Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (8)

7
Смяната на сърцето

Щом Марго стана достатъчно голяма, за да разбира повечето неща, започнах да я обсипвам със съвети. Когато навършиш шестнайсет, ще изпиташ непреодолимо желание да си паднеш страшно по момче на име Сет. Не го прави. Защо? Повярвай ми. Добре. И ще се влюбиш в Ню Йорк, мила. Къде е Ню Йорк? В Америка. С нетърпение чакам да отидеш там. Бийтълс там ли са? В известен смисъл. Но по-важното е, че там има една жена, с която ще се запознаеш, когато кучето ти се откъсне от каишката си и направи малка локва в магазина за деликатеси на Пето авеню. Трябва да се пазиш от нея. Защо? Ще открадне съпруга ти.

Малко преди Коледата на четвъртата си година Марго започна да не ми обръща никакво внимание. Минаваха седмици, в които дори не ме поглеждаше. Сякаш вятърът бе утихнал напълно, камъчетата на съзнанието й си бяха намерили мястото и тя не допускаше до себе си и полъх от моето влияние.

Дразнех се. Чувствах се изолирана, загубена и някак унизена. Изглежда бях започнала да се отнасям доста сериозно към задачата си. А и истината най-сетне стана очевидна — действително бях умряла. И действително бях ангел хранител.

Бях започнала да се интересувам от отражението си (все още имах такова — все пък съм ангел, а не вампир). Не можех да откъсна очи от струите, които извираха от раменете ми и неясно как преминаваха през тъканта на доста безформената ми дреха, като косите на Рапунцел^[1]. Изглеждах на около двайсет, макар косата ми да бе по-различна — нямаше и следа от перхидрол. Беше се върнал естественият й карамеленокафяв цвят и къдрите ми стигаха до раменете. Имах гърди и гениталии, тук бяха и противните ми изкривени пръсти на краката. Дори краката ми бяха окосмени. От мен се излъчваше светлина, сякаш по вените ми наместо кръв се движеха светлинни потоци.

С всеки следващ ден Марго все повече заприличваше на Тео. Започнах да се потапям в миналото, в онова, което бях загубила или отхвърлила с пълното съзнание, че никога няма да успея да поправя нещата, почти забравяйки за истинската си задача. От мен се очакваше да следя случващото се с Марго и да се грижа за нея. Децата растат толкова бързо. Докато се събудя от просъницата на самосъжалението си, тя вече беше пораснала с няколко сантиметра, имаше нова прическа и бе изцяло под влиянието на Карина. Непрестанно позираше. Не беше лошо. Беше се научила да не остава за дълго сама с Кейт и сякаш вече знаеше как да се справя със слабостта на сърцето си. Правеше го с дързостта на дете пред прага на юношеството.

И точно тогава един ден тя припадна в парка. Лежах под люлката и я гъделичках по сгъвката на коленете, докато тя се люлееше напред-назад с развята бяла пола. След поредното политане напред, огласяно от звънкия й смях, тя се преви на две и загуби съзнание. Карина изпищя. Марго падна назад от люлката и тупна на земята. За щастие се протегнах навреме, за да задържа главата й, за да не я разбие на бетонната настилка.

Кайл тичаше към нас през поляната. Карина се затича към него, оставяйки Марго на земята с необичайно подгънати под тялото крака и посинели устни. Виждах камерите на сърцето й и докато едната бе здрава и ясна, другата бе на дупки. Надвесих се над детето и притиснах длан до сърцето му. Светлината беше златиста — оздравителна, и бързо прогони синия цвят от устните и около очите. Засега.

Кайл и Карина тичаха с все сила към нас. Той подхвана Марго под раменете и провери пулса й. Понесе я към колата и тръгнаха към болницата.

Бях бясна на себе си. Не бях достатъчно внимателна! Бродех из болницата, чудейки се какво да предприема.

Точно тогава то се случи.

