Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (25)

24
Разбъркване на картите

На следващия ден следобед се настаних в ангелската класа на един от самолетите на авиолинии „Куантъс“ от Ню Йорк за Сидни и започнах да разглеждам светлините под мен, както и ангелите, които закриляха звездите и планетите. Мислех си за казаното от Нан: „Това е обучението ти“, и изгорих няколко мозъчни клетки, опитвайки се да проумея какво е имала предвид. Защо да се обучавам сега? Не е ли малко късно? Или ще изучавам нещо различно?

Сетих се за посланието, което идваше от крилете ми в този критичен момент. Доверие. Изпитвах облекчение от решението си да се подчиня, а същевременно и объркване от нареждането просто да се доверя. Не бях ли изпратена в тази кола, за да направя нещо, да предотвратя инцидента? Единственото, което сторих, беше да си наложа да повярвам, че всичко все някак ще се нареди. Нямах представа как стана. Но когато го направих, нещо се беше случило, нещо жизненоважно. За един кратък период от време се бях превърнала в нещо друго, в някой друг. Бях решена да се пробвам пак.

Ето защо приведох в действие изкуството на надеждата.

Напразна, може би, но все пак надежда. Надежда, че сигурно Бог ще ме възнагради с доверието си, и то ще е толкова голямо, че да го накара да забрави предателството ми. Надежда, че въпреки видението, което ми показа Нан — Тео в затвора с доживотна присъда — може би все още има начин да направя достатъчно, за да избегне той тази съдба. Надежда, че ще мога да намеря път назад към Тоби. Бях готова да умра, но да опитам. Дори да трябваше да умра за втори път.

 

 

Както предсказа Нан, имаше знаци, че нещата са се оправили, че са се променили. Когато се преместих в Сидни, ми бяха необходими месеци, докато намеря къде да живея, и се наложи да прекарам дълго време в хостел в Гуги, предградие на Източен Сидни, където делях стая с няколко студентки от Тайланд и една жена от Москва, която не излизаше от стаята ни денем, ни нощем, пушеше големи дебели пури и се наливаше с водка. Нямаше как да не се върна към алкохола — не мина много и се присъединих към нея, а стремежът ми да намеря дом, работа и живот изтече с водката от бутилките с руски надписи.

Марго кацна на Международното летище в Сидни в ранните часове на една понеделнишка утрин през септември. Смятах да й спестя отвратителното спално помещение в Гуги и й предложих да тръгне направо за Манли и там да наеме апартамент с изглед към плажа. Беше много вероятно да съм прибързала с предложението за апартамента — бях го наела от началото на декември същата година — но идеята за Манли надделя и тя попита как да стигне до там. След пътуване с автобус и ферибот тя затътри куфара си по алеята за пешеходци, зяпнала смаяно редицата норфолкски борове, изникнали внезапно пред очите й като гигантски коледни елхи, ивицата пясък с цвят на слонова кост, индиговите къдри на океанските вълни, с люлеещи се отгоре им любители сърфисти.

Докато я упътвах как да стигне до апартамента, от крилете ми дойде послание. Беше по-силно от всички досега. Не беше просто послание, а поток, който течеше през тялото ми, а в него образът на Марго, отново с дълга руса коса, която крачи през полята, край езеро, към път през възвишенията. Огледах се за място, подобно на това, а после прерових паметта си. Наоколо нямаше нищо, което да наподобява местността, която бях видяла току-що, а не се сещах да съм съзряла нещо такова и в Сидни. И тогава разбрах, че жената от образа не беше Марго, това бях аз.

Бди. Закриляй. Помни. Обичай. Бяха ми нужди повече от трийсет години, за да схвана, че липсва думата „промени“, както и „повлияй“ или „контролирай“. И така, докато Марго бродеше по улиците на Манли, замаяна от часовата разлика и изумена от красотата на пейзажа, от свежите фасади на всеки магазин и уличен ъгъл, аз повтарях тези четири думи като мантра. Преодолях желанието да я отпратя към онзи разкошен апартамент с просторната всекидневна и балкон с гледка към плажа, с леглото с балдахин, с медната вана, с ниската маса с плуващи в нея тропически рибки. Стоях отстрани, докато тя се разхождаше около мястото, около времето, сякаш това не се беше случвало никога преди. Сякаш то ставаше едва сега.

