Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (11)

Рибена чорба и паче яйце

Нанесох се в един от просторните апартаменти на първия етаж на хотел „Пекин“, недалеч от розовите стени на Забранения град. Елегантната сграда от деветнайсети век беше в стил бел епок, обзаведена с елегантни френски мебели и пълна с чужденци. Имаше бална зала с огледала, която имитираше известния салон на версайския дворец, а също и многолюден бар, който никога не затваряше и в който се чуваше реч от всички краища на света.

Пекин беше град, в който на всяка крачка се издигаха стени — сякаш като преграда срещу шума и мръсотията. Поради недостиг на дървен материал къщите се строяха от тухли и жилав плет и имаха полегати покриви и тесни прозорци. По улиците на всяка крачка се срещаха каруци, теглени от мулета и магарета, а още с пристигането си видях дори камили, натоварени с въглища и кокосови орехи. Повечето улици бяха тесни, без настилка, задръстени от минувачи и улични търговци, тикащи ръчни колички. След като бях живяла в модерен град като Шанхай, имах чувството, че съм се върнала едно столетие назад. Въпреки че в Пекин имаше вода, електричество и дори трамваи, той си оставаше столицата на древен Китай, в която времето сякаш беше спряло. Тук имаше пушални на опиум, известни като „свърталищата“, с опушени стени, които оставяха черни петна по дрехите ти, ако само се опреш до тях. Пекин миришеше на тор, на пот, а също и на разложение.

Централата на тайните служби беше на десет минути пеша от хотела. На път за там закусих палачинки, приготвени на мангал насред улицата. Докато се оглеждах наоколо, установих, че нищо не ми изглежда познато, сякаш спомените от детството ми се бяха изличили напълно.

Прекият ми началник в Пекин беше полковник Сумида — мъж около седемдесетте, с пъргав ум, който обожаваше работата си в тайните служби. Под лявото му око имаше белег като от фехтовка, който той често попипваше с пръст. Сумида беше среден на ръст, с късо подстригана бяла коса и металносиви вежди. Приличаше на сова. На определена светлина изглеждаше грубоват и суров, но всъщност имаше изтънчен вкус. За съжаление беше сноб и макар да не беше ограничен като Муто, далеч не притежаваше интелигентността на Танака. Беше мързелив, но умееше да разпределя задълженията и стриктно да следи за изпълнението им. Харесваше жените, но мисля, че предпочиташе мъжете.

Той ми каза, че съм извикана в Пекин, за да осъществя контакт с влиятелни чужденци и да проникна в средите на богатите и аристократични китайски фамилии. Трябваше да установя кои от тях тайно сътрудничат на Чан Кайши, за да бъдат сурово наказани за назидание на останалите. Полковникът ме предупреди, че задачата ми нямаше да е никак лесна, тъй като поддръжниците на Чан били коварни като змии и ти се усмихвали, а после ти забиват нож в гърба. И въпреки че Япония успешно осъществявала контрол над китайските територии, врагът не спял и не можело да си позволим да лежим на лаврите си. Сумида имал сведения, че аз умея да печеля доверието на чужденците и говоря добър английски — точно от такъв човек имал нужда тук, в Пекин.

— Искам да си информирана за всичко, което става в града, Йошико, и да ме държиш в течение. Дано да се окаже, че репутацията ти е заслужена.

По време на тази наша първа среща полковникът ми връчи кашон с книжа, препратени за мен от клона в Шанхай. Сред папките с документи и отчети открих писмо от Джак — в плика беше и последната снимка, която ми беше направил онази със синята рокля. Писмото беше изпратено седмици след като се разделихме и в него Джак обясняваше, че се налага спешно да се върне в Ню Йорк, тъй като баща му е много болен. Беше ми оставил адрес, на който да го търся, и пишеше, че ще ме чака. Ако съм имала нужда от пари, можело да се обърна към Теди Блек, репортер на „Чикаго Трибюн“.

Нямаше да простя на Муто, че не ми беше изпратил писмото още тогава. Можеше да ми спести толкова страдания. Ако го бях получила, животът ми вероятно щеше да поеме в съвсем различна посока. Но вече бях успяла да преболедувам раздялата и не бях сигурна, че искам да се върна назад. И все пак още щом зърнах почерка на Джак, сърцето ми заби по-силно. Седях на ръба на леглото в хотелската стая и препрочитах писмото отново и отново. Денят беше топъл, но аз цялата треперех. Чувствах се странно лека, все едно тялото ми беше отхвърлило товара на годините. Гледах снимката на момичето в синята рокля и се питах дали то все още съществува, дали изобщо беше съществувало.

Написах на Джак няколко реда в отговор и му обясних какво се беше случило с писмото му. Казах му, че го обичам, но се налага да остана в Пекин за известно време. Отговорът му пристигна бързо — доста сдържан, сякаш и той вече не беше сигурен как ще е най-добре за нас или не искаше да издаде, че е наранен от решението ми. В писмото си Джак отново настояваше да замина при него в Америка, където съм щяла да бъда в безопасност. Пишеше ми, че е сигурен, че Япония няма да удържи позициите си в Китай още дълго и че се безпокои за мен. Ето как отново бях изправена пред избор и за пореден път избрах Япония. Този път отговорът ми беше още по-кратък, но категоричен: „Ако искаш, ти ела!“

Това, че избрах Япония пред Джак, ми донесе странно успокоение, все едно бях предпочела по-познатото и близкото. Тогава все още си мислех, че Япония винаги ще бъде на първо място за мен и това няма да се промени. Направих избора си и продължих да работя — с натежало сърце, но и със смътната надежда, че някога Джак може да се появи.

Полковник Сумида ме беше натоварил със задачи още от първия ден. Той имаше познати сред по-заможните китайци в града и ме свърза с един мой втори братовчед, Ли Чиню, който симпатизираше на японците и щеше да ме вземе под крилото си и да ме свърже с подходящите хора. Ли беше висок, симпатичен китаец със смолисточерна коса и необичайно светла кожа. Сумида казваше, че Ли, макар и в жилите му да тече китайска кръв, е верен на каузата на Япония като същински самурай. Можело да се разчита, че винаги ще поставя интересите на страната на първо място, пред роднинските връзки и пред всяко приятелство.

Ли каза, че се радва да се запознае с дъщерята на принц Су, за която толкова е слушал.

— Баща ти беше достоен човек, неслучайно името му го надживя. Той имаше верни инстинкти, също като моя баща, и разбираше, че китайските благородници имат повече допирни точки с японските аристократи, отколкото с местното простолюдие. Ние двамата с теб, Източна перла, носим кръвта на велики предци и сме отговорни тя да не се изгуби, погълната от мътната река на селячеството.

Не ме учудваше, че Ли се възхищава от баща ми. Принц Су беше високо ценен в кръговете на китайската аристокрация, а също и пример за подражание. Макар и често да ме огорчаваше с държанието си, когато бях дете, дори аз бях успяла да усетя силата на характера му и пълното му незачитане на чуждото мнение. Той се прекланяше пред интелекта на японците и се придържаше към традиционните самурайски ценности. Ли със сигурност би му допаднал, също както и на Кавашима. Гледаха на нещата от един и същ ъгъл.