Първо се появи Нан — усмихната и спокойна, както винаги. Сложи ръка на рамото ми и ме накара да погледна към една стена. Тъкмо щях да избухна от раздразнение, когато пред взора ми се появи триизмерно видение на сърдечната операция, от която Марго имаше нужда. Нан ми поръча да гледам внимателно и да запомням, за да повторя всичко видяно и чуто на хирурга. Схванах. Бях се озовала на подготвителен семинар.

Съсредоточих цялото си внимание. Пред мен се разиграваше момент от бъдещето по начин, който аз трябваше да ръководя. В главата ми зазвуча глас — беше на жена, американка — обясняваше ми какво означава всяко действие, каква е целта му и защо тази техника не е прилагана досега, колко голям трябва да бъде разрезът и т.н. Слушах и осъзнавах как всяка дума и всяко движение попадат право в паметта ми подобно на капки дъжд върху добре излъскания покрив на кола. Не пропусках абсолютно нищо — нито наречие, нито акцент.

Щом видението изчезна, Нан ме поведе към операционната. Нямах усещането, че е минало време — сестрата, която си слагаше маската в началото на видението, все още се занимаваше с връзките й на тила, когато то свърши. Бързичко завързах краищата й и тя спонтанно благодари, без да се извръща назад, за да види кой й помага.

Вътре в операционната Марго лежеше неподвижно на масата, а над нея висеше голяма лампа, от чиято светлина лицето й изглеждаше снежнобяло. И което бе по-лошо, аурата й беше белезникава и някак изтънена. Издигаше се над нея като дим над вода. Две медицински сестри, Кайл и главният хирург доктор Лусил Мърфи сложиха ръкавиците си и приближиха масата. Докато пристъпвах напред, видях, че в залата са се появили още четири ангели хранители, по един за всеки член на екипа. Кимнах на всеки от тях. Чакаше ни работа.

Над Лусил бдеше майка й Дена, ниска, закръглена жена, от която се излъчваше такова спокойствие, че мигновено дишането ми се успокои и стана по-дълбоко. Дена опря глава в рамото на дъщеря си и ме погледна, сетне отстъпи леко назад, за да ми направи място от лявата страна на Лусил. Внуших й да не прави разрез от двайсет сантиметра в центъра на гръдната кост, каквото беше намерението й. Посъветвах я наместо това да направи срез от десет сантиметра между ребрата. Дена повтори указанието като преводач. Усетила намесата на Дена, Лусил премигна нерешително, информацията се изви в съзнанието й като едва забележима нишка.

— Докторе? — обади се Кайл.

Тя вдигна поглед.

— Момент.

Размишляваше, очевидно разкъсвана между годините медицинска практика и внезапно появилата се в ума й нова идея, в която колкото и изненадващо да бе, имаше много здрав разум. Искаше се кураж, за да я приложи. Питах се дали ще се осмели да го направи. Най-сетне тя вдигна очи.

— Днес ще изпробваме нов метод. Срез между ребрата. Ще се опитаме да спестим излишното кървене на това момиченце.

Останалите кимнаха. Неволно докоснах белега, който имах на гърдите си. До този момент нямах представа откъде е.

Започнах да повтарям дума по дума онова, което видях по време на видението. Дена повтаряше след мен. Дадох си сметка, че гласът на американката, който бях чула, е на Дена. Всичко вече се е случвало, както Нан бе споменала. Била съм вече тук. Времето се затваряше. Усетих, че ми се завива свят.

Щом процедурата приключи, всички, с изключение на Кайл, Дена, Лусил и моя милост напуснаха помещението. Стояхме неподвижни до Марго на операционната маса в очакване тя да излезе от упойката.

— Какво наложи тази внезапна промяна в процедурата? — обади се Кайл.

— Не мога да обясня. Не знам… — тя започна да сваля ръкавиците си, — нека се помолим да свърши работа.

