкото и прикрита да беше Шимако, аз усещах нейната неприязън.

Старецът Тешима ми беше симпатичен и често се хранехме заедно, но с течение на времето започна да ми досажда с милувките си и взех да го отбягвам. Третата дъщеря на Нацуко, Ичио, осем месеца по-голяма от мен, ми беше нещо като приятелка. Тя шпионираше заради мен, което донякъде й беше приятно, но мисля, че го правеше главно защото се страхуваше от мен.

Обичах да се чувствам победителка и бях наследила властния характер на баща ми, затова борческият дух и куражът на японския вони съвсем естествено станаха част от мен, въпреки че според Нацуко тези качества бяха противни на женската природа и само щяха да отблъснат мъжете.

На дванайсет бях свикнала да обикалям из къщата и обширната градина на воля и бях започнала да изследвам лабиринта от тесните криволичещи улички на Токио. Животът на големия град пулсираше из тези улички, омайваше ме с цветове и аромати, с несекващия си шум и върволицата от хора. Покрай мен преминаваха рикши със седнали в тях гейши, бизнесмени бързаха за работа, чайните отваряха врати, техните съдържателки — мама-сан — с неизменните ярки кимона посрещаха гостите си на прага, а момичетата за удоволствие си подвикваха една на друга от балконите или от тъмните входове. Веднъж видях в една от уличките как мъж принуди едно момиче да коленичи в краката му. Бях толкова близо до тях, че усетих миризмата на пот и похот и видях страха в очите на момичето. Стомахът изведнъж ме присви и не можех да си поема дъх. Няколко дни по-късно, когато потърсих уличката, всичко беше сринато до основи. Токио беше като една огромна строителна площадка — ежедневно на мястото на срутените стари сгради никнеха модерни постройки и оформяха новото лице на града. Цели хотели и фирмени сгради се появяваха буквално за една нощ и издигаха ръст редом с традиционните магазинчета и дървени пагоди. Случваше се улицата, по която си минал вчера, на сутринта да е изчезнала.

Веднъж зимата беше особено мразовита и един ден открих просяка, който висеше пред портата, замръзнал до желязната ограда. Вкочанената му ръка все още беше протегната за милостиня. Въздухът беше толкова студен, че шараните в езерцето замръзваха, а птиците падаха в полет. Прошка се тревожеше да не би кръвта ми да стане на кристали и ме навличаше с толкова дебели дрехи, че едва се движех. Нощем слагаше в леглото ми нагрети камъни и ме хранеше само с топла храна. За разлика от горкия просяк, ние оцеляхме през онази зима, но оттогава намразих студа и винаги го свързвам със смъртта.

Със синовете на Кавашима — Нобу и Хидео, и техните нови приятели от колежа често се промъквахме тайно в мазето на западното крило, където бяха запасите от саке. Палехме си огън и загрявахме сакето в едно метално канче, а щом заври, му прибавяхме стрит джинджифил. Обичах да усещам как щипе на гърлото ми и цялата ме сгрява отвътре, като изпия само една малка чашка. Открих тайния „саке клуб“ на момчетата благодарение на разузнаването на Ичио, която съвестно шпионираше и ми донасяше всичко. Като разбра, че съм узнала тайната им, Хидео побесня, но после размисли и склони да ме включи в клуба, за да не си спечели опасен враг в мое лице. За да ме приемат за член, трябваше да премина през специален ритуал — тоест да оставя момчетата да докоснат гърдите ми и да пъхнат ръка между бедрата ми. Нобу каза, че ритуалът за посвещаването на момчетата бил по-различен — трябвало да порежат палците си и да смесят кръвта си, но тъй като все пак съм била момиче, не искали да ме подлагат на това. Първия път, когато Хидео пристъпи към мен, той разкопча непохватно ризата ми и сложи изпотените си длани на гърдите ми. Усетих, че трепери от вълнение, но не смееше да ме погледне в очите и затова не можех да споделя мига с него. Един от колежаните, красиво момче с фини черти, каза, че можел да се възползва от услугите на слугинчетата вкъщи винаги когато пожелае, затова не проявявал интерес към мен. Той беше единственият, който не пожела да си поиграе на „опипай китайската принцеса“ — забавлението му се струваше прекалено детинско.

