Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (17)

Шестнайста глава

БАХРЕЙН, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД

В алабастровата вила на брега на Персийския залив, в стая с бели стени и решетки на прозорците, зад едно бюро седеше младеж на петнайсет години. Това едновременно беше и не беше затворническа килия, защото той разполагаше с отделна тоалетна и баня, удобно легло, телевизор и всички книги и писмени принадлежности, които беше пожелал. Казваше се Джеймс Монтроуз младши, а близките го наричаха просто Джейми.

Дневният му режим, доколкото имаше такъв, беше наложен от самия него, стига да не прекрачва определените граници. Придружаван от охрана, можеше да се разхожда където пожелае между стените на имението, можеше да използва колкото иска плувния басейн, както и машината за тенис — двата корта бяха напълно безполезни при липсата на „посетители“ с които да играе. Също така можеше да поръчва ястия по вкуса си. Но колкото и да бе необичайно, това все пак си беше пленничество. Момчето не можеше да поиска да го откарат до столицата Манама или до друга част на архипелага. Затворен беше в тази вила без никаква връзка с външния свят.

Джейми Монтроуз беше красив юноша, едър за годините си, с приятна смесица от чертите на привлекателните си родители. Притежаваше един вид тиха решителност, която се среща толкова често при децата на военните. Причината явно е в честите премествания от база на база, из страната и в чужбина, постоянното приспособяване от привично към непривично. Синът на Лезли Монтроуз обаче имаше една черта, която често отсъства у децата на военните. Ако според статистиките децата на военните често развиват силна неприязън към начина на живот на родителите си и особено към този на бащата, който обикновено е униформеният служител, то Джеймс Монтроуз младши обожаваше баща си или по-точно, спомена за него.

Обожанието му не се проявяваше в дръзко перчене, нито пък в горещо застъпничество на положителните страни на военния живот, които не са малко. Той смяташе, че това е въпрос на лично решение, което следва да се вземе след внимателно вглеждане и оценка на слабите и силните страни на характера. Ако бе възможно да се даде някакво външно описание на Джейми, то вероятно бихме могли да кажем, че той беше един безмълвен наблюдател, който изучава обстоятелствата, преди да стане активен участник в тях. Последните няколко години на внезапни промени и приспособяване го бяха научили да бъде учтив и предпазлив, но не и нерешителен. Под неговата спокойна, сдържана външност се криеше силен, решителен и много бърз ум.

— Джеймс — чу се силен глас иззад заключената врата, — удобно ли е да вляза?

— Влизай, Ахмед — отвърна младият Монтроуз. — Все още съм тук, понеже успях да огъна железните решетки само няколко пръста и още не мога да се провра през тях.

Вратата се отвори и вътре влезе строен мъж, облечен в европейски костюм, но с арабско покривало за глава.

— Винаги си много забавен, Джеймс — рече новодошлият, който говореше английски по типичния начин, характерен за всички араби, завършили британски училища. — Щеше да си великолепен гост, ако не беше така… угнетен, струва ми се, че това беше думата.

— Опитай с „ядосан“. Не ми дадохте дори да се обадя на майка ми. Така и не знам какво знае или не знае тя, какво са й казали или не са й казали. Не съм угнетен, Ахмед, а съм направо ядосан!

— Никой не ти е сторил нищо лошо, нали?

— А как се нарича това? — попита борбено настроеният Джейми, като се надигна от бюрото. — Държите ме тук, заключен като Али Баба в прекрасна тъмница, но килията ми си остава точно това, което е — гадна килия! Кога най-после ще ми кажете какво става?

— Но ти вече знаеш, Джеймс. Майка ти помага на началниците си в изключително секретна и опасна задача. Затворен тук, ти си на сигурно място, без опасност някой да открие местонахождението ти, като проследи някое от познатите комуникационни средства. Повярвай ми, младежо, майка ти ни е безкрайно благодарна. Тя разбира, че с нея могат да злоупотребят, ако с теб се случи нещо.

— Тогава нека тя ми го каже! По телефона, с писмо… За Бога, по някакъв начин!

— Не бива да поемаме никакви рискове. Тя също го разбира много добре.

— Знаеш ли, Ахмед — рече Монтроуз младши, като излезе иззад бюрото и застана срещу бахрейнеца, — говориш ми тези неща и очакваш да ти повярвам. Но защо да ти вярвам? Когато директорът ме извика от час и ми каза, че ще ме откарат до летище Кенеди, където ще ме посрещнат правителствени служители, дискретно, заради съображенията на националната сигурност, аз тръгнах, защото си мислех, че има нещо общо с майка ми. Като изключим това, че поисках да видя документите на онези от Вашингтон, които ми се сториха правдоподобни, не съм задавал никакви въпроси.

— И защо да задаваш? Ти си военно чедо — нали така се казваше, ако не се лъжа. Трябва да се съобразяваш с военната йерархия, когато се касае за пълна секретност.