Ли беше женен за Прекрасна перла — красива млада жена, която се обличаше по западна мода и подбираше приятелите си сред най-талантливите и успешни художници и артисти в Пекин. В леглото Ли предпочиташе компанията на мъже, затова в дома му нямаше наложници. Перла беше приела тази ситуация, която й даваше свобода да води живота, който харесваше. Освен покровител на изкуствата от доста време тя беше любовница на барон Мацуяма, японски аристократ и търговец, който живееше в Пекин и беше сред най-богатите и влиятелни граждани.

Въпреки нетрадиционния си брак Ли и Перла бяха много близки помежду си и в дома им често се провеждаха пищни тържества, на които можеха да бъдат видени както интересни чужденци, така и артисти, оперни певци и художници, а също и членове на японската императорска фамилия. Перла ми каза, че поне двайсет от японските принцове са отсядали у тях. Сумида, бохем по душа, също често гостуваше на семейството. В Япония той си имаше съпруга и гейша, но в Пекин се появяваше в обществото, придружен от очарователната си любовница Ким И.

Ким И държеше два фризьорски салона, единият от които в хотел „Пекин“. Тя беше забогатяла от продажбата на китайски антики на антиквари в Америка, където беше живяла десет години. Освен бизнеса с антики и фризьорските салони доходи й носеха и някои нейни изгодни инвестиции в Америка. Официално тя все още беше омъжена за един китаец, роден в Америка, въпреки че двамата се бяха разделили още преди тя да реши да се завърне в Пекин.

Без да е първа красавица, Ким беше много привлекателна жена. Обикновено носеше западни дрехи, но понякога се обличаше в красиви ръчно бродирани ципао и с вързаната си на дълга плитка коса и подчертаните с черен грим очи изглеждаше така неустоимо, че генерал Тада сигурно би си загубил ума по нея. Още щом я видях, си казах, че Сумида има вкус по отношение на жените, а впоследствие Ким стана една от най-близките ми приятелки. Тя беше способна на вярност, каквато досега никой мъж не ми беше засвидетелствал — приемеше ли те веднъж за приятел, беше готова да застане зад теб и да те подкрепя безрезервно в добро и зло.

Ким нямаше деца, но от нея разбрах, че Сумида имаше две дъщери, омъжени в уважавани фамилии на военни, и един син, който беше военен пилот. Полковникът никога не споменаваше съпругата си, но аз предполагах, че беше типичната кротка и покорна домакиня, която си стоеше вкъщи и не задаваше на мъжа си излишни въпроси. Познавах този тип жени. Сумида също не се различаваше особено от мъжете, които навремето Кавашима пращаше в стаята ми. Може би затова бързо намерих общ език с него, но от уважение към Ким, която ценях твърде много, никога не се опитах да флиртувам с полковника. За разлика от повечето китайски любовници, приятелката ми имаше силно развито чувство за собственост и беше готова ревностно да отстоява онова, което считаше за свое. А и тогава все още се надявах, че Джак ще ме потърси, и исках да ме намери необвързана.

Сумида ми каза, че съм най-специалната сред японските шпиони.

— Ти си истинска рядкост — китайска аристократка, чието сърце принадлежи на Япония. Предопределена си да успееш в Пекин.

Независимо от мнението на Сумида по въпроса, истината е, че ми трябваше повече време да свикна с живота в Пекин, отколкото с този в Шанхай. Чувствах се като малка рибка насред голямото море, а и откак познавах Джак, у мен се беше събудило желанието да бъда харесвана, дори обичана нещо, което само усложняваше живота на един шпионин. Трябваха ми месеци да се адаптирам към ситуацията, но най-после и това се случи, както става с всички ни, каквото и да си мислим.

Междувременно бях разказала на Ким за Джак — с всички подробности. Споделих й дори и това, че в негово присъствие се чувствах различна и някак по-добра. Не скрих, че той мрази японците, и тя ми призна, че понякога изпитва същото.

Според нея трябваше да отида при Джак.

— Направи го, Йоши, иначе ще съжаляваш. А и времената са смутни и не се знае какво ще се случи с нас тук, в Китай. Ти си амбициозна млада жена и ще се впишеш добре в тамошното общество, не се безпокой.

Въпреки че не смеех да го призная дори и пред себе си, знаех, че Джак няма да дойде при мен. Характерът му беше непреклонен като моя и той не отстъпваше от своето. Каква глупачка бях — трябваше да отида при него, докато можех — когато страните ни все още не бяха във война и вратата към един друг живот не се беше затворила безвъзвратно за мен.

Но аз останах и се отдадох на работата си така безрезервно, че Танака би могъл да се гордее с мен. Осъществих ценни контакти, участвах във важни разговори, стараех се не само да запомня всяка дума, но и да вникна в скритото послание. Докладвах на Сумида всичко, което ми се струваше важно. Лансирах каузата на Япония по всякакъв начин и използвах влиянието си, за да помагам на хора, които ми бяха симпатични. Пекинското висше общество, снобско и прекланящо се пред ценностите на Япония, ме прие с отворени обятия. В рамките на две години успях да стана свързващото звено между китайския елит и японските окупатори, до чието благоволение всеки се домогваше.

Изобщо социалният ми живот беше добър. Не пропусках прием, коктейл или вечеря, въпреки че предпочитах да обикалям улиците в търсене на свои собствени развлечения. Не бях така известна в града, както бях в Шанхай, но все пак Ли ме беше предупредил да не излизам непридружена — не биваше да се излагам на излишен риск. Често посещавах операта с Перла, ходех на кино с Ким и макар че общувах с най-уважаваните и изискани граждани на Пекин, както винаги по-интересна ми беше компанията на онези, които живееха на ръба.

Сред познайниците ми беше мъж на име Дзин, който продаваше оръжия на гангстерите, както и на онези китайски фамилии, които съзнаваха, че живеят в смутни и размирни времена. Джин ме запозна с групата на „телохранителите“ — събрани измежду обеднелите селяни и войниците от китайската армия, те представляваха доста пъстра сбирщина. Някои разчитаха само на яките си юмруци и заплашителната външност, но други изучаваха бойни изкуства и приемаха професията си много сериозно. Джин, който ползваше услугите на последните, ме посъветва, в името на собствената ми сигурност, да последвам примера му. И въпреки че не се бях сблъсквала с враждебността на местното население, гласът на разума надделя. В Пекин върлуваше престъпност и можеше както да те ограбят, така и да те убият насред улицата. Самият Сумида предложи да увеличи месечното ми заплащане, за да покрива и разходите за телохранител.

В крайна сметка, с типичното си разточителство реших да наема не един, а двама телохранители — братя близнаци, родени в годината на Маймуната. Те бяха ниски на ръст, набити, мускулести и потайни. По-възрастният с осем минути беше приел прозвището Верния, другият близнак беше просто Чоу.

След като ги наех, тримата отидохме да пием чай в дома им край реката, в бедняшката част на града. Братята живееха в порутена колиба, претъпкана с вехтории. Навсякъде имаше потънали в прах порцеланови фигурки, които биха подхождали на гостната на стара английска дама, но тук изглеждаха някак не на място. По стените бяха окачени ветрила — толкова мръсни, че цветът им беше неузнаваем. Върху ниските диванчета бяха метнати протрити кадифени постелки, а подът беше мръсен и целият на петна от наводненията. В един стъклен аквариум братята държаха за късмет дебел грозноват жабок, който крякаше оглушително преди буря и поглъщаше комарите, които тук бяха в изобилие.

