Каролин Джес-Кук
Дневникът на един ангел хранител (3)

2
Планът

Първото нещо, с което трябваше да свикна, бе, че нямам криле. Поне не такива с пера.

Излиза, че художниците едва от четвърти век започват да рисуват ангелите с криле или по-скоро с дълги конструкции, които започват от рамото и стигат до пръстите на краката.

Това не са пера, а вода. Множеството представи за ангели в човешката история преминават през идеята за подобно на птица създание, способно да прелети между света на мъртвите и този на Бога, но идеята за крилете се променя. През шестнайсети век мъж от Мексико например пише за „dos rios“, или „двете реки“, в дневника си, но щом „ритнал камбаната“, роднините му на бърза ръка го изгорили. Друг мъж, този път от Сърбия, разказвал, че от плешките на ангела, който го посещавал, се стичали две струи вода. Момиченце от Нигерия пък рисувало картина след картина на красив небесен пратеник, който наместо криле имал на гърба си потоци вода, вливащи се в река, течащата вечно в подножието на Божия трон. Родителите й много се гордеели с нейното живо въображение.

Момиченцето било добре информирано. Но онова, което едва ли е знаело, е, че струите течност, започващи от шестия прешлен на ангела и свършващи на последния са връзка — пъпна връв, ако щете, между ангела и неговия или нейния „закрилян“. Вътре в тези „водни криле“ тече процес на запаметяване на всяка мисъл или действие, все едно ангелът го записва. Далеч по-добре от любителска или професионална камера. Наместо с думи, преживяванията и опитът попиват в течността, за да разкажат цялата история, така както се е случвала във всеки момент — усещането да се влюбиш за първи път например, заедно с целия набор от аромати и спомени, и дори протеклия в резултат на изоставяне в детството химически отзвук в организма. И така нататък.

Дневникът на ангела е в неговите криле. Така както са инстинктът, интуицията, познанието на всяко живо създание. Стига да си готов да слушаш.

Второто нещо, с което щеше да се наложи да свикна, бе идеята, че в ролята на мълчалив свидетел ще преживея отново целия си живот.

Може да се каже, че имах пълноценен живот. Но не и добър живот. Така че представяте ли си как се чувствах пред перспективата да премина отново през всичко това.

Хрумна ми дори, че връщането ми обратно е вид наказание, някакво завоалирано изтезание. На кого би му било приятно да се гледа като на екран? Кой не би се свил от неудобство от звука на собствения си глас, когато чува записа на гласовата си поща? Умножете многократно усещането и ще добиете приблизителна представа за това, в какво положение се намирах. Огледало, видеокамера, гипсов модел… всяко едно от тези неща е нищо в сравнение с това, да стоиш до самия себе си от плът и кръв, особено когато това ваше аз прецаква собствения ви живот.

През цялото време виждах и други ангели. Рядко общувахме помежду си като приятели например или като съмишленици, или като група с една и съща съдба. През по-голямата част от времето те бяха мрачни, самомнителни създания — бих казала по-скоро досадници. Всеки следеше своя „закрилян“ с такова старание и така отблизо, все едно вървеше по предпазните парапети на Емпайър Стейт Билдинг. Споходи ме отново чувството, което често изпитвах в училище, когато само аз бях с пола, докато другите момичета носеха панталони. Или пък бях тийнейджърка, боядисала косата си в розово, двайсет години преди това да се смята за готино. Ако искате, наречете ме Сизиф — бях отново там, където винаги съм била, удивена къде съм, защо съм и как ще се измъкна оттам.

Щом бебето започна да диша отново — щом Марго започна да диша отново — изтичах навън и сритах пияния в подножието на стълбите, за да го събудя. Най-сетне той отвори очи и докато се изправяше, забелязах, че е далеч по-млад, отколкото си мислех. Майкъл Алън Дуайър. Едва на двайсет и една. Студент по химия в Куинс Юнивърсити (съдейки по оценките му, беше на крачка от изхвърляне). Известен беше с името Мик. Цялата тази информация получих чрез допира на стъпалото ми до рамото на младежа. Не проумявах защо този метод не проработи с умрялото момиче преди малко. Можеше да спаси живота й.

Помогнах му да стъпи на крака, след което прошепнах в ухото му, че момичето от апартамент номер четири е починало и че там има и бебе. Той изви бавно глава, прокара няколко пъти пръсти през косата си, сякаш искаше да се отърве от идеята за подобно нещо. Опитах отново. Апартамент номер четири, тъпако. Мъртво момиче. Бебе. Има нужда от помощ. Веднага. Младежът се олюля и аз затаих дъх. Не ме ли чу? Продължих да му говоря. Точно така, тръгвай. Въздухът около него се раздвижи, сякаш думите ми успяха да разместят пластове, проникнаха в клетките му и събудиха инстинктите.

Той сложи крак на първото стъпало, мъчейки се да си спомни какво прави тук. Докато изкачваше няколкото стъпала, около главата му видях да се образува лек облак стрелкащи се като светкавици нервни и глиални клетки, макар и някак забавени в движението си в резултат на изпития алкохол.

