Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (4)

Трета глава

В отдалечена от основната сграда конферентна зала на Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, двама мъже седяха един срещу друг на дълга заседателна маса. По-възрастният бе първи заместник-директор на ЦРУ, а по-младият — опитен стратег на име Камерън Прайс, ветеран от негласно обявения Студен мир, чието досие включваше назначения в Москва, Рим и Лондон. Прайс владееше няколко езика — свободно говореше руски, френски, италиански и, естествено, английски. Този трийсет и шест годишен мъж бе дипломиран бакалавър на Джорджтаун Юнивърсити, с магистърска степен от дипломатическата школа Максуел, Сиракюз, и започнат докторат в университета Принстън, останал незавършен през втората година вследствие намесата на Лангли.

Защо ли? Защото Камерън Прайс, в своята предшестваща доктората разработка твърде неразумно, но убедено бе предрекъл събитията в Съветския съюз четири месеца преди разпадането. В определени среди подобни умове се смятаха ценен капитал.

— Прочете ли свръхсекретното досие? — попита заместник-директорът Франк Шийлдс, нисък възпълен бивш аналитик с високо чело и вечно присвити очи.

— Да, Франк, прочетох го, при това не съм си водил никакви бележки, честна дума — бе отговорът.

Прайс бе висок и слаб мъж с остри черти, за когото най-добре прилягаше определението умерено привлекателен.

— Което ти е известно, разбира се — продължи той с лека усмивка. — Човечетата, скрити зад противните репродукции по стените, са ме държали под непрекъснато наблюдение. Да не си помислил, че се готвя да пиша книга?

— Има такива случаи, Кам.

— Снеп, Ейджи, Борстайн и някои други наивници, у които порядките ни не предизвикали желаното възхищение… Подобни занимания са извън интересите ми. Аз подписах моя договор с дявола още когато изплатихте студентските ми дългове.

— Разчитахме на този резултат.

— Не прави капитал от това. След време можех и сам да ги изплатя.

— От доцентската заплата? Нищо не би останало за съпругата, децата и къщичката в студентското градче.

— Вие и за това се погрижихте. Малкото връзки, които съм имал, бяха краткотрайни и необвързващи, а и деца нямам, доколкото ми е известно.

— Я да престанем да се ровим в глупавата ти биография — отсече заместник-директорът. — Какво ще кажеш за материала?

— Поредица от събития без връзка помежду им или нещо много повече. Едната или другата крайност, среден вариант няма.

— Очертай някоя хипотеза.

— Не мога. Четирима души със световна известност и огромно богатство биват убити заедно с други, обикновени, простосмъртни люде. Никаква надеждна следа, убийците също изчезват, пропадат като че вдън земя. Не откривам дори и далечно родство, нито общи интереси, вложения, социални контакти — което впрочем би било твърде необичайно. Говорим за английска аристократка, известна със своята филантропия, испански учен от заможно мадридско семейство, плейбой италианец от Милано и застаряващ френски финансист с безброй резиденции и плаващ палат, който бил склонен да нарича свой дом. Единствената обща черта е неповторимостта на замисъла, липсата на следи и улики и фактът, че четирите убийства обхващат период от четирийсет и осем часа. Двайсет и осми и двайсет и девети август, ако трябва да бъдем точни.

— Ако съществува връзка, тук трябва да я търсим, нали?

— Това имах предвид и аз, но само толкова.

— Има и още нещо.

— И какво е то?

— Информация, която не е включена в документацията от архива.

— Но защо, за Бога? Нали материалът е свръхсекретен, сам го каза преди малко.

— Случва се тия папки да попаднат в лоши ръце, не мислиш ли?

— Не и ако правилно се оперира с тях… всемогъщи Боже, ти говориш напълно сериозно, положението трябва да е близко до критичното.

— Меко казано.

— В такъв случай не играеш честно, Франк. Поиска да направя оценка при предоставена само частична информация.

— Отговорите ти бяха правилни. Липса на каквато и да било следа и кратък промеждутък от време.

— Всеки друг би отбелязал същото.

— Съмнявам се дали би се справил толкова бързо, но пък и ние не търсим друг човек. Искаме теб, Кам.