 

 

Две седмици по-късно Марго се върна у дома — крехка и слаба, но с видими признаци за възстановяване. Първото нещо, което каза, след като за първи път отвори очи, бе „шоколадова торта“. Карина й бе изпратила дългосвиреща плоча на Бийтълс, която Марго стискаше до гърдите си, сякаш търсеше в нея опора. Не обръщаше внимание на разговорите, които лекарите и сестрите водеха над главата й за това, че пациентката им едва е прескочила трапа. Мислеше си само как по-скоро да се вмъкне в стаята на Карина и да потъне в облака розова пудра и блестящи дрънкулки.

Беше рано следобед, когато се прибрахме в дома на семейство Едуардс. Алеята за коли към къщата беше покрита с килим от жълти и оранжеви листа. Сигурен знак, че е настъпила есента. Иначе човек трудно може да различи кой сезон е в Северна Ирландия.

Момичетата ги нямаше. Карина беше на парти, а Кейт — на екскурзия от училище. Кайл занесе на ръце Марго в леглото й. Стоя известно време при нея, за да премери температурата й, да се увери, че възглавниците са добре наместени, подаде й плюшените играчки, в случай че се събуди през нощта и се почувства самотна.

Накрая се наведе, за да я целуне по челото, и се поколеба за миг. Тя го гледаше с широко отворени очи, завивката бе до самата й брадичка. Детето усещаше, че нещо не е наред. Кайл въздъхна тежко.

— Кайл — тихичко се обади Марго. — Това легло ми харесва.

— Наистина ли? — обърна се той към нея.

— Много е удобно. И стаята ми харесва.

Мъжът въздъхна и се огледа.

— Права си. Хубава стая.

— Харесвам и цялата къща.

Той се извърна към нея и, скръстил ръце, се усмихна.

— И къщата те харесва.

— Мислиш ли, че мога да остана тук завинаги? — попита тя и се прозя.

— Завинаги е много време, Марго — засмя се Кайл. — На първо време няколко години е добре, после ще видим, нали?

Замълчаха. След няколко минути той се наведе, за да види дали е заспала, но отскочи назад, защото насреща му блеснаха широко отворените й очи.

— Кайл — едва чуто промълви тя.

— Да?

— Ако остана тук, ще бъдеш ли мой татко?

Кайл се опита да се засмее, но в резултат се получи почти ридание. Сълзи и сополи от носа му закапаха неочаквано и за самия него, докато се навеждаше да я целуне по главата, след което панически напусна стаята.

Ясно виждах, че той я обича.

Слезе на долния етаж. Останах при Марго и се замислих за бъдещето. Очевидно нямах причина да искам нещата да се променят. Добре беше тя да остане тук и да расте в семейство, в уютен дом. Това беше истински късмет. Нали това се съдържаше в идеята да се пренаредят парчетата от мозайката? Сетих се за случилото се в операционната. Нищо не е твърдо установено. Едва сега започнах да разбирам, че не съм само наблюдател на миналото, обикновен свидетел на поредица от събития, настъпващи така, както е станало някога, а активен участник, който прибавя цвят в мрачното платно на бъдещето, ако трябва да се изразя с метафорите на Нан. Може би щях да успея да пренаредя малко нещата, да се опитам да очертая различни пътеки пред Марго, които в крайна сметка щяха да я доведат до един и същ край.

По едно време дочух силни гласове долу и оставих заспалата Марго, за да разбера какво става.

Бяха в кухнята. Изправена до умивалника, Лу гледаше през тъмния прозорец към градината. Кайл изглеждаше така, сякаш бе пипнал нагорещената печка. Атмосферата беше нажежена като след пожар в гората. Чувствата на двамата бяха изпълнили помещението с такава мъглявина, че едва различавах фигурите им.

Известно време мълчаха.

— Развод — промълви най-сетне Кайл, сякаш завършваше предходно изречение със закъснение и въпросителен знак.