Цената, която трябваше да платя за приемането си в клуба, изобщо не беше висока, тъй като аз самата изпитах не по-малко удоволствие от момчетата. Особено ми харесваше това, че стоя пред тях разголена, докато те самите са в ученическите си униформи. Може би от онези мигове в полумрака на мазето, изпълнено с дъх на саке и момчешка пот, ми остана вкусът към мъже с униформа и дори самата аз винаги съм обичала да се обличам като момче. Оказа се, че в една къща, в която слугите обикалят тихомълком и слухтят навсякъде, нищо не остава скрито задълго и скоро жените научиха за нашите тайни забавления в мазето. Ичио ми каза, че майка й и леля й, като научили какви ги върша, ме обявили за „вулгарна дивачка“. Аз обаче пет пари не давах за мнението им и можех да изпитвам само презрение към техния твърде блудкав на вкус живот. Те бяха хванати в капана на миналото и имах чувството, че са принудени да живеят на колене като гейши, чиято едничка цел е да угаждат на мъжете. Хора като тях не можеха да осъзнаят простата истина, че сме живи единствено в моменти на опасност.

Тайно копнеех веднъж да видя в погледа на Нацуко нежност и топлота, но не можех да се преструвам на такава, каквато не съм, за да спечеля симпатията й. Дълбоко в себе си не можех да простя на майка си безсилието й да ме задържи и не смеех да се доверя на друга жена и да я оставя да заеме мястото й. И все пак това, че Нацуко ме отхвърляше, ме нарани дълбоко и остави в мен такава празнота, че през целия си живот търсех женското приятелство и го ценях повече от връзката си с който и да било мъж.

Ако взаимоотношенията ми с жените в този период от живота ми бяха доста разочароващи, то с мъжете нямах никакъв проблем. Това, че бяха арогантни и безцеремонни, дори ми допадаше и ги издигаше едно стъпало по-високо от китайските им събратя. За мен Кавашима беше достоен мъж, който знае как да живее и умее да направлява съдбата си. Мисля, че бих била по-добър негов син, отколкото собствените му синове Нобу и Хидео.

Същата онази люта зима, когато открих просяка пред вратата вкочанен от студ, Кавашима ме осинови официално и аз станах японска гражданка под името Йошико Кавашима. Япония беше новата ми родина и този факт ме преизпълваше с щастие. Ако вече си нямах майка, то поне имах родина, на която да принадлежа с цялото си сърце. Прошка празнуваше заедно с мен, въпреки че не беше напълно сигурна, че одобрява новата ми националност. Тя продължаваше да ме нарича Източна перла, но по-често използваше обръщението „малка господарка“, което в устата й винаги звучеше сърдечно и ласкаво. Ознаменувахме събитието с тържествена вечеря и пуснахме фойерверки в градината.

Спомените ми за Китай, така живи в началото, вече бяха почнали да избледняват, въпреки че Прошка от време на време ми сготвяше по нещо китайско, за да не забравям корените си. Тя трепереше над мен и се грижеше винаги да получавам най-доброто от кухнята — най-крехкото месо, най-прясната риба, най-финия ориз. Въпреки че беше доста взискателна в това отношение, останалите слуги в къщата я обичаха, тъй като по собствените й думи беше „скромна жена, с интересна и очарователна господарка“.

Нацуко, разбира се, се опита да вгорчи радостта ми от осиновяването и новопридобитото ми японско гражданство, като ме премести в западното крило на къщата — възможно най-далече от очите й. Ако можеше, изобщо би ме отпратила, но рискуваше да си навлече гнева на съпруга си. Западното крило беше предназначено за гости — показно и с по-просторни помещения отколкото останалата част на къщата. Освен това беше мебелирано в европейски стил и според мен семейство Кавашима намираше това обзавеждане за странно и не особено комфортно, „достойно единствено за варвари“, както се беше изразила Шимако. Мен обаче ме устройваше напълно и се радвах на просторните стаи и „чуждоземните“ мебели. Спях в легло от абаносово дърво и стъпвах по меки персийски килими, но най обичах дървения под в коридорчето, което свързваше западното крило с останалата част на къщата — дъските му скърцаха под краката, все едно пееха. С течение на времето се научих да познавам кой приближава само по мелодията.