— Предложете ласкателство, прилична премия и разширени правомощия при финансирането и ще изоставя всичко друго. Какви гадости съдържа липсващата част?

— Предава се устно, на хартия нищо не съществува.

— Става все по-заплетено.

— И аз от това се опасявам… Налага се най-напред да се върнем няколко месеца назад, на хиляда мили от Москва, към естествената смърт на една старица. Свещеникът, присъствал на края й, след няколкоседмично колебание, накрая изпратил писмо до руските власти. В него той съобщавал как жената, вдовица на най-блестящия съветски ядрен физик, според официалната версия убит от разярена мечка по време на лов, твърдяла, че съпругът й бил убит от неизвестни хора, които ранили звяра и го насочили към мъжа й. Неизвестните лица мигом изчезнали.

— Я почакай — прекъсна го Прайс. — Тогава бях още дете, но си спомням невероятната новина, прочел съм я някъде или съм я чул от телевизията. Името май беше Юриев. Подобно нещо изостря въображението на едно дете, прочута личност разкъсана от огромен звяр. Да, помня го.

— Хората от моето поколение пазят още по-ярък спомен — отбеляза Шийлдс. — Тъкмо бях постъпил в Управлението, но за никого в Лангли не беше тайна, че Юриев иска да спре разрастващото се производство на ядрени оръжия. Смъртта му ни натъжи; неколцина от нас дори оспорваха достоверността на версиите — говореше се, че Юриев всъщност бил застрелян, а не убит от мечката — но най-вече ни вълнуваше въпросът как тъй Москва ще издаде заповед за екзекуцията на своя най-изявен физик.

— И какъв бе отговорът?

— Отговор не получихме. Не разбирахме случилото се, затова приехме версията на ТАСС.

— Сега какво се е променило?

— Нещата стоят по друг начин. По всички личи, че в предсмъртния си час старицата е посочила като виновник за смъртта, по-скоро убийството на съпруга си, организация, наречена Матарезе, назовавайки я „вездесъщо зло“. Правиш ли някаква връзка, Кам?

— Никаква. И все пак откривам позната схема — отсъствие на каквато и да било следа, както и при скорошните убийства.

— Добре го каза. Тъкмо това исках да чуя. Сега правим малък скок напред във времето, към френския финансист Рене Пиер Мушистин, прострелян на собствената си яхта.

— Заедно с четирима адвокати от четири различни държави — допълни Прайс. — Никакви пръстови отпечатъци, което предполага, че убийците са носели гумени ръкавици; намерените гилзи нищо не разкрили, тъй като били от серийното производство, свидетели също нямало, защото екипажът бил отстранен, докато трае съвещанието.

— Никакви свидетели, никакви улики… никаква следа.

— Съвпадението е пълно.

— Не, не съвсем.

— Нова изненада, Франк?

— Очевидец — отвърна заместник-директорът. — Близък приятел, както по-късно се изясни, личен прислужник, прекарал при Мушистин близо трийсет години, намерил начин да се свърже с нашия посланик в Мадрид. Уговорили си среща, на която този човек, назовал се Антоан Лавал, предоставил поверителен доклад, който да бъде препратен до най-голямата разузнавателна организация във Вашингтон. За щастие успяхме да заобиколим Сената и докладът попадна при нас.

— Не съм изненадан — вметна Камерън.

— В столицата на изненади не разчитат — отбеляза Шийлдс. — И все пак ни провървя благодарение на възможността за кръстосан компютърен анализ. Името Матарезе се появи отново. Преди да умре от раните си, Мушистин казал на Лавал: „Матарезе се завърнаха.“ Според Лавал господарят му бил сигурен, защото научили за съвещанието и трябвало да му попречат.

— Защо?

— По всички личи, че Мушистин сам се отказвал от финансовата си империя, завещавайки всичко за благотворителност. По този начин се оттеглял от икономическата власт, осигурена от глобалните конгломерати, управлявани пряко от него посредством назначените бордове от директори и неговите адвокати. Според Лавал за Матарезе това било неприемливо; те трябвало по някакъв начин да го спрат, затова го и убили.

— Щом Мушистин е мъртъв, кой управлява международните компании?

— Толкова е увъртяно, че ще отнеме месеци, ако не и години, за да се разбере.

