Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (5)

4
Нишката на съдбата

Приемните родители, които взеха Марго от болницата, бяха изненадващо прилични хора. Прилични в смисъла на пълна изрядност — безукорна бяла риза и рокля от коприна. Почтени и по всички други възможни начини.

Веднага разбрах, че в продължение на цели четиринайсет години бяха полагали напразни усилия да си родят свое дете. Мъжът, адвокат на име Бен, тежко пристъпваше по коридора с мушнати дълбоко в джобовете ръце. Животът го бе научил да очаква най-лошото и с изненада да среща хубавото. Сигурна съм в това. Жена му Уна, доста ниска и пълна, ситнеше до него. Беше пъхнала едната си ръка под неговата, а с пръстите на другата поглаждаше нервно златното кръстче на шията си. И двамата изглеждаха ужасно притеснени. Картината на здравословното състояние, която доктор Едуардс им бе обрисувал, явно не беше добра.

Когато се появиха, аз седях на болничното легло с крака, провесени през рамката. Марго се смееше на муцунките, които й правех. Още отсега смехът й бе доста предизвикателен. Смях с отметната назад глава. Разрошената й коса бе редичка и руса, с онзи безличен цвят, който преследвах през целия си живот с флакон обезцветител в ръка. Очите й бяха кръгли и сини, но щяха да станат сиви впоследствие. На моменти разпознавах в лицето й чертите на нейните биологични родители — силната челюст на Мик, пълните устни на майка й.

Уна, приемната майка, залепи ръка на сърцето си и ахна:

— Колко е хубава! — обърна се тя към застаналия отзад със скръстени на гърдите ръце и мрачен като погребален агент доктор Едуардс и добави: — И има толкова здрав вид!

Уна и Бен се спогледаха. Бен облекчено отпусна рамене, които до този миг бяха изпънати от напрежението. Двамата се засмяха. Обичам да виждам такива усмивки — признак на всеки сполучлив брак. Те ме омагьосват. В семейството на Уна и Бен те бяха и смях от щастие.

— Не искате ли да я подържите? — Доктор Едуардс пое Марго от скута ми.

Усмивката й, разкрила зъбчетата, изчезна и тя се намръщи, но аз сложих пръст на устните си и направих нова муцунка. Тя се разсмя.

Уна така я засипа с радостни възгласи, че детето най-после се обърна към нея и я дари с широката усмивка на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Последваха нови възклицания от страна на Уна. Бен плахо пое пухкавата ръчичка на детето и зацъка с уста. Аз се разсмях, а след мен и Марго.

Доктор Едуардс потърка чело. Твърде често бе ставал свидетел на сцени като тази. И внезапно гневът, породен от собственото му безсилие, го накара да изрече най-лошото, което можеше да каже, за да заличи предварително всякакъв помисъл за евентуално последващо обвинение:

— Тя няма да дочака третия си рожден ден.

Лицето на Уна се сгърчи от болка.

— Защо?

— Сърдечният ритъм е нарушен. Кръвта не оросява всички органи. Накрая притокът на кислород към мозъка й ще спре. И тогава ще умре — въздъхна той. — Не искам след време да ме упреквате, че не съм ви предупредил.

Бен наведе глава. Най-лошите му страхове се сбъдваха. Двамата с Уна бяха прокълнати от деня на сватбата им, помисли си той. Толкова пъти беше виждал жена си да плаче! Толкова пъти самият той искаше да заплаче. Всяко ново разочарование го приближаваше до истината, че животът е жесток и свършва с ковчег и червеи.

Но Уна беше оптимист по природа.

— Но как може да сте сигурен? — попита тя. — Няма ли шанс сърцето й да укрепне? Чела съм за деца, които прекарват какви ли не болести, но щом попаднат в щастлив дом…

Изправих се. Смелостта ми даде сили. Както е било винаги досега. Това харесвах най-много в Тоби.

— Не, не — с известна студенина в гласа повтори доктор Едуардс. — Уверявам ви, че в този случай със сигурност сме прави. Вентрикуларната тахикардия е заболяване с неблагоприятна прогноза и както се изразяваме ние, практически нелечима.

— Ма, ма, ма — чу се гласът на Марго.

