Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Private Papers of Eastern Jewel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Морийн Линдли. Тайният дневник на Източната перла

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Калоян Игнатовски

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-705-3

История

  1. — Добавяне

Вишни и акациев мед

Излетях за Тяндзин, като двамата с другия пилот се редувахме да управляваме самолета. Познавах младия японец от уроците по летене, беше остроумен и арогантен. От време на време спях с него не искаше повече от секс, а в замяна ми правеше някои дребни услуги, това ме устройваше. В пилотската кабина беше доста студено, затова отпивахме от термоса горещ чай, примесен със саке. Полетът мина гладко. Кацнахме в Тяндзин един ден по-рано от уговорката ни с полковника. От Танака бях научила, че елементът на изненадата те поставя в по-изгодна позиция и вече бях обмислила как да заинтригувам Дойхара, като същевременно го впечатля с шпионските си умения за пълна дегизировка.

Хотелът, в който Танака ми беше запазил стая, не беше далеч от щабквартирата на Дойхара. Солидната четириетажна сграда, издигната на мястото на старата търговска палата, беше построена по западен образец. На вратата имаше портиер в парадна униформа, персоналът беше услужлив и почтителен, килимите — дебели, а осветлението — оскъдно. На същата улица се намираше и Кънтри клубът, внушителна сграда с управители англичани, която се доближаваше по стил и класа до луксозния клуб „Шанхай“. Както можеше да се предположи, и тук китайци не се допускаха — беше направено изключение само за императорската двойка. Извънредната любезност на персонала към Пу И и съпругата му беше с лек оттенък на превъзходство — защото дори най-нисшестоящият англичанин вярваше, че стои по-високо от всеки китаец, бил той и от кралско потекло.

 

 

Тяндзин беше хубав град, с добри ресторанти, пазари и театри. Тук имаше дори клон на „Лейдлоу и компания“, зареден почти толкова добре, колкото и онзи в Шанхай. Скъпият универсален магазин беше мястото, където Пу И избираше костюмите си. Късите сака от туид, които отзад се разполовяваха като фрак, комбинираше с раирани панталони и копринени вратовръзки. Вкусът му по отношение на облеклото беше такъв, че винаги съумяваше да изглежда смехотворно.

Градът не беше малък, но му липсваше космополитният дух на Шанхай, онази опияняваща атмосфера, способна да ти даде усещането, че си попаднал във водовъртежа на събитията и в центъра на света. И все пак тук също имаше чуждестранна общност на бизнесмени, търговци и военни. Пекинската опера често изнасяше спектакли в града, киното беше модерно, не липсваха и традиционните бордеи и пушални на опиум.

Изключително се вълнувах от предстоящото приключение, но в същото време не забравях думите, с които ме беше изпратил Танака. Щедър както винаги, той ми даде значителна сума пари и ме предупреди да не се доверявам прекалено на Дойхара и да не споделям неща, които после може да бъдат използвани срещу мен.

— Бих искал да изпратя с теб и някой телохранител, Йошико — каза той полу на шега, полу на истина. — Нямам доверие на полковника по отношение на жените, особено на красивите.

Знаех, че говори така не от собственическо чувство, а по-скоро от ревност. Но щях да послушам съвета му и да внимавам какво приказвам в компанията на полковника.

Бях доста придирчива по отношение на стаята, в която щях да се настаня, и огледах три, докато най-после се спрях на онази с най-голямото легло и с най-меките килими. Банята също беше много удобно разположена и изключително добре оборудвана — с масивни месингови кранчета и вана от дърво. Във фоайетата на хотела имаше електрическо осветление, макар и не особено силно, но спалните и коридорите още не бяха електрифицирани и изглеждаха доста мрачни. На шкафчетата до леглото имаше газени лампи, а в баните — свещи. Раклата в долния край на леглото беше с изкусна дърворезба — водните кончета бяха като живи, а лилиите сякаш току-що разцъфнали. Вдигнах капака и ме лъхна мирис на евкалипт, който събуди спомена за Шимако. Тя пръскаше с такова масло сандъците си за бельо и чаршафите и ароматът понякога се усещаше в косата й. Горещо се помолих да не я сънувам тази нощ, защото щях да се събудя обзета от печал. Напръсках чаршафите с масло от хризантеми, пръснах малко и на китките и гънката на шията си, после пратих младия прислужник да ми купи вишни, акациев мед и восъчни свещи, с които да смекча студената синя светлина на газените лампи. Бях си донесла шампанско, саке и черните руски цигари, от които обичах да си запалвам вечер.

Поспах около час, после се изкъпах и облякох дългата до земята роба, която носят китайските мъже аристократи от средното съсловие. Дългите й ръкави скриваха очевидно женските ми ръце, а закопчаната догоре яка тънката ми шия. Прибрах косата си под прилепнала по главата копринена шапчица. Отдолу под робата бях съвсем гола, като изключим пояса, който стягаше гърдите ми.

Портиерът на хотела ме изгледа поучудено, когато, дегизирана така, седнах в колата, поръчана на името на принцеса Източна перла, както Дойхара държеше да се представям в Тяндзин. Нощта беше безлунна и небето — черно като въглен. Нито една звезда не озари пътя ни, само фаровете на автомобила прорязваха мрака.

От Танака знаех, че полковник Дойхара е изключително амбициозен и обикновено работи до късно вечерта в щаба на Специалните служби. Той преследваше успеха с истинско настървение, а западните журналисти го наричаха „Лоурънс от Манджурия“ заради контактите, които имаше в тази провинция. Танака не ми беше споменал обаче колко внушителен мъж е началникът му, както и факта, че е от благородно потекло и се ползва с огромното доверие на император Хирохито. Предполагам, че от мъжка ревност Танака беше премълчал всичко, което би могло да събуди интереса или възхищението ми. Дойхара и бездруго имаше репутацията на съблазнител и на човек, който не би се спрял пред нищо, реши ли да постигне целта си. Знаех, че скоро ще наруша обещанието, дадено на Танака, но се надявах той да не разбере, а и винаги съм смятала, че обещанията са условности, предназначени единствено да ни улесняват живота, и не бива да се приемат твърде на сериозно. Аз лично никога не съм вярвала на обещания.

За да подсиля цялата тайнственост около пристигането си, се появих в щаба точно в полунощ. С най-дълбокия си и плътен глас казах на дежурния офицер, че съм дошла да се срещна с Дойхара и че причината за идването ми е строго секретна. Един млад охранител плъзна ръце по тялото ми и ме претърси — прочетох в погледа му любопитство и както ми се стори, известно смущение. Казаха ми да изчакам, за да попитат полковника дали ще ме приеме.

Пет минути по-късно ме въведоха в кабинета му. Дойхара седеше зад огромно писалище и попълваше някакъв документ с масивна златна писалка. Беше добре сложен мъж, гладко обръснат, с широко лице, едър нос и сериозен поглед.

Мисля, че беше някъде около петдесетте. Той не вдигна поглед при влизането ми, но се пресегна, извади от чекмеджето револвера си и го остави на бюрото — повече от недвусмислен жест. Може би си мислеше, че ще се опитам да извърша покушение срещу него, макар и с голи ръце, или пък просто искаше да ме сплаши.

След доста дълго мълчание той вдигна поглед разсеяно и ме попита за името ми, като си играеше с револвера. Говореше много правилен и изискан китайски, без следа от акцент. Отговорих му в същия стил, като се стараех да доближа гласа си до мъжкия тембър.

— Не е нужно да знаете името ми, а само това, че бих могъл да съм ви от полза.

Той се наведе напред, присви очи и се взря по-внимателно в мен.

— Имаш глас на евнух — отбеляза презрително. — От двора на Пу И ли си?

— От неговия род съм, но не живея в дома му.

Полковникът се облегна на стола и ме огледа от глава до пети. После много бавно се изправи, закопча сакото си, сложи капачето на писалката си и върна револвера в чекмеджето.

— В такъв случай, мисля, че знам кой стои пред мен — каза, като взе сабята, подпряна до бюрото му. — Но ще трябва да се уверя, като надзърна под дегизировката ти.

Той се приближи, без да сваля поглед от мен. После изведнъж замахна грациозно и разсече копринените илици ни робата ми. Като видя, че дори не трепнах, изръмжа доволно и с още едно рязко движение сряза копринения пояс, който пристягаше гърдите ми. Той се свлече на пода и в същия миг аз свалих шапчицата си, а полковник Дойхара избухна в смях.

