Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (20)

19
Автобусът

След десет часа родилни мъки Марго реши, че не иска да ражда. Беше стигнала до заключението, че майчинството не е за нея, че всъщност не желае да има дете и молеше да я пуснат да си върви.

Преди да завърши своята кратка пледоария към сестра Мей, я връхлетя нова контракция:

— Не, мисис Послусни — твърдо заяви сестра Мей. — Ако можеше да си спестиш приказките и да напъваш, вместо да крещиш, щяхме да извадим детето много по-бързо. Благодаря.

Марго проклинаше, а Тоби обикаляше по коридора, улавяйки се, че за пръв път от много години насам нашепва молитвата.

Сестра Мей се протегна между краката на Марго и опипа бебето, за да види в какво положение е. Беше още високо в маточната шийка. Но вместо глава, тя хвана крак.

— Ей сега ще се върна — каза тя и излезе от стаята.

Поредната контракция връхлетя тялото на Марго като стоманен танк. Господи, като се сетех какво беше! Казват, че се забравяло, но не е така. А като го наблюдаваш отстрани, споменът неминуемо те пробожда. Гледах как кървавите челюсти на контракциите я захапват здраво, затварях очи и слагах ръка върху таза й. А до мен се яви още един ангел. Млад мъж, на двайсетина години, с коса с цвят на капучино, която се спускаше до брадичката му. Нещо в него ми беше много познато. Изгледах го отстрани.

— Познаваме ли се?

Той погледна сцената на болничното легло и трепна.

— Джеймс — отговори той бързо, без да сваля очите си от Марго. — Аз съм ангел хранител на Тео.

Марго извика отново. Мъчеше се да стане от леглото.

— Чакай — спрях я аз. — Опитвам се да обърна Тео.

— Тео — изохка тя.

Погледнах нагоре. Беше ме чула. Но изненадите не свършваха дотук — тя ме гледаше, като че наистина ме виждаше.

— Сестра — примоли се тя, протягайки се към мен. — Дайте ми лекарство. Дайте ми нещо. Не издържам повече.

Очите ми трябва да са били като палачинки. Бяха минали повече от десет години, откакто ме беше видяла за последен път. Почудих се за миг как ли изглеждах в нейните очи. После тя изкрещя отново и ме върна в реалността.

— Бебето излиза седалищно — съобщих аз спокойно. — Ще се опитам да го обърна. Но ти трябва да стоиш колко е възможно по-неподвижно. — Погледнах към вратата. В далечния край на коридора се чуваха гласове — сестрата и докторът се връщаха.

— Как разбра, че е момче? — задъха се тя.

Направих се, че не съм чула въпроса, и сложих ръка върху горната част на корема й. Погледнах Джеймс и той ми се видя малко уплашен.

— Ела тук — казах аз. — Ти нали си ангелът на Тео?

Джеймс кимна.

— Тогава накарай малкия да се обърне както му е редът.

Джеймс сложи ръцете си върху моите, затвори очи и през тялото на Марго тутакси премина златна светлина. Опитах се да поема част от болката, както бях правила толкова много пъти досега. Стиснах очи, а когато дойде новата контракция, я сграбчих, дръпнах я като метален прът и я изтеглих към себе си. И точно както Роуз беше преминала през мен, така и металният прът пропътува цялото разстояние до крилата ми, а оттам се отправи към някаква друга част на вселената. Марго въздъхна облекчено.

Вече виждах как бебето, малкият Тео, уплашен и объркан, започва да се обръща наопаки. Марго викаше отново, защото контракциите се стоварваха отгоре й като камари с камъни. Доближих главата й и сложих ръка върху сърцето й.

— Трябва да се опиташ да се успокоиш — казах аз. — Тео има нужда да дишаш бавно, много бавно.

Тя започна да диша колкото се може по-бавно и дълбоко, и точно когато Джеймс завъртя бебето в крайното му положение, смъквайки го надолу в студения вход към света, докторът и сестрата влязоха вътре.

