Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (5)

Айраг и руски чай със сол

Имам чувството, че повечето монголци не биха се оправили в свят, различен от техния. Те чувстваха небето, степта, реките и планината като свой дом и за тях природата и семейството бяха едно неразривно цяло. За чужденеца подобна привързаност към това сурово, негостоприемно място изглеждаше странна, но всъщност беше съвсем логична — принудени ежедневно да се борят за оцеляването си, монголците уважаваха стихиите и бяха развили родство с природата също като дивите зверове. Аз виждах единственото си спасение в бягството и огромното, разстилащо се до безкрая монголско небе ми действаше стряскащо и обезсърчаващо, но жителите на тази земя виждаха в него Божия покров. Колкото повече ги опознавах, толкова повече се убеждавах, че те не могат без своите богове, без тропота на конете и без спечената, напоена с кръв монголска пръст.

Затова беше наистина удивително, че един от тях, зет ми Джам, се оказа готов да заложи на карта всичко това само заради мен. Страстта му към мен беше толкова силна, че той се изправи срещу семейството си и срещу самия себе си и беше готов да ми служи като вярно куче. Още от деня на сватбата знаех, че го привличам, и въпреки че след пристигането ми в Суйюан се стараеше да ме избягва, понякога усещах изгарящия му поглед. Гледаше ме с такъв копнеж, че се опасявах, че това няма да остане незабелязано и за другите. Но иначе, с изключение на един-два вежливи погледа, не бяхме разменили и дума.

Само час след първата ми „брачна нощ“ с Ганджурджав вече бях открила човека, който щеше да ме измъкне от тук и да ме отведе при цивилизацията. Това беше Джам. Спрях се на него, докато седяхме в шатрата му, отпивахме от ужасния айраг и слушахме някакъв безкрайно дълъг и потискащ разказ за това как монголците буквално смачквали взетите в плен врагове, като седели и пирували отгоре им. Цготбаатар крачеше напред-назад в обичайното си умопомрачение и мънкаше под нос почти несвързаната си история, а Сюе седеше до дъщеря си Нандак и пиеше чай. В шатрата беше задушно от топлината на телата и дъха на кучетата. Май ми се усмихваше от време на време, сякаш двете поделяхме вълнуваща тайна, а Ганджурджав беше сложил ръка на рамото ми и слушаше така съсредоточено, все едно за пръв път чуваше тази история.

Усетих вперения в мен поглед на Джам и в мига, в който очите ни се срещнаха, разбрах, че пред мен се отваря възможност. Осъзнавах и това, че ролята му на мой съучастник ще доведе до падението му — не си правех илюзии в това отношение. Но колкото и да не ми се искаше да му причиня това, просто нямах друг избор. Винаги съм смятала, че трябва да следваме порива на сърцето си, в противен случай горчиво ще съжаляваме. В края на краищата, никой не вини лисицата, че е погубила пилето — това е част от природата й. Собственото ни оцеляване винаги е за сметка на някой друг — също както в природата. Защо тогава изпитваме угризения, че го правим? Единственото ми обяснение за това е, че природата си е направила някаква шега с нас.

Усещах, че няма да е никак трудно да съблазня Джам, но не биваше да бързам, за да не проваля всичко. Мъжете не ценят лесната плячка. Трябваше да го оставя да копнее неудържимо, за да осъзнае какво е да ме притежава. От мига, в който започнах да кроя планове как да оплета Джам в мрежата си, изведнъж забравих за скуката. Исках от него огромна жертва, а такава жертва се прави единствено от любов. Този урок бях научила от Ямага. Трябваше да стана господарка на чувствата на Джам до такава степен, че той да е готов на всичко за мен. Обикновено са нужни години, за да спечелиш доверието на някого. Любовта се разгаря по-бързо — на това разчитах.

По времето, когато се запознах с Джам, бях още съвсем млада, но през живота ми бяха минали доста мъже. За някои си спомнях, други почти бях забравила, но смея да твърдя, че добре познавах силните и слабите страни на мъжа. Виждах, че Джам е свестен човек, но едновременно с това усещах, че мога лесно да вляза под кожата му и да го тласна в желаната от мен посока. Какви са сексуалните му умения обаче, не можех да преценя толкова лесно. Никога не съм смятала, че красивите мъже са задължително добри любовници, а грозните не ги бива в леглото.

Джам не беше грозен, но не бе и красавец. Беше нисък, слабичък, но жилав, с матова кожа. Имаше силна челюст и тъмни, живи и искрящи очи. Ако не бяха те, човек едва ли би могъл да го отличи от тълпата.

Също като Ганджурджав Джам беше отличен ездач, добър в стрелбата с лък и в борбата. Двамата бяха добри приятели, но и непримирими съперници, когато се наложеше да премерят сили. Въпреки разликата в ръста и телосложението им те бяха равностойни противници в борбата, тъй като Джам компенсираше с пъргавина недостига на килограми и мускулна маса.

Джам беше съпруг на Нандак, по-малката дъщеря на Сюе, неуморно, жизнено момиче, което сякаш не ходеше, а танцуваше. Нандак се сближаваше бързо с хората и с животните и често я виждахме да се боричка с децата или да тича с кучетата. Завистта и злобата й бяха непознати — беше лъчезарна и вечно усмихната, с миловидно лице, чипо носле и пухкави устни. Двамата с Джам изглеждаха спокойна, хармонична двойка, но кой може да каже какво се крие под повърхността и колко дълбоки са чувствата, които свързват двама души? Джам имаше две наложници, горе-долу на възрастта на Нандак, и три дъщери от тях. С Нандак все още нямаха деца.