Верния и Чоу живееха крайно икономично, почти мизерстваха. Изхранваха се с блудкава рибена супа, чиято миризма се беше пропила навсякъде. Братята не познаваха баща си, а майка им беше умряла, преди да навършат петнайсет, след като маларията беше изсмукала силите й. Предполагам, че двамата пазеха всичко в къщата както си е било не толкова от сантименталност, колкото от инертност.

Предишният им работодател, съдържател на бордей, се беше оттеглил в родното си село, след като беше успял да натрупа състояние, и ги беше оставил без препитание. Повечето хора не можеха да си позволят да плащат на двама телохранители или не искаха да влизат в излишни разходи, но братята ме увериха, че няма да съжалявам за решението си, тъй като били не само здрави и добре обучени, но и изключително надеждни. Много държаха да ми направят добро впечатление и явно се надяваха това, че са охрана на принцеса, да се отрази добре на репутацията им.

Джин ме посъветва винаги да им плащам навреме и от време на време да им давам по нещо отгоре. Така те щяха да гледат на мен като на стабилен работодател и ревностно да изпълняват задълженията си. Послушах го и се проявих като доста щедър работодател. Близнаците ме следваха по петите и нощно време спях по-спокойно, защото знаех, че те са неотлъчно до мен. Ким обаче от самото начало не гледаше на братята с добро око и не спираше да ми го повтаря. Да си призная, това малко ме безпокоеше, тъй като знаех, че обикновено на инстинктите й можеше да се разчита. Но си казах, че всеки понякога греши, и не виждах никакви основания да се съмнявам във верността на телохранителите си. Те не говореха много, но си личеше, че работата ги удовлетворява, и бяха на мое разположение по всяко време на денонощието.

Не мога да кажа, че се чувствах така щастлива, както навремето в Шанхай, но животът ми беше достатъчно интересен и жънех своите малки успехи. Бях избрана за президент на Компанията за златните мини, а също и на Асоциацията на манджурците в Пекин. Това бяха престижни длъжности, които щяха да утвърдят позициите ми, и изобщо бъдещето ми изглеждаше сигурно.

През 1941 г. Япония бомбардира Пърл Харбър и аз окончателно се простих с мисълта, че ще видя Джак отново. Той вече не би могъл да дойде при мен, нито аз — да замина при него. Погребах надеждата, че някога пак ще го зърна да идва насреща ми или да слиза от някоя кола. Любовта като всичко останало остарява и ние се примиряваме.

Поддържах връзка с Танака, който беше отзован от Монголия след провала на мисията му. По думите на Танака той се беше опозорил дори и с това, че беше оставил хората си от конния отряд да се оттеглят сами на изток — към районите, контролирани от Япония. Дълбоко разочарована от провала му, аз му писах и споделих всичко, каквото мислех, като не му спестих острите критики. Не исках да го нападам, а да го насърча да действа и да се бори, за да изчисти името си на доблестен воин. Той обаче се беше засегнал и ми отговори доста остро, като не пропусна да ми напомни, че главно благодарение на него съм това, което съм. Реших да му оставя последната дума, но се чувствах все едно беше предал доверието ми.

Моите собствени дела вървяха успешно. Сумида беше повече от доволен и все ми повтаряше колко съм ценна за Япония. Но депресиите ми се влошаваха и все по-често прибягвах към опиума, за да се справя със страха от остаряването и самотата. Погребах спомена за Джак на дъното на паметта си и се наливах с алкохол, за да притъпя болката. Външно създавах впечатлението, че все така се наслаждавам на живота. Дори от време на време преспивах с някого, но без предишния ентусиазъм. Вече нямаше мъж, способен да ме измъкне от бездната, в която чувствах, че пропадам.

Също както и преди, заплатата ми от тайните служби не ми стигаше, за да посрещам разходите си и да поддържам стандарта, с който бях свикнала. И въпреки допълнителната сума, отпусната ми от Компанията за златните мини, харчех повече, отколкото реално можех да си позволя. Затова се постарах да получа дял от подкупите, които щедро се раздаваха в столицата — такава беше практиката. Погрижих се да се разбере, че бих могла да използвам контактите си, за да издействам от японските власти помилването на един или друг китайски гражданин, обвинен в саботаж. И резултатът надмина очакванията ми — парите буквално потекоха към мен. Бащата беше готов да плати цяло състояние, за да спаси любимия си син. Съпругата, която все още обичаше мъжа си, беше готова да се раздели с всичко ценно, за да му се притече на помощ. Такива семейства станаха моите спонсори — те се разделяха с парите си на драго сърце, тъй като съзнаваха, че без мен каузата им би била обречена. Истината е, че сторих за тези хора каквото беше по силите ми и в крайна сметка и двете страни бяха еднакво облагодетелствани от тази сделка. Така скъпите на семейството си хора се завърнаха при близките си и се постараха да не накърняват интересите на Япония за в бъдеще. Търговците, които бяха успели да скрият по нещо, се разделяха с него без съжаление и влизаха в затвора, вместо да бъдат осъдени на смърт. Каквото и да си мислите, знам, че всички тези хора гледаха на мен като на свой спасител.

Обстановката в Пекин беше по-напрегната от когато и да било заради зачестилите провокации на китайски дисиденти. Обикновените граждани не бяха сигурни в чии ръце ще е градът, когато се събудят, затова се стараеха да лавират и да угодят и на двете страни. Онези, които разполагаха с пари, бяха готови да се разделят с тях в името на някаква сигурност. Те плащаха повече от щедро на слугите си с надеждата, че ако един ден обстоятелствата се променят, те ще им останат верни и няма да свидетелстват срещу тях. Изобщо всички около мен, включително и аз, се презастраховаха.

Редовно участвах в благотворителните каузи на Перла, които бяха предимно в подкрепа на хора на изкуството. Купувах на Ким скъпи подаръци и плащах огромни сметки в нощните клубове. Разходите ми в хотела също бяха значителни, тъй като често давах банкети в чест на видни японци или посрещах гости в стаята си. През онези шеметни месеци в Пекин харчех трескаво — за дрехи, бижута, хазарт и опиум, както и за гледачки и процедури, които обещаваха да те подмладят като с магическа пръчка.

Без Джак, който да ме държи стъпила на земята, и Танака, който да ми вдъхва увереност, ми беше трудно да правя каквито и да било планове за бъдещето. Живеех така, все едно никога нищо няма да се промени, макар и да знаех, че това рано или късно се случва. Чувствах се защитена от принадлежността си към елитните кръгове и усилено поддържах контактите си. Придружих Ким на два аборта, които минаха по-леко от моя собствен преди години. Съдействах на Ли един от любовниците му, красив, но изменчив младеж, да изчезне, след като започна да го изнудва и да заплашва, че ще разкрие сексуалните му предпочитания. Повечето от приятелите на Ли и бездруго знаеха за тях, но в Пекин е важно не онова, което се знае, а онова, за което се говори. Бях до Перла, когато преживяваше труден период и се беше влюбила в един млад художник, който първо я вкара в леглото си, а после разби сърцето й. Съсипана, тя стигна до там, че направи опит за самоубийство. Заради младежа беше скъсала с любовника си барон Мацуяма, а Ли, макар да проявяваше съчувствие, не беше в състояние да съпреживее болката й. Тя ми призна, че ако не съм била аз, не би имала към кого да се обърне за подкрепа, тъй като роднините й живееха в Нанкин, а майката на Ли само щеше да злорадства, убедена, че снаха й си е получила заслуженото. Бях много близка с Ли и Перла, но Ким беше най-вярната ми и обичана приятелка. Това приятелство означаваше много и за двете ни.