— Знаех си! Признавам, че си смело момиче — едно трепване и можеше да ти оставя белег за цял живот.

— Знам, че изкусно боравите със сабята, полковник. Не очаквах ръката ви да трепне — отвърнах.

— Хмм. Сигурно сте чувала и друго за мен, принцесо — при мен ласкателствата не минават. Но на такава красавица човек не може да устои.

Ласкателствата нямаха въздействие и върху мен още от деня, в който загубих Ямага. Те само замайват главата и ти пречат да мислиш трезво. Но разбрах едно — мъж като Дойхара трудно можеше да бъде манипулиран. Въпреки признанието му, че не е безразличен към женски чар, женските хитрости не минаваха при него — може би заради лукавата му, недоверчива природа. Знаех, че този мъж има властта да заздрави позициите ми в Тайните служби и да тласне кариерата ми нагоре. Щеше да се наложи да го впечатля във всяко отношение, ако исках звездата ми да изгрее. Усещах, че успехите му сред жените по-скоро ласкаеха егото му и че ако Дойхара изобщо имаше слабо място, то беше суетата. Следователно трябваше да впрегна усилията си в тази посока.

Той прие на драго сърце предложението ми да отидем в хотелската ми стая и да се опознаем по-отблизо. После прибра сабята си и се обади на шофьора си. Каза ми, че жени от моята порода — истински авантюристки — се срещат рядко и че наистина ще му е любопитно да ме опознае. В тона му обаче имаше нещо отблъскващо — студено и арогантно.

Жалко, че нямаше да мога да разкажа на Танака как съм съблазнила полковника. Двамата много се забавлявахме, като обсъждахме поредните си завоевания, но въпреки че искрата на ревността му неведнъж беше припламвала, този път нещата щяха да бъдат по-сериозни. Изневярата ми с Дойхара щеше да го нарани дълбоко и да затвърди опасенията му, че е недостоен да споделя леглото на една принцеса. Така ми липсваше приятелството на Танака в този момент. Знам, че при други обстоятелства тази история щеше да го забавлява от сърце, но след като беше изтръгнал от мен онова обещание, ставаше немислимо дори да повдигам въпроса. Бях настроена критично само защото бях отдалечена на толкова километри от него. В негово присъствие всеки друг мъж бледнееше и изглеждаше незначителен. Включително и Дойхара, който си мислеше, че го превъзхожда заради по-високия си ранг, не можеше да се мери с него по чисто мъжките си качества. Танака завинаги щеше да остане ключова фигура в живота ми, но исках да си докажа, че съм в състояние сама да направлявам съдбата си.

Седнахме в тъмното купе на автомобила на известно разстояние един от друг. След малко полковникът затвори очи. Пътувахме, без да разговаряме. Между нас се усещаше известно напрежение — знаехме какво предстои и това изостряше сетивата ни и ускоряваше пулса ни. Това необичайно изостряне на сетивата, като след доза опиум, може би беше една от причините да се впускам в поредната авантюра — то ме караше да се чувствам жива.

Пътувахме само няколко минути. Шофьорът — млад войник, се отнасяше с огромно уважение към Дойхара и се поклони почти до земята, когато получи заповед да изчака в колата и да си държи очите отворени. Външният свят караше полковника да се чувства неспокоен, сякаш навсякъде го дебнеше заплаха. Той не се разделяше от револвера си и пътуваше с плътно спуснати щори.

— Идеята да се дегизираш не е никак лоша, Йошико — прошепна ми на влизане в хотела. — Сега, когато предстои нахлуване на нашите войски в Манджурия, нито един японец не може да се чувства в безопасност, когато наоколо се навъртат китайци.

Той ме последва в стаята ми и мълчаливо ме наблюдаваше как паля свещите и наливам шампанско в две чаши. После каза, че според него това прехвалено питие се харесва само на проститутките и западняците. Той лично предпочитал саке. Предложих му плоската бутилчица и той заяви, че искрено се надявал съдържанието да отговаря на добрата опаковка. Изпих двете чаши с презряната от полковника напитка и признах, че безспорно сакето е по-добро, както всичко японско.

Тъй като Дойхара беше срязал илиците на робата ми, аз я бях превързала през кръста с остатъка от копринения пояс. В колата полите ми се бяха разтворили и Дойхара зърна голия ми крак в ботуша. Знаех, че гледката го е възбудила, въпреки че дори не трепна. Сега, застанала пред него, развързах робата и я оставих да се свлече на пода. Полковникът ми каза да седна на леглото, докато се съблече. Свали дрехите си, без да бърза, като сгъна грижливо ризата си и окачи сакото си на облегалката на стола. Имаше нещо оскърбително в начина, по който се събличаше, отпиваше от сакето и ме оглеждаше, сякаш бях музеен експонат или картина за продан. Понечих да събуя ботушите си, но той изръмжа: „Остави ги!“ Аз се усмихнах и легнах по гръб на леглото.

Въпреки репутацията си на неустоим женкар Дойхара се оказа учудващо лош любовник. Той обичаше да е отгоре и се бъхтеше като черноработник, който прокопава канал. Освен това беше твърде шумен и през цялото време пръхтеше и стенеше. Мирисът му не беше неприятен — на метал, но като цяло преживяването изобщо не отговаряше на очакванията ми. Имах чувството, че ще се задуша, притисната от огромния му гръден кош. Отново неволно го сравних с Танака — този мъж не знаеше как да ти достави удоволствие и не се и опитваше. Имах чувството, че жената за него не беше човешко същество, а съд, в който да излее семето си. Когато всичко свърши, с чиста съвест му казах, че е истински самурай, а той го прие като комплимент, както и очаквах. Дойхара беше твърде самовлюбен, за да е добър любовник — надявах се поне репутацията му на шпионин от висока класа да е заслужена.

Мирисът на Дойхара беше съвсем нов за мен, но в тялото и маниерите му имаше нещо смътно познато. Докато пъшкаше отгоре ми, изведнъж ми просветна — полковникът ми напомняше за баща ми, принц Су. Физическата прилика между двамата беше поразителна. Но още по-смайващо беше откритието, че всъщност съм изпитвала физическо привличане към баща ми. Факт е, че забраненото може да породи желание. Но колко странно, че след всички тези години едва сега, в леглото с Дойхара, успях да разпозная и да назова онези детски чувства, изплували от дълбините на паметта ми. Не беше чак толкова трудно за обяснение — детското възхищение от всемогъщия баща, примесено с дълбок, скрит копнеж. Баща ми, принц Су, беше центърът на моя малък свят — слънцето, около което се въртяха всички. Той удостояваше с вниманието си само най-красивите жени и наложниците му тръпнеха в очакване да бъдат избрани. Притисната от масивното тяло на полковника, най-после бях разбрала, че страстта ми към силните, брутални мъже е дълбоко заложена в мен още от детството ми — като модел, който бях безсилна да променя.

Спомних си деня, в който бях шпионирала баща си и малката китайка с превързани крачета, и също като нея тогава измих слабините на Дойхара с ароматна вода от купата, като в същото време го уверявах, че е невероятен любовник. Това така го въодушеви, че той пожела да повтори изпълнението. Този път продължи толкова дълго, че имах чувството, че никога нямаше да свърши.

Оказа се, че Дойхара беше податлив на ласкателства като всеки мъж, въпреки уверенията му в противното. Изобщо, колкото повече го опознавах, толкова повече се разочаровах от него. Полковникът не можеше да събуди възхищение у мен, макар и да не беше случаен човек и да заемаше важен пост. И в същото време ми се искаше да го впечатля — най-вече защото това можеше да повлияе на кариерата ми.

Когато се събудихме няколко часа по-късно, хапнахме вишни и мед — тази сладко-кисела комбинация ми беше любима след любовна нощ. Полковникът изплакна устата си с остатъка от шампанското, като не пропусна да подчертае, че това питие за друго не става. Заяви, че наистина съм добра в леглото и репутацията ми е напълно заслужена, само не разбирал защо нося косата си подстригана късо, по момчешки.

— Косата е чарът на жената, Йошико. С нея като с въже тя привързва мъжа към себе си.

Междувременно в стаята се беше промъкнал нощният хлад, свещите бяха догорели, само лампите разпръскваха бледа синя светлина. Небето зад прозореца чернееше, все така беззвездно. Бях сънувала Джам, ридаещ в скута на жена си, която само седеше и се усмихваше, и се събудих, обзета от странна печал.