И така, по една случайност в деня, в който за пръв път спах със съпруга си, започнах да планирам така жадуваното си бягство от студената Монголия. Това беше знаменателен, съдбовен ден за мен. Легнах си уморена, но изпълнена с надежда. В мига, в който се свих на кожата с едно от кучетата, заспах дълбоко и сънувах, че съм край езерцето с шараните в градината на Кавашима. До мен имаше кошница с узрели плодове и пръстите ми бяха алени от сока на черешите. Бях с перлените обеци, които годеницата на Хидео ми беше подарила, а на пръста ми проблясваше пръстен с кехлибар и в него — моята късметлийска пчела. Нацуко беше наблизо и береше сливи от отрупаните с плод дръвчета. Тя беше с черната перла, която меко сияеше между гърдите й, и аз усетих, че още копнея за нея. Покрай мен прелетя ярка, пъстропера пеперуда. Тя кацна на дрехата на Нацуко и аз разбрах, че това е Шимако най-после щастлива, преобразена в това невероятно красиво, дошло сякаш от приказките създание. Обзе ме чудна лекота, някакво неизказано блаженство. Оставих се на ласките на слънцето и протегнах ръка към кошницата с плодове да си взема една праскова. Срещнах погледа на Нацуко и тя ми отправи майчински нежна усмивка.

Събудих се, обзета от мъчителен копнеж. Съзнавах, че дори и да избягам от Монголия, не бих могла да се завърна отново в къщата, която смятах за свой дом. Потръпнах от студ. Огънят беше изгаснал и стаята тънеше в мрак. Опитах се да се утеша с мисълта, че домашният уют винаги ме е привличал повече насън, но не можех да се отърва от усещането за някаква огромна празнота в сърцето.

На следващия ден започнах уроци по езда с Ганджурджав, като се стараех да използвам всяка възможност да бъда по-близо до Джам. Той често се оказваше в конюшнята, когато връщахме конете, и докато двамата с Ганджурджав си говореха, аз минавах покрай тях и го докосвах с тяло уж неволно. Понякога се навеждах да погаля кучето му, после вдигах глава и срещах погледа му, но внимавах да не му се сторя твърде дръзка. Не пропусках да напръскам китките и ключицата си с масло от хризантеми специално за него. Веднъж го видях как вдъхва уханието ми с почти благоговейна наслада. Допадаше ми да усещам до каква степен му въздействам — при появата ми тялото му се стягаше, а по време на езда не пропускаше случай да се изперчи с уменията си на седлото. Понякога идваше да поязди с нас и от време на време ми показваше едно или друго — сякаш гощаваше скъп гост с крехки, отбрани късчета храна. Мисля, че Ганджурджав не виждаше нищо нередно в това и изобщо не осъзнаваше какви чувства изпитва Джам към мен. Той беше чистосърдечен мъж и не допускаше, че е възможно зет му скрито да желае съпругата му.

Понякога заварвахме в конюшните Бория, другия зет на Ганджурджав. Той ме поздравяваше сдържано, без следа от усмивка, сякаш имаше насреща си разглезено дете, готово при най-малък повод да му се качи на главата. Беше само с няколко години по-възрастен от Ганджурджав, но изглеждаше много по-зрял, сякаш осъзнаваше, че животът ни подлага на изпитания ден след ден и трябва да сме готови да ги посрещнем. Двамата с Алта, по-голямата дъщеря на Сюе, много си подхождаха. Тя проявяваше същото сериозно отношение към живота, за разлика от сестра си, която пърхаше като безгрижна птичка. Докус, наложницата на Бория, беше единствената красива монголка, която бях виждала.

Като жена бих предпочела не Джам, а Бория да си беше изгубил ума по мен, тъй като неговата сурова, хладна сдържаност ми допадаше повече. Джам беше хлапе в сравнение с него и редом с Бория изглеждаше някак безличен. Но мъжете като Бория поставят дълга и честта преди любовта, така че той не би могъл да ми послужи да осъществя плана си. Не бива да допускаш желанията да заглушат гласа на разума, но те си имат свои неведоми пътища и понякога се загнездват на най-неочаквани места и упорито напомнят за себе си. Не знам дали Бория не ме привличаше, защото с нещо ми напомняше за Ямага — суров, твърд като скала мъж с плътни, чувствени устни и тъмни като въглени очи.

Със затоплянето на времето цветът на небето се промени от сиво към ярко кобалтовосиньо. Талазите облаци розовееха в края на деня, а луната беше по-ослепително бяла от всякога. Сюе каза примирено, че лятото наближава и скоро ще потеглим на път. Палатките вече бяха натоварени на каруците, а жените приготвяха калъпи домашен сапун за из път. С всеки изминал ден приготовленията ставаха все по-усилени и Май ми каза, че е добре още отсега да си отделя кожите, на които ще спя. Тя ми направи чифт леки плъстени ботуши и ме посъветва непременно да си взема меда, за да подслаждам чая си. Но внезапната смърт на Цготбаатар осуети заминаването ни. Нандак го намерила проснат край кладенеца, сякаш бил заспал. Малко преди това му нямало нищо — бяха го видели да уринира край купчина конски тор. Макар и да носеше трагична новина, Нандак се вълнуваше, че най-неочаквано е станала център на внимание.

По-късно Сюе обясни смъртта на Цготбаатар с това, че кръвта му била станала толкова гъста, че един от съсиреците е стигнал до сърцето. Тя беше сигурна, че съпругът й е бил покосен изведнъж и не е усетил болка, и пожелаваше за себе си също такава бърза, милостива смърт. Посъветва ни няколко дни да се пазим да не споменаваме името му, тъй като беше получила знак, че духът му все още не е отишъл в отвъдното, а витае наоколо и може да поиска да отведе някой свой близък със себе си. За да му помогнем по-скоро да намери покой, не трябвало да го оплакваме твърде безутешно.

Отидох да го видя — лежеше по гръб на снежнобяла кожа, с кучетата, притихнали умърлушени в краката му. Обърканото му изражение от последните месеци беше изчезнало и сега чертите му напомняха ведрото лице на Ганджурджав. Никой не беше успял да открие наложницата му Кара, но тъй като тя често с часове се губеше някъде, си казахме, че рано или късно ще се появи. Сюе дори заяви, че е по-добре, че я нямало, защото щяла да гледа като куче, което очаква кокала си, без да знае, че вече е осиротяло. Действително напоследък Кара често не беше на себе си и в съзнанието й минало и настояще се смесваха. Оставаше да се надяваме, че тя ще се позабави, за да може душата на Ганджурджав спокойно да се отправи към отвъдното. Сюе добави мрачно, че компанията на духове, колкото и обичани и уважавани да са били приживе, е нещо твърде притеснително.