Едва когато синът на Сумида беше убит при атаката срещу американския флот във Филипините, осъзнахме, че живеем в рисковани, несигурни времена. През следващата година китайската армия успя да изтласка Япония от вътрешността на страната. За мое огромно съжаление войските ни трябваше да се изтеглят от провинция Гуанси ида се върнат у дома. Но за нас, японците, окупирали Пекин, поражението все още изглеждаше немислимо. Внушавахме си, че отстъплението е само временно, и продължавахме да се събираме и да танцуваме до зори, като си давахме вид, че нищо не ни смущава. Но градът беше странно притихнал, като пред буря, и като че ли всички от обкръжението ми без много шум се стягаха за заминаване. Самите китайци, превърнати в жители втора ръка в собствения си град, усетиха промяната във въздуха и позагубиха почтителното си отношение към окупаторите.

Перла и Ли спряха да устройват тържества с обяснението, че имат някои неотложни задачи. Сумида се опита да понесе трагичната си загуба мъжествено, като истински японец, но живецът го беше напуснал. Не беше никак забавно да си около него и тъй като самата аз избягвах компанията му, не забелязах, че и той страни от мен. Ким беше подочула какво се говори сред китайците и се безпокоеше, че армията на Чан скоро ще навлезе в Пекин. Тя се опита да възстанови американското си гражданство, но то й беше от казано. Каза ми, че ще помоли Сумида да замине с него за Япония, когато го отзоват, но поради някаква причина така и не повдигна въпроса. Мисля, че знаеше, че той ще й откаже. По думите й, да имаш китайска любовница в Пекин е едно, а в Япония — съвсем друго, особено когато си се завърнал безславно. Казах й, че според мен се безпокои излишно, тъй като Япония е непобедима, но тя не споделяше моя оптимизъм. Няколко месеца по-късно Сумида я заряза, след като разбра за опита й да си възвърне американското гражданство. Мисля, че това я устройваше, въпреки че по думите й вече беше навредила на репутацията си сред сънародниците си.

Някъде по това време приятелят на Джак Миша Салмонов пристигна в Пекин. Сумида ми поръча да възобновя познанството си с него. Той смяташе, че кореспондентът на „Правда“ е руски шпионин, и ме натовари със задачата да го дезинформирам. От Ким разбрах, че той знаеше за връзката ми с Джак, въпреки че нищо не ми беше споменал. Подозирам, че както повечето японци, приемаше това за мой минус, особено сега, когато бяхме във война с Америка. Но това не му пречеше да се възползва от контактите ми, когато сметне за необходимо.

Предложих на Миша да вечеря с мен в хотела и той прие поканата с ентусиазъм. Каза ми, че скоро щял да пътува за Чундзин, където вероятно щял да се види с Джак.

— Джак е в Китай? — попитах едва чуто.

— Да, Йошико, но, разбира се, не би могъл да дойде тук, в Пекин. Знаеш, че веднага ще го арестуват като вражески агент, също както ще постъпят и с теб, ако се появиш в Чундзин.

— Мислиш ли, че би дошъл, ако можеше?

— Не знам — сви рамене Миша. — Ти обичаш Япония, а той я мрази. Честно казано, още ти е сърдит, че избра Пекин пред него.

Дали защото Миша събуди спомена за онези наситени с емоция дни, или защото нещо в него ми напомняше Джак, или пък защото пих твърде много, в крайна сметка се озовах в леглото му. А може би го направих, за да облекча болката от вестта, че Джак е в Китай по работа, но няма да дойде да ме види. Когато, поизтрезняла, казах на Миша, че и двамата сме предали Джак, той ме зашлеви с думите, че изобщо не мисли така. В прегръдките му се бях опитала безуспешно да открия момичето със синята рокля, което ухаеше на мускус и Джак кръщаваше лодките на негово име. Сгреших — то беше момичето на Джак и нямаше нищо общо с Миша, затова повече не си легнах с него, макар и да се видяхме още няколко пъти, преди той да си замине. Срещахме се на по питие и си припомняхме старите времена, но това само ме натъжаваше. Миша каза, че според него Чан скоро ще нанесе последен съкрушителен удар на комунистите и ще избави Китай от японските окупатори. Не бях убедена в това, но харесвах Миша и му спестих дезинформацията, която според инструкциите на Сумида трябваше да получи от мен.

Няколко седмици след заминаването на Миша, Америка, като най-долен страхливец, хвърли атомните си бомби над Хирошима и Нагасаки. В разстояние на няколко дни целият ми свят се срина подобно на тези злощастни острови.

Една сутрин се събудих и чух Ким да блъска по вратата ми. Ридаеща, тя ми каза, че японският император е капитулирал пред американците. Беше чула новината по радиото и ми я съобщи покрусена. От нея разбрах, че Сумида вече беше заминал за Япония и че на мен ми предстоеше да се сблъскам с гнева на сънародниците си китайци. В първия момент си помислих, че не е разбрала нещо, и се опитах да я успокоя, но тя изобщо не искаше да ме чуе.

— Не се заблуждавай, Йошико — хълцаше тя. — Това не е тактически ход. Япония е съкрушена, това е краят. Страната ти те изостави на произвола на съдбата, а Китай, родината ти, е срещу теб. Ако хората на Чан се доберат до теб, ще бъдеш екзекутирана като предател.

Накарах я да седне и й налях сливово бренди, за да се поуспокои. Тя ми сподели, че се надява да осъществи план, който подготвя от месеци, и че ако това стане, непременно ще се погрижи за мен, но сега първата й работа е да се скрие и ме съветва да сторя същото, ако ми е мил животът. Оставих я да плиска разстроеното си лице със студена вода и побързах да се погрижа за себе си.

Когато посетих офицерските помещения и ги заварих в безпорядък, напуснати като по тревога, усетих как започва да ме обхваща паника. Японските войници бяха получили заповед да се оттеглят по най-бързия начин. А когато се опитах да се свържа с Ли и Перла и установих, че те вече са на път към Япония, съвсем се разстроих. Домашната им прислужница се опита да тръшне вратата под носа ми, но аз й попречих с крак и настоях да разбера дали все пак Ли не е оставил някакво съобщение за мен. Тя ми отговори отрицателно и думите й прозвучаха някак злорадо, тържествуващо. Тогава за пръв път осъзнах, че съм в беда, и ме побиха тръпки. Ли и Перла, двама от най-близките ми приятели, ме бяха оставили, без да им мигне окото. Може да бяха с благородно потекло, но бяха постъпили като най-долни твари.