— И все пак някъде из тези дебри бихме открили Матарезе, това ли е мисълта ти?

— Не знаем със сигурност, но така смятаме. Толкова аморфна е същината, че просто тънем в догадки.

— Какво искате от мен?

— Казано с последните думи на Мушистин: открий Беоулф Агът.

— Кого?

— Беоулф Агът. Кодовото наименование, дадено от КГБ и източногерманското Щази на Брандън Скофийлд, най-способния ни агент по време на Студената война. Възвишената ирония в случая се свежда до това, че в крайна сметка той заработил заедно с човек, с когото взаимно се мразели, когато двамата по свой път открили Матарезе в Корсика.

— В Корсика? Та това е невероятно.

— Името на онзи другия е Василий Таленков, кодово означение Змията, небезизвестен разузнавач на КГБ. Той разработил операцията, довела до смъртта на съпругата на Скофийлд, а Скофийлд пък убил неговия по-малък брат. Двамата били заклети врагове, докато не се изправили срещу много по-мощен враг.

— Матарезе?

— Да, Матарезе. Накрая Таленков се пожертвал, за да спаси живота на Беоулф Агът и жената, която обичал, неговата настояща съпруга.

— Господи, звучи като древногръцка трагедия.

— В много отношения е точно това.

— Е, и?

— Открий Беоулф Агът. Узнай цялата история. Оттам можеш да започнеш. Никой не знае истината по-добре от Скофийлд.

— Не се ли пазят някакви доклади?

— Скофийлд не бе особено склонен да ни помогне. Заяви, че било време мисията да се обяви за приключена, а и нямало какво да се научи от тая стара история. Всички замесени били мъртви. Той просто искаше да напусне играта, и то по възможно най-бързия начин.

— Странен начин на поведение.

— Той смяташе, че има право да се държи по този начин. Разбираш ли, в един момент бе обявен за „безнадежден случай“.

— Искаш да кажеш елиминиране при първа възможност? — изуми се Прайс. — От собствените му хора.

— Смятаха, че представлява опасност за всеки наш агент. Знаеше всички тайни. Наложи се лично президентът да отмени присъдата.

— А защо изобщо е била издадена?

— Вече ти казах, той беше движеща се бомба със закъснител. Беше се съюзил с врага; работеше заедно с Таленков.

— Преследвал е тези от Матарезе! — все тъй разгорещено възкликна Камерън.

— Това научихме впоследствие, малко преди да стане твърде късно.

— Май ще е добре и аз да се запозная с нашия президент… Добре де, ще се опитам да го намеря. Откъде да започна?

— Уединил се е на Карибите, на някой от островите. Пуснали сме го за проучване, но засега нямаме конкретна информация. Ще ти предоставим всичко, с което разполагаме.

— О, много съм ти признателен. Районът никак не е малък, а островчетата са безброй.

— Трябва да знаеш, че ако е жив, вече е около шейсетгодишен и по всяка вероятност приликата с наличните фотографии не ще да е голяма.

— Беоулф Агът, ама че глупаво име.

— Какво да ти кажа, не е по-безсмислено от прозвището на Таленков, Змията. За твое сведение, в превод прозвището, което са ти дали в Ташкент, гласи „Котка хамелеон“.

— О, престани най-сетне, Франк.

 

 

Хидропланът кацна в спокойните води на пристанището на Шарлота Амалия, остров Сейнт Томас, Вирджинските острови, американска територия. Придвижи се до станцията на бреговия патрул отляво на бреговата линия, където Камерън Прайс се спусна по клатушкащата се стълба и стъпи на кея. Посрещна го младият командир на охраната в бяла униформа.

— Добре дошли в Шарлот Ах-ма-лий — поздрави морският офицер, като стисна ръката му, — и ако имате желание да бъдете добре приет от местните жители, запомнете, че тъкмо така се произнася.

— Приемам съвета ви, лейтенант. С какво ще започнем?

— Първо, имате резервация за бунгало хиляда осемстотин шейсет и девет, кацнало горе на хълма. Ресторантът си го бива, а собственикът навремето е имал нещо общо с вашата служба, тъй че няма да се раздрънка наляво-надясно.

— „Навремето“ не звучи много убедително.