— Мога да го приема, когато го разбирам. Но всичко това е пълна лудост! Познавам майка си, тя не би постъпила така, както казвате. Най-малкото щеше да ми се обади, да ми даде някакъв знак.

— Нямаше време за това, Джеймс. Тя бе включена в операцията в последния момент и по време на път, без право на обаждане и без дори да успее да си вземе багаж. Разбираш какво значи без право на обаждане, нали?

— Естествено, нали аз самият съм в това положение. Без никаква комуникация. Сега ми отговори на един въпрос. Защо, когато се опитах да се обадя на полковник Бракет от летището, от централата ми пуснаха автоматичен запис, според който номерът вече не се използвал? А после, когато се свързах с телефонистката, тя каза, че настоящият му номер не бил включен в указателя и не можела да ми помогне. Питам отново, какво става тук?

— Замести Бог с държавата и ще откриеш отговора в Библията си. Неведоми са пътищата.

— Да, но не и напълно откачени!

— Това си е лично твое мнение, както казвате вие, американците. Не мога да ти отговоря.

— Ще се наложи някой да ми отговори — твърдо рече Джеймс Монтроуз, като кръстоса поглед с този на арабина, високопоставен член на Матарезе.

— Или какво, младежо?

Джейми мълчеше.

 

 

Тялото на Брайън Чадуик бе пренесено от Уестминстър Хаус в лабораторията за съдебна медицина. Наредено бе да се направи пълна аутопсия, въпреки че дупката от куршум в дясното слепоочие и пистолетът в ръката, изглежда, потвърждаваха версията за самоубийство. Въпросът беше защо. Защо? Мъж на четирийсет и няколко години, с превъзходна репутация, на крачка от върха в професионалната си кариера — какво го бе накарало да постъпи така?

Отговора даде съдебният лекар.

Касаеше се за убийство.

— По кожата на дясната ръка няма следи от калиев хлорид, няма обгаряния от барут, както редовно, макар и погрешно твърдят по телевизията — каза шефът на съдебната лаборатория. — Освен това в основата на черепа има масивна контузия, кръвонасядане, причинено вероятно от професионален убиец. Бил е приведен в безсъзнание, застрелян, а оръжието е поставено насила в ръката му.

— Доста глупаво за професионален убиец, не смятате ли? — попита Прайс, като седна на масата в щаба на МИ-5, където съдебният лекар бе дошъл на поверителна среща.

— Ако искате непрофесионалното ми мнение, ще ви го кажа — отвърна съдебният патолог. — Според мен убиецът е бързал много и не е имал време за прикриване на следи и други подробности. Но пак ви повтарям, това е само предположение.

— Искате да кажете, че са му наредили да действа незабавно? — попита Лезли.

— Или дори още по-бързо — добави докторът.

— С други думи — намеси се Камерън, — според вас въпросното лице е разбрало, че ние тръгваме към Чадуик, така ли? Но за това знаеха единствено двете хлапета Брустър. — Прайс поклати глава. — Това е пълна безсмислица!

— Тук не мога да помогна.

— Може би аз мога — намеси се Уотърс. — Трябваше да се досетим по-рано.

— За какво, Джеф?

— При всичките ни претенции и висша техника, сме пренебрегнали възможността за монтирани в къщата подслушвателни средства.

 

 

Анджела Брустър надникна през малко прозорче във вратата и пусна Уотърс, Монтроуз и Прайс да влязат.

— Къде е брат ти, скъпа?

— Отидоха с Колман до фирмата за алармени системи…

— Какво се е случило? — рязко попита Лезли.

— Нищо. Просто Колман предложи. Каза, че трябвало да се смени системата, или поне част от нея.

— Кой е този Колман? — настоятелно попита Камерън.

— Забравих да спомена за него, драги…

— Коули е човек за всичко, както бихте го нарекли — отвърна Анджела. — Живее с нас от години, откакто се помня. Беше приятел на баща ни, старши лейтенант под командването на татко по време на размириците в Емирствата. Двамата с татко заедно получили Кръст за храброст.

— С какво се занимава? — продължи да разпитва Монтроуз.

— Както казах, с всичко. Ако трябва да отидем някъде, той ще ни закара; ако мама има нужда от нещо, той отива да го купи. Освен това надзирава жената, която идва да чисти два пъти в седмицата, занимава се и с всички доставки и технически ремонти. Много пъти съм го чувала да казва на водопроводчиците и електротехниците, че не знаят какво правят.

— Звучи ми точно като типичен за армията ви поручик, Джефри.

— Те са особена порода, Камерън. Определено вярвам, че на тях дължим повечето наши победи от седемнайсети век насам, с единствено изключение колониалната революция, където отсъствието им е съвсем очевидно… Колман е простоват, но приятен човек, който отказва да приеме, че годините му напредват. Не може да се каже, че се е укротил с възрастта.

— Той тук ли живее, Анджела? — попита Прайс.