Уна зина от удивление и възкликна:

— Чухте ли я? Нарече ме „мама“.

Едуардс все още не беше успял да затвори уста.

— Кажи отново „мама“ — обърнах се аз към Марго.

— Ма, ма, ма, ма — повтори тя след мен и се разсмя.

Какво да ви кажа! Аз бях добро дете!

Уна започна да се смее и да подхвърля Марго във въздуха, а после я хвана и я обърна с лице към доктор Едуардс.

Аз, естествено, бях видяла вече сърцето на Марго. Бе не по-голямо от сушена слива и понякога пулсираше неравномерно. Светлината около него бледнееше и чезнеше. Знаех, че нещо не е наред. Но нямах спомен за сърдечен проблем. В ранните си младежки години бях страдала от разбито сърце заради многото нещастни влюбвания. Явно проблемът не беше така сериозен, както беше решил да го представи доктор Едуардс.

— Ще оживее — прошепнах в ухото на Уна.

Тя за миг се стъписа, като че желанието, избликнало от дъното на сърцето й, беше намерило материален израз в другия край на Вселената. Затвори очи и зашепна молитва.

Точно тогава видях ангела хранител на Уна. Зад гърба й се появи висок тъмнокож мъж, обгърна я с ръце и притисна лице в нейното. Тя затвори очи и в миг се забули в бяло сияние. Прекрасна гледка! Светлината на надеждата! Откакто бях в болницата, не бях виждала такова нещо! Ангелът ме погледна и ми намигна. После изчезна.

Скоро след това потънахме в болничните документи. Подписи тук и там. Доктор Едуардс написа цял сноп рецепти и определи графика за следващите изследвания на детето. Видях как умората превзема Бен, който не беше спал предната нощ. Уна клатеше глава, напяваше и шептеше, но не чуваше нищо от наставленията на лекаря, затова пък аз го заслушах с повишено внимание. Когато стана дума за датите за преглед, я сръчках да ги запише.

Марго бе получила името си от сестра Харисън след продължителен разговор между доктор Едуардс и медицинските сестри, проведен в стаята за почивка. Тя плахо бе изрекла „Марго“, след като чу предложението на сестра Мърфи да я кръстят „Грейн“, което не ми харесва като звучене. И кой друг, mais oui, ако не моя милост, подсказа това име на сестра Харисън. Докато другите сестри й се чудеха на ума, тя обясни, че е взела името от Марго Фонтейн, балерината. Фамилията на Марго беше Делакроа, по фамилното име на майката, която, както бях разбрала, се казваше Зола.

Бен и Уна живееха в един от най-богатите квартали на Белфаст, близо до университета. Бен често оставаше да работи вкъщи. Кабинетът му заемаше таванския етаж на триетажния им викториански дом и се намираше точно над детската стая на Марго, претъпкана с играчки от всякакъв вид и цвят.

Времето, което прекарах в дома им, беше пропито с напрежение. Нещо ставаше. Не помнех Бен и Уна, не знаех, че те играят толкова важна роля за това, дали ще живея, или ще умра. Богато украсеното с дърворезба махагоново легълце рядко приютяваше Марго, защото Уна я разнасяше по цял ден, подпряна на десния й хълбок, а нощем я гушеше до лявата си гръд, на топло, притисната като в сандвич между нея и Бен.

Надълго обсъждаха осиновяването й, което аз окуражавах с цялото си сърце. Ако Бен се поддадеше на страховете си: „Ами ако умре?“, аз започвах да гъделичкам Марго, докато тя се разсмее, или я хващах за ръка, за да може Уна да я поведе в първите й стъпки. Уна беше влюбена. Аз също бях влюбена в тази пищна, разцъфнала от майчина любов жена, каквато не бях срещала преди, която всеки ден ставаше с усмивка призори и с часове седеше, загледана в заспалата в ръцете й Марго. Златното сияние около Уна грееше така ярко, че направо ме заслепяваше и се налагаше да отклонявам поглед.