Струва ми се, тогава разбрах, че съм прекарала последните петнайсет години като родител, забравил напълно какво е да мечтаеш за Коледа, да влезеш в магазин за играчки, когато си на пет, шест или седем години, или защо места като Дисниленд се превръщат в мания за децата. Привилегията да живееш в настоящето означава безкрайни възможности за въодушевление и изненади. В моя случай не беше така. Бях се отнесла към Марго със същото неразбиране, каквото тя беше проявила към Тео. Бях безпощадна към нея.

Затова изпробвах нова система. Ще я оставя да се препъне, да падне, а ако се удари лошо, ще я вдигна и ще я насоча в правилната посока. Също като първата нощ в Австралия, когато превключи от възбуда и еуфоричност до чувството на самота и изоставеност. Регистрира се в хотел край алеята за пешеходци и стоя петнайсет минути, вторачена в минибара. Недей, предупредих я аз. Тя се поколеба, после пусна крака от леглото и отвори вратичката със замах. По-добре недей, обадих се аз. Ти си наркоманка, миличка. Черният ти дроб няма да издържи. Но едва след като пресуши поред три минибутилки „Бейлис“ и половинка джин с тоник, погледна треперещите си ръце и си каза: „Май ще трябва да спра“.

Точно както беше в спомените ми, тя реши да състави план. Сигурно би могло да се нарече и поредица от цели. Не ме бива особено в реденето на думите. Оправям се далеч по-добре с картинните изображения. И така, тя седна с купища вестници и списания, разпръснати по пода на хотелската стая, и започна да изрязва снимки, показващи онова, което искаше от живота — къща с ограда, котенца, готварска печка, гълъб, Харисън Форд. Образите, които завладяха ума ми относно моите собствени цели, бяха почти идентични. Наблюдавах усмихнато как смалява лицето на Харисън Форд до чифт очи, после изрязва челюстта и носа на Ралф Файнс, сетне „скалпира“ червенокос младеж модел. Събра елементите и направи колаж на лицето на Тоби.

След това изряза изображение от вестник, което не можех да сравня с нищо — снимка на корица на книга с Айърс Рок и един кит. Заглавието й беше: „Затворът на Йон“, а авторът — К. П. Лейнс. Навярно ще поискаш да прочетеш тази книга, казах й аз.

Обади се по телефона на рецепцията.

— Добър ден, мисис Делакроа. Какво мога да направя за вас?

— Има ли наблизо отворена библиотека?

— Съжалявам, мадам. Вече е десет и трийсет вечерта. Библиотеките ще отворят утре сутрин.

— Ясно!

— Мога ли да ви услужа с нещо друго?

— Да. Чували ли сте за автор на име К. П. Лейнс?

— Да, разбира се. Той ми е чичо.

— Шегувате ли се? Току-що видях снимка на книгата му в „Сидни Морнинг Херълд“.

— Да, книгата е прекрасна. Четохте ли я?

— Не, пристигнах едва тази сутрин…

— Бихте ли желали да я прочетете?

— Ами да, всъщност…

— Добре. След две секунди ви пращам моя екземпляр.

— Чудесно!

Преди да я отнесе сънят и да заспи непробудно дванайсет часа, беше прочела книгата от кора до кора.

Този път Сидни не беше такъв, какъвто го бях почувствала аз. Сякаш картите, които ми бяха раздали в живота, се бяха разбъркали. Аз бях срещнала К. П. Лейнс във фоайето на една от безбройните издателски къщи, където търсих работа, а Марго се запозна с него след няколко дни във фоайето на хотела.

Това щеше да бъде една от многото разлики в моя живот. Започнах да се питам доколко надеждна е паметта. И тогава си казах: Ние наистина сме две различни личности. Онова, което прави тя, това, което върша аз, вече не са едно и също нещо. Също като навика на Тоби да пише върху стари, избелели ръкописи, като неговият патологичен интерес да проследява едва забележимите призраци на думите, надничащи зад собствения му почерк, аз реших, още там, във фоайето на хотела, когато Марго стисна огромната аборигенска длан на Кит, че каквото има да става, ще стане.