Мразя да се събуждам, отрезвена от реалността, в стаи, загубили очарованието и топлината си, в които въздухът сякаш е натежал от несбъднати очаквания. За разлика от мен, Дойхара беше в превъзходно настроение — очевидно доволен от себе си. Той се облече стегнато като войник и ми каза да мина през офиса му сутринта, за да ми разясни задачата, с чието изпълнение щях да бъда натоварена.

— Мисля, че сме избрали подходящия човек, принцесо. Сигурен съм, че ще се справиш.

Когато той си тръгна, повиках прислужника и го помолих да ми донесе супа с едно яйце в нея и някакъв плод. Знаех, че дори да си легна, няма да мога да заспя отново.

На зазоряване видях в небето цяла плеяда звезди и си спомних, че според Прошка това беше добро предзнаменование.

„Да видиш звезда на разсъмване винаги носи късмет, малка господарке. Това е подаръкът от боговете за ранобудния.“

Не съм суеверна, но все пак по-добре хубава поличба, отколкото лоша.

 

 

Задачата ми се оказа не толкова вълнуваща, колкото си мислех, затова пък изключително важна според Дойхара. Той се беше заблудил, че съм приятелка от детинство на Уан Дзюн, съпругата на Пу И, и искаше да вляза в тяхното обкръжение и да заживея с тях в Тихата градина — техния дом понастоящем. Аз трябваше да убедя ангелски красивата Уан Дзюн да се съгласи да замине със съпруга си за Манджурия, която скоро щеше да бъде част от японската империя. Тогава Пу И щеше да бъде провъзгласен за император на североизточната провинция, родина на прадедите ни. Истината е, че Манджурия представляваше мрачно, недружелюбно място със суров климат и въпреки че отдавна мечтаеше да си възвърне трона, Пу И едва ли се виждаше като император точно на забравената от Бога провинция. Освен това Манджурия граничеше с Монголия, където, както е известно, мразеха китайците. Притесняваше го също и заплахата от комунизма. След екзекуцията на царското семейство Романови този страх беше повече от оправдан. Така че аз бях тази, която трябваше да вдъхне на Пу И кураж и да му припомни, че неслучайно славните манджурски воини са получили прозвището „татарите на Изтока“.

— Може да е писано манджурски император да се възкачи на трона за пореден път — казах, въпреки че се съмнявах някой като Пу И да възроди славата на храбрите ни прадеди. Той по-скоро щеше да бъде японска марионетка, кукла на конци.

Но Империята на Слънцето се нуждаеше от своя крепост в Китай и смяташе да използва Пу И, за да постигне целите си. Дойхара нямаше търпение да изпълни височайшето нареждане и да отпрати императорската двойка от Тяндзин. Пу И щеше да получи титлата „император“ и впоследствие щеше да осъзнае факта, че нищо не зависи от него и японците са тези, които дърпат конците. Щеше да разбере и че освен привилегиите си наследникът на тази династия наследява и незавиден късмет. Дори да се окажеше, че животът в Манджурия е по-уреден от този в съседна Монголия, климатът на двете страни беше толкова сходен, че аз на негово място не бих заминала за нищо на света, дори да ми предложеха трон.

Дойхара се отнасяше към Пу И с нескрито презрение. За него той беше слабоволев мъж, чиято кръв не харесваха дори комарите. В негово присъствие полковникът се държеше почтително, но зад гърба му го наричаше жалък безгръбначен мухльо, брънка на отмряла династия. Всъщност Дойхара, независимо че познаваше в детайли китайската история и говореше безпогрешно няколко китайски диалекта, се отнасяше с дълбоко презрение към всичко китайско. Той ме предупреди, че префинените маниери на императора всъщност говорят не за изтънченост и аристократизъм, а прикриват слаб, безволев характер. Пу И според него не беше нищо повече от един разглезен принц, груб и нагъл с всички по-нисшестоящи.

— Ще ти дам само един пример, принцесо. В Забранения град нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да шиба наложниците си почти до смърт, а те бяха още деца. После този извратен тип промиваше раните им и ронеше крокодилски сълзи.

В Тяндзин Пу И нямаше наложници — тук те щяха само да го разсейват. В момента го занимаваше единствено мисълта как да си възвърне трона и в същото време го тормозеше страхът, че може да бъде убит. Виждаше враг в лицето на всеки и не би се доверил дори на манджурско момиче. Дойхара смяташе, че това е временно и че императорът няма да издържи дълго, лишен от компанията на красиви наложници.

— Тези момичета подхранват егото му, а жена му отдавна е изстинала към него и дори не споделя леглото му. Тя е с него само заради императорската титла, на която очевидно държи твърде много.

Уан Дзюн нямаше никакво желание да заминава от Тяндзин, освен ако не е за да се завърне триумфално в Забранения град или пък да напусне Азия. Тяндзин беше нейният роден град, тук бяха семейството и близките й, тук тя се радваше на признание и се чувстваше по-свободна от преди. Освен това тук тя беше единствената съпруга на Пу И след раздялата му с Уън Сю. В Тяндзин тя угаждаше на екстравагантната си природа, като си купуваше дрехи, обувки и бижута по западна мода. За такива неща, както и за парфюми, тютюн и всевъзможни прищевки, последната от които — два рояла, тя беше способна да похарчи цяло състояние.

Дойхара ме запозна накратко с етикета по отношение на императорската двойка и ме осведоми, че би било добре да наричам Уан Дзюн „Елизабет“ — име, което Пу И й беше избрал от списъка с английски имена, изготвен от стария му учител сър Реджиналд Джонстън. За себе си Пу И се беше спрял на името „Хенри“ и дълго след това в антиимперските кръгове двамата присмехулно бяха наричани „господин и госпожа Хенри и Елизабет Пу И“. Дойхара ми каза, че Уан Дзюн е повърхностна, празноглава жена, която мечтае да отиде в Америка, където, дори да не можеше да управлява като императрица, всички щяха да се отнасят с нея подобаващо. Той добави презрително, че Америка е страна без минало и традиции, където си нямат собствени величия, затова си внасят отвън, при това без много да подбират. Споделях патриотизма на полковника по отношение на Япония, но за разлика от него, не смятах императора на Китай за незначителна фигура.

От всички династии Дойхара признаваше единствено японската. Той гледаше пренебрежително на западните монархии, така както и на всичко западно. Освен това негодуваше и срещу прекомерното уважение, което според него се засвидетелстваше на Пу И и съпругата му съвършено незаслужено.

— Уан Дзюн е една малокръвна, повехнала красавица, която не може без опиум, но е факт, че има върху мъжа си въздействие, срещу което съм безсилен да се боря — призна той. — Пу И няма да тръгне за Манджурия, докато тя се противи. Разчитам на теб, Йошико, да я убедиш, че верните китайски поданици на северозапад нямат търпение да посрещнат своя император. Тя трябва да повярва, че в крайна сметка двамата с Пу И ще се завърнат триумфално в Забранения град. А на кой друг, ако не на теб, би се доверила — нали сте приятелки от детинство?

Това, с приятелството от детинство, не беше точно така. Не бях сигурна дали Уан Дзюн изобщо ще може да си ме спомни, колкото и Дойхара да залагаше на това. Но бях съгласна с него, че родословието ми вероятно ще допринесе за успеха на тази мисия. Самата аз си спомнях Уан Дзюн съвсем бегло — бледо, ефирно създание, което веднъж дойде на гости с майка си — сестра на една от бащините ми наложници. Майка ми ни беше предупредила да бъдем мили с нея, тъй като е „твърде крехка“. Не си спомням да съм си играла с нея — тя по-скоро би допаднала на сестрите ми. Дори да ми бяха казали, че това е бъдещата императрица, едва ли щях да се впечатля особено. За мен императрицата е просто съпруга като всяка друга — покорна и изпълнителна.

Не знам откъде Дойхара беше почерпил информация за приятелството ми с Уан Дзюн, но реших да не разсейвам заблудата му. Надявах се тя поне да е чувала за мен. Също така разчитах паметта й да не е особено услужлива, вследствие на прекомерната употреба на опиум, и да успея да я убедя колко близки сме били като деца. Щях да направя всичко възможно да се сближа с нея и не се съмнявах, че ще успея да й вляза под кожата. Тази мисия беше точно за мен. Щом за Япония беше важно китайският император да застане начело на Манджурия, с радост щях да помогна това да се случи.