Отправих се към летището, придружена от Верния и Чоу, само за да установя за мой ужас, че то също е опустяло. Освен един-двама пилоти, които припряно товареха кутии с документи в самолетите си, наоколо нямаше жива душа. Разбрах, че е имало някакъв официален списък и всички, включени в него, вече са отлетели за Япония. Помолих единия от пилотите да ме вземе със себе си, но той заяви, че не му е разрешено да превозва цивилни граждани. Обясних му, че съм офицер от японската армия, а той се изсмя невярващо. Япония, за моя покруса, сякаш изведнъж беше забравила за съществуването ми. Така както навремето баща ми най-хладнокръвно ме беше изпратил в Япония, така сега страната, която в продължение на години бях считала за своя родина, коравосърдечно се отказваше от мен. Чувствах се предадена, смъртно ранена. В разстояние на едно денонощие се бях превърнала в изгнаница без род и родина.

В отчаянието си се опитах да се свържа с Япония по радиостанцията в кабинета на Сумида, но линиите бяха глухи, сякаш отрязани. Докато бях там, се огледах наоколо — може би в бързината генералът беше оставил някакви книжа, които трябваше да бъдат унищожени. Изгорих един куп документи, сред които фишовете от заплатата ми. В пристъп на отчаяна ярост накъсах на парчета снимката на сина на Сумида, забравена на бюрото му.

Онази нощ спах лошо и сънувах, че става земетресение, което сравни хотела със земята. Призори навестих стария си познайник и информатор Дзин. Той ми предложи пари, но категорично заяви, че не иска името му да се свързва с моето.

— Да знаеш, Йошико, ако ме питат за теб, ще кажа, че изобщо не те познавам.

Взех парите и Дзин ме посъветва да променя външността си до неузнаваемост и да напусна града по най-бързия начин.

Потърсих Ким, но тя сякаш бе пропаднала вдън земя. Двата й фризьорски салона бяха отворени, но персоналът не я беше виждал от няколко дни. Не можех да чакам да се появи — рискувах прекалено много. А и тя сигурно беше в същата безизходица като мен. Не биваше да губя време и бързо трябваше да предприема нещо. Пригладих назад късата си коса и добавих изкуствена плитка, за да заприличам на китайка от средната класа. Надявах се някое от китайските семейства, на които бях помогнала, да ме приюти, но напразно. Те не искаха и да знаят за мен. Един мъж, който ми дължеше живота си, ми изсъска да не се мяркам пред очите му. Знам, че всички тези хора си имаха проблеми, но не можех да повярвам, че така равнодушно ми обръщат гръб.

След няколко дни китайските войски влязоха в Пекин. Видях ги да крачат по улиците тържествуващи. Бедните китайци ги посрещаха с отворени обятия, а богатите нямаха друг избор, освен да си дадат вид, че също се радват, и да лепнат на физиономиите си фалшиви усмивки.

Близнаците ми предложиха да се подслоня в тяхната колиба край реката. Градът гъмжеше от китайски войници и друго не ми оставаше. Изнесох се набързо от хотел „Пекин“ — взех само несесера си, бижутата и бутилка саке. Разполагах и с известна сума пари, но далеч по-малка, отколкото би ми свършила работа. Сейфът в офиса на Сумида, където пазех спестяванията си, беше плячкосан — това беше поредният удар. Отначало отказвах да повярвам, че Сумида ме е ограбил — струваше ми се невъзможно да падне толкова ниско. Прерових шкафовете и чекмеджетата с надеждата, че е оставил нещо за мен. Напразно. Не само че ме беше изоставил, но и ме беше лишил от средствата, необходими, за да оцелея. Подобна постъпка ми се струваше недостойна за японски офицер. Но след като само ние двамата знаехме комбинацията на сейфа, всяко друго обяснение би било неправдоподобно. Горчивата истина беше, че той дори не гледаше на мен като на японка — в противен случай не би ми причинил това. Може би от самото начало му беше ясно, че аз не съм нищо друго, освен заменима пионка.

Изпаднала в отчаяние и обзета от паника, мислех единствено как да се прибера в Япония, която все още чувствах като своя родина, макар и вече да не знаех какво да мисля за ситуацията си. На моменти се чувствах предадена и изоставена, на моменти си казвах, че е станало някакво ужасно недоразумение. Но повече от всичко копнеех да се завърна в страната си, дори и за да съпреживея поражението й заедно с всички останали.

Мисълта да бъда заловена от китайците ме ужасяваше, но аз се опитвах да я изтласкам от съзнанието си. Сигурна бях, че ще избегна тази окаяна участ, но се нуждаех от време, за да планирам бягството си, и въпреки че жалкият коптор, в който живеех, ме отвращаваше, знаех, че това е временна ситуация и нямам друг избор. За съжаление във възможно най-неподходящия момент открих по тялото си признаците на сифилиса. По дланите и ходилата ми се появиха кафеникави ранички, а гърлото толкова ме болеше, че дори не можех да преглътна. От няколко седмици се чувствах отпаднала и неразположена, като в самото начало забелязах по гърдите и гърба си обрив, който обаче изчезна и дори бях забравила за него. Знаех, че сифилисът е ужасна болест, която може да те ослепи и дори бавно да те убие, и обезумяла от страх, се люшках между самосъжалението и надеждата, че ще оцелея, както много пъти досега. Надявах се симптомите просто да отзвучат без сериозни последствия. Беше ме яд на Миша Салмонов, който най-вероятно ме беше заразил, и в същото време ми беше жал за него.

Верния каза, че познавал човек, който би могъл да ми помогне, и един ден доведе в колибата мъж, който твърдеше, че може да ме избави от болестта. Той наричаше себе си лечител и си изкарваше прехраната, като отстраняваше бенки и брадавици и пускаше кръв с пиявици. Прегледа ме и ми каза, че сифилисът може да се лекува с един нов антибиотик, наречен пеницилин. Бил го изпробвал върху пациенти неколкократно и бил сигурен, че действа безотказно. За съжаление пеницилинът бил доста скъпо лекарство, по джоба само на богатите, но той имал връзки в една болница и можел да ми го осигури, разбира се, срещу съответната цена. „Лечителят“ беше противно човече с мазна физиономия и алчни очички, но нямах друг избор, освен да му се доверя. Не можех да напусна страната в това състояние. Спазарихме се за цената и се наложи да се разделя с половината от парите си, а той се оплака, че го прави само заради мен, без почти никаква печалба.

Не бях сигурна, че ще се върне и ще ми донесе лекарството, затова изпратих с него Верния.

Лекарството се оказа наистина чудотворно и в разстояние на няколко седмици успя да ме вдигне на крака, а раничките по дланите и стъпалата ми заздравяха и изчезнаха. Отново се бях разминала на косъм и късметът ми беше проработил. Това ме зареди с оптимизъм. Бях напълно здрава и това беше чудесно, но бях платила твърде висока цена и ми ставаше псе по-трудно да плащам на близнаците. Не можех да ям зловонната им рибена чорба и всеки ден ги пращах до пазара за прясно месо, плодове и саке, а тези продукти като че ли непрекъснато поскъпваха. Реших, че не е разумно да пуша опиум, докато не се почувствам в безопасност, и спях лошо, на пресекулки, като все ми се присънваше, че се давя в мътните води на близката река.

Поръчах на братята да се опитат да открият Ким, която сигурно можеше да ми помогне. Те отидоха в града и не се появиха цели две денонощия — време, през което не мигнах. Най-после те се завърнаха с добри новини — сега Ким беше любовница на китайския търговец Чи Мин, който се ползваше с благоразположението на новата власт, тъй като беше подпомагал финансово Чан Кайши. Спомних си, че Ким ме беше запознала с него преди време и ми го беше представила като човек, който винаги може да ти даде отличен бизнес съвет. Тогава обаче той демонстрираше дълбоки симпатии към Япония.