 

 

Начинът, по който виждах събитията в паметта си, не беше особено различен. Кит, или К. П. Лейнс, както беше известен в литературния свят, беше пенсиониран детектив, който беше писателствал под една или друга форма цял живот. Висок, мил и много срамежлив, на него му бяха нужни десет години, за да напише „Затворът на Йон“, и двадесет години, за да я публикува. Тъй като беше разкрил някои местни традиции, които се смятаха за неприкосновени от неговия клан, повечето роднини и приятели го бяха отписали. Както ми беше обяснил веднъж, а сега обясняваше на обляната в сълзи и ужасена Марго, той беше разбулил тайните на своите хора точно защото хората му бяха на изчезване. Искаше тези традиции да продължат да живеят.

„Затворът на Йон“ беше публикувана от независимо издателство в стотина екземпляра. Представяне на книгата нямаше. Мечтите на Кит да разкаже на света за вярванията и ценностите на своя народ бяха разбити. Но той не се чувстваше огорчен. Беше сигурен, че предците му ще помогнат. Марго беше сигурна само в две неща:

1. Книгата беше забележителна по много причини.

2. Единствено тя можеше да му помогне.

И така, с остатъка от чека, който Хюго Бенет беше изпратил, тя плати отпечатването на още две хиляди екземпляра от книгата и скромната рекламна кампания с представяне на творбата на Кит в библиотека „Съри Хилс“. Ето тук помощта ми се оказа от полза — на представянето разпознах журналиста Джими Фаръл, чрез когото разказът за пътуването на Кит щеше да набере скорост, да разкрие историята, културните саможертви, които беше направил, и очебийния факт, че по-малко от шест месеца след като Върховният съд на Австралия беше отхвърлил terra nullius, едно противоречие, заобикалящо правото за връщане на земите на коренните жители, се появява книга от местен автор, разглеждаща проблемите на територията и идентичността.

Иди и поговори с него, казах на Марго, като я побутнах в посока към Джими.

До месец декември от книгата на Кит бяха продадени повече от десет хиляди екземпляра, а той и Марго вече имаха връзка. Кит тръгна на четиримесечна обиколка из островите с книгата си, а Марго нае малък, сбутан офис на Пит стрийт, с почти поносим изглед — ако стъпите върху купчина книги и протегнете врат, можете да видите белите, извити като ребра орнаменти на сградата на операта. Тя регистрира фирмата си — Литературна агенция „Марго Делакроа“.

Точно тогава дойде телефонното обаждане от Тоби.

— Здравей, Марго. Аз съм, Тоби.

Беше шест часа сутринта. Напълно изоставила навиците си, тя беше станала вече, крачеше по топлия под на кухнята си по халат и пиеше своята нова отрова — гореща вода с лимон и мед.

— Здравей, Тоби. Как е Тео?

— Странно е, че споменаваш нашия син. Обаждам се точно заради него.

Тя се сети, че не е говорила с момчето повече от седмица. Удари пръста на крака си в хладилника. Беше за назидание.

— Извинявай, Тобс, тук е лудница…

— Имаме неприятности — въздъхна той. Последва дълга пауза.

Тя разбра, че той плаче.

— Тоби? Тео добре ли е?

— Да. Добре, да — искам да кажа, че не е ранен или пък нещо подобно. Но е в болница. Снощи остана да преспи при Хари и двамата решили, че ще бъде страхотно да си организират състезание по надпиване, та сега Тео е в болница с алкохолно отравяне…

Тя опря слушалката в гърдите си и затвори очи. Аз съм виновна, помисли си.

— Марго, там ли си?

— Да, тук съм.

— Виж, не те моля… Обаждам се само за да знаеш, това е.

— Искаш ли да си дойда?

— Не, аз… Защо, ще си идваш ли? Как вървят нещата там?