С Дойхара се разбрахме привечер да мине да ме вземе и да ме закара в Тихата градина, за да ме представи на Пу И като подходяща за съпругата му компаньонка. Полковникът ме предупреди, че трябва по един или друг начин да успея да убедя Уан Дзюн да замине със съпруга си за Манчукуо (японското име на Манджурия). Също така беше важно Пу И да вярва, че решението да отидат в Манчукуо е лично негово, а не взето под външен натиск. Макар и да не обичаше съпругата си, той държеше на мнението й и се доверяваше на преценките й. Затова беше необходимо неотстъпчивата Уан Дзюн да даде съгласието си, а, според Дойхара най-бързо и лесно това щеше да стане, ако императрицата повярва, че тук, в Тяндзин, животът им е изложен на опасност. Трябваше да впрегна цялата си изобретателност и да подклаждам страха й, без да й давам повод да се усъмни в мен.

— Действай както намериш за добре, Йошико, но искам резултати, и то колкото е възможно по-скоро. Не можем да си позволим една своенравна женичка да ни разиграва и да спъва плановете ни.

Той ми каза още, че следобед Уан Дзюн спи, замаяна от опиума, и се появява едва за вечеря, трезва — състояние, което траело не повече от два часа. След това отново хващала лулата.

— Тя седи на масата, но изобщо не докосва храната. Слаба е като скелет.

Понякога след вечеря Уан Дзюн сядала да поиграе карти с Пу И и двамата изпивали някоя и друга чаша шампанско. Но напоследък това се случвало все по-рядко, тъй като двамата все повече се отегчавали взаимно. Освен това императрицата била слаб играч. Дойхара се чудеше как Пу И въобще можел да търпи тази болнава, капризна и нелюбяща жена.

Прекарах следобеда преди срещата ми с императорската двойка в обиколки по магазините. Те имаха малко провинциален вид, затова пък бяха доста добре заредени. Купих на Танака златен часовник и книга с много любопитни изображения на всевъзможни секспози. Рисунките бяха дело на един стар евнух от Забранения град. Представих си го как шпионира иззад някоя преграда също като мен навремето. С тази разлика, че след това е бързал да грабне въглена и да увековечи видяното. За себе си също избрах малък подарък — френски парфюм с аромат на жасмин. Реших, че Уан Дзюн ще се зарадва на един сребърен калейдоскоп — пушачите на опиум обичат всичко, което представя действителността ярка и причудливо изкривена.

След като се поразходих из старото речно пристанище, където успях да прекарам половин час с едно момче — доста умело, макар и не особено симпатично, се завърнах в хотела и се изкъпах в банята, която разполагаше с течаща вода и меки хавлиени кърпи с размера на чаршафи. Водата беше прохладна и намирисваше на тиня, но ми напомни за детството, когато обичах да прокарвам ръка в езерцата с шарани на баща ми — забранено удоволствие, което ми носеше радостта от неподчинението.

Облякох се в западен стил, който знаех, че допада на Уан Дзюн. Избрах мека вълнена пола и тъмносин жакет. Сложих си и яката от лисици, подарена ми от Хари. Бях с червило, каквото по принцип рядко ползвам, и с дискретен руж на бузите — Дойхара ми беше казал, че Уан Дзюн е восъчнобледа и винаги си слага руж, за да придаде малко цвят на лицето си. Знаех колко е важно първото впечатление и исках тя да ме почувства близка.

С автомобила на Дойхара стигнахме до къщата за около петнайсетина минути. Макар и доста масивна, тя изглеждаше твърде безлична за жилище на император. Издигаше се сред градина с кленове и плачещи върби. Прозорците бяха с капаци и по стените се виеше глициния, което придаваше на къщата провинциален вид — тя напомняше за английския квартал на „Нанкин Роуд“ в Шанхай. Може би заради сивия здрач ми се стори безрадостна и неприветлива — сякаш изоставена от обитателите си. Градината беше поддържана — с оформени пътеки и подрязани храсти, но също изглеждаше някак унило — сякаш този, който се грижеше за нея, го вършеше без любов, единствено по задължение. Толкова тъга лъхаше от това място, че сърцето ми се изпълни с мрачно, тягостно чувство.

На пейката пред вратата седяха двама японски войници и се смееха гръмогласно за нещо. Жеравите в клетката се разкрякаха, усетили приближаването ни, и войниците бързо се опитаха да си придадат по-сериозен вид. Полковникът ги смъмри гневно за разпуснатото държание и дори перна единия войник по бузата. Каза им, че излагат Япония и ще си получат заслуженото наказание. Тонът му беше леден, а изражението — каменно. Разбрах, че е способен да побеснее при най-малкия повод.

Влязохме в дълъг коридор, по който се щураха чиновници, понесли някакви папки. Домът на императора по-скоро напомняше държавно учреждение и име като „Тихата градина“ не му подхождаше особено.

По-късно разбрах, че Пу И сам е избрал това име — не защото смятал, че ще живее в тихо, уединено място, а защото тук възнамерявал да изчака, без да вдига много шум, триумфалното си завръщане на трона. Междувременно щял да подготви почвата за това, подпомогнат от Япония. Той беше свикнал някой да мисли вместо него и според мен нямаше контрол дори над собствения си живот, но се чувстваше призван да управлява цяла империя. Мисля, че съпругата му беше дълбоко разочарована от малодушието му и не беше очаквала животът й на императрица да й предложи точно това. Нищо чудно, че предпочиташе да прекарва дните си, замаяна от опиума, потънала в блаженството на един нереален, но жив и пъстър свят, така различен от мрачната сива действителност.

На първия етаж бяха административните помещения, а Пу И и съпругата му обитаваха горните два етажа. Те разполагаха с хубави мебели и меки килими в предпочитания от Уан Дзюн западен стил, имаха също и грамофон и цяла колекция от плочи с изпълнения на американски оркестри. Императорската двойка живееше сред удобства, но и сред голям хаос — Уан Дзюн имаше една-единствена придворна дама, която й помагаше за тоалета и я съпровождаше по магазините. Веднага си личеше, че няма кой да сложи в ред целия този безпорядък. Освен това Пу И се страхуваше да отваря прозорците и въздухът беше тежък, пропит от неприятната миризма на кучета.

Запасите от алкохол веднага правеха впечатление — имаше най-различни скъпи вина и огромно количество шампанско, джин, уиски, саке, от което императора го болеше глава, както и вино от пет вида зърно, което според Уан Дзюн беше еликсирът на младостта.

Дойхара ми беше казал, че императорската двойка преживява, като разпродава скъпоценностите и бижутата си. Но тъй като този източник на доходи вече се стопяваше, екипът от съветници на Пу И го беше изоставил. Според полковника това беше добре дошло за Япония, тъй като ставаше по-лесно Пу И да бъде манипулиран и насочван в една или друга посока.

По време на пребиваването си в Тяндзин императорът беше успял да натрупа куп дългове и търговците вече не бяха склонни да го обслужват, тъй като се съмняваха, че изобщо някога ще получат парите си. Само на „Лейдлоу и компания“ той дължеше огромни суми за лъскавия си гардероб в западен стил, а повечето ресторанти и бижутери в града нямаше да видят и пени от парите, които чакаха.

През първите години в Тяндзин сандъците със скъпоценности били пълни догоре и императорът си позволявал да дава на старите корумпирани китайски военачалници суми, възлизащи на цяло състояние, само срещу обещанията им, че ще му помогнат да си възвърне трона. Той вярвал, че те действително са склонни да го подкрепят, но станало така, че те един след друг го изоставили.

 

 

Изненадах се и едновременно с това изпитах облекчение, когато Пу И каза, че няма нужда да му бъда специално представяна, тъй като много добре си спомнял момичето, което искало да бъде момче. Той добави, че се радва да ме види, защото съпругата му наистина имала нужда от компания. Той бил прекалено зает с подготовката за завръщането си на трона и по цял ден бил погълнат от работа, а Уан Дзюн страдала от самотата. Самият той бил пожертвал всички удоволствия, включително голфа, както и ходенето по ресторанти, за да се посвети на делата си, защото народът имал нужда от своя император и не бивало да чака повече.