Никой не би могъл да знае какви мисли минаваха през главата на Сюе, докато се взираше с безизразно лице в тялото на мъртвия си съпруг. Лично аз си я представях как съсредоточено отмята последната и най-тежка задача от списъка си, след което си отдъхва. Все си мисля, че на Сюе би й допаднал древният индийски ритуал сати, според който след смъртта на съпруга си съпругата се хвърля самоотвержено в жертвената клада. Имах чувството, че Сюе беше готова да посрещне смъртта си и дори я очакваше — като избавителка, която щеше да смъкне непосилен товар от плещите й. Навярно нейният стоицизъм и пословичното чувство за дълг бяха достойни за възхищение, но на мен ми действаха като предупреждение. Ако не вземех нещата в свои ръце, щях да свърша като безрадостна вдовица с угаснал поглед и стиснати безкръвни устни.

Около час след смъртта на баща си Ганджурджав извика Бория и Джам в шатрата си. За пръв път усетих гласа му натежал от гняв, когато се скара на едно от играещите наоколо деца, че се е разсмяло в такъв момент.

И така, мъжете се оттеглиха, а жените останаха да оплакват умрелия. Във всички общества, в които съм живяла, мъжете уреждат формалностите около погребението, а жените като по-слаби и чувствителни създания са тези, които оплакват мъртвите. Това отдаване на скръбта винаги ме е потискало — прекалено обичам живота и предпочитам да го живея, вместо да обръщам поглед към мрачната бездна на смъртта.

Май беше със Сюе и Алта и ме повика да отида при тях, но аз се чувствах неспокойна и имах нужда да се поразходя. Оставих ги край огъня и изведнъж осъзнах, че съпругата и дъщерите на Цготбаатар не бяха пролели и сълза, докато от всички останали шатри в стана се носеха хлипове и ридания. Очите на Май бяха зачервени и подпухнали, но мисля, че тя страдаше повече заради Ганджурджав, отколкото за баща му. Истината беше, че Цготбаатар като съпруг и баща беше напуснал своето семейство много преди физическата си смърт и те бяха свикнали с отсъствието му.

Няколко часа по-късно зад къщата се натъкнах на Кара. Тя блъскаше главата си в стената, повтаряше отчаяно името на Цготбаатар и скубеше коси. Лицето й беше в кръв и когато я прегърнах и я дръпнах настрани, тя се свлече на земята и зарида тихо и безутешно. Чудя се как ли беше разбрала за смъртта на Цготбаатар. Едва ли някой й беше казал — по-скоро го бе усетила инстинктивно, също както верните му кучета. Заведох я в къщата, сложих я да седне, промих раната й и й дадох да си пийне водка от шишенцето. После я оставих на мъката й.

Същата тази нощ бледата луна озари небето и кучетата на Суйюан бясно се разлаяха. Според Май това беше знак, че една праведна душа е отишла на небето. Тя ми каза още, че всеки монголец носи в себе си частица от великия бог Тенгер и че на тази частица чиста енергия съответства една звезда горе на небето, която угасвала след смъртта. Тя посочи обсипаното със звезди небе, където тази нощ бе угаснала звездата на Цгогбаатар. После сложи ръката ми на корема си, за да усетя как мърда бебето й. Отбелязах, че бебето ми се струва доста силно.

— Нали? — доволно се усмихна тя. — Защото е момче.

Заминаването ни за пасбищата се отложи с няколко седмици трябваше да минат всички церемонии около погребението. Ангажиран с тях, Ганджурджав не можеше да отдели време за уроците ни по езда и помоли Джам да язди с мен, което беше повече, отколкото можех да се надявам. Той го предупреди, че макар и да съм безстрашна на седлото, не съм достатъчно опитна и все още не познавам добре нрава на коня. Така благодарение на смъртта на Цготбаатар започна връзката ми с Джам, за която вече бях подготвила почвата.

Отначало Джам беше вежлив и сдържан, почти скован. Нямаше и помен от онази сърдечност, която проявяваше, когато бяхме тримата с Ганджурджав. Предполагам, че се опитваше да устои на влечението си към мен, но каузата беше изгубена, тъй като у него я нямаше онази стоманена жилка, която правеше гръбнака на някои мъже неогъваем. Той знаеше, че връзката с мен би могла да му струва всичко — и семейството, и приятелите, но въпреки това неудържимо го теглеше към мен.

Приветствах идването на лятото с надеждата, че то ще ми донесе избавление. Бях готова на всичко, за да се озова далеч от тук преди началото на зимата. Ако се наложеше да чакам твърде дълго, защото така или иначе щях да замина, пътуването ми щеше да бъде дори още по-кошмарно от това на идване.

Веднъж по време на езда двамата с Джам се отдалечихме повече от обикновено и стигнахме до висока осмоъгълна кула. Елегантна, почти сюрреалистична, тя се извисяваше над раззеленилите се поля и радваше окото. Джам ми каза, че това е старинна пагода и като деца често са се надбягвали около нея, а веднъж паднал от горе и изгубил съзнание. Попитах го дали се е ударил лошо, а той отвърна, че си е счупил ръката, която след това е зарасла накриво.

— Дай да погледна — казах.

Той вдигна ръкава си и аз леко прокарах пръсти по ръката му, като спрях от вътрешната страна на китката. Джам тихо простена и отстъпи крачка назад.

— Съжалявам — казах смутено. — Не искам да си мислиш нищо лошо.

— Не бих могъл да си помисля нищо лошо за теб, Йошико — тихо каза той. — Ти си в сърцето и в мислите ми и ми носиш само радост.

— И аз изпитвам същото към теб, Джам.

— Йошико, дори само когато разговаряме така, предаваме твоя съпруг и мой приятел…

— Знам и това ме измъчва, макар и да не съм искала този брак. Само ако можех да избирам, не бих избрала Ганджурджав за свой съпруг. Животът тук е непоносим за мен. Мисля, че ще умра млада, не вярвам да издържа още дълго.

— Не говори за смърт, Йошико. — Той взе ръката ми и я притисна до бузата си. — Не бих могъл да понеса смъртта ти, въпреки че ти може би ме водиш към моята.