Тя се поколеба. Гореше от желание да му разкаже всичко за Кит, за книгата. Но си помисли за отношенията си с Кит. Откакто се изнесе, Тоби не беше започвал никаква връзка. Тя имаше няколко забежки. Бяха минали седем години. Седем години, ответи като отнесени от вятъра листа.

— Нещата са добре, добре са. Кажи ми, Тоби, какво мислиш, дали да не дойда за Коледа? Може да поиграем карти.

— Сигурен съм, че Тео ще се радва много.

— Да — сега тя се усмихна. — А ти?

— И аз ще се радвам.

След седмица тя тръгна с пълен с шорти и сандали куфар към мразовитата, нюйоркска Коледа. Бяха изминали само няколко месеца, но градът беше дръпнал толкова напред, сякаш тя се бе включила ходом в някакво надбягване. Вече усещаше, че мястото й в Ню Йорк е запълнено. Градът изискваше определени умения, а нейните бяха закърнели от слънчевия, безгрижен живот в Сидни. Беше й нужен половин час, за да спре такси. Аз подскачах на място, въодушевена от мисълта, че отново ще видя Гая и Джеймс.

— Здрасти, мамо — каза слабият като върлина скинхед на вратата.

— Тео — премигна Марго.

Той присви уста, пълна със сребърни скоби, после се наведе неохотно да я прегърне.

— Радвам се да те видя отново, сине — промълви тя.

Той се обърна, наведе гръб и влезе вътре, прозявайки се. Марго го последва, повлякла багажа подире си.

— Татко, мама е тук.

Седналата до прозореца фигура се надигна.

— Чаках да се обадиш, за да те взема с колата — тревожно каза Тоби. — Кажи ми, че не си изминала с такси целия път от летище „Кенеди“ до тук.

Марго не му обърна внимание и се загледа в Тео.

— Да не си дал косата си за благотворителност, дете?

— Болен съм от рак. Благодаря, че забеляза.

Тоби се усмихна извинително и мушна ръце в джобовете си.

— Виждам, че имаме наш човек в шампионата по сарказъм — наведе се той напред и докосна бузата на Марго с целувка. — Наистина се радвам да те видя, Марго.

Тя се усмихна и се обърна отново към Тео. Мина й през ум, че преждевременно развитият му ум и физическа зрелост са резултат от необходимостта да порасне прекалено бързо. Запита се дали причината за тази необходимост не бе тя.

Тео продължаваше да стои там, очевидно нетърпелив. Тоби го погледна.

— Слушай ме, младежо, до осем, чу ли?

Хвърли поглед към Марго, с който сякаш й казваше: „Малко съм го отпуснал“.

— Разбрано — отвърна Тео. — Доскоро, татко. — И добави тържествено: — Мамо!

Тръгна приведен към входната врата.

— Обичам те, сине — извика Тоби след него.

— И аз те обичам.

Вратата хлопна.

Неудобството, появило се във всекидневната между Марго и Тоби след излизането на момчето, бе в ярък контраст със срещата между Джеймс, Гая и мен в столовата. Докато Марго и Тоби седяха сковани в двата срещуположни края на стаята и предпазливо минаваха към безопасни теми на разговор, Джеймс, Гая и аз се надпреварвахме да разказваме новини. След продължително надприказване най-накрая млъкнахме и избухнахме в смях. Те бяха станали мое семейство и ми бяха липсвали всеки един ден. Проклех се дори, че съм подтикнала Марго да се премести толкова далеч, макар и да разбирах, че разстоянието между нея и Тоби им се отразява добре. Изведнъж раните от предишните войни заприличаха на дребни драскотини в отношенията им. Те бяха учтиви един към друг, щастливи, че са в компанията на близък човек, на човек, когото някога са обичали.

Исках да разпитам най-много Джеймс. Гая ме осведоми за начинанията на Тоби — но чух, че онези от романтичен характер, за които разпитвах безспир като ревнуваща бивша съпруга, за мое щастие, бяха равни на нула. Накрая се обърнах към Джеймс.

