Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (15)

14
Три степени на привличане

Не знам има ли начин да предам сцената в колата и натежалото от напрежение чувство, което витаеше вътре. Дъждът трополеше по предното стъкло и напомняше на пукащо радио. Чистачките се движеха с максимална скорост, а шофьорът припяваше „Пея под дъжда“ на унгарски.

В колата се долавяха три вида или по-скоро три степени на привличане:

1. Марго хвърляше погледи към Тоби, странно привлечена от дългата му коса с цвят на есенни листа, от нежността в погледа му, от искреността на неговото „Благодаря“.

2. Първото впечатление на Тоби от спътничката му бе: „Хубави крака“. Въпреки общото ми объркване, трепнах. Той предположи, че тя си има приятел, че е студентка в Колумбийския университет (тази къса зелена поличка от туид бе много популярна това лято сред студентките) и няма начин да обърне внимание на такъв като него. Ето защо се усмихна любезно, извади бележник от джоба си и продължи да нахвърля идеи за разказа, който смяташе да напише.

3. Докато седях между двамата, изпитвах неудържимо привличане към Тоби, старата дълбока връзка на проверена в битките лоялност, която ме свързваше с бащата на моето дете — мой почитател, а преди време и най-добър приятел. Въжето, дебело почти колкото трамвайна релса, което минаваше между нас, най-сетне се скъса и ме шляпна в лицето. И сега, седнала толкова близо до него, чудесно виждах наниза от лунички под очите му и колко гладки са страните му, нещо, което доста го тормозеше и той често се взираше дали не са поникнали косми, което щеше да е сигурен знак, че е навършил двайсет и една. Потрепвах от любов и желание, от омраза и болка.

Макар да нямах дишане, което да секне, стоях вцепенена, все едно не дишам, докато той напусна колата, сбогува се набързо с лице към вратата и изчезна в мрака. Отпуснах стиснатите си в юмруци пръсти и избухнах в продължителен нервен смях. Най-сетне се успокоих, знаейки, че те отново ще се срещнат. Онази част от мен, която все още го мразеше, бе в яростен конфликт с другата, която подкрепяше идеята за повторна среща.

И тъкмо заради този конфликт направих пореден пропуск: когато се извърнах към Марго, тя тъкмо се беше навела и вдигаше лист, изпаднал от джоба на Тоби, докато е слизал от колата. Преди да успея да вляза отново в хода на събитията и да се опитам да направя нещо, тя вече четеше.

Това бе разказ или може би есе, написано с дребния му, виещ се подобно на паяжина почерк — почеркът на интелектуалец, но с отчетливо закръглени гласни, знак за дълбоко залегналата в него съпричастност. Странно наистина, но бе написан на обратната страна на лист, принадлежал някога на издание на „Декамерон“ от Бокачо от началото на века — беше толкова стар, че имаше вече цвят на яйчен крем и печатните букви така бяха изсветлели от времето, че едва се четяха.

Тоби бе от типа хора, които бихте определили като пример за гладуващ творец. Беше толкова слаб, че костюмът му от кадифе бе като спален чувал с кройката на костюм. Дългите му тънки ръце бяха вечно на петна и леденостудени. Преживяваше благодарение на чековете, които получаваше за часовете в Нюйоркския университет, и тъй като парите не му стигаха за нищо, се прехранваше най-вече с остатъците, които негов стар приятел от колежа, който работеше на количка за хотдог на улицата, завиваше за него. Спеше в таванско помещение над денонощно кафене на Блийкър стрийт. Тоби никога за нищо на света не би признал, че е беден. Беше сит от думи, пируваше с поезия и се чувстваше истински милионер, ако разполага с пълна с мастило автоматична писалка и чисти листове хартия. Беше писател. Най-лошото бе, че твърдо вярваше, дори бе готов да защитава яростно идеята, че бедността е част от характеристиката на писателя.