— О, боже — възкликна сестрата, защото главата на бебето беше вече навън, а тя влезе тъкмо когато Марго направи онзи последен, изумителен напън, при който детето излезе от нея, с главата напред.

— Мисис Послусни — каза задъхано сестрата, — ето ви момченцето, цяло-целеничко!

Марго с мъка повдигна главата си.

— Тео — каза тя. — Смятам да го нарека Тео.

 

 

Тео Греъм Послусни, с всичките си четири килограма и половина, се бе сгушил на гърдите на Марго и не спря да суче, докато падна нощта.

Имаше усложнения с плацентата, затова я задържаха в болницата няколко седмици, като вечер откарваха бебето в количка в детското отделение, за да може тя да спи. Навярно трябваше да оставя Джеймс да си върши работата, докато аз бдя над Марго, но не успях. Бях поразена от розовия пашкул, който мъркаше в пластмасовото легълце, с коса, червеникава като връхчето на пламък, покрита с вълнена шапчица, която Роуз беше изплела преди няколко месеца. Беше толкова гладен, че през цялата нощ търсеше невидима гърда, но сестрите го утешиха с биберон, а аз погалих красивото му лице.

Джеймс най-после дойде при мен. Мислех си, че е много смел.

— Виж — обади се той след няколко мига на безмълвно присъствие до мен пред леглото на Тео. — Работата ми е да се грижа за Тео. А твоята — за Марго.

Погледнах през него към Марго, която виждах през спуснатата завеса около болничното й легло. Спеше дълбоко.

— Какво искаш да кажеш, че не я гледам ли? Виждам я много добре. Или си забравил, че аз съм ангел. Ние ги умеем тези неща.

Той вирна глава и се намръщи.

— Може би трябва да обясня връзката си с Тео.

— Интересува ме само да направиш така, че той да не свърши с доживотна присъда за убийство.

С ъгълчето на окото си съзрях как той отстъпи крачка назад. Дали не съм малко рязка, помислих си. Навярно е далечен роднина на Тоби. Чичо или нещо подобно. Във всеки случай не се налагаше да го скастрям така. Но истината бе, че исках Тео само за себе си. Беше ми се удала възможност, каквато смятах, че няма да имам никога, а и мислех, че никога няма да пожелая — да преживея чудото на първородния си син отново. Чувствах се като вълчица, ръмжаща пред хищниците. Исках Джеймс да заеме второто място. Но предаността му май беше по-голяма.

Обърнах се към него.

— Съжалявам, разбра ли — казах, протягайки ръце напред. Знак, че съм искрена.

Той срещна погледа ми и задържа очите си върху моите, но не отговори. Известно време се гледахме, аз потъвах все по-дълбоко в ехото на лекомисленото си изказване, а Джеймс мълчаливо отказваше да приеме извиненията ми. Накрая, когато Тео започна да хленчи, той стана. Посегнах да погаля момченцето по бузата, но Джеймс стигна преди мен. Постави ръката си на главата на Тео и малкият тутакси се унесе в сън.

— Не е необходимо да ме харесваш — промърмори Джеймс, избягвайки погледа ми. — Но те моля да ми имаш доверие.

Кимнах. На устните ми безмълвно напираше повторно извинение. Джеймс се извърна от мен, а аз тихо се промъкнах обратно при Марго.

 

 

След няколко дни Марго се завърна в искрящ от чистота апартамент, с прясно боядисана детска стая, екипирана с всевъзможните принадлежности за деца, пред които тя беше ахкала и охкала в детския магазин. Тоби, твърде прибързано беше помолил работодателя си за едноседмичен отпуск по бащинство. Когато молбата му беше отхвърлена, той все пак излезе в отпуск и незабавно му отрязаха квитанцията. Но нима гледката на едно новородено дете не преизпълва света с надежда? Без работа, без пари, с непрестанния вой на полицейски клаксони наоколо, Тоби чувстваше, че малкото му семейство е непобедимо.