Погледнах Лу.

— Не съм казала такова нещо.

— Спомена, че искаш да си тръгнеш.

Лу се извърна. Клепачите й бяха зачервени и натежали от сълзи.

— Много хора остават женени, без да живеят заедно. Нима самите ние не го правим вече шест години? Просто съжителстваме.

Кайл се завъртя рязко на пети, раздвижвайки мъглите от напрежение. Тръгна към вратата.

— Точно така, Кайл — извика тя след него. — Както винаги, бягаш от проблема.

Той рязко се извърна и се спусна към нея. Едва не ме събори.

— Ти си тази, която бяга — изстреля той. — В Дъблин да се видиш с вашите? Точно с тях, които винаги си казвала, че мразиш. Не ме мисли за такъв глупак. Защото знам.

Лу зяпна. Вече видях как около нея се движи аурата на друг мъж — отчетлив зелен поток, който се вливаше в нейния — червен. Тя не познаваше толкова добре съпруга си, за да е сигурна, че той е наясно. Заби поглед в пода пред краката си.

— Какво ще стане с момичетата? — вече по-тихо попита Кайл. — Къде ще отидат?

Беше планирала всичко, с изключение на това. Илюзиите й видимо се разклатиха при сблъсъка им с реалността. И Лу, и любовникът й бяха говорили за всичко в дните, които бяха прекарали на плажа в Тралий, Шардоне-он-айс, но за децата не бе станало и дума.

— Ще ги взема с мен.

Кайл поклати глава и скръсти ръце. През двете секунди, докато траеше колебанието й, той успя да вземе решение. Ще напусне дома им. Момичетата ще останат в него с майка си. Сети се и за Марго. За миг аурата му се сви. Даде си сметка, макар и с неохота, че изходът е само един. Трябваше да остави и нея. Утешаваше го мисълта, че тя се бе сближила много с Карина. Тук те всички щяха да са на сигурно място. В безопасност. Само той щеше да липсва.

Сърцето ми се сви. Кайл изтича нагоре по стълбите, за да търси куфар. Осъзна, че няма такъв. Вбесен, измъкна изпод леглото куфара от костенурска кожа на Лу. Следях движенията на отърсващия се от яда, помръкнал мъж, който хвърляше костюми и ризи, няколко медицински книги и купчина скъпи семейни снимки. Доста време прекара пред леглото на Марго с протегната над сърцето й ръка. Виждах как, изпълнен с болка, се моли: „Ако те има наистина, Господи, ако можеш да ме чуеш, направи така, че тя да се оправи“.

С всяка следваща минута светлината около детето се сгъстяваше.

 

 

Решиха да обяснят внезапното заминаване на Кайл с командировка. Кейт и Карина не зададоха много въпроси — Лу купи бебе лабрадор и това отвлече вниманието на децата, само Марго остана затворена в себе си. Прекарваше дълги часове в коридора или седнала на последното стъпало на стълбището чакаше Кайл. Въпреки всичките ми усилия, не успях да я разсмея нито веднъж. С нищо не можех да я накарам да ме погледне. В началото си мислех, че чака Кайл. Само че децата са по-умни. Всъщност чакаше да чуе, че той няма да се върне.

След време Лу предприе пътуване с трите деца до Шотландия, за да остави Карина в университета в Единбург, където щеше да следва география. По обратния път най-неочаквано те завиха към Северна Англия и спряха пред голяма сива постройка насред пустото поле — Дом за деца „Сейнт Антъни“. Колата потегли отново, но едно от местата вътре бе останало празно — това на Марго. Момиченцето стоеше в двора на „Сейнт Антъни“ и стискаше плюшеното си мече под мишница. Малкото й сърце биеше до пръсване.

— Папа — промълви тя, докато следеше с поглед как колата се отдалечава.

Погледнах високите сиви стени на сградата. Усетих как по гърба ми лазят тръпки.

Познавах до болка това място.