Така че, ако можете да си представите крехко парче хартия с избелял текст на италиански, който прозира под написан с мастило текст, ще разберете как изгледаше листът, който Марго вдигна от пода на колата, разгърна и зачете:

„Дървеният човек

от Т. Е. Послусни

Дървеният човек не беше марионетка; за разлика от Пинокио и всички наоколо той беше истински човек. В тази страна на марионетки животът бе труден за него. Никакви възможности за работа, ако няма въженца, закачени за крайниците ти и не можеш да си държиш устата в пълен покой, докато говориш. Тук нямаше офис сгради или домове, неотдавна бяха ликвидирани и всички църкви; цялата планета бе превърната в гигантска сцена, върху която куклите се перчат или се карат и с всеки изминат ден Дървеният човек се чувстваше все по-самотен. Всъщност не той беше от дърво, а сърцето му; то представляваше дърво с много клони, макар да не раждаше нито праскови, нито круши. Никога птица не беше пяла там.“

Марго не знаеше нищо за човека, пътувал до нея в продължение на близо седемнайсет пресечки, но имаше усещането, че е надникнала в неговия свят, зърнала е страница от дневника му или негово любовно писмо. Болезнената самота, сгушена сред думите, намери отзвук в душата й. За мен, естествено, текстът бе по-скоро самомнително подбиране на маниерни думи с раздразнителен тон, вонящи на жалко подобие на творчество от времето на постмакартизма. Младият Тоби Послусни не беше майстор в писането: минаха години, преди да усъвършенства перото си. Но за една млада, изпълнена с носталгия почитателка на литературата, способна да рецитира наизуст пасажи от „Брулени хълмове“, импровизирано написаният текст на Тоби бе съкровищница от изповеден символизъм.

Ала мъжът, който избута на заден план Том от съзнанието на Марго, не беше Тоби, а един от неговите герои. Всеки път, когато Марго бе навън, за да обикаля книжарниците и да търси материали, които според нея задължително трябваше да присъстват по рафтовете в магазина на Боб, мислите й се връщаха към текста на Тоби. Прашните произведения на починали автори все повече я напрягаха и въпреки че бе боядисала стените отвън в бяло и прекара цели два почивни дни да закрепи както трябва табелата „Бабингтън Букс“ над входа, хората, които се престрашаваха да прекрачат прага, не търсеха Хемингуей или Уелс. Искаха да видят произведенията на гневните гласове от гетата в Детройт или от предградията на Лондон, Манчестър, Глазгоу, или да прочетат нещо за проектите на Москва. След убийството на Кенеди, след Виетнам и аферата Уотъргейт, сега, когато серийните убийци бяха на прага на домовете им, хората имаха потребност да четат литература, даваща трибуна на гражданите.

Бях се примирила с пропуснатата възможност за връзка на Марго с Том и я подтиквах да направи по-енергично следващата стъпка — да запише литература в Нюйоркския университет, макар да знаех чудесно каква ще е цената.

Най-сетне тя се обади на Греъм.

— Здрасти, папа! Аз съм! Как си?

Отсреща се чу кратко изсумтяване.

— Марго? Ти ли си?

Тя бързо погледна часовника си. Отново не бе съобразила часовата разлика. Там, у дома, бе едва четири часа сутринта.

— Марго?

— Да, папа. Събудих ли те?

— Не, не. — Последва дрезгава кашлица и задавяне. — Няма такова нещо. Приготвях се да ставам. Струваш ми се развълнувана. Случило ли се е нещо?

Задъхана от вълнение, тя обясни набързо за какво става дума. Отсреща Греъм се развесели от избора й на думи в израза: „… за да се опитам да предотвратя възможността да се превърна в някой от филистимляните, които управляват страната ни“.

Той попита колко ще струва това. Желанието й бе изпълнено за по-малко от минута. Греъм щеше да плати таксата за университета и щеше да изплати друга малка сума за квартирата й при Боб за дванайсет месеца. Единствената му молба беше да прочете следващия му роман и да му каже какво мисли. Тя прие, естествено.