— Не се тревожете, сър. Човекът е бил служител на Агенцията за международно развитие във Виентян и Управлението му стоварило сума самолети. Как според вас е купил хотела?

— Безценна находка. Имате ли нещо да ми предадете?

— Скофийлд изоставил тукашната си фирма за чартърен превоз и се преместил на Британска Тортола. И оттам се преместил, но все още държи пощенска кутия.

— Което означава, че отскача поне за пощата си.

— Или пък праща някого с ключа. Всеки месец получава чека с пенсията си, а и по всяка вероятност запитвания от евентуални клиенти.

— Да разбирам ли, че все още плава?

— Под ново име. „Карибска Тортола“, хитрува за пред данъчните, ако питате мен, което си е чиста глупост, защото не е плащал никакви данъци вече повече от двайсет и пет години.

— Някои от дълбоко законспирираните агенти никога не се променят. Къде е той сега?

— Кой знае?

— Никой ли не го е виждал?

— Няма информация, а ние доста поразпитахме. Съвсем дискретно, естествено.

— Някой все пак трябва да идва за пощата…

— Вижте, сър, получихме запитването едва преди осем дни, а ние имаме приятели в Тортола. Никаква следа. Площта на остров Тортола е някакви си трийсетина квадратни километра, жителите са около десет хиляди, повечето местни хора и британци. Главната поща е в Роуд Таун, където пратките пристигат твърде нередовно, а чиновниците там са все заспали. Не съм в състояние да променям навиците тук, в този субтропичен регион.

— Не се дразнете, аз просто питам.

— Не се дразня, аз съм отчаян. Ако можех наистина да ви помогна, това би се отразило добре на досието ми и бих получил шанс да се махна от това проклето място. А колкото и да искам, не мога да ви бъда полезен. За зла врага Скофийлд, тоя кучи син, е изчезнал.

— Не и при наличието на пощенска кутия, лейтенант. Просто трябва да я поставим под наблюдение.

— Простете, господин Прайс, но не ми е разрешено да напускам назначението си, затова ще остана тук, в Тортола.

— Говорите като истински офицер и джентълмен, млади човече. Все пак бихте могли да наемете някой друг да свърши тази работа.

— И с какво, ако смея да попитам? Бюджетът ми е толкова ограничен, че съм принуден да разчитам на безвъзмездна помощ, когато скапаните катамарани не могат да приближат брега!

— Съжалявам, забравих. Бюрократите в костюми вземат тези решения. За тях по всяка вероятност Сейнт Томас е католическа територия насред Пасифика. Успокойте се, лейтенант, аз имам връзки с онези, костюмираните. Помогнете ми и ще можете да разчитате и на моята помощ.

— Какво да направя?

— Осигурете ми някакъв самолет, който да не може да бъде разпознат.

— Лесна работа.

— Не съм свършил. Изпратете някой от вашите катери до пристанището в Роуд Таун под мое командване.

— Това вече е много трудно.

— Ще осигуря разрешението. Пък и ще се впише в досието ви.

— Проклет да съм…

— Така и ще стане, ако ми откажете. Да вървим, лейтенант, време е да отворим кантората. Директна връзка и всички останали тъпи екстри.

— Няма да ме избудалкате, нали?

— Имаш думата ми, младежо. А това е нещо много, не го забравяй.

— Какво търсите вие всъщност?

— Един човек, който знае истината за една стара история с много въпросителни и това е всичко, което ти трябва да знаеш.

— То нищо не ми говори.

— Аз също не зная нищо повече, лейтенант. Затова ми е нужно да намеря Скофийлд. Помогни ми.

— Ама разбира се, как иначе. Мога да ви откарам на Тортола с втория ни катер.

— Не, благодаря. Военните зорко ги следят, пък и имиграционните формалности отнемат време… пак заради данъците, както казахте. Без съмнение ще ми намерите писта или местенце за кацане на вода далеч от обичайните маршрути.

— Виж, това мога да направя. Използваме това местенце, за да излавяме контрабандистите на наркотици.

— Този път го предложете на мен, ако обичате.