Ким се беше оказала по-далновидна от мен и си беше подсигурила бъдещето. А аз, подведена от вярата си в могъществото на Япония, сега бях принудена да се крия като мишка.

Чи Мин беше по-възрастен от Сумида, с оредяла коса и прогнили зъби, но отдавна желаеше Ким и тя беше намерила солиден покровител в негово лице и се беше примирила с грозотата му. Потръпнах, като си представих кръшното й тяло в обятията му.

Разбрах от братята, че Ким се беше настанила в една вила в района между зоологическата градина и Храма с петте пагоди — квартал, предпочитан от любовниците на богатите китайци.

Верния ми каза, че Ким е обещала да направи всичко възможно, за да ми помогне, но не бива да приближавам къщата й, докато не изпрати съобщение, че е безопасно. По настояване на Чи Мин тя беше прехвърлила цялото си имущество и акциите си на негово име и сега не беше толкова лесно да се измъкнат пари от него. Но Ким беше казала, че непременно ще измисли нещо — трябваше само да бъда търпелива. Отдавна не се бях чувствала толкова щастлива — най-после молитвите ми бяха чути. Убедена бях, че щом Ким е под покровителството на богатия стар търговец, шансовете ми за спасение се увеличават. Радвах се, че приятелката ми е невредима и в безопасност, и се надявах да успее да удържи на думата си. С всеки изминал ден животът в мизерната колиба ми се струваше все по-непоносим, но се налагаше да потърпя още малко.

Верния каза, че китайските войски са навсякъде в града и че е имало жестока саморазправа с всички онези китайци, обвинени, че са сътрудничили на окупаторите. Голяма част от тях вече не бяха между живите. Хотел „Пекин“ се беше превърнал в нещо като военен щаб — представих си как по коридорите крачат китайски офицери с мрачни, изопнати физиономии, неспособни дори да отпразнуват както трябва победата си. Но Верния подхвърли злорадо, че японците не липсвали на никого.

Не след дълго бях принудена да започна да продавам бижутата си, за да преживявам. Тъй като рискът беше прекалено голям и не можех дори да си подам носа навън, нямах друг избор, освен да възложа това на братята. Срещу една гривна от чисто злато получих толкова скромна сума, че подозирам, че близнаците си бяха прибрали по-голямата част от парите. Но нищо не можех да направя. А най-страшното беше, че парите ми се стопяваха и братята вече се чудеха дали си струва рискът да ме приютяват под покрива си. Уверих ги, че когато се прибера в Япония, ще им изпратя толкова злато, че ще ги подсигуря до старини. Мисля, че само това обещание ги спираше да не ме изхвърлят на улицата.

Непрекъснато обмислях как бих могла да се измъкна от Пекин и да замина за Япония. За момента обаче това беше изключено. Китайците бяха завардили всички изходи на града. Мина ми през ум да се опитам да открадна самолет, но на летището също гъмжеше от войници и дори ако по чудо успеех да излетя, щяха да свалят самолета, без да им мигне окото. Всички заминаващи кораби и влакове се проверяваха и пътуваха с подсилена охрана. Вече нямах влиятелни познати, към които можех да се обърна за съдействие, нямах и пари, за да подкупя подходящите хора и да си реша проблема. Не беше в природата ми да стоя и да бездействам, но не ми оставаше друго, освен да чакам. Защото, ако някой изобщо можеше да ми помогне, това беше Ким.

Скоро вече изобщо не можех да си позволя храната, с която бях свикнала, и трябваше да се задоволя с вонящата риба и безвкусния ориз, с които преживяваха братята. Щом разбраха, че парите ми са свършили, Верния и Чоу напълно изгубиха почтителното си отношение и вече отказваха да изпълняват поръчките ми. Нямаше ги с часове и всеки път, докато ги чаках, се чувствах като в капан и вече не знаех дали да не си мисля най-лошото. С течение на времето бях свикнала да не обръщам внимание на мръсотията и мизерията, но не можех да се примиря с това, че живея като затворник, и с всеки изминал ден се чувствах все по-зле. Проклинах съдбата си и се окайвах, озлобена срещу приятелите, които ме бяха изоставили, и срещу целия свят.

Верния ми каза, че в Пекин се носели слухове, че се укривам, и че за залавянето ми била обявена награда. Щял да ме съди военен трибунал, тъй като съм била японска шпионка, отговорна за смъртта на невинни китайци, сред които жени и деца.

— Наричат те „японската кучка“ — ухили се той.

Честно казано, учудих се, че ме смятат за престъпник от такъв ранг и дори усилено ме издирват. Новината ме ужаси и вече не смеех да изляза дори за да подишам чист въздух. Спях като заек — готова всеки миг да побягна, ако се наложи, макар че всъщност не знаех къде бих могла да отида. Понякога нощем, под прикритието на мрака, все пак се престрашавах да се поразходя край реката — тогава се отдавах на спомени и на мечти за бъдещето, колкото и несигурно да изглеждаше то. На лунна светлина реката изглеждаше дълбока и тайнствена, а мракът милостиво скриваше порутените бараки по брега. Тогава си казвах, че светът все пак е хубав, и дишах по-леко. В тези кратки мигове можех да се отърся от страха и да не се озъртам като подгонено животно. Макар и още да не бях получила вест от Ким, все така вярвах, че тя ще направи всичко, за да ми помогне, и тази надежда ме крепеше.

Понякога ми идеше просто да продължа да вървя и да не спирам чак докато не стигна морето, където бих могла да се промъкна на някой кораб, отплаващ за Япония. Но знаех, че вероятността бягството ми да сполучи, е твърде малка, почти нищожна. Бях заделила малка сума за извънредни обстоятелства и с нея смятах да си извадя фалшиви документи за самоличност — американски паспорт и всичко останало. Така поне бих имала някакъв шанс да стигна до Америка и, кой знае, може би дори отново да бъда с Джак. Но тъй като вече изобщо не можех да се доверя на близнаците, а и не смеех да се появя в града, не знаех как бих могла да осъществя тази си идея. Истината е, че всички планове, които ми минаваха през главата, бяха все прекалено рисковани и с минимални шансове за успех. Ако разполагах с пари, би било съвсем различно. И така, каквито и планове да кроях, в крайна сметка си казвах, че ще е най-разумно да изчакам вест от Ким.

Пет седмици след като ми беше поръчала да изчакам, Ким ми прати известие по свой доверен слуга, че е събрала парите, необходими за бягството ми. Тя ми пишеше също, че разчита на хора, готови да ми помогнат, само трябва стриктно да следвам инструкциите й. Молеше ме да изчакам още седмица, тъй като тогава любовникът й заминавал за Кантон по работа, а в негово отсъствие шансовете ни за успех се увеличавали. Трябваше да отида при нея през нощта, под прикритието на мрака. Тя пишеше още, че й липсвам и няма търпение да ме види отново. Когато прочетох тези кратки редове, се разплаках като дете. Толкова дълго бях таила в себе си емоциите и бях живяла без близък човек, че сега сякаш нещо в мен се отприщи. Ким, вярната ми приятелка, не ме беше забравила. Тя щеше да се погрижи за мен.