На мен лично Пу И ми приличаше повече на прилежен ученик, отколкото на император. Той беше слабичък, с къса, пригладена назад коса и нервен тик на лявото око. Излъчваше аристократична префиненост и в същото време известна несигурност. Беше облечен с кариран костюм като принца на Уелс и миришеше на сапун и одеколон като англичанин. Имаше добре поддържан маникюр и твърде едри за физиономията си зъби. Носеше очила с тънки рамки, които правеха изражението му още по-хладно и непривлекателно. От пръв поглед ми се стори студен човек, а впоследствие това впечатление се затвърди. Освен това разбрах, че е пълен със страхове и суеверия и изпитва скрито презрение към почти всички заобикалящи го. Напушваше ме смях, като го гледах как не пропуска да се изплюе при всяко лошо „знамение“, как не смее да хапне зелена храна преди бяла и как се колебае с кой крак да пристъпи в стаята. Беше податлив на чуждо влияние до безпомощност и неспособен да вземе дори и едно самостоятелно решение. Без преувеличение мога да кажа, че имаше нужда някой да му казва кога да яде, да ходи по нужда или да спи. Направо не беше за вярване, че в жилите на това безгръбначно същество течеше кръвта на храбрите манджурски воини.

Полковникът ме беше предупредил, че макар да изпитва към съпругата си явно безразличие, Пу И виждаше в нейно лице верен съюзник в борбата за трона на Драконовата империя. В същото време още не можеше да й прости, че е станала причина Уън Сю, другата му съпруга, да си отиде. Явно беше изпитвал към нея някакво жалко подобие на страст. Когато Уън Сю получила развод, Уан Дзюн не скрила радостта си, а Пу И бил ужасен. Накъде отивал светът, щом една простосмъртна можела да се разведе с императора? Докато живеел с двете си съпруги, между тях съществувало голямо съперничество, което Пу И подклаждал, защото това го забавлявало. Но след заминаването на Уън Сю в дома станало по-празно и императорът заспивал сам в студеното легло.

 

 

Моята стая беше на най-горния етаж, до тази на придворната дама на Уан Дзюн. Беше удобна, с меки килими и аленочервени стени в тон с маковете по завесите и кувертюрата на леглото. Яркият цвят събуди спомена за натрапчивите ми кошмари от Монголия, когато отново и отново сънувах онези кървави превръзки. Стаята беше студена и прашна. Успях да открия една прислужница и й казах да почисти и да подреди багажа ми. Поръчах също да остави в леглото ми нагорещен камък и я предупредих, че ако подхожда немарливо към задълженията си, ще заповядам да я набият с пръчки. Киселото й изражение се смени с услужливо, тъй като дори най-лошата прислуга усеща, когато господарите не се шегуват. Прекъснах с нетърпелив жест уверенията й, че всичко ще бъде както трябва, и я пратих да ми донесе чай и плодове.

На всяка цена трябваше да поговоря с Дойхара и да издействам още прислуга за Пу И и съпругата му. Беше недопустимо императорската двойка да живее сред такъв хаос — Япония трябваше да се погрижи за това.

Придворната дама на Уан Дзюн ми съобщи, че императрицата нямала търпение да се срещне с мен и щяла да ме очаква на вечеря, когато изисквала всички да са с официално облекло. Спрях се на елегантна, но семпла черна рокля и си сложих черната перла, купена импулсивно в Шанхай само защото беше събудила спомена за Нацуко. Бях се развълнувала, като я видях, макар и да не беше същата онази, заредена с толкова противоречиви чувства и минавала от нейните ръце в моите и обратно.

Пу И вече седеше в трапезарията, облечен във вечерен костюм, с черна вратовръзка, диамантени ръкавели и златен часовник, който струваше цяло състояние.

— Красива перла — отбеляза той. — Аз също имам слабост към перлите и притежавам цяла колекция. Любими са ми тези с цвят на слонова кост, тъй като много добре подхождат на тена на кожата.

В този момент влезе императрицата и Пу И ме представи като една от своите многобройни далечни братовчедки.

— О, да, аз знам коя е Източна перла — каза тя и ми се усмихна.

Въпреки че беше все още млада, Уан Дзюн имаше доста измъчен вид. Походката й беше като на два пъти по-възрастна жена, а тънките й пръсти неспокойно подръпваха дългата рубинена огърлица — прекалено тежка за крехката й шия. В краката й, обути в чехли на твърде висок ток, подтичваха няколко малки кученца пекинези.

Уан Дзюн изглеждаше трогателно уязвима, но красотата й поне според мен не си беше отишла. Тя имаше фина костна структура, изящни черти, а в очите й се четеше неописуема тъга. Погледът й не се разведряваше дори когато се усмихваше. Нежната й, въздушна красота беше като на същество не от този свят и дори ружът по бузите не можеше да прикрие прозрачната й бледност.

Имах чувството, че някаква болест я разяжда отвътре и изсмуква силите й. Това впечатление се подсилваше от тъмните кръгове под очите й и от начина, по който от време на време докосваше слепоочието си — някак разсеяно и плахо, като човек, който не може да си спомни защо е тук. Кафявите петна по пръстите й издаваха страстния пушач на опиум, а цигарата в ръцете й трепереше. Въпреки всичко за мен Уан Дзюн притежаваше трагична, неподвластна на времето красота. Чертите й бяха симетрични, нослето — деликатно, очите — черни и искрящи като въглени.

Почувствах мигновено привличане към тази крехка като птиче жена, както и желание да я закрилям, да я спася от демоните й и да й върна желанието за живот.

— Може би двете ще станем приятелки — каза тя сякаш в отговор на мислите ми.

Уверих я, че искрено се надявам, което беше самата истина, но вътрешно изпитах угризение, че този отговор всъщност прикриваше истинската причина за присъствието ми тук. Колко жалко, че се налагаше приятелството ни да се основава на лъжи.

Първата ми вечеря с императорското семейство премина мъчително, така както и всички следващи. Въздухът беше натежал от тягостно мълчание. Пу И поглъщаше блюдо след блюдо съсредоточено и някак ненаситно, а съпругата му само седеше, пиеше шампанско и пушеше цигара след цигара, без да проявява никакъв интерес към храната. От време на време тя вземаше някоя хапка и я пускаше в краката си, където малките пекинезчета тръпнеха в очакване. Изведнъж и аз изгубих всякакъв апетит и бях благодарна, че виното е добро, с приятен вкус и аромат.

Когато вечерята приключи, Уан Дзюн гушна две от любимите си кученца и ме покани да поиграем маджонг в стаята й. Тя пожела на Пу И лека нощ и той й отвърна доста официално, че също й желае приятна вечер.

— Надявам се и ти да спиш спокойно под този покрив, Източна перла — обърна се после към мен той. — И дано навикът ми да работя до късно не смути съня ти.

Стаята на Уан Дзюн беше изцяло в западен стил. На тоалетката й бяха наредени шишенца с френски парфюми и английска тоалетна вода. До розовото емайлирано огледало, което се нуждаеше от излъскване, стоеше бурканче с пудра „Макс Фактор“. Навсякъде бяха наредени снимки в сребърни рамки на императорската двойка в компанията на видни западни политици. Имаше и доста снимки на американски филмови звезди, с които Уан Дзюн едва ли се беше срещала лично. На нощното шкафче забелязах том на Шекспир и поезията на Байрон в оригинал, въпреки че бях чувала, че познанията й по английски език са доста скромни. Книгите изглеждаха недокоснати, при все че по средата им бяха пъхнати разделители. В шкаф със стъклени чекмедженца видях бели кожени ръкавици и фини найлонови чорапи, още неразопаковани. На масичката до леглото бяха струпани кутии чуждестранни цигари, няколко златни запалки и порцеланови пепелници с изрисувани по тях рози. На кръглата махагонова маса под прозореца с отдавна неизмити стъкла имаше сребърен поднос с джин и тоник, както и чинийка с резенчета лимон. Единственият предмет, който напомняше за Китай, беше ниското диванче с копринени възглавнички в единия ъгъл на стаята и редом с него — всички атрибути, без които не може пушачът на опиум.

Онази вечер не играхме маджонг. Вместо това изпушихме една лула с опиум и си побъбрихме като близки приятелки, които не са се виждали от цяла вечност. Симпатията, която бях изпитала още щом видях Уан Дзюн, прерасна в топло чувство, което изненада и самата мен, защото не бях очаквала императрицата да ми хареса.