 

 

Към залез-слънце на третия ден, откакто започна следенето, Прайс се излежаваше в хамак, опнат между две стройни палми на брега. С тропическото си облекло — къси панталони и лека гуаябера — той почти не се различаваше от десетината туристи, които се мотаеха по изстиващия пясък. Разликата беше в съдържанието на „плажната“ му чанта. Чантите на другите бяха пълни с лосиони против изгаряне, измачкани списания и евтини романчета, а неговата криеше клетъчен телефон, програмиран да го свърже незабавно със Сейнт Томас, както и с катера на бреговата охрана в пристанището на Тортола, който можеше да изпраща и получава по-малко поверителни съобщения чрез сателитна връзка. В допълнение към това важно средство за връзка имаше и оръжие в кобур — полицейски автоматичен пистолет калибър 45 с пет пълнителя, колан с втъкнат ловджийски нож, фенерче, бинокъл за нощно наблюдение, карти на Тортола и близките острови, индивидуален комплект за първа помощ, шише антисептичен разтвор и две бутилки — едната с прясна вода, а другата — с бърбън „Макена“. Опитът го бе научил, че всяко от тези неща има своето място при непредсказуема ситуация.

Тъкмо се унасяше от изтощителната жега, когато долови тихото жужене на телефона през непромокаемата материя, от която бе изработена чантата. Пусна ръка, дръпна ципа и извади телефона-слушалка, последна дума на модерните комуникации.

— Моля? — произнесе едва чуто.

— Най-сетне просветна, приятел! — отвърна един от местните чернокожи, включен от лейтенанта в Сейнт Томас в екипа за наблюдение; обаждаше се от пощата в Роуд Таун.

— Пощенската кутия?

— Не беше много пълна, но тя взе всичко.

— Тя?

— Бяла жена, приятел. Средна възраст, четирийсет-петдесетгодишна, трудно е да се каже, щото и тя е изгоряла от слънцето като нас.

— Косата? Колко е висока?

— Половината сива, половината кафява. Височка е, три-четири пъти по четири пръста над метър и петдесет.

— Това е жена му. Накъде тръгна?

— Качи се в джип без номер, приятел. Към Поинт се отправи, тъй мисля.

— Какво е това Поинт?

— Много са му имената, ама пътят е само един. Тръгвам след нея с мотопеда. Нямам повече време, приятел.

— За бога, чакам да се обадиш пак!

— Обади се на корабчето. Кажи им да тръгнат на изток към Хеви Рок, те го знаят.

Камерън Прайс превключи канала и се свърза с капитана на катера.

— Влезте в пристанището и аз ще се кача. Знаете ли къде се намира Хеви Рок?

— Има си и куп други имена. Зависи къде живееш на Тортола. Нощем е любимо място за кацане на контрабандистите. Тукашните старци разправят, че го използвали за сборище при обеа, то е нещо като вуду.

— Ще тръгнем натам.

Дългите сенки, източени от оранжевото слънце, потъващо зад хоризонта, вече полягаха по водата, когато катерът бавно, мързеливо заобиколи брега.

— Ей го, сър — посочи морският офицер, младши лейтенант, който беше още по-млад и от командващия станцията в Сейнт Томас. — Аз го знам като Голямата каменна майка — додаде младокът и посочи огромна скала, която сякаш се надигаше от морето.

— Това друго име ли е, лейтенант? Голямата каменна майка?

— Май ние така го кръстихме. А иначе не обичаме да идваме тук, много плитчини има.

— Тогава стойте по-далеч от брега. Ако се появи лодка, ще я забележим.

— Цигара отдясно на борда посока северозапад — внезапно прозвуча глас по интеркома.

— По дяволите! — изруга младокът.

— Какво ще рече това? — попита Прайс. — Цигара?

— Така се казва лодката, сър. И нашият катер е бърз, но с тая не може да се мери.

— Обяснете разликата в скоростта, лейтенант.

— Нали това ви говоря. Тия са любимите лодки на наркотрафикантите. Във водата нямат равни. Затова, когато знаем, че ще използват такава, викаме самолет. Само дето при цялото ни оборудване, и по въздух и вода, за нищо не ставаме след мръкнало. Тия лодки са много малки и много бързи.

— Пък аз си мислех, че ще е проста работа.

— Странен ще да е тоя чешит, сър. Ако издуе мотора докрай, няма да го видим повече. Нито ще го засечем, нито ще го спрем.