Но най-хубавото предстоеше — той съобщи на Марго, че с последната сума от спестяванията им е платил полета на Греъм до летище „Кенеди“ на следващия ден, за да види внука си. И тогава изпях Песента на душите за пръв път от доста дълго време насам. Обади се на папа — казах на Марго, но в първия момент предложението ми потъна като камък във вълнението й. — Да му се обадя ли? — помисли си тя. — Нямам време… Имам да свърша толкова неща преди пристигането му… Напомних й пак, и накрая тя се подчини.

Слушах, плачеща със сълзи от радост и тъга, телефония разговор, който не бях провела никога, облекчена, че по някакъв начин някой ми е дал възможността да пренаредя парчетата съвсем малко, само за да кажа нещата, които никога не бях казала.

— Папа!

Дрезгав звук от давене и кашляне. Както обикновено, тя не беше съобразила часовата разлика. Но какво от това!

— Папа! Тоби току-що ми каза. Колко ще останеш? Утре с първия полет ли летиш?

Последва пауза.

— Да, да, Марго, любов моя. Самолетът излита в седем, затова таксито ще ме вземе към четири… — Тео започна да проплаква. — Това, което чувам, внукът ми ли е?

Тоби подаде Тео на Марго, а тя постави слушалката до него, за да може ревът му да премине цялото разстояние до Англия. После го върна на Тоби. Той налапа тутакси малкия му пръст и започна да го суче.

— Мисля, че е гладен — прошепна Тоби.

Тя кимна.

— Папа, трябва да вървя. Чакам те с нетърпение утре. Лек път!

Мълчание.

— Папа?

— Обичам те, милото ми момиче.

— И аз те обичам, папа. Доскоро.

— Доскоро.

През цялата нощ, докато Марго се въртеше и мяташе, без да може да заспи от вълнение, обикалях из стаята, обзета от облекчението, че съм могла да наместя парчето, което все се губеше и чезнеше от онова, което предстоеше. Защото знаех, че не съм в състояние да променя нищо повече. Дори и сега много неща оставаха извън контрола ми.

Телефонното обаждане късно сутринта дойде от мисис Бибър, съседката на Греъм. Тя внимателно и плахо й съобщи, че само преди час шофьор на такси е почукал на вратата й, че намерил Греъм да седи на стъпалата пред вратата с куфар в ръка, студен и неподвижен. Починал в мир и без болка.

Марго беше неутешима. Седях до нея, заключена в малката баня, и плачех със същите сълзи, които се стичаха безспир в ръцете й.

 

 

Да си призная, успях да си внуша, че чувствата, които ме обзеха след раждането на Тео, са изфабрикувани от мен. Сега, като гледах как хормоните се оплитат в главата на Марго, как нервните клетки растат, докато се сблъскат, виждах съвсем отблизо физиологическия портрет на следродилната депресия. Всеки път, щом Тео изплачеше, което той правеше често, часове наред една червена вълна преминаваше през тялото й, а нервните й клетки се забързваха, докато цялото й тяло се разтреперваше отвътре навън. Изглеждаше така, сякаш го хранеше по цял ден. Имаше вид на малокръвна, макар че лекарите я уверяваха, че няма анемия, а една инфекция на маточната шийка мина незабелязана. Тя установи, че изведнъж е намразила Тоби. Мразеше го, защото той притежаваше вълшебната способност да спи непробудно, докато бебето реве от леглото точно до главата му. Мразеше го, защото той не трябваше да се превръща във вечно течаща млекодайна машина за бебето. Мразеше го, защото тя бе на края на силите си, беше объркана и изплашена до смърт, че трябва да изтърпи този хаос и на следващия ден.