Уан Дзюн ме помоли да й разкажа за живота си и аз започнах още от детството си в дома на Кавашима. Тя сподели, че не би се чувствала никак добре на мое място, тъй като не харесвала японците — стрували й се твърде брутални и неспособни да оценят истинското изкуство. Аз отвърнах, че като цяло намирам японските мъже за добри любовници, тъй като тяхната арогантност ми допада. Уан Дзюн се засмя и каза, че според нея японците са късокраки и с носове като зурли, нищо чудно, че грухтят, вместо да говорят.

Тя ми призна, че отначало не искала да се омъжва за Пу И, тъй като, макар и император, той не отговарял на представата й за мечтания съпруг. Но с течение на времето започнала да цени статута си на съпруга на дванайсетия император от великата династия Цин. Освен това, макар и никога да не била изпитвала истинската любов, била чувала, че тя не трае дълго, докато мястото в обществото ти гарантира далеч по-голяма сигурност на старини. Не сметнах за нужно да й напомням, че мястото й в обществото досега й е донесло само неприятности и я е превърнало почти в развалина.

Тя каза много убедено, че когато Пу И отново се върне на трона, ще остави опиума. Нямало да бъде проблем, тъй като не била пристрастена, а пушела от време на време, колкото да се поразведри малко. Толкова силно копнеела да се завърнат в Забранения град, че понякога ежедневието й се струвало непоносимо, макар и да знаела, че това е само временно положение. Слушах я и си мислех, че уви, нещата бяха стигнали твърде далече. Уан Дзюн бавно гаснеше, разяждана от сладката, но коварна отрова.

Същата онази нощ спах в нейната стая и сънувах сини видения със замаяна от опиума глава. Събудих се спокойна — не както след натрапчивите кървави кошмари. Уан Дзюн също беше спокойна, но изглеждаше дори по-зле и от предната вечер — очите й бяха зачервени, с тъмни кръгове, кожата й беше добила нездрав зеленикав оттенък, а гласът й звучеше съвсем изнемощяло. Въпреки всичко зад този призрачен вид прозираше вълшебната красота, за която се носеха легенди. Мисля, че дори най-сполучливите снимки от времето, когато Уан Дзюн все още не е била в плен на опиума, не бяха успели да предадат онази прелест, която се излъчваше от нея.

Върнах се в стаята си изключително доволна, че толкова бързо бях успяла да спечеля доверието й. Уан Дзюн дори беше заявила, че е намерила вярна приятелка в мое лице и че си ме спомня още от двора на баща ми, принц Су. Наложниците ползвали името ми като заплаха и предупреждавали дъщерите си, че само послушанието ще ги спаси от участта на Източна перла, която е като настръхнало тигърче и никога няма да си намери съпруг нито в този живот, нито в следващия.

Знаех обаче, че за да остана близка с Уан Дзюн, трябва да прибягна до поне две лъжи. Първо, налагаше се да се преструвам, че не съм на страната на японците, които тя мразеше. Второ, трябваше да се правя, че пуша опиум с нея всяка вечер, в противен случай рискувах тя да се отдръпне от мен. Последното нямаше да е никак лесно, но трябваше да се справя, иначе щях съвсем скоро да изгубя контрол над нещата също като нея. Намирах се в много деликатно положение, тъй като харесвах опиума и ако не внимавах, лесно можех да премина чертата, от която връщане назад няма. Аз също си имах своите слабости, но те не изцеждат живота от теб и не те превръщат в свой роб, така както го прави опиумът.

След първата ни нощ на откровения и споделени тайни вече знаех, че рано или късно ще успея да убедя Уан Дзюн и чрез нея съпруга й какво светло бъдеще очаква императорската двойка в Манджурия. Но въпреки заредилите се подобни нощи и възникналата помежду ни близост Уан Дзюн оставаше непреклонна по отношение на заминаването за Манджурия. Оказа се, че в това крехко тяло се крие стоманена жилка, а и беше немислимо императрицата да предприеме нещо, което би зарадвало Дойхара.

— Този противен човек лъже, без да му мигне окото. Сигурно е добър на покер, но не знам кой би му се доверил. Освен това под достойнството ни е да слушаме съветите на обикновен полковник.

Опитах се да смекча мнението й за Дойхара, като й казах, че колкото и да й е неприятен, той наистина поставя интересите на императора над всичко. А колкото до по-низшия му ранг, обясних, че императорът само би спечелил, ако потърси съвета на някой фермер по въпросите, свързани с реколтата, така както и полковникът можеше да му бъде безкрайно полезен в някои отношения. Дойхара беше служил в североизточните райони на Китай и беше истински експерт в областта на езика, културата и историята на тези земи. Нещо повече, той познаваше и политическите настроения там.

Но докато аз говорех на едното ухо на Уан Дзюн, нейният наставник от детинство Шън Джъншоу шепнеше в другото. Той й беше казал, че изобщо не е убеден, че Япония контролира трите североизточни провинции, и че е подочул, че на Пу И няма да му бъде върната императорската титла, а ще изпълнява само функцията на губернатор. Шън Джъншоу съветваше Уан Дзюн да не вярва на обещанията на Дойхара и подозираше, че Япония ще използва императорската двойка за постигане на свои цели. Старият учител познаваше Уан Дзюн от малка. Тя знаеше, че той я обича и й е предан с цялото си същество. Освен това наставникът й също като нея ненавиждаше Дойхара и се отнасяше с подозрение към всичко японско.

Въпреки че полковникът смяташе Уан Дзюн за капризна и празноглава, аз се убедих, че тя е доста интуитивна и притежава верни инстинкти. Тя ми довери, че според нея заминаването за Манджурия би било гибелно за тях и й се струва по-разумно изобщо да напуснат Китай, където вече не ги чака нищо добро. Честно казано, беше абсолютно права и на нейно място щях да постъпя точно така. Но, разбира се, не можех да й го кажа, а трябваше да се опитам да разсея мрачните й предчувствия и да я убедя, че в онази далечна сурова страна двамата с Пу И ще намерят щастието си. Прекрасно знаех какви рискове крие самото пътуване до там, както и колко унизително ще бъде за нея да осъзнае, че съпругът й е само марионетка в ръцете на японците.

За да остана вярна на Япония обаче, трябваше да предам приятелството на тази крехка, уязвима жена и да я тласна в гибелна за нея посока. Уан Дзюн съзнаваше, че обстоятелствата са против нея. Братът на Пу И, който учеше в Япония и беше впечатлен от тамошния начин на живот, писа на императора писмо, в което го съветваше да се довери на японците и да замине за североизточните провинции, без да губи време. Самият Пу И, макар и все още да се вслушваше в съветите на жена си, ставаше все по-податлив на влиянието на Дойхара. Нетърпението му да се върне на престола заглушаваше гласа на разума му и все по-често предизвикваше разгорещени спорове между него и Уан Дзюн.

Нейният страх от Манджурия беше дълбок и инстинктивен, цялото й същество се сковаваше от ужас при мисълта за онова враждебно място. Още повече, че можеше и да не стигнат живи до там — попаднеха ли в ръцете на китайците, щяха да бъдат пребити до смърт. Тя съвсем разбираемо се боеше да остави зад гърба си дома и близките си и да бъде изложена на произвола на съдбата. Досещах се и за друго нейно опасение, което не би признала — вероятността да не може да си набавя опиум и да изпадне в криза, по-страшна и от най-лошите й кошмари.

Както казах, Уан Дзюн имаше всички основания да се тревожи. Само по отношение на мен инстинктите я подведоха и тя до последно вярваше, че е намерила истинска приятелка в мое лице. Може би заради самотата и нуждата от близко същество тя реши, че аз съм човекът, пред когото може да се разкрие изцяло. Всеки от нас се нуждае от приятел и тя не затвори сърцето си за мен дори когато съпругът й започна да се вслушва в съветите ми за Манджурия. Казваше само, че е на коренно противоположното мнение по въпроса, но знае, че им мисля доброто и съм искрено загрижена за тях.

Трябваха ми години горчив опит, за да осъзная една истина — не държавите, а хората са тези, на които дължим вярност. Сега от дистанцията на времето ми се иска да бях казала на Уан Дзюн да послуша сърцето си и да не заминава за Манджурия за нищо на света. Трябваше да я посъветвам да напусне Китай със или без Пу И. Вместо това, докато тя спеше, изтощена от тревога и замаяна от опиума, аз кроях планове как да ускоря отпътуването на императорската двойка за Манджурия. За тази цел трябваше да ги сплаша до смърт, да ги убедя, че в Тяндзин животът им виси на косъм и не струва пукната пара. А и вече нямах търпение да се върна в Шанхай, където животът кипеше. Тук, в тази мрачна къща, самата аз се чувствах като затворник.

