Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (6)

5
Открехнатата врата

Сега е моментът да спомена, че да се грижа за Марго като майка ми носеше повече радост, отколкото отглеждането на собствения ми син Тео. Не че имам нещо против него. Но той се появи в момент от живота ми, когато майчинството не породи очакваната радост. Чувствах се объркана, спохождаха ме мисли за самоубийство, страдах от безсъние, и то далеч преди да се заговори за следродилна депресия, понятие, което бе възприето по-късно.

Видях как социална работничка отведе Марго в ново приемно семейство само няколко дни след като тя бе настанена у Лили, и новината за бомбената експлозия доведе всички съседи, за да я утешат с подаръчета заради загубата на евентуалните й родители. Служителката на социалната служба се казваше Марион Тримбъл, млада жена, току-що завършила, но за беда, страшно наивна. Да растеш като в саксия, с двама грижовни родители, може да доведе и до лоши последици. В случая доведе до изпращането на Марго при двойка приемни родители, чиито топли усмивки към детето бяха толкова фалшиви, колкото и намеренията им.

Падрег и Сали Тиг живееха в Белфаст, до Кейвхил, недалеч от зоологическата градина. Малката им къща опираше в запусната сграда, надраскана с графити. Прозорците бяха заковани с дъски. По предния и задния двор се въргаляха боклуци и парчета стъкло. Висок, занемарен жив плет я отделяше от главния път отпред. Отвън не даваше никакви признаци на живот. Всъщност съвсем не беше така!

Бяха взели решението си да станат приемни родители една слънчева утрин, когато Падрег прочете във вестника, че се търсят приемни родители за порядъчната сума от двайсет и пет лири на седмица. Беше през шейсетте и все още се намираха цели къщи за по-малко от хилядарка. След низ от изчисления наум, Падрег стигна до извода, че като приемни родители ще могат да укрепят своя разрастващ се бизнес в областта на нелегалното имигрантство. Превозвачите на нелегални имигранти искаха по двайсет и пет лири на камион, пълен с мъже и жени от Източна Европа, а понякога беше трудно да се намери работа за всички. Но като я намереха, Падрег и Сали вземаха по деветдесет процента от надниците на имигрантите срещу това, което наричаха „полупансион“ в запуснатата сграда. Изгарящи от желание да помогнат на нелегалните си другари да стъпят на крака, те стигнаха дотам, че да държат по двайсет нещастника, натъпкани в едно помещение по цели месеци, дори и в своя собствен мърляв дом.

Така се наложи Марго да дели детската си стая с трима поляци, електротехници, разположили се като на бивак на голия под, сутрин и обед, а и вечер понякога. Те пушеха почти непрекъснато. От време на време пиеха водка и ядяха супа от чаши. Повечето време Сали забравяше за Марго и я зарязваше по цял ден, без да смени памперса или дрехите й, а често я оставяше и с празен стомах.

Каквото и да казвах на Сали, резултат нямаше. Тя нито веднъж не усети присъствието ми, нито веднъж не чу какво исках да направи за Марго, нито разбра упреците, които отправях право в очите й. И не заради друго, а защото така, както домът на Сали беше наблъскан с нелегални чужденци, така и тялото й беше претъпкано с живи демони. И щеше да става все по-зле. Ако някакви трохи съвест бяха останали у нея, то те бяха унищожени от ежедневната доза канабис.

За щастие, един от поляците, които спяха в детската стая, Доброгост, хареса детето. Тръгнал да търси работа в чужбина, той беше оставил своята едногодишна дъщеря в Шчечин. Помогнах на Доброгост да постъпи в кораборемонтна работилница, близо до пристанището, накарах го да излъже Падрег и Сали за размера на надницата си, а накрая успях да го придумам да купува мляко и храна за Марго. От мокрите пелени и глада тя бе вече покрита с рани. Понякога нощем успявах да я вдигна от леглото и да я пусна да походи из къщата. Падрег и Сали си изкарваха акъла от страх, като я видеха да се смее сама в празния коридор в три часа през нощта. Изкушавах се да я надвеся над главите им, докато спят, и да ги стресна в малките часове на утрото. Но реших, че е по-добре да не го правя.