Но лошият късмет продължаваше да ме преследва и в деня, когато трябваше да отида при Ким, бях повалена на легло от тежко стомашно разстройство. Превивах се от болки и повръщах през няколко минути. Мисля, че бях яла развалена риба, защото не можех да се държа на краката си. Верния и Чоу изобщо не се впечатлиха и ме оставиха сама, както все по-често се случваше напоследък. Казаха, че щели да предадат на Ким, че съм възпрепятствана, и да се върнат за вечеря.

Бях пришила спестените си пари в един от джобовете си и вече си бях събрала багажа. Нямах търпение да тръгна, но дори не можех да стана от леглото. Все така ми се повдигаше и цялото тяло ме болеше. Чувствах се омаломощена и имах нужда единствено да спя. Сънувах, че двете с Мари лежахме на дъното на реката, а покрай нас плуваха разни риби. Те се провираха в косите ни и хапеха телата ни, които се полюшваха с ритъма на течението. Най-обезпокоителното беше, че Мари все едно нищо не забелязваше и само се усмихваше с празен поглед.

Събудих се, обляна в студена пот, и се ослушах, нетърпелива да чуя стъпките на Верния и Чоу, които вече разпознавах отдалече. Навън цареше гробна тишина и чувах само как се плискат водите на реката. Нощният въздух беше натежал от влага, а светлината на утрото вече се процеждаше в небето. Отсъствието на братята ме притесни, но бях толкова отпаднала, че след миг отново се унесох.

Събуди ме някакъв шепот отвън, а после, преди още очите ми да привикнат с полумрака, някой изрита вратата и в колибата нахлуха китайски войници. Завариха ме свита в ембрионална поза върху мръсните чаршафи, с леген за повръщане до главата ми. Разнесоха се крясъци, някой ме издърпа за косата и ме повлече нанякъде. Телохранителите ми, двамата близнаци, родени в годината на коварната Маймуна, ме бяха предали на китайците. По-късно научих, че не го бяха направили за пари, а срещу обещанието да бъдат включени в новосформираните полицейски отряди. Срамувах се, че ме бяха заварили така — Верния и Чоу можеха да ми спестят поне това унижение. Но не биваше да се учудвам — историята е пълна с предателства.

 

 

По време на първата година, която прекарах зад стените на Затвор номер едно в Пекин, Съветската армия навлезе в Манджурия и Пу И беше принуден да абдикира. Той побягнал към корейската граница, откъдето се надявал да замине за Япония, но междувременно бил пленен от руснаците и изпратен в Сибир.

Уан Дзюн отново беше изоставена в труден момент, но мисля, че чашата отдавна беше преляла и тя дори изпитваше облекчение, че вече не е част от драмата на императора изгнаник.

През същата тази година японската армия капитулира окончателно и с нея рухнаха и последните ми надежди. Генерал Хо Инчин пое контрола над Китай.

И така, вече трета година съм тук, в този затвор, и никога не знам в какво настроение ще се събудя на сутринта. Понякога, макар и рядко, съм изпълнена с оптимизъм, но по-често осъзнавам жестоката реалност и не си правя никакви илюзии. Свикнала съм с мрачния си затвор и вече почти не забелязвам ронещата се от стените мазилка и не обръщам внимание на мишките, удавени в нощното ми гърне. Но на моменти ме обзема отчаяние. Чувствам се като горкото пленено канарче на Миура. Между тези четири стени имам достатъчно време да мисля за миналото си и за всеки грешен избор, който съм направила, за да стигна до тук.

Отдавна размених повечето си що-годе ценни притежания за цигари и саке, без което си мислех, че няма да мога да мина. Сега карам като всички тук на зеленчуков бульон и вода, която със сигурност гъмжи от бактерии. Нощната охрана, Сук Пин, е мил човек и понякога ми дава цигари. Той редовно ме снабдява с моливи и хартия, а веднъж дори ми донесе паче яйце, което изядох сурово.

През втората година от пленничеството ми ме изправиха пред военния трибунал на Чан Кайши и ме обвиниха в шпионаж и държавна измяна. Прокурорът заяви, че заслужавам смъртна присъда не само защото съм предателка, но и защото аз, една жена, съм имала наглостта да летя над страната си с японски самолети и да гледам сънародниците си отвисоко. Не се изненадах, когато ме признаха за виновна и ме осъдиха на смърт. „Елитът“, който сега управлява Китай, е от поддръжниците на Чан и изпитва дълбока ненавист към всички, свързани по някакъв начин с династията Цин. Не очаквах милост от тях, тъй като хората с бедно потекло не споделят ценностите на аристокрацията и за тях връзките на честта не означават нищо.

Мисля, че се държах достойно. Никой не ме видя да пророня и сълза, но ако можеха да надзърнат в мислите ми, щяха да разберат, че съм обзета от неописуем ужас. Колкото и да настоявах, че съм японски гражданин и следователно не може да бъда обвинена в държавна измяна, съдът изобщо не прие доводите ми. Те дори не произнасяха името ми, а ме наричаха с погнуса „предателката“.

Нямам особено доверие на служебния адвокат и през последната година работя върху защитата си. Ако мога да докажа японското си гражданство, ще ме върнат в Япония и няма да бъда екзекутирана от презрените китайци. Затова писах на Кавашима и го помолих да ми изпрати документите за осиновяването ми. Той ми писа в отговор, че никога не ме е смятал за своя дъщеря и че всъщност не ме е осиновявал официално, така че името ми дори не фигурира в списъка с наследниците му и във фамилните регистри. Все пак добавяше, че тъй като съм била изпратена в дома му едва осемгодишна, повечето хора сигурно биха ме считали за японка. Като гаранция за достоверността му писмото беше подпечатано от областния комисар на Токио. И така, като не потвърждаваше факта, че съм японка, Кавашима на практика хладнокръвно подписваше смъртната ми присъда.

Спомням си деня, в който Кавашима ми съобщи за осиновяването ми, така ясно, сякаш беше вчера. Думите му бяха, че вече съм негова дъщеря, а също и дъщеря на Япония. Двете с Прошка отпразнувахме щастливото събитие с тържествена вечеря и фойерверки.

Може би самият Кавашима се страхуваше да не бъде обвинен в съучастие във военни престъпления. Много японци все още бяха под подозрение. Чух, че Танака лежи в затвора „Сугамо“ в Токио. Но Кавашима беше постъпил като страхливец и нищо не го оправдаваше. Най-после се убедих, че не заемам никакво място в сърцето му, въпреки че аз не можех да го изтръгна от моето.

Сред онези, които се изказаха в моя защита, бяха полусестрите ми Сян Ци и Сян Уо, които не бях виждала от много години и почти не познавах. Те казаха, че винаги съм била много умна, но не ме бива за шпионин. Според Ци красотата ми беше станала причина за всичките ми неприятности, а Уо добави, че не съм лош човек, но изпращането ми в дома на Кавашима е може би най-голямата трагедия в живота ми. Тя ясно си спомняла как баща ми ме беше прокудил от къщи. Благодарна им бях, че се бяха застъпили за мен, но мисля, че съдът не обърна никакво внимание на показанията им.