Дойхара ни посещаваше ежедневно, но двамата не бяхме имали интимна близост след онази първа вечер. Въпреки че сексът ни не беше нищо особено, веднъж му предложих да прекара нощта в стаята ми. Той отказа под предлог, че ако Пу И ни разкриеше, вече нямаше да ми има доверие. Уан Дзюн също щеше да се отдръпне от мен и да остане непреклонна по отношение на заминаването им за Манджурия.

— Освен това аз обичам да пробвам нови вкусове и аромати, принцесо. Но съм поласкан, че ти би опитала повторно от същото блюдо. Явно ти е харесало.

В отчаянието си се опитах да съблазня двамата войници от патрула. Но те се бояха до смърт от Дойхара и отново ударих на камък. Сигурно си мислеха, че ги изпитвам, и геройски устояха на изкушението. Тогава си припомних добрите стари времена и потърсих утеха в момчетата за една нощ, които обикаляха по здрач уличките зад пристанището. Но тези момчета са като слабия опиум — мимолетно изживяване, което не утолява желанието ти, а се плъзга по повърхността на живота ти, без да остави следа.

Реших да насоча енергията си към онова, за което всъщност бях тук — да убедя императорската двойка да замине на североизток час по-скоро. Гостуването на стария учител на Пу И Реджиналд Джонстън се оказа истински късмет за мен. Той беше дошъл в Тихата градина да помоли Пу И да напише предговор на книгата, посветена на живота му в императорския двор. Заглавието й беше „Здрач в Забранения град“ и Джонстън я беше посветил на императора. Пу И беше изключително поласкан и написа кратко предисловие, в което не пестеше суперлативите за своя учител и го нареждаше сред „най-големите умове на Китай“.

По време на това гостуване Пу И държеше да вечеряме особено тържествено и на трапезата ни се сервираха блюдо след блюдо, достатъчни да нахранят хилядите евнуси от Забранения град. Докато опитвахме от най-качествените вина, най-прясната риба и най-крехките меса, Джонстън умело гъделичкаше егото на императора и Пу И сияеше от самодоволство. Двамата си говореха, все едно бяха сами на света. Вниманието, с което Пу И удостояваше чужденеца, неимоверно дразнеше Дойхара. Той, естествено, би предпочел императорът да слуша само прояпонски настроени съветници.

Една вечер Пу И беше поръчал огромно количество тигрови скариди, към които учителят му имаше особена слабост. Около час след пиршеството Пу И, единствен от цялата компания, беше повален от хранително отравяне. Цял позеленял, разкъсван от жестоки болки в стомаха, той беше ни жив, ни умрял в продължение на часове. Използвах случая, за да му подметна, че е твърде вероятно в къщата да има китайски шпионин. Затова се налагаше да бъдат взети мерки за безопасност и храната на императора да бъде опитвана предварително. Всъщност истината беше, че императорът, с присъщия си лош късмет, беше изял развалена скарида. Но тъй като беше страхлив и податлив на внушение, не се наложи да го убеждавам дълго и той вече съзираше в случката пъклен заговор, целящ убийството му. Всички членове на персонала, включително и японците, бяха подложени на разпит, който ни най-малко не разсея съмненията му.

Уан Дзюн не се впечатли особено от цялата суматоха. Тя беше убедена, че единствено лакомията на съпруга й и лошият му късмет са станали причина за неразположението му. Явно случилото се не можеше да я наведе на мисълта, че трябва да заминат за Манджурия, ако искат да са в безопасност. Пу И обаче изглеждаше все по-склонен да обмисля тази възможност и дори изпрати подаръци на генералите от североизточните провинции, които бяха минали на страната на японските окупатори. Дойхара прие това за добър знак — очевидно Пу И подготвяше почвата за заминаването си и си осигуряваше поддръжници в Манджурия.

След няколко дни обаче напрежението се поразсея и Пу И като че ли отново взе да се вслушва в съветите на съпругата си. Но си личеше, че е раздвоен, разкъсван от колебания — един ден обявяваше, че ще е най-разумно да заминат на североизток, на следващия обмисляше варианта да напуснат Китай и да изчакат по-благоприятен момент за завръщането си. Той вярваше, че рано или късно привържениците му ще вземат надмощие и ще го призоват да се върне на трона.

Следващият ми ход беше да уредя телефонно обаждане за Пу И от един от любимите му келнери в кафе „Виктория“. Не беше трудно — един малък подкуп и предупреждението да не рискува живота на децата си свършиха работа. Човекът трябваше да изрази загриженост за своя император, като го уведоми, че някакви типове са проявили подозрително любопитство и са подпитвали кои са предпочитаните от Пу И ястия. Келнерът спомена още, че двамата мъже са му се сторили въоръжени и се бои, че замислят нещо лошо. Той посъветва императора да избягва известно време любимото си кафене от съображения за сигурност.

Идеята на плана беше Пу И да бъде обзет от паника до такава степен, че да му се струва, че отвсякъде го дебне опасност, и да се бои да си подаде носа дори в градината. В подобно състояние той щеше да гледа на заминаването за Манджурия като на спасение. Но колкото и ужасен да беше след онова телефонно обаждане, критичната точка все още не беше достигната. Необходими бяха още малко усилия от моя страна.

Срещнах се с Дойхара и двамата изработихме план, според който в Тихата градина щеше да бъде доставена кошница с плодове от името на един отявлен симпатизант на Пу И. Кошницата щеше да бъде придружена от картичка, написана с добре познатия на императорската двойка почерк: „На Хенри и Елизабет — с благопожелания“. Вътре, на дъното между портокалите, щяха кротко да си лежат две гранати — красноречиво послание.

Къщата сякаш беше притихнала в очакване, докато всички, запознати с плана, тръпнеха каква ще бъде реакцията на Пу И, когато открие зловещата пратка. Когато най-после това се случи, из цялата къща прокънтя ужасеният писък на Уан Дзюн, а Пу И изпадна в такава ярост, че се наложи Дойхара да го успокои с обещанието да удвои охраната. Полковникът каза още, че за съжаление в Китай нещата отиват на зле и враговете на императора се умножават с всеки изминал ден. Но той увери Пу И, че от сега нататък всяка една доставка ще бъде щателно инспектирана, преди да попадне в ръцете на императора.

Беше ми жал за Уан Дзюн, която, връхлетяна от тревожните събития, в своята безпомощност насочи гнева си към Дойхара. Тя го обиди в лицето, като го нарече некомпетентен, и настоя в дома им да бъде изпратен някой по-надежден и с по-висок ранг. Тя помоли стария си учител да й погостува за известно време, тъй като се нуждаела от подкрепата на близък човек. Той се отзова на поканата и Уан Дзюн се вслушваше само и единствено в неговите съвети. Тя все така беше мила с мен, но усещах, че предишната топлина и доверие са изчезнали. Вместо това на два-три пъти долавях в погледа й горчивина и скрита болка — като момиченце, ненадейно зашлевено от майка си, която досега е била кумир за него. Мъчно ми беше, че съм изгубила приятелството й, но не можех да я виня — аз я бях предала и тя го знаеше, усещаше го. Освен това нейният учител й беше обяснил, че връзката ми с китайската душевност и ценности е била прерязана още в детството, а студената амбиция на японците се е просмукала в съзнанието ми и го е отровила. Всичко това разбрах от придворната дама на императрицата, човек на Дойхара. Тя ми каза още, че според Шън Джъншоу Дзюн изобщо не биваше да ми има доверие, тъй като нещата взели лош обрат още с появата ми, а това едва ли било случайно. Въпреки всичко се радвах, че Уан Дзюн има до себе си верен приятел тя заслужаваше това. Знаех, че в крайна сметка Пу И ще склони да замине за Манджурия, но горещо се надявах Уан Дзюн да избегне тази съдба.

Поредният ни опит за сплашване на императорската двойка се състоеше в това да поставим под завивките в спалнята на Пу И змия, която беше съвършено безобидна, но можеше да те уплаши до смърт. Едва тогава чашата преля. Пу И и Уан Дзюн бяха смразени от страх, докарани почти до умопомрачение. Те бяха единодушни в едно — че трябваше да заминат от тук час по-скоро. Но Пу И все още мечтаеше да се възкачи на трона, било то и в далечната Манджурия, докато Уан Дзюн държеше да се махнат от Китай и да се установят някъде на Запад. Докато двамата спореха ожесточено и се допитваха до разни гадатели, аз намислих как да ускоря заминаването им от Тяндзин.