Каза го без следа от упрек, но звучеше като обречен. Засмях се, за да го разведря и го уверих, че му желая само доброто и наистина не бива да мислим за смърт в такъв хубав слънчев ден.

— Искам да знаеш, че те познавах още преди да те срещна, Йошико. Затова не можех да откъсна очи от теб на сватбата ти. Ти ми се яви насън в нощта, когато взех за жена Нандак.

— Сънувал си ме през първата си брачна нощ?! — възкликнах шеговито.

— Не беше каквото си мислиш… Дори не видях лицето ти, но още щом те зърнах в Порт Артур, разбрах, че това си ти.

— И какъв по-точно беше този сън? — попитах.

Той ми разказа, че съм дошла при него като видение — прелестна млада жена с къса коса. Докато Нандак е спяла до него, аз съм извадила от ръкава си нож и съм го пробола смъртоносно. После съм взела малко от кръвта му в шишенце, висящо на гърдите ми, и съм си тръгнала. Колкото и да ме викал, не съм спряла, дори не съм се обърнала. Това, че съм си отишла, изпълнило Джам с неописуема печал. На сутринта разбрал от Нандак, че е плакал насън.

— Какъв ужасен сън… — потръпнах. — Сигурно се боиш от мен, Джам?

— Боя се. И те обичам. Никога не съм се чувствал по-жив.

Малко след това правихме любов на твърдата земя зад пагодата. Джам ми каза, че ухая като никоя друга жена и че това ухание би могло да го върне от мъртвите.

Той беше чувствен, романтичен мъж и под грубата му външност биеше нежно сърце на поет. През целия си живот Джам се беше опитвал да крие тази своя чувствителност, тъй като в неговата общност се смяташе, че тя е несъвместима с истинското мъжество. Прошка щеше да го хареса много и да ме укори за начина, по който щях да го използвам. Нацуко нямаше да се изненада особено — тя винаги ме беше смятала за егоистична и способна на най-безогледна жестокост. А Кавашима щеше истински да се забавлява.

Всяка жена, която е честна пред себе си, ще признае какво невероятно усещане е да правиш любов с мъж, който ти е отдаден с цялото си същество. То е все едно да се погледнеш в огледалото и да откриеш, че красотата ти сякаш изведнъж се е пробудила, че очите ти искрят, а кожата сияе. За мен това беше ново, неизпитвано досега чувство. Нито Кавашима, нито някой от мъжете, които той изпращаше при мен, включително и Ямага, беше истински, дълбоко влюбен в мен. Неведнъж бях усещала сексуалната си власт над мъжете, които ме търсеха отново и отново, но това беше друго. Джам изпитваше към мен всепоглъщаща страст, за каквато пишат поетите. И може би любовта му наистина беше пламнала още в първия миг — също както аз бях обикнала Ямага още от първата ни среща. Изобщо чувствата на Джам към мен много ми напомняха на собствените ми чувства към Ямага — познавах и онази раздираща болка, която щеше да изпита, когато пътищата ни се разделят. Макар и да не притежаваше моите съпротивителни сили, мисля, че щеше да оцелее. Аз не бях жената от онзи сън и наистина не исках да го раня смъртоносно. Но в сърцевината на всяка голяма любов дреме червеят на трагедията — рано или късно всички разбираме това. Такива са законите на човешката привързаност и не можем да избегнем болката. Дори щастието на Май и Ганджурджав не можеше да трае вечно — краят на една любов е неизбежен, заложен в самата нея. И все пак повечето хора копнеят за любов и търсят своята „половинка“, защото сами не са си достатъчни. Аз обаче след Ямага не правех грешката да се влюбвам. Както казах, бързо усвоявам уроците на живота.

След първия ни път заедно не минаваше и ден, без да правим любов, обикновено при пагодата или пък някъде сред поляните, в свежата зелена трева, която боцкаше голите ни гърбове. Джам беше много нежен любовник, но твърде обикновен за мен. Можех да го науча как да ми достави по-голямо удоволствие, но предпочитах да си мисли, че съм неопитна. Затова пък Ганджурджав се оказа схватлив ученик и пожела да споделя леглото му няколко пъти след смъртта на Цготбаатар. Мисля, че беше нетърпелив да зачена, за да може угасналата звезда на баща му да бъде заменена. Струва ми се, че само ако можех, животът в монголските степи щеше да добие смисъл за мен. Казват, че жените, родени в годината на Тигъра, са добри майки.

Междувременно Джам беше изоставил всяка предпазливост и започвах да се боя, че ще бъдем разкрити, преди да осъществя плана си. Той идваше при мен, говореше ми, леко наклонил глава, и жадно поглъщаше всяка моя дума. Тази безрезервна преданост ме радваше, защото от нея зависеше спасението ми, но в същото време рискът за нас ставаше твърде голям. Понякога нощем Джам изчакваше всички да заспят и се промъкваше в къщата, като усмиряваше кучетата и лягаше при мен. Оставахме прегърнати чак до първите лъчи на зората. Веднъж го попитах как Нандак и наложниците приемат нощните му отсъствия. Той отвърна, че не е длъжен да дава обяснения на наложниците, а Нандак знаела, че след смъртта на Цготбаатар често не го хваща сън и има нужда да се поразходи и да остане насаме със себе си.

— Тя наистина ли го вярва? — попитах.

— Как бих могъл да знам? Приема всичко с усмивка.

Джам беше пълен с трескава, неспокойна енергия и често го виждах да крачи напред-назад между шатрите, сякаш искаше да изпусне парата, за да не се пръсне. Беше като момче, открило у себе си неподозиран заряд от чувства и глад за приключения. Казваше ми, че усеща как кръвта му кипи и как не може да се съсредоточи в ежедневните неща. Учудвах се как никой не забелязва странното му поведение, но се опасявах, че това неминуемо ще стане, и бързах да приведа плана си в действие, преди случващото се с Джам да ни издаде.