— Бъди откровен — помолих аз. — Направила ли съм нещо, което да промени нещата около Тео? Той изглежда по-зле, отколкото преди заминаването на Марго.

Джеймс заразглежда пода.

— Мисля, че когато стане дума за неща от този вид, трябва да мислим дългосрочно.

Обърнах се към Гая.

— Тоби е добър баща — отбеляза тя, прекалено утешително. — Държи момчето под контрол. А Джеймс е най-добрият ангел, който може да си пожелае едно дете. — Тя потупа Джеймс по крака. — Понякога Тео реагира на присъствието на Джеймс, което е добре. Случва се, когато Джеймс му говори, докато спи, той да отговаря.

Погледнах Джеймс изумена.

— Това е фантастично! — възкликнах аз. — Какво казва?

Джеймс сви рамене.

— Редове от песните на „Мегадет“, умножение по дванайсет, откъслечни реплики от „Батман“…

Гая и Джеймс се разсмяха отново. Аз също се засмях, но стомахът ми се сви. Все още нямаше доказателства, че онова, което съм направила, е било от полза за някого, а аз продължавах да плащам цената.

Нещата не вървяха добре. Тео се прибра след полунощ, спа до късно сутринта на Коледа, после под предлог, че е забравил видеоиграта си при Хари, излезе и цял следобед го нямаше. За шест дни, докато дойде време Марго да се връща обратно в Сидни, тя беше успяла да проведе всичко на всичко четири разговора с Тео, които протекоха горе-долу така:

Марго: Знаеш ли, Тео, чувам, че „Никс“ ще играят вдругиден, искаш ли да идем?

Тео: Ъхъ.

Марго: Сине, това лепенка ли е или истинска татуировка?

Тео: Мм.

Марго: Часът е един през нощта. Баща ти каза в осем. Какво става тук?

Тео: Нищо.

Марго: Довиждане, Тео. Ще ти изпратя билет и ще си поговорим, нали?

Мълчание.

 

 

Гая и Джеймс ме увериха, че ще направят всичко възможно, за да предпазят Тео от съдбата, която бях видяла. Но когато Марго дойде пак на следващото лято, Тео беше лежал в болницата още пет пъти за злоупотреба с наркотици. Задържан беше и в ареста. А бе едва тринайсетгодишен.

Отново и отново й разказвах историята за изправителния център.

— Помниш ли, Марго — повтарях аз, — помниш ли какво ти казах в „Ривърстоун“?

После повтарях ужасните неща, които беше изстрадал Тео, и често плачех, а Джеймс се приближаваше и ме прегръщаше. Каза ми, че веднъж получил послание в крилете си, че всичко, преживяно от Тео, ще го направи мъж, който трябва да бъде, че в крайна сметка то ще бъде за негово добро.

Не можех да му кажа, че съм видяла точно какъв ще стане Тео. Грогор се постара да ми покаже ужасяващата картина на Тео като възрастен.

А после настъпи пробивът.

Повтарях го на себе си за петнайсети път, когато внезапно Марго ме прекъсна насред изречението. Двамата с Тео седяха до кухненската маса, белеха яйца и мажеха филии с масло.

— Знаеш ли — подхвана замислено тя, — споменавала ли съм ти, че съм прекарала осем години от живота си в сиропиталище?

Той сви вежди.

— Така ли?

— Ами да!

Тя захапа филията си. Той се втренчи в нея.

— Защо си била в сиропиталище?

Тя дъвчеше и мислеше.

— Всъщност не знам. Мисля, че родителите ми са били убити при бомбена експлозия.

— Бомба!

— Да. Така мисля. Всъщност не си спомням добре. Бях много малка. Когато най-после успях да избягам от сиропиталището, бях на твоите години.

Интересът на Тео се изостри. Той се вторачи в масата и заговори бързо:

— Защо си избягала? Не те ли хванаха?

И тя му разказа без недомлъвки как първият й опит да избяга бил неуспешен и за наказание я пребили до смърт, как са я хвърлили в „Гробницата“. Тео поиска да му опише измеренията и ужаса на онова място до най-малки подробности — как беше избягала за втори път, как я хванаха, как я изправиха пред Хилда и мистър О’Хеър.