— Не искам да го засичаме, нито да го спираме, лейтенант.

— В такъв случай, сър, кажете защо, по дяволите, сме тук?

— Искам да зная накъде се насочва. Това можем да разберем, нали?

— Вероятно. Поне ще видим парче суша, някой остров навярно. Тук обаче те са много, тъй че акостира ли, така че да го засечем с радара, а после тръгне отново, ще успеем!

— Говорим за жена, лейтенант.

— Ами? Аз пък не знаех.

— Пригответе радара, ще рискувам.

На картите въпросният мъничък остров бе отбелязан само като Означение 26. Ненаселен; неизследвана растителност; не привлича заселници. Това бяха просто шест-седем квадратни километра вулканична скала, погълната от дълбините на океана, с няколко възвишения, покрити с буйна зеленина, подхранвана от тропическото слънце и следобедните дъждове, която смело пълзеше надолу към брега. Макар някога да е била смятана част от испанската карибска верига, не бе известно към скалата-остров някой да бе предявявал претенции. Сираче насред морето от непризнати деца, за което никой не го беше грижа.

Камерън Прайс стоеше в средата на корабчето, надянал водолазен костюм, предложен му от бреговата охрана. В краката му се виждаше стълба, която отвеждаше към гумена лодка, снабдена с малък, максимално обезшумен двигател, с мощност три конски сили, която щеше да го отведе до брега. В лявата си ръка държеше непромокаемата си чанта с най-необходимите вещи.

— Ужасно неловко се чувствам, че трябва просто да ви оставя тук, сър — рече младичкият капитан на катера.

— Не се тревожете, лейтенант, това е крайната ми цел. Не забравяйте, че мога да се свържа с вас по всяко време, нали?

— Разбира се. Както пожелахте, ще останем тук, на около осем километра от сушата, ако светлината е подходяща, извън полезрение.

— Когато слънцето изгрее, просто останете на слънчевата пътека. В това отношение поне старите филми за каубои и индианци са били достоверни.

— Зная, сър, това е част от подготовката ни по тактика и стратегия. Успех, господин Прайс. Наслука, какъвто и да е вашият дивеч.

— Пожеланията са повече от добре дошли.

И с тези думи бившият стратег на ЦРУ се спусна по стълбата към люлеещата се по водата лодка.

Моторът загъргори тихо и Прайс се насочи към брега. На лунна светлина избраното място приличаше на горичка; виждаха се дървета, а извисилите се палми образуваха нещо като сводест покрив. Прайс скочи от лодката, издърпа я по пясъка и здраво я завърза за най-близкия як ствол. Вдигна чантата си и преметна дългата дръжка през дясното си рамо; часът за лов бе настъпил и ако имаше повече късмет, можеше и да успее.

Знаеше какво е първото, което трябва да открие: светлина. Огън или лъч от захранван с батерии източник, трябваше да бъде едно от двете. Защото двама души да живеят на самотен остров без никаква светлина бе не само неудобно, но и опасно. Той тръгна надясно, като стъпваше предпазливо по каменистата земя и непрестанно се взираше в гъстака отляво. Не се виждаха никакви признаци на прокрадваща се светлина или живот. Прайс вървя близо двайсет минути, обгърнат от мрак, и едва тогава зърна нещо интересно. Това обаче не бе нито светлина, нито живот, само бледи метални отблясъци на луната; безброй къси пръти, забити в земята, над тях огледала, насочени към небето. Бяха десетки, може би стотици и образуваха полукръг край скалистия бряг. Фотоелектрични клетки! Улавящи слънчевите лъчи от изгрев-слънце. Скоро откри и дебелия главен кабел, който отвеждаше в тропическата гора. Тръгна по него и ето че го сепна ясен, строг глас, който заговори на английски.

— Търсите ли някого? Ако наистина е така, подходът ви е твърде аматьорски.

— Господин Скофийлд, предполагам.

— Тъй като не се намираме в Африка и вие не сте Хенри Станли, предположението ви е правилно. Вдигнете ръце над главата си и вървете право напред. Оттук минава кабелът, тъй че осветете пътя си с фенера, защото, ако ми прекъснете кабела, ще ви откъсна главата. Твърде дълго време ми отне, докато го прокарам.