Подбрах момента внимателно — точно преди да правим любов. Седяхме, опрели гръб на стената на пагодата, сгушени един в друг. Казах му, че за мен е непоносимо да го гледам ден след ден и да знам, че не можем да си принадлежим напълно, че винаги ще трябва да лъжем, да се крием и да се озъртаме. Бих предпочела да избягам и да сложа веднъж завинаги край на това мъчение дори да съм нещастна до края на дните си.

— И къде ще избягаш, Йошико?

— Къде ли? Например в Китай — изтърсих, все едно току-що ми беше хрумнало. — Бих могла да започна нов живот там, въпреки че без теб това едва ли ще е живот.

— Сама никога не би могла да стигнеш до Китай — поклати глава той и ме погали по бузата. — Ще издъхнеш някъде по пътя. Толкова си крехка, че дори летните нощи на открито в степта ще бъдат изпитание за теб. А и как ще следваш вярната посока, ако не съм до теб да се ориентирам по звездите?

— Тогава ела с мен, Джам! — казах разпалено. — Заведи ме далеч от тук и двамата ще сме щастливи заедно. Тук не издържам повече, а когато ни разкрият, защото това рано или късно ще се случи, ще стане дори още по-лошо.

Честно казано, не бях очаквала Джам да изрази такава готовност да избяга от Суйюан заедно с мен. Мисля, че отначало тази идея разпали въображението му и той се отдаде на мечти. Всички влюбени си мечтаят за общо бъдеще с обекта на желанията си и идеята за бягство откриваше на Джам нови хоризонти. Не след дълго той дори искрено повярва, че идеята е негова и че това е единственият ни шанс да бъдем заедно. Каза ми, че не се страхува да обича и е готов на всичко в името на любовта, която вярваше, че е взаимна. Не му беше лесно да изостави Нандак и децата, но още по-мъчно му беше да предаде Ганджурджав. И все пак Джам би платил всяка цена, за да бъде с мен.

С бушуваща от вълнение кръв той измисли как ще се измъкнем. Планът му беше прост — щяхме да излезем на езда първата вечер на летния преход и да не се върнем повече. Същата вечер хората от племето щяха да си имат достатъчно грижи и заети с разпъването на палатките и подготовката за нощта, нямаше веднага да забележат отсъствието ни. А и в тъмното нямаше как да започнат да ни търсят. Това щеше да ни осигури няколко часа преднина. Ако изчакахме още, бягството ни щеше да стане почти невъзможно, тъй като Ганджурджав щеше да поднови ездата си с мен, а и по време на летния преход от мен щеше да се очаква да спя в палатката на съпруга си.

Естествено, всеки план крие своите рискове, но Джам се закле, че е готов да жертва душата си за мен и ме обича повече от всички звезди на небето, повече и от самия бог Тенгер. Аз от своя страна го уверих в същото, но не знам дали ми повярва. Думите ми, лишени от истинска страст, прозвучаха неубедително.

Хората сигурно ме мислят за жестока и са прави. Мога да бъда жестока, но това не значи, че не съм способна да изпитвам жал. Харесвах Джам, но бях длъжна да се погрижа за себе си. Наречете ме егоистка — е, поне си го признавам.

 

 

Една сутрин Бория реши да поязди с мен и Джам до пагодата. Никога досега не беше изявявал подобно желание и видях, че Джам се смути. Бория не беше човек на спонтанните решения и очевидно имаше нещо наум. Сигурно трябваше да бъдем по-предпазливи. Сега си мисля, че Бория вероятно беше забелязал нещо странно в поведението на Джам — нещо, което го беше накарало да стане подозрителен. Но тогава каза само, че и на него му се иска да поязди в такъв хубав ден и ако нямаме нищо против, ще ни прави компания.

Когато стигнахме кулата, Джам и Бория започнаха да препускат около нея, а Бория ме подкани да се включа в надпреварата. Приех, но бързо ми се зави свят и се наложи да сляза от коня и да полегна на тревата. Всичко около мен се въртеше и аз затворих очи. Когато ги отворих, видях Бория, изправен наблизо, да се взира в смачканата трева, където с Джам бяхме лежали предния следобед и толкова други следобеди. Лицето му беше мрачно и аз разбрах, че се е досетил за тайната ни. Докато яздехме обратно към стана, не пророни и дума.

Ако не беше разкритието на Бория, щях да избягам заедно с Джам и да го оставя в Порт Артур да продължи както може с живота си. Вече бях започнала да пришивам парите си в подплатата на дела, с който щях да тръгна на път. Джам обмисляше кои коне и кучета да вземем с нас. Щеше да се наложи да прекараме една, най-много две нощи на открито. Всичко зависеше от това докъде щяхме да се придвижим с племето, преди да спрем за нощувка. Кучетата щяха да ни топлят с телата си през нощта и да ни предупреждават с лая си за опасност. Джам мислеше да вземем още и три кюлчета злато, които бяха част от зестрата на Нандак, и една малка сребърна статуетка на Буда за късмет. Той ми даде трите кюлчета злато да ги скрия някъде в дрехите си, а за да не забележи Нандак липсата на статуетката, Джам щеше да я вземе в последния момент преди заминаването. Аз не му казах, че също имам някакви пари, а само, че ще взема всичките си бижута, включително и нефритената огърлица, подарък от Сюе.

— По-добре остави огърлицата, Йошико — поклати глава той. — Нека Ганджурджав я даде на жената, която ще му стане съпруга.

Оставаха само няколко дни до заминаването и бях сигурна, че планът ни ще успее. Реших, че ще върна златните кюлчета на Джам, щом минем границата. Той щеше да има нужда от тях, тъй като трябваше да започне живота си от нулата. Смятах да му ги оставя на възглавницата, докато спи. Така щях да успокоя съвестта си, без да виждам болката в очите му.

Казах му, че само след броени дни ще бъдем заедно и никой няма да може да ни раздели, затова не си струва да се излагаме на излишен риск. Той се съгласи с мен и решихме да преустановим ездата и нощните си срещи. Не биваше да даваме доказателства на Бория, който и бездруго вече ни подозираше.

Но Джам не издържа и дойде при мен през нощта. Малко след като бяхме заспали с преплетени тела, се събудих от ръмженето на кучетата. Над нас стоеше изправен Бория. Той не каза нищо, само стоеше и ни гледаше. После тихо излезе от стаята.