Тео я гледаше с широко отворени очи.

Попитай го за изправителния център, подсказах аз.

— Знаеш ли, не ме биеха за пръв път. Не беше и за последен.

В ума й изпъкна споменът за Сет и очите й се напълниха със сълзи. Мислеше за бебето, което беше изгубила.

Джеймс се приближи до Тео и го прегърна.

— Известно ми е — продължи Марго много сериозно, приближавайки лицето си до Тео, — че в онзи изправителен център са ти се случили лоши неща. Трябва да ми кажеш какви, защото, за бога, аз ще разбера кои са го направили и ще им дам да се разберат, помни ми думите.

Лицето му почервеня. Той се взря в ръцете си, поставени една върху друга на масата.

Сетне стана и излезе от стаята. Нещата, които му се бяха случили, бяха такива, че го караха да смята, че нещо не е съвсем наред в него. Да го удрят с юмруци по лицето или да го ритат в стомаха, беше обяснимо, то можеше да се разкаже. Но другото! Той нямаше думи.

 

 

Мина още една година. Тео прекарваше по-малко време в болницата и по-дълго в сутерена на най-добрия си приятел, наливайки се с уиски, после дишаше лепило или пушеше трева. Марго ходеше напред-назад из апартамента си в Сидни, без да знае точно какво да направи. Струваше й се, че до вчера той е бил бебе, когато потребностите му се свеждаха само до храна и спане. А сега нуждите му бяха като възел, който тя не можеше нито да разплете, нито да върже.

Кит се приближи до нея, докато тя седеше на балкона, и й наля първия джин с тоник от дълго време насам. Аз кимнах на Адони, ангелът хранител на Кит и негов далечен прадядо, който беше много затворен.

Внимателно наблюдавах Кит. Беше останал с Марго много по-дълго от очакваното. Да, бях успяла да променя нещата, но бях ли щастлива от промените? Не съвсем. В моя вариант Кит и аз бяхме любовници от няколко месеца, когато установихме, че предпочитаме деловите отношения, и живеехме отделно. Този вариант би улеснил повторното събиране на Марго и Тоби. Но сега, като гледах как Марго излива оплакванията си пред Кит, как той я слуша и кима където трябва, започнах да се съмнявам. Може би тя трябва да остане с Кит. Може пък това да е добро за нея.

— Какво мога да направя? — попита той накрая, притискайки малката й бледа ръка между дланите си.

— Не знам как да се справя с това — измъкна тя ръката си. — Тео прави точно това, което правех и аз. Би било истинско лицемерие да настоявам да не постъпва така.

— Не, не си права — възрази Кит. — Ти си негова майка. Фактът, че си вършила тези неща, ти дава още повече основания да му сриташ задника.

Тя загриза нокътя си.

— Май ще трябва да ида там…

— Доведи го тук — след кратък размисъл предложи Кит и се отдръпна назад на стола си. — Нека се запозная с него най-сетне.

Измина цяла минута. Тя размишляваше. Беше ли готова за това?

 

 

Не след дълго Тео беше посрещнат на летището в Сидни от висок абориген с изпъстрени със сребро тънки плитчици и с белези по лицето, който се представи като Кит.

Можете да се сетите каква беше реакцията на Тео, който виждаше абориген за пръв път.

Кит поведе Тео към очукания си джип на паркинга и го покани вътре.

— Къде отиваме? — прозя се Тео, хвърляйки раницата си на мястото до себе си.

— Облегни се и стой спокойно, младежо — опитваше се да надвика рева на мотора Кит. — Почини си. Скоро ще стигнем.

Пътуваха с часове. Свит върху раницата си, Тео заспа на задната седалка. Когато се събуди, бяха в някакъв затънтен край, под трептящото от съзвездия небе, заобиколени от песента на щурци. Джипът на Кит беше паркиран под някакво дърво. Тео се огледа, забравил за миг, че се намира в Австралия, и се запита къде е майка му.