Наблюдавах как Тоби се старае да й угоди. И тогава дойде една приятна изненада. Книгата на Тоби „Черен лед“ удари първото място в класацията за национален бестселър. Това го знаех. Но го узнах месеци след като беше станало факт. Тоби прие телефонното обаждане и благодари на издателя си, докато гледаше как Марго се бори да нахрани Тео за седми път в течение на един час, а лицето й е почервеняло от плач. Сега проумях това, което не разбирах навремето — Тео не приемаше никакво мляко. Гълтащите шумове, които издаваше, бяха глътки въздух. И докато малкото му коремче се присвиваше от глад, гърдите на Марго щяха да се пръснат от кърма.

— Направи нещо — изсъсках към Джеймс.

Той ме стрелна с очи.

— Опитвам се.

Гая се приближи.

— Нека да опитам аз — и тя прошепна нещо на Тоби.

Той затвори телефона и се доближи до Марго.

— Мила?

Тя не му обърна внимание. Той сложи ръката си на рамото й.

— Марго?

— Какво има, Тоби?

— Защо не излезеш навън за няколко часа. Аз ще гледам бебето.

— Ти нямаш кърма — погледна го Марго. — Той ще има нужда от хранене само след десет минути.

Тоби се усмихна.

— Мога да му дам мляко на прах. Хайде, отиди в някой фризьорски салон или нещо подобно. Направи нещо за себе си.

— Сериозно ли говориш? — погледна го пак тя.

— Напълно.

Той погледна настрани. Не беше добър лъжец, дори и лъжата да беше за добро.

— Да кажем, че съм спестил малко за моменти като този.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Колко?

— Стига си питала. Просто вземи чековата книжка и тръгвай! Направи си маска на лицето, педикюр или каквото там вие момичетата правите за ноктите си, просто върви, излез оттук.

Тя излезе, преди да сте изрекли „Шведски масаж“.

 

 

Последвах я надолу по стълбите, по улицата, до автобусната спирка. Крилата ми пулсираха от послания: Накарай я да върви пеша. Не й позволявай да вземе автобуса.

Защо, чудех се аз. Гледах приближаващия автобус. Защо, запитах се пак, но отговор нямаше. Добре, помислих си. Като не казваш, няма да те слушам.

Настанихме се отзад. Марго притисна кърпа към главата си, а болката в гърдите й намаля от хладния ветрец, струящ през отворения прозорец. Автобусът спря на Единайсето авеню. Качи се нова група пътници. Една от тях тръгна към нас и седна отсреща, с лице към Марго. Стомахът ми се преобърна.

Жената беше двойничка на Хилда Маркс. Ярката оранжева коса с нишки от сребро, вечно червеният нос, поразяващ лицето й, долната челюст на булдог. Видях, че Марго учестено поема дъх, втренчена в жената, която събличаше палтото си — черен шлифер, толкова подобен на онзи, който Хилда беше носила навън, и мляскаше с челюсти, точно като Хилда. След миг-два стана ясно, че това не е Хилда. Някой по-надалеч в автобуса я повика с името „Карин“ и щом тя се засмя и забърбори, лицето й съвсем се промени. Акцентът й показваше, че е родена и израсла в Ню Джърси.

Аз, естествено, трябваше да помня това. Гледах безпомощно как мислите на Марго се връщат към „Сейнт Антъни“. Кожата й настръхна от спомените за Гробницата и за страха, унижението и безсилието. Тези спомени изплуваха в паметта й като изскочили на повърхността отломки на кораб с подути, мъртви тела, показали отвратителните си лица на слънцето. Тя се втренчи в краката си и въздъхна. Притиснах с ръце раменете й и я успокоих: Ти си тук, сега. Това е зад теб. Ти си в безопасност. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се помъчи да прогони образите, които населяваха въображението й. Хилда, която я бие с чувала за въглища. Хилда, която я влачи навън от Гробницата, само за да я завлече обратно пак там. Хилда, която й казва, че е нищо.