Спомням си онези години от живота си като безгрижни и като цяло щастливи. Въпреки че отношенията ми с Нацуко и Шимако оставаха обтегнати, бях успяла да се сприятеля с повечето от децата в къщата, намирах си какви ли не занимания и никога не скучаех. Радвах се на завиден апетит — за храна и за всичко останало. Поглъщах живота жадно, без страх, нетърпелива да вкуся от всичко, но в сънищата ми се прокрадваше ужасът от смъртта и се виждах да крача сама сред някаква пустош, обгърната от студ и мрак.

Отрано бях научила, че ако знаеш тайните на хората, придобиваш власт над тях. Прошка ми носеше информацията, от която можех да се възползвам при нужда, за да си улесня живота. През пролетта например тя ми съобщи, че Нацуко пъхала във влагалището си кърпи, напоени с горчив зелен чай, за да не зачене. Една гледачка й била предрекла, че отсега нататък ще ражда само дъщери, а тя вече имаше шест, което беше достатъчен позор. Нацуко много обичаше съпруга си и се боеше, че той вече няма да я иска в леглото си. Шимако била чула, че ако ядеш живи бръмбари, имаш шанс да заченеш мъжка рожба, но Нацуко изпитваше ужас от насекоми и колкото и отчаяна да беше, не можеше да се реши на тази стъпка. И така, когато ме заплаши, че ще разкаже на съпруга си за безсрамното ми държание в момчешкия клуб, аз най-спокойно й отговорих, че аз пък ще му кажа за напоените с чай кърпи. В първия миг чак устните й побеляха от гняв и тя изсъска, че съм била долно същество и чак не било за вярване, че съм с благородно потекло. Аз обаче не отстъпвах от своето и най-после тя се предаде. Буквално рухна пред очите ми и ме замоли през сълзи за нищо на света да не издавам тайната й.

— Съпругът ми направо ще побеснее, ако научи. Бракът е изключително важен за щастието на жената — един ден сама ще го разбереш, Йошико. Моля те, не ме издавай.

Обикновено не се впечатлявах от сълзи, но тези на Нацуко ме трогнаха, въпреки че с нищо не го показах. В същото време се наслаждавах на властта си над нея и се чувствах отмъстена за годините, през които напразно бях жадувала близостта й, а срещах само студенина. Разбира се, нямах намерение да издам на Кавашима жалката й женска тайна — това щеше да е предателство спрямо истинските ми чувства към Нацуко, за които тя и не подозираше.

— Кажи, какво искаш да ти дам? — попита ме отчаяно тя и отвори сандъка си. — Искаш ли тази парфюмирана оризова пудра — толкова е фина, не можеш да си представиш как ще засияе лицето ти…

Дори не посегнах към пудрата.

— Дай ми черната перла — казах, като срещнах погледа й.

Нацуко застина, само на челото й запулсира някаква вена.

После свали от врата си перлата, която ми се стори по-блестяща от всякога. Подаде ми я предпазливо, сякаш хранеше гладен тигър. Как ми се щеше да възкликна: „О, Нацуко, пожали ме! Не искам перлата, искам само обичта ти!“ Но не го направих. Вместо това взех перлата и веднага си я сложих. Тъмната сфера меко засия между гърдите ми — талисман, който винаги щеше да ми напомня, че информацията е власт. Бях на дванайсет.

Когато Шимако, напълняла и още по-непривлекателна от преди, видя черната перла, подметна язвително:

— Перла, което напълно хармонира с нрава ти, а, Йошико?

Година по-късно започнаха месечните ми кръвотечения.

Прошка каза, че се превръщам в красавица, на която не й трябват нито коприни, нито украшения, за да бъде забелязана. Тя ме накара да застана пред огледалото и да се погледна.

— Кажи какво виждаш, малка господарке?

Виждах момиче с тъмни бадемови очи, сочни устни и бели равни зъби. Имах кожата на майка ми, по-бледа от тази на японските ми сестри, също както и нейните малки, но закръглени гърди. Ханшът ми беше слаб и сигурно трудно щях да износя деца, а стъпалата ми бяха красиво оформени, необезобразени от никакви превръзки.