Кит се показа. Но вече не носеше полото и свободните памучни панталони. Беше гол до кръста, около който бе запасал парче червен плат, а лицето и широкият му торс бяха нашарени с плътни бели кръгове. Дясната му ръка държеше дълъг прът.

Тео замалко да припадне, като го видя.

Кит му подаде ръка.

— Ела — каза той. — Скачай навън. Докато си с мен, ще станеш истински абориген.

Тео се дръпна назад, по-далеч от протегнатата към него длан.

— Колко време ще отнеме това?

— Колко е дълго парче канап?

След три седмици Тео отлетя към дома. С изключение на времето, прекарано при Марго, нощем спеше под открито небе, като от време на време се събуждаше и откриваше промушваща се покрай възглавницата му змия, а един приглушен глас от сенките го наставляваше как да я прободе и одере. Дните минаваха в палене на огън от парчета сухо дърво или в правене на смес от глина и вода, която той после мажеше по голата си кожа или на обратната страна на голям черен лист.

— За какво мечтаеш? — отново и отново питаше Кит.

Тео тръсваше глава и казваше нещо като:

— Искам да вляза в отбора на „Никс“.

Или:

— Искам мотоциклет за Коледа.

А Кит поклащаше глава и рисуваше акула или пеликан.

— За какво мечтаеш? — питаше той отново, докато един ден Тео му взе пръчката и нарисува един крокодил.

— Това е мечтата ми.

Кит кимна и посочи рисунката.

— Крокодилът убива плячката си, като я издърпва под водата и я държи така, докато се удави. Лишава живото същество от неговото основно средство за оцеляване. — Той насочи пръчката към Тео. — Не се отказвай толкова лесно от оцеляването си. А сега — добави той, тръгвайки — ние приключихме.

Тео погледна рисунките си, белите знаци по загорялата си кожа, червената кал, упорито набита под ноктите. Мислеше за крокодила. Неизтребим. Оръжие от най-чист вид. Той искаше да стане точно такъв.

И до известна степен успя. Когато се върна в Ню Йорк, той бетонира забежките си от миналото с всякакъв вид дрога, до която можеше да се добере, с всяко сбиване, в което му се удаваше случай да участва. А когато Марго си идваше за Коледа, тя му разказваше още нещо за сиропиталището и всяка година го молеше да й каже за изправителния център. И всеки път, щом попиташе, той излизаше.

Точно тогава в живота на Марго настъпи промяна, която аз насърчих — тя се обади на Тоби и го помоли да стане клиент на нейната литературна агенция. Той каза „да“. „Фантастична идея! — възкликнах аз. — Защо аз не я предложих? Толкова е близо до ума!“ И започнах да мечтая двамата да се съберат пак, защото втория път нещата са винаги по-добри, с много повече любов и много по-малко вреден егоизъм; колко щастлив би бил Тео, колко щастливи бихме били всички може би на небето…

Тъкмо Марго остави слушалката на мястото й, в коридора се чу шум от стъпки.

На вратата се появи фигура.

— Кит?

Той пристъпи напред с широката си усмивка, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете.

— Не трябваше ли да бъдеш в Малайзия?

Той сви рамене.

— Мразя да давам интервюта.

Тя обви ръце около врата му и го целуна по лицето. Той я грабна и я отнесе с викове и смях на балкона.

— Марго, моя любов. Ожени се за мен.

Следях с туптящо сърце как Марго отмести погледа си от него към океана долу. Вълните блъскаха чела в ширещите се по плажа палми.

И после го видях.

Тя вдигна очи към Кит и се усмихна, докато аурата й беше в същия нюанс на златното, като тази на Тоби, а в момента се изливаше навън като пълноводна река, която отнасяше сърцето й през Тихия океан и чак до Тоби.

Тя обаче кимна в знак на съгласие.

— Не! Не! — закрещях аз, заглушавайки гласа в ума си. Напомнях си за обещанието да се придържам към четирите указания — бди, закриляй, помни, обичай. Как да не се намесвам! И аз казах на онзи глас да върви по дяволите, а на нея й казах: — Не се омъжвай за него, Марго!

Но тя го погледна пак и добави:

— Кит, цялата съм твоя.