— Дошъл съм с мир, господин Скофийлд, и нямам никакво намерение да разкривам убежището ви — рече Прайс и тръгна напред. — Нужна ни е информация, която, изглежда, само вие можете да предоставите.

— Изчакайте да влезем в къщата, господин Камерън Прайс.

— Вие знаете кой съм?

— Естествено. Казват, че сте най-добрият, навярно по-добър и от мен на младини. Свалете ръцете. Палмовите листа бият в лицето ви.

— Благодаря.

— Вие прощавайте. — Скофийлд внезапно се провикна: — Всичко е наред. Включи осветлението, Антония. Щом е бил достатъчно умен да ни открие, отвори бутилка вино.

Разчистената площадка насред гората внезапно грейна, осветена от два прожектора, разкривайки голяма едноетажна къща от тропическо дърво и естествената лагуна отдясно.

— Господи, колко е красиво! — неволно извика агентът от ЦРУ.

— Отне ни доста време, докато открием това място и още повече, докато го застроим.

— Построили сте всичко сами?

— Не, разбира се. Моята съпруга направи проекта, а аз докарах работници от Сейнт Китс и другите острови, за да свършат необходимото. Платих им половината предварително, тъй че никой не се възпротиви да му надяна превръзка на тръгване от Тортола. Малко дискретност никога не е излишна, млади човече.

— Млад, но не чак толкова — прекъсна го Камерън, продължавайки да зяпа с възхищение.

— Зависи откъде идвате, приятелю — продължи Скофийлд и пристъпи в светлия кръг. Слабото тясно лице бе обрамчено от къса бяла брада и въздълга прошарена коса, ала очите бяха искрящи и млади зад очилата с телени рамки. — На нас тук ни харесва.

— Съвсем сами…

— Не бих казал. Ние с Тони често отскачаме до Тортола, летим до Пуерто Рико, Маями и дори до Ню Йорк. Също като теб, ако допуснем, че имаш малко мозък в главата си, и аз разполагам с половин дузина паспорти за по-лесно придвижване.

— Нямам мозък в главата си — призна Прайс.

— Набави си тогава. Току виж, някой ден откриеш, че нямаш нищо друго. Но преди това гледай да се сдобиеш с няколкостотин хиляди долара безотчетни. Вложени като чуждестранни инвестиции, разбира се.

— Вие сте направили това?

— Имаш ли представа какви пенсии се отпускат на хора като нас? Самостоятелно жилище в някой краен квартал на Нюарк. Не бях готов да се примиря с това. Заслужавах нещо повече.

— Заради Матарезе ли? — меко попита Камерън. — Те отново се появиха на бял свят.

— Не можеш да ме заинтригуваш, Прайс. Един стар приятел от столицата ми се обади, та от него разбрах, че ме търсиш. Да, разполагам със същия модел телефон като теб, същия генератор, същата степен на сигурност, но не ще успееш отново да ме вкараш в онзи ад.

— Нямаме желание отново да ви въвличаме, сър, от вас искаме просто да научим истината.

Скофийлд забави отговора си. Проговори едва когато наближиха стъпалата, водещи към къщата.

— Хайде — подкани той, — ела да се преоблечеш. В тия дрехи приличаш на Човека паяк.

— В чантата си нося и други.

— Някога и аз имах такава чанта. И неизменно съдържаше чифт панталони, гарота, тънко яке и един-два вида оръжия, бельо и ловджийски нож. Също и уиски, не бива да го забравяме.

— Аз нося бърбън…

— В такъв случай момчетата от Вашингтон са прави. Разполагаш с определени възможности.

Отвътре бунгалото — по-скоро не бунгало, а средноголяма къща — беше почти изцяло в бяло, чиито нюанси се подчертаваха от няколко лампи върху поставки. Бели стени, мебели в бяло, арки, които водеха към други помещения, целият замисъл целеше да се разсее горещината. Край бял плетен фотьойл стоеше съпругата на Скофийлд. Както в описанието на местния служител от пощата в Роуд Таун, тя беше висока, с налята фигура, но не пълна, с прорязана от сиви кичури тъмна коса, която издаваше донякъде възрастта й. Чертите на лицето й бяха нежни и в същото време говореха за вътрешна сила; подвижен ум се криеше в красивата глава.