Вече не се мъкнех с момчетата, бях ги оставила на мира. Те обаче сега сами започнаха да търсят компанията ми и бяха готови да играят по моите правила. Предложиха ми пълно членство в клуба, но аз вече не проявявах интерес и им казах, че съм надраснала глупавите им игрички. За да изпробвам властта си над тях, се опитах да ги настроя един срещу друг, като демонстрирах повече симпатии към Хидео и пренебрегвах Нобу. Доставяше ми удоволствие да разпалвам ревността им и да ги карам да страдат. Също както те преди време ме бяха допуснали до тайните си сбирки при условие, че им позволя някои интимности, сега аз определях условията. Една целувка с език си имаше цена — например ножче за писма от слонова кост. А срещу фигурка на рибка от нефрит бях склон на да прокарам ръката си по члена на единия от братята.

Прошка продаваше трофеите ми в магазинчетата из уличките на Токио и получаваше своя дял от печалбата — малки суми, които й помагаха да понася по-лесно старостта. Тя обичаше да си купува опиум от китайските търговци и аз понякога пушех с нея. Японците не гледат с добро око на опиума и удоволствието от неговите видения им се струваше доста съмнително. На мен обаче вдишването на уханния дим, който крие обещания за забрава и в същото време навява спомени, винаги ми е носило неизказано блаженство.

И така, животът ми си течеше, все едно никога нямаше да се промени. Шпионирах семейство Кавашима и се гордеех, че зная всичките им тайни. Позволявах на братята някои привилегии срещу съответната цена, кръстосвах шпаги с Нацуко, а понякога и със сестра й Шимако, пушех опиум с Прошка и започнах да си купувам турски или американски цигари. Слушах западна музика на грамофон, който си купих на старо от един съученик на Хидео. И почти не минаваше ден, без да се скитам из улиците на Токио, които ме примамваха неудържимо. Не бях особено амбициозна, но бях изпълнена с ентусиазъм и гребях от живота с пълни шепи.

Кавашима беше член на японското разузнаване (престижна длъжност) и често приемаше гости, с които говореха за политика. Той имаше многобройни връзки и покровителстваше онези, които също като него вярваха в могъществото на Япония и се бореха за тази кауза. Мъжете, които го посещаваха, също бяха влиятелни и разполагаха с ценна информация. Също като Кавашима те принадлежаха към класата на самураите, от чиито среди излизаха политици, бизнесмени, висши държавни чиновници и офицери от Имперската гвардия. Харесвах тези мъже на честта и жадно поглъщах разказите им за доблестни подвизи в името на родината, която те поставяха по-високо дори от семействата си. Обичах да се чувствам една от тях, макар че сега осъзнавам, че съм била само чуждото сираче.

Тринайсетата ми сестра я нямаше да дебне наоколо и за мен беше детска игра да шпионирам сбирките на мъжете. Скривах се зад тънките паравани от бамбук и хартия или сред плодните дръвчета в градината през лятото и усилията ми неизменно биваха възнаграждавани — научавах вълнуващи новини за външния свят, в който се сменяха императори и избухваха революции и който се оказваше далеч по-обширен от моята детска вселена.

С приключването на войната в Европа Япония беше предявила претенции над германските концесии в Китай. Доколкото разбрах, китайската държава беше твърде слаба и разклатена, безпомощна да отстоява териториите си. Когато слушах как Кавашима уверява, че Япония е готова да отхапе апетитен къс от Китай, се чувствах горда заради новата си родина. Срамувах се от китайския си произход и веднъж ухапах ръката на Хидео до кръв, защото ме нарече „китайската сестричка“.

Далечният ми братовчед Пу И беше възстановен на императорския трон в Китай, както му се полагаше по право, но аз не изпитвах желание да изтъквам родството си с него. Кавашима го наричаше „Небесния син“, но тези думи бяха съпроводени с презрителен смях. И все пак завиждах на Пу И за придобитата власт и се питах как ли прекарва дните си в Забранения град, който си спомнях от детството и за който знаех, че тъне в разкош. Тогава още не знаех, че Небесния син е по-скоро като затворник в луксозен затвор и земната му власт е твърде ограничена.