Един ден Доброгост изчезна. Новите обитатели на детската стая шушукаха за случайно намерена разписка от заплата, труп в сандък и тежък куфар, потънал в морето. Нощем детето плачеше за Доброгост и това не се понрави на семейството. Марго бе почнала да губи интерес към мен и копнееше за човешка обич. Веднъж новите наематели направиха опит да я изхвърлят през прозореца. Първо го хлопнах и го залостих здраво. А щом те счупиха стъклото, разхлабих пръстите им, с които стискаха детето. Но не успях да им попреча да я нашамаросат така, че красивите й сини очи да потънат в морави отоци, нито да ги спра да я удрят в стената, в резултат на което пукнаха главата й на няколко места на тила. Като видях окървавеното личице, заплаках от отчаяние. Можех единствено да смекча ударите им, за да не я убият от бой. Тичах навън да викам помощ, но напразно. Никой не чуваше.

Третият рожден ден на Марго дойде и отмина. Косата й все още бе като копринен облак, лицето й розовееше като на ангелче. Но вече долавях острота в чертите й. Сигурен знак за болка от загубата. Златната светлина, която сияеше около нея месеци след смъртта на Уна, избледня. Сега блещукаше едва-едва над сърцето й.

Рано една сутрин обитателите на детската стая се върнаха от нощна смяна напълно загубили здравия си разум. Бяха решили, че ще е много забавно да се отърват завинаги от Марго. Точно тогава нещо през прозореца привлече погледа ми — ярка синя светлина се носеше бързо нагоре по улицата. Взрях се по-добре и видях силуета на доктор Едуардс с подгизнала от пот бяла фланелка, морскосини къси панталони и спортни обувки. Тичаше така бързо, че докато реша да го догоня, той се бе отдалечил с трийсетина метра. Затворих очи и за пръв път отправих молитва към Бога да ми помогне да го стигна. Нан бе казала, че нищо не е определено завинаги, и аз си помислих, че това бе буквално последният шанс на Марго. Не предприемех ли нещо сега, животът й щеше да секне изведнъж, а възможност за ново начало нямаше да й се удаде.

Едва завършила молитвата си, вече тичах редом с доктор Едуардс. От предишните ни срещи знаех, че не бе човек на спонтанните действия. Трябваше да измисля нещо! Така да представя нещата, че да го предизвикам да действа.

Докато тичах и се чудех как да принудя този човек да иде до входа на онази къща и да поиска да го пуснат, изведнъж се намерих застанала неподвижно право пред него. Той тичаше насреща ми, вперил поглед в мен.

— Какво обичате? — попита ме, като забави ход и спря, запъхтян.

Озърнах се. Дали ме вижда? Погледнах го бързо, за да задържа вниманието му и да се уверя, че говори на мен. Виждах обзелите го чувства и мисли, и вместо снопчетата, които се появяваха, когато успявах да проникна в съзнанието на някой човек, съзрях лентичка, която се съединяваше с аурата ми, и за миг двамата се оказахме в едно измерение.

Бързо се отърсих от изумлението. Времето не чакаше!

— Там има дете — изрекох аз и посочих къщата на Сали и Падрег. — Веднъж спасихте живота му. Налага се да го спасите пак!

Той се обърна бавно и погледна къщата. Пристъпи към нея, после отново. Съзрях зад ъгъла да се задава полицейска кола и побягнах. Доктор Едуардс не беше герой от филмите. Имаше нужда от помощ. Изтичах към колата, затиснах двигателя, който шофьорът тъкмо беше форсирал, и дръпнах един проводник. Получи се! Машинарията спря, задави се и утихна. За секунди двамата полицаи изскочиха от колата.

Доктор Едуардс изпадна в потрес, като осъзна, че не вижда лицето, което току-що му беше предало сведения за умиращо дете. Запъти се към къщата и почука на вратата. Никой не отговори. Огледа улицата, опъна крака си, а после и другия, и пак почука. Междувременно привлякох вниманието на сержант Милс, полицаят, който се опитваше да оправи двигателя, и го накарах да вдигне очи към доктора. Той знаеше за слуховете за нередности в къщата, а сега, когато зората едва бе пукнала, видя, че на вратата й чука странен човек в оскъдно облекло. Реши, че нещо не е наред.