Знаех, че каузата ми е изгубена — нещата бяха ясни далеч преди края на процеса. Сега, докато пиша тези редове, очаквам да науча датата на екзекуцията си. Странно, но вече като че ли съм се примирила с тази мисъл. Мисля, че винаги съм знаела, че няма да доживея до дълбока старост, предчувствала съм го. Нещо повече, като че ли бях в състояние да съпреживявам красотата на този свят само докато самата аз бях в съзвучие с нея. В килията ми няма огледало, но по погледите на пазачите разбирам, че вече не съм предишната красавица. Казват, че физическата привлекателност няма никаква стойност в новата китайска държава, но аз не мога да го повярвам. Според мен красотата винаги е била и ще бъде могъщо оръжие.

И все пак сега, когато дните ми на тази земя са преброени, като че ли съм в състояние да оценя всеки дребен детайл, да забележа съвършенството на простата купичка с ориз, изяществото на тръстиковата рогозка и да се любувам на меката светлина, която се процежда през прозорчето на килията. Такива обикновени наглед неща се запечатват в съзнанието ми с поразителна яснота и са в състояние да ме развълнуват почти до сълзи.

Все по-често оживяват и случките от миналото, настигат ме познати гласове и дори усещам отдавна забравени миризми. Сякаш чувам отнякъде нежния, мелодичен глас на майка ми и виждам как се озарява погледът й, когато се спомене името на баща ми. Само ако можех да започна живота си отначало, вече нямаше да избера грешната посока. Но миналото не може да се върне и някои рани никога не заздравяват. Особено когато си причинил твърде много болка и си натрупал твърде много горчивина.

Тъй като имам армейски чин, помолих да ми бъде оказана честта да бъда разстреляна, но и това ми беше отказано. Значи щях да бъда обезглавена. Страхувам се от сабята повече, отколкото от огнестрелното оръжие, но се опитвам да не мисля за това. И все пак нощем в кошмарите си често виждам как ме посичат. Винаги съм облечена с дрехите на Шимако в деня на самоубийството й край езерцето с шараните. Събуждам се, обляна в студена пот, и се боя отново да затворя очи. Понякога виждам надвесено над мен загриженото лице на пазача Сук Пин, който е чул риданията ми и се опитва да ме успокои.

Сук Пин ми предаде писмо от Ким — неоценим жест, защото знаех, че с това рискува работата си, а може би дори живота си. Писмото беше подписано само с „твоя вярна приятелка“, но аз знаех, че е от нея. То ухаеше на парфюма й от рози, който не можех да сбъркам с ничий друг. Ким пишеше, че се опитва да направи нещо, и ме уверяваше, че не всичко е изгубено и не бива да унивам. Милата Ким, въпреки всичко, което рискуваше, тя беше останала най-вярната ми приятелка. Чувствах я близка като сестра и се питах дали аз бях готова да се изложа на същия риск за нея. След всичко преживяно вече знаех, че верността е най-ценното. Предаността на Ким и неочакваната, безкористна доброта на Сук Пин върнаха вярата ми в приятелството.

Изобщо не ми хрумваше какво би могла да направи Ким, за да облекчи положението ми, но получих от нея и второ писмо, в което тя ми пишеше, че е успяла да подкупи родителите на едно безнадеждно болно момиче и те са се съгласили дъщеря им да заеме мястото ми на екзекуцията. Ким добавяше, че изобщо не бива да изпитвам угризения, защо го момичето и бездруго умира от туберкулоза и е щастливо, че родителите му, които са крайно бедни, вече няма да гладуват.

Сук Пин щеше да се погрижи да вкара момичето в килията ми в нощта преди екзекуцията, а той щеше да избяга заедно с мен и да бъде възнаграден за помощта. Ким пишеше още, че макар и уплашен, той е готов да помогне и мога да му се доверя напълно. Знаех, че Сук Пин вини Чан Кайши за смъртта на съпругата и детето си, загинали, когато войските му вдигнали във въздуха дигите на Жълтата река, без изобщо да предупредят местните хора. Селото на Сук Пин се наводнило и жителите му, хванати като в капан, започнали да измират от глад.

Ким пишеше, че дори и китайците да разберат, че съм се измъкнала, те щели да се погрижат по понятни причини това да не се разчуе. Щели да извършат екзекуцията и да обявят, че това очаква всички предатели. Сук Пин изгори писмото веднага щом го прочетох и стъпка пепелта на пода, докато от нея не остана и следа. Помолих го да си запазя първото писмо на Ким и го уверих, че ще го глътна, преди някой да ми го вземе.

— Не се притеснявай, Източна перла, планът ще успее и двамата заедно ще се измъкнем от тук — каза той, като ме погали по бузата с грапавата си ръка. — Не бива да свършиш така. Не успях да спася семейството си, но теб ще спася.

Мисълта за бягството от затвора ме ужасяваше, но и успяваше да повдигне духа ми. Позволих си дори да помечтая как ще замина за Америка и ще открия Джак, а може би и старата си приятелка Тамура Хидари. Колкото до момичето, което щеше да бъде посечено вместо мен, казах си, че в нейния случай сабята би била за предпочитане пред дългата, мъчителна агония.

Значи може би все пак щях още да се порадвам на живота и да си наваксам за трите години на лишения. Свободата изведнъж ми изглеждаше достижима, само на една ръка разстояние. Копнеех отново да виждам необятното небе над главата си и сънят да ми носи покой, а не страх и кошмари.

В Северен Китай има поговорка, че онзи, който е минал през големи премеждия, ще живее дълго и щастливо. Надявах се наистина да е така, но не можех да бъда сигурна, защото лежах в затвора и чаках деня на екзекуцията си. И все пак ми се искаше да вярвам, че ще получа още един шанс и ще мога да поема по нов път, независимо от всичко, случило се дотук. Питам се дали това изобщо е възможно? Страхувам се, че лицето на обреченото момиче ще ме преследва в сънищата ми и ще помрачи остатъка от живота ми, а смъртта й ще е потвърждение, че мракът е възтържествувал.

Какво ли биха казали за това шепата хора, на които наистина държах? Мисля, че майка ми по-скоро би предпочела да умра, отколкото да причиня това на някое човешко същество. Нацуко също би ме посъветвала да забравя за егоизма си и поне веднъж да проявя човечност. Прошка би ме оставила да постъпя както реша и не би ме съдила, затова пък Джак би бил повече от категоричен. Той мразеше задкулисните игри и всичко скрито-покрито, но дали все пак не би искал да бъдем заедно, макар и на такава цена?

Скоро ще се спусне здрачът, а нощите тук са тъмни като в рог. Ще разпъна рогозката си и ще полегна с гръб към стената — в позата, с която съм свикнала от детството си. Не знам какво ще ми донесе утрото — свобода или заслужено възмездие.

Но сега смятам да поспя, а утрото е по-мъдро от вечерта. Ще се доверя на инстинктите си, защото именно те ни ръководят, каквото и да си мислим.

Ако се събудя, обзета от угризения, ще се оставя да бъда екзекутирана и ще помоля Ким все пак да даде онези пари на семейството на момичето. Кой знае, може би в някой друг живот това ще ми донесе опрощение? Не знам какво ще се случи с мен — утрото ще покаже.

 

 

На 26 март 1948 г. в „Пекин Дейли“ е публикувано следното: „В 18:40 на 25 март в Затвор номер едно в Пекин беше екзекутирана шпионката, известна като Източна перла. Източна перла е четиринайсетата дъщеря на Су Цин Уан, пряк наследник на малкия брат на първия император от династията Цин.“