Джам продължаваше да спи, а аз лежах ужасена. Опасявах се, че още на сутринта Бория ще разкаже на Ганджурджав за предателството ни. Но имах усещането, че може да реши и друго. Бория не беше човек, който действа прибързано. Сигурна съм, че би ме изобличил без никакви угризения, но обичаше Джам и едва ли би го опозорил публично. Възможно беше двамата да успеем да се измъкнем, преди Бория да е решил как да постъпи. Във всеки случай би било безсмислено да го моля да запази тайната ни. Мъже като него не се поддават на женски увещания.

Когато Джам се събуди, не му казах за нощното посещение на Бория. Само го целунах и го изпратих да си върви с моя мирис на хризантеми, пропит в кожата му.

Още на сутринта Бория, който изглеждаше така, сякаш не беше мигнал цяла нощ, ме уведоми какво решение е взел. Седях на купчина кожи и пушех една от моите любими турски цигари, когато той влезе в къщата с твърда крачка. Дори не си направи труда да ме поздрави, а мина директно към въпроса.

— Ганджурджав те избра за съпруга в злощастен ден. — Тонът му беше студен и рязък. — Злощастен за моето семейство, но предполагам и за теб, Йошико.

Кимнах в знак на съгласие, защото това беше самата истина.

— Можеш да ме упрекваш колкото си искаш, Бория, но любовта не идва насила. Не обичам съпруга си, не харесвам начина му на живот и това не би могло да се промени.

— Напротив, би могло, стига само да беше поискала. Но ти си твърдоглава жена и не познаваш чувството за дълг, нито за свян. Където и да отидеш, ще носиш само неприятности, Йошико, защото така си устроена.

— Прав си — кимнах. — Но как бих могла да се променя? Можеш ли да вървиш срещу природата си? Постъпи както ни мериш за добре, Бория, но знай, че по-скоро бих умряла, отколкото да прекарам живота си на подобно място. А Джам е единственият, който може да ми помогне.

— Теб изобщо не те е грижа за него — горчиво отбеляза той. — Ще го използваш и ще го захвърлиш, нали?

— Истината е, че държа на него, но съм отчаяна и нямам друг избор. Бих направила всичко, за да се измъкна от тук. Свободата е част от моята същност, така както дългът и честта са част от твоята.

Бория изсумтя презрително.

— Сигурно се мислиш за много умна, Йошико, само защото си успяла да заблудиш една непокварена душа. Джам е прекалено благороден, за да заподозре скритите ти помисли, и си мисли, че също като него си готова на всичко заради любовта. Ядосан съм му, че е такъв глупак, но няма да ти позволя да го съсипеш.

— Джам иска да ми помогне и не можеш да го спреш — казах. — Дори да се опиташ да ни попречиш, все ще намерим начин…

— Знам — мрачно отвърна Бория. — Но Джам не заслужава живота, към който го тласкаш. Затова ще заминеш без него, Йошико.

— Но аз имам нужда от помощта му…

— Той не е единственият, който може да те изведе от Суйюан. Имам план, според който можеш да заминеш още тази нощ. Без Джам. При това шансовете да успееш са далеч по-големи.

Нямах доверие на Бория. Той беше хитър, прозорлив мъж и не виждах защо би ми помогнал да избягам. По-скоро на драго сърце би ме съсипал.

— Да вярвам ли на ушите си? — попитах. — Наистина ли Бория, този мъж на честта, ще ми помогне да избягам от съпруга си?

— Точно така. И не защото ме е грижа за теб, Йошико, а защото това е по-малкото зло.

— И все пак аз съм съпругата на Ганджурджав. Не се ли излагаш на прекалено голям риск?

— Сигурно. Но нямам избор също като теб, Йошико. Гордостта на Ганджурджав ще пострада, но раната ще заздравее по-бързо, ако не разбере за предателството ви. А животът на Джам няма да струва пукната пара без семейството му. Не искам сърцето на Нандак да бъде разбито и семейството да страда. Затова, ако направиш каквото ти кажа, ще получиш онова, което винаги си искала, а ние с течение на времето ще забравим за теб като за лош сън.

— Кажи ми какви са условията ти, Бория.

— Преди всичко Джам не бива да идва при теб довечера. А ти се приготви за заминаване, но нека никой да не разбере.

— Добре, ще направя каквото зависи от мен. Надявам се и ти да удържиш на думата си, Бория.

— Вземи си само най-необходимите неща — продължи той, все едно не ме беше чул. — И имай предвид, че всички сме изложени на риск, докато не се прибера тук без теб.

С тези думи той си тръгна, а аз останах с разтуптяно сърце. На следващата сутрин щях да съм далеч от тук. Знаех, че Бория беше прав — неговият план имаше повече шансове да успее от този на Джам. Той беше хладнокръвен, здраво стъпил на земята мъж, а Джам беше непоправим романтик, сляп за реалните опасности, тъй като любовта беше замаяла главата му.

Бория беше готов да ми помогне заради Джам и най-вече заради семейството. Кръвните връзки и верността бяха спойката, която крепеше тяхното малко, задружно общество. Едно петно върху честта на семейството щеше да ги опозори за години напред и Бория беше готов на всичко, за да спести на близките си тази участ. Затова щеше да ми помогне да избягам. Така аз, чужденката, щях да се окажа единствената слаба брънка от веригата. Щяха да обвинят японската ми кръв за безчестието ми и след време да потърсят на Ганджурджав друга съпруга.

Същия ден с Джам отидохме да пояздим. Беше топъл, ослепително слънчев следобед. Джам каза, че му се струвам някак разсеяна. Отвърнах, че напоследък мисля само за предстоящото ни бягство и много се вълнувам. Предупредих го, че не бива да идва при мен тази нощ, тъй като очаквам Ганджурджав. Не исках да излагам на риск плана на Бория. Когато видях болката, изписана на лицето му, го уверих, че Ганджурджав не означава нищо за мен, но не бива да излагаме на риск общото ни бъдеще заради една-единствена нощ. Правихме любов някак тъжно и после дълго останахме прегърнати. Джам нямаше как да знае, че се прощавам с него, но после щеше да си спомни и да разбере. По пътя на връщане се наклоних към него от седлото и му подадох ръка. Пръстите ни останаха сплетени чак докато не наближихме Суйюан. Много ми беше жал за него, но този етап от живота ми трябваше да приключи.