Сержант Милс и сержант Банкрофт приближиха до входа и вратата се открехна едва. Доктор Едуардс отскочи назад, залят през процепа от киселия дъх на Падрег.

— Здравейте — поздрави доктор Едуардс. После почеса глава, като се чудеше как да продължи. Падрег се бе втренчил в него намръщено. Доктор Едуардс възвърна самообладанието си. — Имам сведения, че тук има болно дете. Аз съм доктор Едуардс — добави той и извади баджа от болницата от джоба си. Нито той, нито аз бяхме разбрали как е попаднал там.

Вратата се открехна още малко.

— Болно дете? — повтори Падрег. Имаше дете. И нищо чудно да беше болно. Но не му се искаше да пуска лекари в къщата си. А ако откаже, можеше да загази.

Вратата се отвори по-широко.

— Там, горе. Третата врата отляво. Побързайте.

Доктор Едуардс кимна и се затича по стълбите. Тежката миризма на пот и канабис го удари в носа. От стаите край които минаваше, долови говор с различни чужди акценти. Продължи да тича, докато стигна до детската стая. Отвътре идваше шум на тътрещи се големи крака и плач на дете.

Полицаите бяха вече пред входа. Падрег бе оставил вратата открехната. Сержант Милс предложи да влязат. Сержант Банкофт не бе така склонен да сторят това, защото мисълта за закуска го привличаше по-силно. Оправда желанието си с необходимостта да докладват, че двигателят е отказал. Двамата бавно тръгнаха назад.

Доктор Едуардс бутна вратата на стаята и тя се отвори. Влязох след него. Това, което видя, го накара да се развика с пълен глас. Зад облак дим едва се различаваше фигурката на дете, облято в кръв и вързано за краката на един стол. До него стояха двама мъже и наргиле за пушене на марихуана. Главата на детето бе увиснала безпомощно над рамото му.

Като човек, любител на голфа, тишината и спокойните неделни следобеди, потресеният доктор се хвърли към детето, сграбчи стола, за да го отвърже, но преди да успее да разхлаби възела, тежък, накичен с пръстени украински юмрук се стовари в слепоочието му.

— Какво беше това? — Долу на улицата сержант Милс извади пистолета си и се запъти назад към вратата на къщата.

Сержант Банкрофт въздъхна и неохотно измъкна оръжието си. Дължеше на колегата си пет лири. При други обстоятелства щеше да настоява и да отскочи за кифла с месо.

— Полиция. Отворете или ще влезем насила!

Минаха няколко секунди. Последва ново предупреждение от сержант Милс. А после, с цялата сила, която успях да й внуша, Марго изпищя пронизително. Сержант Банкрофт пръв се втурна вътре.

На долния етаж откри стаи, пълни с мъже с хлътнали очи и жени в надупчени от молци дрехи, които ядяха от картонени кутии, и други, заспали един до друг на пода. Изведнъж неговият френски език за начинаещи се отприщи от дълбините на паметта му и той разбра какво му казва жената под кушетката — че са имигранти, че мъжът, който ей сега беше избягал през прозореца на банята, ги държи като заложници, а те искат да се приберат у дома.

Сержант Милс се бе притекъл на помощ на доктор Едуардс в борбата на горния етаж, бе успял да изпразни пистолета си в ръката на мъжа, извадил нож от джоба си, и да закопчае с белезници другия към детското легло. Доктор Едуардс бе вдигнал Марго — толкова лека и крехка, че дъхът му спря. Изнесе я навън, на слънце, което погали лицето й за пръв път от месеци насам.

Докато я носеше по тихата улица и проверяваше пулса й, аз ги настигах и докоснах главата на детето. И тогава възкръсна спомен. Просветна като искра. Лицето на мъж, надвесено над моето, ивица кръв по челото му от ударите на предмети, изхвърлени на стълбите. Спомних си този момент. Ръцете на доктор Едуардс трепереха, докато оглеждаше телцето на Марго и броеше ударите на сърцето й. Разбрах, че трябва да действам.

— Заведи я у вас — прошепнах в ухото му.

За мое щастие, той ме чу.