От този миг нататък оставих любопитството да го води. Черната врата зееше широко отворена (благодарение на мен). Детето (Възможно ли бе това да съм аз?) вече плачеше сърцераздирателно с писъците на малко коте, което усеща, че се опитват да го удавят в казан с вода. Звукът достигна най-сетне до съзнанието на Мик и той се сепна, сякаш някой го зашлеви.

Стоях там, докато той се опитваше да съживи майката, опитах се да го спра, но в продължение на близо половин час той упорито разтриваше ръцете й с надеждата да ги стопли, викаше я и най-сетне се сети да повика Бърза помощ. Едва тогава ме осени прозрението, че те бяха любовници. Детето беше негово. Той беше баща ми.

Тук се налага да направя едно отклонение. Не знаех нищо за истинските си родители. Бяха ми казали, че са загинали при катастрофа, когато съм била съвсем малка, и истината е, че хората, които се грижеха за мен до юношеството ми, може да са били престъпници или нещо подобно, но ме опазиха жива. Почти.

Ето защо не само нямах и най-малка представа какво ще се случи в този момент от живота ми, но и какво мога да направя, за да подобря нещата. След като баща ми е жив и здрав, защо трябваше да свърша така?

Седнах на леглото до бебето и наблюдавах как младият мъж плачеше безутешно над тялото на мъртвата.

И така, седях до самата себе си, съзерцавайки как баща ми ридае над тялото на майка ми.

От време на време в пристъп на мъка забиваше юмрук в нещо чупливо или сритваше спринцовките из стаята. Най-накрая разярен изсипа чекмеджетата от скрина на пода.

Много по-късно научих, че двамата се били скарали по-рано през деня. В беса си той дори паднал по стълбите. Била му казала, че всичко е свършено. Но не го казвала за първи път.

Най-сетне някой повика полицията. Възрастен сержант хвана Мик за ръка и го изведе навън. Това бе шефът на полицейския екип Хиндс, на когото тази сутрин бяха връчили призовка за бракоразводно дело, заведено от жена му французойката, най-вече заради голямата сума пари, която бе загубил, залагайки на кон, препънал се при последното препятствие, и заради останалата празна детска стая. Въпреки лошото си настроение сержант Хиндс изпита съчувствие към Мик. В коридора спори известно време с колегите си дали да му сложат белезници. Ясно било, че момичето е наркоманка, и също така било ясно, че е починало при раждане. Колежката му обаче държеше да спазят устава. Това означаваше поне няколкочасов разпит, подробен доклад и, следователно, никакви дисциплинарни санкции от висшестоящите.

Канцеларщина. Тъкмо благодарение на канцеларщината ме разделиха от биологичния ми баща. Пак заради канцеларщината младият ми живот пое в определена посока.

Сержант Хиндс затвори очи и притисна пръсти в челото си. Тръгнах до него, изгаряща от нетърпение да разбера коя съм, и крещях в ухото му, че Мик е моят баща, че час по-скоро трябва да закарат бебето в болница. Никакъв резултат. Едва сега осъзнах разликата между сержант Хиндс и Мик, причината да мога да стигна до единия, но не и до другия. В обвивката от емоциите, егото и спомените на Мик се бе появила пролука точно в мига, в който заговорих с него, и също както след силен порив на вятъра, който отронва ситни камъчета от основата на една стена и дъждовните капки успяват да проникнат и да навлажнят зида, аз бях успяла да стигна до съзнанието му. Черупката на сержант Хиндс се оказа непробиваема. Имах възможност да се уверя, че някои хора ме чуват, а други — не. В повечето случаи бе и въпрос на късмет.

Марго изплака протяжно. Долових леко пропукване в черупката на сержант Хиндс, но навикът да следва правилника взе превес.

— Добре — обърна се той към екипа си, събран в коридора на сградата. — Ти — посочи той първия мъж до себе си, — заведи младежа в управлението за разпит. А ти — обърна се той към следващия в редицата, — повикай линейка. Веднага!

Полицайката го гледаше в очакване.

— Повикай следователя — въздъхна той.

В безсилието си тичах от човек на човек, умолявах всеки по отделно да не арестуват младежа. По едно време дори изкрещях от безсилие. Видях как слагат белезници на Мик и го отвеждат далеч от Марго. До него, в паралелно време, отворило се като процеп в настоящето, видях как на следващата сутрин баща му идва да го освободи, след което ден след ден, седмица след седмица Мик изтиква мисълта за Марго все по-дълбоко в съзнанието си, докато най-сетне тя се превърна в поредното изоставено дете, хранено с тръбичка в „Ълстър Хоспитал“, а на пластмасовата ваничка, която му служеше за легло, стоеше лепенка с надпис „Бебе X“.

В този момент планът ми се разгърна. Ако всичко, което Нан ми беше казала, се окажеше вярно, ако нищо не е строго фиксирано, то тогава щях да променя всичко в своя живот — образованието, изборите, които съм правила в личния си живот, непреодолимата бедност, в която газех до четирийсетата си година. Както и смъртната присъда, която тегнеше над сина ми в момента на моята смърт. О, да, всичко щеше да е друго от тук нататък.