Следях отблизо събитията, които се случваха в Мидтаун Уест, кварталът, в който се движеше Марго, и предпазливо насочвах вниманието й към апокалиптичните гледки на запуснати сгради и улици, които да сравни с Таймс Скуеър. Стараех се да й внуша да избягва гангстерските войни и полицейските акции и да мисли по-скоро за невероятно ниските цени. С парите на Греъм, които постъпиха в банковата й сметка, можеше да се купи парцел от 5000 квадратни метра. Банката щеше да й отпусне заем, с който можеше да построи скромен хотел. Прокарах идеята в сънищата й, добавих и образи на просторни хотелски стаи с колосани чаршафи, розови божури във вазите до леглата, открита камина във фоайето… Чувствах се като режисьор на филм, макар да не използвах камера, а само въображението и дланта си, с която обгръщах челото на Марго. След такъв сън тя се събуждаше с мечтата за по-меко легло, за горещ душ и обслужване по стаите. Идеята за хотела обаче не успя да проработи. Университетът се оказа по-силна примамка. Тя бе достатъчно заразена от академичната атмосфера още от дома.

Ето защо топурках след нея като измъчена стара коза през Уошингтън Скуеър Парк към университета, по стълбите на старата викторианска сграда с пробит покрив и внимателно наблюдавах как се настани в една от стаите с високи тавани и черна дъска, подпряна на мраморната полица над камината. Останалите студенти — някъде около петнайсетина — бяха тихи, стегнати, готови всеки миг да избълват мнението си за постструктурализма, стига само професорът да влезе. Китайка с остригана до голо глава на име Ксиао Чен, за която се говореше, че е богата наследница, с кожено яке на моторист, обсипано с капси и високи ботуши, над които бе нахлузила калци с нишки от златиста коприна, погледна Марго и се усмихна. Огледах Ксиао Чен от горе до долу и веднага си представих шотове текила и гангстер, проснат полумъртъв в тясна уличка. Спомних си. Това беше момичето, което ме въведе в изкуството на кражбите.

Докато дърветата се покриваха с червени листа, след това побеляха от сняг, после клоните им щръкнаха голи като ръжени, Марго и Ксиао Чен изчетоха стотици страници, а аз наблюдавах изтерзана как малко по малко се създава една нова пустош в Мидтаун Уест, която след време можеше да донесе несметно състояние на предвидлив купувач.

Бях открила, че Тоби работи в Нюйоркския университет по времето, когато учех там, но минаха много месеци, докато пътищата му се пресякоха с тези на Марго. Заместваше временно професор Годивала — в отпуск, за да се грижи за детето си. Курсът на Тоби бе „Шекспир според Фройд“. Желаещите да го посещават можеха да се запишат на списъка, оставен на дъската за съобщения. Видях как Марго стои пред дъската с молив в ръка и всеки момент ще напише името си. Името Тоби Послусни стоеше най-отгоре и в същия миг запях Песента на душите за огромна изненада на останалите ангели, смесили се с тълпата студенти пред дъската за обяви. Само миг колебание и Марго надраска името си. За щастие, Ксиао Чен се появи и бързо реши проблема ми.

— Да не смяташ да ходиш на този курс?

— Да, смятам и точно затова написах името си. А ти?

— Семинарът е в понеделник сутрин в осем и половина. А и ти мразиш Шекспир. Ела в семинара за модернизма с мен.

Марго се колебаеше.

— Ще те черпя един шот, ако кажеш „да“ — тръсна глава Ксиао, измъкна молива от пръстите на Марго и задраска името й, след което я забута към списъка с кандидати за семинара по модернизъм. Там Марго записа името си и двете тръгнаха към студентския клуб.