На следващата спирка тя слезе от автобуса и тръгна бързо, макар че не беше твърде сигурна нито къде се намира, нито накъде отива. Идеята за масаж беше изчезнала отдавна. На нейно място беше дошло огромното желание да я няма. В един миг й се прииска да се обади на Ксиао Чен и да отпрашат към бара до Нюйоркския университет. Но в следващия момент реши, че ще иде там сама.

Добре, казах на глас аз. За бога, помислих си. Сега те слушам. Изпрати ми послание, дай ми някакъв знак за онова, което трябва да направя. Нали разбираш, че виждам какво става. Знам, че ще похарчи петдесет долара за серия шотове и ще се изчука с някакъв младеж, чието име ми се губи. Знам, че ще се измъкне оттам в полунощ, забравила напълно, че има съпруг и дом. И дете, отгоре на това!

И знаете ли какво? Нищичко. Нито звук. Никакви послания в крилете ми, никакъв инстинкт. Аз, естествено, говорех на Марго, виках с всичка сила, пях Песен на душите. Но тя ме извади от верния тон. И най-лошото бе, че когато стигнахме бара, на входа ни чакаше Грогор. Когато Марго влизаше, той сложи ръка на кръста й и я придружи вътре. А аз не можех да направя нищо.

Причината, поради която Тоби не съобщи на Марго успеха на „Черен лед“, бе фактът, че в течение на седмици след това те не си говореха. Бивш колега от Нюйоркския университет му се обади от бара, щом съзря Марго да сърба коктейли и да се натиска с някакъв студент. Телефонният разговор протече горе-долу така: В единайсет часа вечерта телефонът в кухнята на Тоби и Марго звъни. Тоби е свършил млякото на прах, а всички магазини са затворени. Тео скимти.

— Ало? — Той тутакси отдалечава слушалката от ухото си. От другия край се чува силна музика.

— Ей, приятел! Джет се обажда. Кажи, Тобс, не ти ли се роди дете скоро?

Удар на сърцето!

— Ъхъ.

— И не се ли ожени за една руса мацка на име Марго?

— Ъхъ.

— И къде ли е тя точно сега?

Тоби се оглежда. Заспал е преди малко. Проверява в спалнята.

— Не съм сигурен. Защо?

— Не знам как да ти кажа, приятелю. Струва ми се, че тя е тук.

— Къде?

И така, Тоби взима бебето, увива го и двамата тръгват с колата чак до мястото, където Марго държи ръцете на младеж и едновременно с това повръща червата си под уличен осветителен стълб.

 

 

Наблюдавах безпомощна и разкаяна, по-разкаяна, отколкото може умът ви да побере, как Тоби намали до Марго и преди да изскочи от колата, провери как е Тео. Гая и Джеймс останаха при бебето. Извърнах се. Тоби доближи Марго, тя разбра, че той е там, но отказваше да отговаря.

— Тео има нужда от теб — най-сетне каза той и нещо от неговата отговорност, от любовта му проникна в съзнанието й и тя се залюля към колата и замалко да падне върху лежащия на предната седалка Тео.

 

 

Няма думи.

Никакви думи не могат да опишат какво се случи с мен през онази нощ.

Онова, което знам, е: Исках да променя всичко. Да откъсна завесата, която ме отделяше от Марго, да скоча обратно в плътта й и да поискам прошка от Тоби. Исках да взема Тео и да избягам с него. Да го отнеса далече от тази ужасна, сломена жена и в същото време да излекувам всички нейни рани. Исках да върна времето, да се срещна с Бога и да произнеса обвинението си към него за онова, което се е случило и я е направило такава.

От тази вечер насетне един брак, който беше смъртоносно пронизан още преди да е заживял, легна повален в тишината между Тоби и Марго. Тоби прекарваше дните си в писане, Марго редактираше бележниците на Роуз, а Тео гледаше ту едното тъжно лице, ту другото, ту мен. Казвах му, че го обичам, че обичам и баща му. Че съжалявам.

И се молех някой някъде да ме чуе.