— Моите поздравления, господин Прайс — рече жената на английски с лек акцент. — Очаквахме да се появите, макар да не вярвах, че ще успеете да ни откриете. Дължа ти един долар, Брей.

— Обзалагам се, че няма да го получа.

— Не беше чак толкова трудно да ви открия, госпожо Скофийлд.

— Заради пощенската кутия, естествено — обади се някогашният ненадминат таен агент. — Голяма грешка, но неизбежна. Ние все още предприемаме плавания, приятно ни е да предлагаме чартърни пътувания, защото това е начин да изкараме някой и друг долар, а и да не се откъсваме напълно от света… Не живеем като отшелници. Общуването с повечето хора дори ни доставя удоволствие.

— Къщата тук, уединението като че ли противоречат на думите ви, сър.

— Признавам, че така изглежда на пръв поглед, ала очевидното може и да подведе, нали, млади човече? Ние не сме отшелници, а живеем тук от практически съображения. Вашата поява потвърждава правотата ни.

— Простете, но не ви разбирам.

— Имате ли представа, господин Прайс — намеси се Антония Скофийлд, — колко много хора се опитват да върнат съпруга ми към предишната му професия? Не само от Вашингтон, но и от МИ-пет, МИ-шест, френския Дванайсети отдел, италианската Секретна служба, а и почти всички от разузнаването на НАТО. Той неизменно отказва, но те не пускат въжето, както казвате вие, американците.

— Но той е изключително явление…

— Бях, бях… може би! — възкликна Скофийлд. — Сега вече нищо не мога да предложа. Всемогъщи Боже, та това беше преди близо двайсет и пет години! Целият свят се е променил, а пък аз не проявявам какъвто и да било интерес. Ти успя да ме намериш, не мога да отрека; ако ролите ни бяха разменени, за същото време бих те открил и аз. Ти обаче би се изумил каква пречка за любопитните люде представляват неотбелязаният на картата остров и глупавата пощенска кутия. Искаш ли да узнаеш защо е така?

— Да, бих искал.

— Защото хората си имат стотици други проблеми и усложнения хич не са им притрябвали, ей толкова е просто. Далеч по-лесно е да докладват на шефовете си, че съм просто неоткриваем. Помисли колко пари са нужни за самолетни билети, а и за да се заплати на квалифицирани хора; кълбото става толкова уплетено, че се отказват. Защото е по-лесно.

— И въпреки това току-що споменахте как са ви съобщили, че съм тръгнал насам да ви търся. Могли сте да поставите бариери, или най-малкото да престанете да използвате пощенската кутия. Не сте направили нито едното, нито другото. Изобщо не направихте опит да се укриете.

— Твърде проницателен сте, млади човече.

— Направо е смешно, че употребявате този израз. Същото казах и аз на лейтенанта в Сейнт Томас.

— Той сигурно е бил на половината от вашите години, както и вие сте на половината от моите. И какво от това?

— Нищо всъщност, и все пак защо не го направихте? Не защитихте уединението си?

— Взехме решението общо — отвърна Скофийлд, като погледна жена си. — То е по-скоро нейно, отколкото мое, в интерес на истината. Искахме да разберем дали притежавате нужното търпение, онази забравена от Бога смиреност, преди да направите следващата стъпка. Часът прераства в ден, денят в месец; това ни е добре познато. Успешно преминахте всички изпитания; всъщност дори преспахте на плажа. Добра подготовка, дума да няма!

— Не отговорихте на въпроса ми, сър.

— Не, не отговорих, защото знаех причината да дойдеш тук. Тя е само една, сам я назова. Матарезе.

— Хайде, Брей, разкажи му каквото знаеш — подкани Антония Скофийлд. — Дължиш това на Таленков, и двамата сме задължени на Василий.

— Зная, мила, но няма ли преди това да предложиш нещо за пиене? Аз ще пия вино, макар да ми се иска бренди.

— Стига да пожелаеш, ще получиш и двете, скъпи мой.

— Разбираш ли защо не я пускам да си отиде след толкова години? Жена, която след четвърт век все още те нарича „скъпи мой“ е момичето, с което не се разделяш.