В конюшнята, докато чистехме конете, Джам сложи ръка на гърдите ми.

— Обещай ми да мислиш само за мен тази нощ, Йошико.

Хванах ръката му и я пъхнах под дела си, облечен на голо.

— Обещавам.

Исках да го успокоя и поне тази нощ да му спестя страданието.

 

 

Май седеше пред къщата и гледаше как синовете й си играят. Гърдите и коремът й бяха набъбнали от бременността и изглеждаше уморена, сякаш детето в утробата й изпиваше силите й. Тя ме поздрави и ми каза, че е дошла да ме помоли да утеша Ганджурджав, който още скърби за баща си. Той бил в шатрата и нищо не можело да го разведри. Прегърнах я и я уверих, че ще направя каквото е по силите ми. Бих искала да си взема сбогом с нея, но тъй като това не беше възможно, трябваше да се задоволя с тази прегръдка. Казах й да влезе и да си полегне на леглото ми, но тя беше обещала на Сюе да й помогне за събирането на багажа. До заминаването на племето оставаха само два дни.

Ганджурджав не ми се стори тъжен, но наистина се оживи, като ме видя.

— Ще ми покажеш ли нова страничка от онази книга, Йошико?

Застанах пред него и за пръв път свалих дрехите си, като останах само с нефритената огърлица на Сюе. Ганджурджав беше с дълъг, разкопчан до долу дел, и пушеше една от турските ми цигари, като ме наблюдаваше с интерес. Извадих цигарата от устата му и всмуках дълбоко от нея, преди да я хвърля в огъня. Разтворих дела му и притиснах голото си тяло до гърдите му, после сложих ръце на бедрата му. Ганджурджав каза, че е изненадан колко съвършено е тялото ми. Тъй като не обичах да свалям дрехите си, вече бил започнал да си мисли, че прикривам някакъв белег или недъг. Докато той галеше тялото ми и му се любуваше, аз се наведох да посмуча втвърдения му член, като си мислех, че за последен път усещам вкуса на кожата му. После легнах по корем върху седлото и го оставих да проникне в мен отзад със силни тласъци. Простенах името му и той, възбуден до краен предел, свърши малко рано за мен. Въпреки това бях изпитала голямо удоволствие и съвсем бях забравила за Джам. Седнах в скута на Ганджурджав и лекичко започнах да го масажирам със свити в юмруци ръце. Плъзнах език под мишниците му и в гънката зад врата, както бях виждала да правят момичетата на стария Тешима. На Ганджурджав определено му хареса. Когато свърших, разпалих огъня и полежах с него гола под кожите, като му давах да отпие водка от устата ми, докато от водката и от пламъците на огъня не се сгорещихме толкова, че захвърлихме завивките. Ганджурджав каза замислено, че от мен ставала по-добра наложница, отколкото съпруга.

Когато си тръгвах от шатрата му, се запитах дали ще му бъде поне малко мъчно за мен, или ще ме намрази. Но той почти не ме познаваше — как бих могла да му липсвам?

Прибрах се, приших последните си монети в подплатата на дела и си сложих всички бижута, които имах. В малка плъстена торба прибрах несесера на майка ми, кутийката с мед от Нацуко и трите златни кюлчета — реших, че Джам би искал да ги задържа. Скрих в ботуша си ножа на Хидео и напълних шишенцето с водка. Свалих нефритената огърлица и я оставих върху сватбения сандък на Сюе, където тя не можеше да не я забележи.

Чаках Бория близо два часа след падането на мрака. Тъкмо когато вече си мислех, че няма да се появи, той влезе толкова тихо, че дори спящите кучета не се размърдаха. Сложи пръст на устните си и ми направи знак да го последвам към задния вход на къщата. Взех торбичката си, покрих глава с шала от Май и за последно хвърлих поглед на стаята, в която месеци наред бях заспивала, зъзнейки от студ. Надявах се никога повече да не я видя. Не знам какво ме накара в последния миг да взема огърлицата на Сюе и да я мушна в джоба си. Казах си, че все пак ми я беше подарила, а ме чакаше пътуване, пълно с неизвестности.

Измъкнахме се на пръсти от къщата, но аз изведнъж се вцепених от страх, защото чух някакъв вой. Реших, че наблизо има вълк, но Бория ме успокои шепнешком, че кучето на Цготбаатар още вие от мъка по мъртвия си господар. От изток подухваше хладен вятър, който ми напомни за ужасния студ, от който бягах. Зимата беше една от причините да мразя това място. Нямах търпение да оставя зад гърба си Монголия — земята, в която времето сякаш беше спряло и хората живееха както преди сто години. Странни бяха тези хора — ако не внимаваш, можеха да откраднат сърцето ти. А моето сърце не искаше да живее в плен.

Скоро притихналите шатри останаха зад нас и ние поехме по тесните улички на Суйюан, покрай жалките подобия на къщи, изникнали сякаш направо от спечената кал. Градът спеше и не даваше никакви признаци на живот, само някое куче току пролайваше насън.

Бория вървеше напред с бърза крачка и ми беше трудно да го следвам. В един момент дори си помислих, че съм го изгубила. Докато стигнем китайския квартал, бях останала почти без дъх. Бория сви в една от уличките и без да почука, хлътна в някаква къща, която по нищо не се различаваше от съседните. Вратата тихо хлопна зад гърба ни. Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми посвикнат с мрака.

Чух шум от приближаващи се стъпки и дребен китаец във вехто кафяво палто поздрави Бория. На главата му имаше висока кожена шапка, с която приличаше на кукла. Беше прегърбен, с приведени напред рамене и нокти като на граблива птица. Имаше провиснала двойна брадичка, обрасла с бяла четина, и нос като копче. Излъчваше едновременно лукавост и смирение.