И тогава се появи нова светлина. Пропълзя незабележимо като змия през задния вход един следобед, докато семейството седеше на масата за хранене. Лъч с цвят на метал се уви се около Бен и Уна. Тъкмо празнуваха първия рожден ден на детето с торта с розова глазура и една свещичка и с цяла купчина нови играчки на масата. Ивицата светлина, която приличаше по-скоро на сянка, сякаш имаше разум, сякаш бе жива. Изпълних се с лоши предчувствия, а когато застанах пред Марго, ивицата се огъна назад и бавно запълзя към Уна и Бен. За миг се появи ангелът хранител на Уна. Но вместо да спре светлината, отстъпи назад. Като стрък бръшлян се уви около крака на Бен, а после се разпръсна и изчезна.

Крачех нервно из дневната. Бях ядосана. Имах задача, а ми се отнемаше възможността да я изпълня. Как да пазя някого, когато наоколо се вият неща, за които никой не ме е предупредил?

Бен и Уна продължиха празненството, без да разберат какво се е случило. Изнесоха Марго в задната градина, където тя направи първите си стъпки пред фотоапарата на Бен.

Почвах да мисля, че Бен сигурно е прав: когато нещо върви така добре, значи се задава буря.

Цял следобед ходих напред-назад и накрая се разплаках. Добре познавах детството на Марго, но да виждам с очите си какво е могло да бъде, беше милион пъти по-страшно от перспективата да възкреся отново тази несправедливост. Реших, че трябва да направя нещо. Ако Марго бъде осиновена от Бен и Уна, тя ще израсте в изпълнен с любов дом. Ще се приспособи, ще се научи да пази себе си. Да живеят богатите! В този момент бих дала безсмъртната си душа, за да накарам Марго да порасне с вярата, че е достойна за любов.

И тогава се появи Нандита. Казах й всичко — за раждането, за болницата, за ивицата змиеподобна светлина. Тя кимна и стисна ръце в размисъл.

— Светлината, която си видяла, е нишката на съдбата. Цветът й показва, че е свързана със зла воля — продължи тя. — Всяка нишка на съдбата тръгва от избора, направен от човек. В случая изборът не ще да е бил добър.

Бях притеснена, че още не съм видяла ангела хранител на Бен.

Нандита опита да ме успокои:

— Изчакай малко. Скоро ще видиш всичко.

— Но какво да правя с нишката на съдбата?

— Нищо — отвърна тя. — Твоята задача е…

— Да пазя Марго. Знам това. Старая се. Но не мога да го сторя, без да разбирам значението на тази светлина, нали така?

Скоро, преди да се случи онова, разбрах какво означаваше нишката.

Както обикновено, Бен работеше вкъщи, а Марго спеше. По стълбите от кухнята се носеше мирис на прясно изпечен хляб. Ароматът го изкуши да се отдели от бюрото си за време, достатъчно, за да надникна в съдебното дело, по което работеше — терорист беше обвинен в убийство. Около името на терориста имаше тънка сенчеста ивица.

Не съм глупава. Веднага схванах.

Повече от ясно бе, че това е човешки избор — и от мен се очакваше да не се намесвам — но това не значи, че съм стояла отстрани със скръстени ръце. Когато змиевидната нишка отново пропълзя, този път извита нагоре по телата на Бен и Уна, които се прегръщаха в кухнята, аз с все сила настъпих змията. Тя разбра, че съм там, но не помръдна. Беше по-тъмна, с наситения цвят на небето пред буря, плътна като градински маркуч. Каквото и да правех, не можех да я прогоня. Напразно крещях, напразно я затисках с цялото си тяло с надеждата да я унищожа.

Бен беше изгубил месеци да убеди Уна, че не е нужно Марго да е непрестанно пред погледа й. Сега, когато като че ли най-после бяха възприели това поведение, той реши да заведе жена си да празнуват. Затова Лили, блага възрастна съседка от другата страна на улицата, взе Марго за няколко часа, а Бен и Уна излязоха на романтична вечеря.

Видях как сянката се разгръща зад колата им. Тя не преследваше Марго. Детето засмяно се клатушкаше в кухнята на Лили, понесло дървена лъжица в една ръка и гола кукла Барби в другата, обвито в златното сияние, което се бе прехвърлило от Уна върху него.

Щом бомбата избухна в колата, видях, че светлината избледня, но й заповядах да остане. Ако поне малко от любовта на Уна се съхранеше, аз щях да се погрижа за останалото. Трябваше.