Открих в себе си глад за знания, стремеж да науча колкото може повече за света. Исках да разбера законите на историята, силите, които движеха света, емоциите, които раждаха войни и революции. Обичах да слушам за битки и завоевания и мечтаех да бъда като мъжете — свободна да преследвам амбициите си и да вземам каквото искам от живота. Никога не съм искала да бъда мъж, само да имам същите привилегии.

Кавашима и неговите съмишленици разговаряха до късно през нощта и аз понякога заспивах зад преградата и се събуждах изтръпнала и трепереща от студ или изпитвах нужда незабавно да се облекча. Но най-лошото беше, че съм пропуснала разговора, за което горчиво съжалявах. С течение на времето свикнах да оставам будна, като нарочно гладувах и яростно се щипех по бузите. Докато разговаряха, мъжете пиеха чай от купички или пък саке — обслужваха ги гейшите, които съпровождаха своите „покровители“. „Покровителството“ на заможните, влиятелни мъже, обикновено доста по-възрастни от момичетата, ми напомняше по-скоро на собственическото отношение на господарите към техните слуги и ми се струваше твърде унизително. Повечето японски мъже говореха за това като за „настойничество“ или „бащинска грижа“, но с каквито и благовидни имена да го наричаха, дори на мен ми беше ясно, че жените са в подчинено, зависимо положение. Не разбирах как може една жена да се примири с това да бъде притежавана — като кон или красиво бижу. Гейшите чуваха разговорите, но си държаха устата затворена. На тяхната дискретност можеше да се разчита — това беше едно от изискванията на професията. Разбира се, момичетата знаеха, че това е само в техен интерес — предателството щеше да ги изпрати в немилост на улицата като най-долнопробни проститутки.

Лично аз бих предпочела свободата на проститутката пред изпълнения с условности и ограничения живот на гейша, но гейшите като цяло са плахи, покорни същества и животът, подчинен на правила, ги кара да се чувстват по-сигурни. Освен това те, също като западните монахини, са подчинили живота си на идеята да служат и са готови да коленичат пред благосклонния, щедър господар, който ще ги закриля. Разликата е, че те поне правят секс, докато монахините са се отрекли от него и се пазят за своя небесен жених.

Кавашима обичаше да си пийва, но на тези сбирки предпочиташе да запази остротата на мисълта си и внимаваше със сакето. Алкохолът развързваше езиците на гостите му и изкарваше наяве слабостите им, докато Кавашима оставаше в силна позиция. Не можех да не му се възхищавам. Понякога ставах свидетел на това как някой от мъжете уговаряше брака на дъщеря си със сина на някой от присъстващите. Тези неща за тях бяха сделка, също както боравенето с акции и облигации. Направо ми призляваше при мисълта, че един ден и моята собствена съдба може да бъде решена така хладнокръвно — не си правех илюзии в това отношение и знаех, че Кавашима, въпреки че беше по-либерален към мен, отколкото към дъщерите си, нямаше да ме остави сама да определям съдбата си. Въпреки че проявяваше подчертан интерес към западните идеи и демонстрираше прогресивно мислене, в душата си той споделяше убеждението на Конфуций, че жените, макар и човешки същества, стоят значително по-долу от мъжете и затова не бива да им се позволява да вземат самостоятелни решения. Освен това зестрата ми беше доста голяма и той можеше да се разпорежда с нея както намери за добре. Знаех, че един ден той ще реши да скрепи изгоден съюз или да се отблагодари за нечия услуга и аз може да се окажа обвързана със съпруг против волята си. Заклех се, че ако стане така, в никакъв случай няма да се примиря с ролята на покорната съпруга.

Близо седем години от живота ми изминаха така, докато един ден не ми съобщиха, че майка ми е издъхнала в големи мъки, след като се е опитала да прекрати извънматочна бременност и е взела погрешното лекарство. Тази новина дойде толкова неочаквано и ме покруси така силно, че дори не можех да заплача. Може би твърде много приличах на принц Су, за да дам воля на сълзите си. Стиснах юмруци и забих нокти в дланите си, докато прокървиха. Проклинах боговете, че са погубили едно толкова добро и мило създание.

Още пазя полуизядената кутия със захаросани личи, защото не съм забравила думите на майка си на сбогуване. И ако е вярно, че когато преминаваме отвъд, ни посреща някой от предците ни, бих искала това да е милата ми майчица.