Намирахме се в малко, схлупено магазинче, с провиснали от тавана снопчета сухи билки. В един от ъглите различих празен кафез и варел с плесенясал ориз. По рафтовете събираха прах бутилки евтино вино и буркани със сладко. От едно пукнато шише се процеждаше някаква течност и образуваше локвичка на пода. Въздухът беше тежък и застоял. Надявах се, че Бория няма да ме остави тук сама — в един миг дори ми мина през ум стряскащата мисъл, че ме е довел в тази дупка, за да ме убият, и веднъж завинаги да се отърве от мен. Но едва ли ме смяташе за толкова значима, че да стигне до такова падение.

Минахме по тесен коридор, който отвеждаше към три стаи без врати, осветени от мъждукащи свещи. Във всяка от стаите момичета обслужваха клиенти. Един от мъжете, за голямо смущение на Бория, чак грухтеше от задоволство. Без да ме поглежда, Бория се опита да заглуши шума от стаята, като се изкашля и започна да пляска с ръце и да потропва с крака, уж за да се сгрее. Засмях се, развеселена от усилията му, а той се намръщи.

Усетих познатата миризма на опиум и си спомних за Прошка. Изведнъж за пръв път от месеци се почувствах в свои води. Тук, в този мизерен бордей, играта се играеше по правила, които познавах, и можех да контролирам или да обърна в своя полза ситуацията, като се пазаря умело.

Бория ми каза, че Ву Ян, собственикът на магазинчето, планирал да пътува до Китай по някое време това лято, за да купи продукти и да намери ново „момиче“. Той се съгласил срещу съответното заплащане да замине още призори и да ме скрие в каручката си. Щял да ме закара до друг монголски град, Баотоу, откъдето щях да хвана влака за градовете по китайското крайбрежие. Там можех да остана или да продължа към Токио. Бория знаеше, че не бих се върнала в дома на Кавашима, и ме посъветва, ако ми е останало поне малко достойнство, да сменя името си и да започна нов живот сред хора от моята „порода“. Искаше ми се да го попитам що за хора има предвид, но реших, че няма смисъл.

С пискливото си гласче Ву напомни, че му се плаща, за да ме закара само до Баотоу, след което трябвало да се оправям сама. Щял да приеме пари или скъпоценности, все едно, стига да му се заплати подобаващо. Реших, че не е разумно да разбира, че разполагам с пари, затова му предложих перлените си обеци. Ву се изсмя.

— За тях не бих рискувал и живота на кучето си.

Той се обърна към Бория за подкрепа и занарежда жалостиво, че е склонил да помогне, защото е с меко сърце, но това не означава, че е глупак, и не заслужава да се подигравам с него, като му предлагам някакви дрънкулки.

— Имаш и по-ценни бижута, Йошико — заяви Бория. — Хайде да сключваме сделката.

— Тези обеци са твърде скъпи — настоях. — Колко повече би могло да струва пътуване в раздрънкана каруца?

— Не става дума за обикновено пътуване — възрази китаецът. — Поемам голям риск, като превозвам тайно една принцеса.

— Ако рискът ти се струва прекалено голям, откажи се — казах твърдо. — Ще си намеря кой да ме закара.

— Дай на човека колкото поиска — свъсено каза Бория. — Не бива да губим ценно време.

Усетих, че започва да губи търпение, и се притесних, че планът ни може да се провали, затова, макар и неохотно, предложих на Ву най-малкото от трите златни кюлчета, като поставих условие да ми осигури и лула с опиум. Китаецът го грабна алчно и разбрах, че този път дори съм надвишила очакванията му. Той ми каза, че заминаваме след час, и отиде да ми донесе лулата. Обърнах се да се сбогувам с Бория, който вече беше на вратата.

— Пожелай ми късмет, Бория.

— Ако се върнеш тук, Йошико, ще те убия със собствените си ръце.

— Дано не ми се наложи, но тогава наистина ще съм ти благодарна, ако го направиш.

Въпреки опасенията ми пътуването мина много по-леко от онова на идване. През повечето време спах, замаяна от опиума, и сънувах Сюе, озарена от пламъците на огромен огън, да изгаря една след друга вещите на Цготбаатар. Всеки път, когато метнеше нещо в огъня, тя ставаше все по-слаба и по-слаба. Небето беше тъмно и беззвездно, а вятърът раздухваше пламъците, които поглъщаха всеки спомен за Цготбаатар. Сюе, тънка като вейка, със застинало като маска лице, изведнъж се превърна в ястреб и отлетя нанякъде. Гледах как тъмните й крила се сливат с небето и изведнъж усетих как някой ме разтърсва за рамото.

Събудих се и чух, че Ву ме подканя да побързам, ако не искам да изпусна влака.

Примигнах, заслепена от ярката слънчева светлина и все още замаяна от дългия сън. Очевидно минаваше обяд.

— Защо ме остави да спя чак досега?

— За да ти се любувам по-дълго, спяща красавице — ухили се китаецът.

Грабнах торбичката си и скочих от каруцата.

— Ти няма ли също да пътуваш с влака? — попитах го.

— Не, принцесо. За мен би било чест да те придружа, но от тук нататък пътищата ни се разделят.

Платих билета си за влака с няколкото йени, които бях скрила в ботуша си. Настаних се в едно празно купе и влакът тръгна. Видях Ву да ми маха от каруцата си с широка и както ми се стори, победоносна усмивка.

Двайсет минути по-късно, вече напълно разсънена, осъзнах, че огърлицата на Сюе и двете златни кюлчета са изчезнали. Нищо не можеше да се направи. Някои неща просто не ти е писано да задържиш. Потупах дела си и се успокоих, че все нещо ми е останало. Фамилният герб на семейство Су също си беше в несесера на майка ми.

Затворих очи и се опитах да си представя ароматна гореща вана. Щях да стигна до Токио под друго име, да се опитам да се свържа с Прошка и да започна живот по мой вкус — достатъчно вълнуващ, за да ме кара да се чувствам жива. Но първо смятах да отдъхна няколко дни и да се насладя на благата на цивилизацията. Исках също така да си купя нови дрехи и нямах търпение да хапна нещо различно от овча лой.

Най-после бях свободна. Щях да запомня тази година — 1926. Годината на двайсетия ми рожден ден и на моето освобождение.