Докато се влачех след тях, видях как семената на тревата в пръстта на Уошингтън Скуеър Парк вече набъбват и всеки миг тънките филизи ще се устремят към слънчевата светлина навън. На отдалечена пейка седеше Тоби и пишеше. Двама хлапаци се блъснаха в Ксиао Чен и Марго и започнаха да флиртуват с тях, а аз доближих Тоби.

Сред клоните на върбата зад него седеше ангел с дълга сребриста коса и продълговато сериозно лице. Излъчваше толкова ярка светлина, че отдалеч приличаше на закътан сред клони, огрян от слънцето водопад. Приближих и познах Гая, ангелът хранител на Тоби — приживе това е била майка му. Не бях се срещала с нея, докато бях жива. Гая ме погледна и кимна, устните й помръднаха, сякаш се канеше да се усмихне. Седнах до Тоби — той местеше усърдно писалката по листа.

— Радвам се да те видя, Тоби — рекох аз.

— Аз също — промърмори той разсеяно, но миг след това вдигна смутен глава.

Скочих бързо. Младежът се огледа, почеса глава и се върна към писането. Мислите и чувствата отново го завладяха — приличаха ми на пулсираща от цветове, плътни ивици и ситни искри стена, в която се появяваха пукнатини, щом се образуваше нова връзка между набъбналите като балони идеи. Това беше моят шанс.

Трябваше да попитам.

Трябваше да знам, защото, ако той бе човекът, убил Марго, ако животът ми бе прекъснат така внезапно заради него, трябваше да измисля начин да я отдалеча колкото се може по-далеч от този мъж.

— Ти ли уби Марго, Тоби?

Той продължаваше да пише.

— Ти ли уби Марго — повторих въпроса си, този път по-високо.

Гая вдигна поглед.

Изгаряща от желание да получа отговор, извиках около него паралелен свят от картини от миналото и бъдещето му, но излязоха единствено лица на негови студенти, образът на Дървения човек, танцуващ в света на марионетките, стихотворение в зародиш.

И миг от нощта, в която пътуваха двамата с Марго в таксито.

Пристъпих напред. Тоби се усмихна, сякаш се отдаде за миг на някакво свое съкровено удоволствие, и продължи да пише. И отново над главата му се появи усмихнатото лице на Марго в таксито: семена, набъбващи в зимния студ.

Потърсих с поглед Марго и Ксиао Чен, но видях, че са неудържимо привлечени от синеоките си ухажори, ето защо останах до Тоби.

— Синът ми не е убиец — застана Гая пред мен, сребриста като ново острие.

— Кой тогава уби Марго?

— Съжалявам — сви тя рамене, — но не знам. Във всеки случай не е Тоби.

След тези думи тя се отдалечи. Внезапен порив на вятъра мина през парка и вдигна полата на едно момиче. Понесоха се откъслечни ръкопляскания. Нито вятърът, нито аз можехме да смутим мислите на Тоби.

Изучавах необезпокоявана цялата палитра на неговата аура и искрено се сепнах от лошото състояние на бъбреците му и от това, колко крехки са костите му. Взирах се в спокойното му нежно лице, в златистите проницателни очи. Забелязах как бялата светлина на душата му се свива и разширява в момента, когато му хрумна идея, в пълен унисон с най-съкровените му желания. Те се изтърколваха от него като малки екрани, съдържащи проекции на надеждата да бъде обичан. Да пише книги, които ще развълнуват хората, ще ги накарат да си спомнят чувството състрадание и ще ги променят. Да получи признание и авторитет в Ню Йорк. Да даде живот на едно дете с правилната жена.

Ухажорите на Марго и Ксиао Чен си тръгнаха, момичетата — също. Щеше да мине още цяла година, преди Марго и Тоби да се срещнат истински. Наведох се и го целунах нежно по бузата. Той погледна право в лицето ми, обзет от мисълта за тъмен облак, от който се изливат порои. Разкаяние разкъса сърцето ми на хиляди късчета.

Влюбвах се отново в този мъж.