Тази част от плана си беше лично моя и се гордеех с нея. Инсценирахме серия от бунтове в Китайския квартал и по цяла нощ във въздуха отекваха гърмежи. Императорът не можеше да мигне, разтреперан от страх, пребледнял като смъртник. Зад очилата със строги рамки надничаха очите на объркано, уплашено дете. Бяха му казали, че китайците са вече вън от всякакъв контрол и никой не знае какво ще последва. Струпаха около къщата войници и бронирани коли, за да се чувства защитен императорът. Пу И и съпругата му бяха предупредени да не застават близо до прозореца от съображения за сигурност. Също така ги посъветваха прозорците да бъдат със спуснати капаци за по-голяма безопасност.

И така, в един мрачен ноемврийски ден на 1931 г., след като получи уверенията на Дойхара, че ще може да изпълнява функциите си на император, Пу И помоли незабавно да бъде откаран в Манджурия. Извън себе си от уплаха и готов на всякакви компромиси, той се съгласи, че ще е по-разумно да замине без съпругата си, която щеше да тръгне няколко седмици по-късно с багажа и домашните любимци.

Пу И се сбогува с разтревожената си съпруга набързо. Тя стоеше в коридора по нощница, а в очите й се четеше безпомощност и объркване. Императорът не забрави и мен — увери ме, че когато се върне на трона в Пекин, винаги ще съм желан гост в Забранения град. Сърцето ми се сви, като гледах двамата съпрузи — императорът, с дебело униформено палто на японската армия, загрижен за собствената си кожа, и Уан Дзюн, така крехка и беззащитна, трепереща от студ в тънката си нощничка. Пу И дори не понечи да я утеши и приласкае. Аз я прегърнах през рамо и й прошепнах „Императрице…“ в желанието си да й вдъхна кураж. Тя спря да хълца, дръпна се от мен, обърна гръб на съпруга си и бавно тръгна нагоре по стълбите към спалнята си.

Императорът беше изведен от Тайната градина скрит в багажника на собствения си кабриолет. Караше един от личните му асистенти, а един от съветниците на Пу И седеше на задната седалка и изпълняваше ролята на пътник. Автомобилът се отправи към пристанището на река Пай, в контролираната от британците зона. Пътуването, макар и кратко, не минало без инциденти. Притесненият шофьор се блъснал в един стълб и императорът си ударил лошо главата. Все още замаян, Пу И бил отведен без излишни формалности до една моторна лодка, която чакала в тъмното. Тя щяла да го изведе в открито море и там да пресрещне парахода „Аваджи Мару“. Онова, което Пу И не знаеше, беше, че екипажът на кораба бил получил инструкции, в случай че китайците се усетят и възникне проблем, да вдигнат лодката във въздуха. На борда й имало варел с петрол специално за тази цел.

Уан Дзюн прекара остатъка от нощта, без да мигне, като пушеше цигара след цигара в компанията на стария си учител. Тя помоли придворната си дама да започне да събира багажа й, въпреки че до заминаването й оставаха седмици. Някъде около полунощ тя ме повика, за да се сбогува с мен.

Полковникът я беше уведомил, че ме отпраща в Шанхай и чедо заминаването й един от неговите подчинени ще отговаря за сигурността на къщата.

— Източна перла, въпреки че не ми беше истинска приятелка, компанията ти ще ми липсва — каза тя. — Предполагам, съдбата на императрицата е да бъде сама, особено когато съпругът й е човек, който мисли само за себе си. Послушай съвета ми, Източна перла, не се доверявай твърде много на японците. За тях никога няма да бъдеш една от тях, дори да си мислиш противното.

Трябваше да я послушам — знаех, че инстинктите й са верни. Но онази нощ виждах в нея жертвата и колкото и да ми беше мъчно за нея, не взех предупреждението й на сериозно. Освен това вярвах на Япония с цялото си сърце и изгарях от желание да й служа. Целунах Уан Дзюн и й казах, че се надявам да се срещнем отново.

— Ела ми на гости в Манджурия, Източна перла. Ако, разбира се, преди това не съм намерила покой в смъртта. Надявам се тя милостиво да ме навести в съня ми и да ме спаси от живота в онази чужда земя.

Сърцето ми отново се сви за нея, но почувствах, че тя ми беше простила и не ме съдеше.

През следващата година до мен достигаха новини за Уан Дзюн — тя все така мразеше Манджурия, страдаше от суровия климат и здравето й се влошаваше. Представях си кошмарите, които я измъчваха.

Често си мислех за нея — как броди из мрачните коридори на императорския дворец, самотна, с разклатено здраве, но все така горда от факта, че е съпруга „номер едно“. Горката, беше жертва на политически козове и на собствените си снобски разбирания, както и на моето предателство, което беше съкрушило и двете ни.

Дойхара, естествено, беше излъгал Пу И, който с пристигането си в Манджурия беше провъзгласен за губернатор на областта, но не и за император. Няколко години по-късно Пу И все пак се възкачи на императорския престол в Манчукуо, а Уан Дзюн, замаяна от опиума, седеше редом с него.

В Манджурия императорът си взе втора съпруга — момиче на име Тан Юлин от клана Татала Манчу. Тя беше едва на шестнайсет — на същата възраст се беше омъжила и Уан Дзюн. Тан Юлин почина само четири години по-късно — официално от тиф, но според слуховете била отровена, за да няма Пу И наследници. Говореше се също, че Япония предпочитала братът на Пу И да го наследи на трона, тъй като бил женен за японска аристократка и в жилите на сина му щяла да тече японска кръв.

Сбогувах се с Дойхара с истинско облекчение. Той ме поздрави за добре свършената работа и ме увери, че Япония е оценила усилията ми. Посъветва ме също така да прекратя връзката си с Танака, който не ме заслужавал, и да се целя по-нависоко.

— Танака не е страховитият убиец, за когото го мислиш — бяха думите му. — И във всеки случай не е достоен за една принцеса. Ако искаш да преуспееш, Йошико, намери си мъж, когото наистина да гледаш с респект.

 

 

Още с пристигането си в Шанхай научих от Танака, че преди няколко седмици е починала Нацуко. Съобщил му го негов колега от армията, който знаел за връзката ми със семейство Кавашима. Тя се разхождала в градината, когато сърцето й изведнъж спряло да бие само на няколко крачки от мястото, където в навечерието на петнайсетия ми рожден ден се беше обесила сестра й Шимако.

Танака изрази съболезнования за загубата ми, но мисля, че не подозираше дълбочината на скръбта ми. Той смяташе, че съм мразила Нацуко, и подобно на мнозина други, които приемат очевидното за даденост, не си даваше сметка колко близки са любовта и омразата и колко често едното чувство черпи сили от другото. Помолих го да ме остави сама и се затворих вкъщи. Известно време не исках да виждам никого. Нощем в съня ми ме навестяваха родната ми майка, Шимако и Нацуко — и трите вече не бяха между живите. Стояха една до друга, бледи и безмълвни като призрачно трио. Една стъклена врата ме разделяше от тях, но колкото и да блъсках по нея, тя не се отваряше.

Никога вече нямаше да видя Нацуко и тя нямаше да разбере за истинските ми чувства към нея. Напразно си бях мечтала, че ще дойде ден, в който тя ще ме погледне с топлота, а гласът й ще звучи меко, без следа от обвинение и враждебност. Със смъртта на Нацуко нещо завинаги се пречупи в мен. Опитах се да притъпя болката с опиум, но спасението беше за кратко — със събуждането от съня започваше кошмарът.

Чудя се, ако Нацуко беше успяла да ме обикне, дали животът ми щеше да бъде по-различен? Казват, че споделената любов е като спасителен бряг и без нея можеш да се изгубиш в бурното море. Говорят и за целебната сила на любовта, но мен досега тя само ме е наранявала. За пореден път се чувствах осиротяла и ядосана на съдбата. Когато изгубиш някого, когото си обичал, болката е безутешна. Не можеш да върнеш човека, когото неумолимата смърт ти е отнела, и знаеш, че рано или късно и твоят ред ще дойде.