— Само когато в къщата няма никой, сър. Когато пътуваме, той отсяда в една от стаите за гости. Жилището му е наблизо и има осигурена пряка връзка с нашата къща. Във всяка стая има специални телефони — ако ни потрябва, обаждаме му се и той моментално пристига.

— Самостоятелен тип, а?

— Да, татко винаги казваше, че трябва да зачитаме самостоятелността му.

— Така е — съгласи се Камерън. — Човекът си има собствен живот… А след смъртта на баща ви той как се погаждаше с Хеншо?

— Мисля, че не можеше да го понася, но от преданост към татко и мама не го показваше. Обикновено гледаше да не се мярка наоколо, когато Джери е тук… Ще ви обясня защо смятам, че Коули не си падаше много по господин Чаровник. Една сутрин преди около половин година се бях върнала за почивните дни; случи се, докато Роджър беше на училище, а мама — на църква.

Момичето спря, сякаш му беше неудобно да продължи.

— Какво стана тогава, Анджела? — внимателно попита Лезли.

— Джери слезе долу само по долни гащи. Мъчеше го страшен махмурлук, а в барчето на горния етаж нямаше уиски, каквото той искаше. Олюляваше се насам-натам и, изглежда, съм реагирала малко по-остро — искам да кажа, той беше толкова разлютен, толкова се клатушкаше… толкова беше… гол. Позвъних на Коули, натиснах бутона няколко пъти, което за него е сигнал да дойде веднага.

— И дойде ли? — попита Джефри Уотърс.

— След няма и две минути. Джери вече съвсем се беше разбеснял, крещеше и ме наричаше каква ли не, защото не можеше да си намери скапаното уиски в бара. Естествено, при вида на Коули господин Чаровник се стъписа, опита се да се стегне и да ни забаламоса. На милия Колман обаче тия не му минават. Той застана между нас и никога няма да забравя какво каза.

Тук Анджела спря за малко и както момичетата на тази възраст често правят, взе да имитира гласа на описвания човек. В този случай гласът беше груб и басов, с йоркширски акцент.

— Не сте облечен подобаващо за гостната, сър, и ви съветвам да не правите нито крачка повече напред. Уверявам ви, че не нося оръжие, но резултатът ще е същият, а пък споменът за това би бил едно от най-големите удоволствия по време на пенсионирането ми… Страхотно, нали? Казвам ви, Хеншо направо избяга от стаята и се запрепъва по стъпалата като пияно плашило!

— Споменавали ли сте пред майка ти за този случай, ти или Колман? — попита шефът от МИ-5.

— Поговорихме с него и решихме да не й казваме. Коули обаче ме накара да му обещая, че ако Джери отново ми се появи в подобен вид, ще му звънна незабавно.

— Ами ако Коули не си е вкъщи? — попита Монтроуз.

— Каза, че на телефона му имало устройство, което предава съобщения на разстояние до петдесет километра. Ако решал да замине по-надалеч, щял да намери друг начин да уреди нещата.

— Какъв например?

— Двама души от Оманската бригада на татко също живеели в Лондон. И двамата били пенсионирани, но Коули каза, че били много опитни. Единият бил пенсиониран полицай, другият работел за Скотланд Ярд.

— Прекрасни препоръки.

— И аз така си помислих.

— За какви промени в сигнализационната система спомена Коули? — продължи да разпитва Прайс.

— Каза нещо за телевизионни камери, които да бъдат инсталирани така, че да вижда от жилището си какво става тук. Искаше двамата с Родж да разгледат чертежите и да видят дали е възможно, струва ми се.

— А каза ли защо? — попита Уотърс.

— Не разбрах повечето от приказките му, но Родж може би успя, освен ако само се е преструвал, както прави понякога.

Камбанките на входния звънец иззвъняха; мъжът от МИ-5 набързо рече:

— Това навярно е екипът от нашата служба. Обадих им се от колата и помолих да дойдат тук колкото е възможно по-скоро.

— Какъв екип? — попита Анджела с изненада и тревога в гласа. — Защо да бързат?

— Не искахме да те тревожим, скъпа — обясни Лезли, като погледна към двамата мъже, които разбраха за какво става дума, — може и да е напразна тревога, но съществува известна вероятност в дома ви да са монтирани подслушвателни устройства.

— Боже господи!

— Аз ще отворя.

— Деактивирай алармената система — извика бързо момичето към Уотърс, който се запъти към вратата. — Бутоните до вратата, натисни две, едно, три, и изчакай няколко секунди.

— Ясно.

Англичанинът изпълни инструкциите и пусна тримата мъже, двама от които носеха електронни пособия, наподобяващи до голяма степен инструментите, с които си служат електротехниците, а третият носеше голяма черна торба.

— Ще започнем от гаража — поясни Уотърс, като поведе екипа към вратата в дъното на обширния вестибюл. — Точно там се е състоял един определен разговор; отзад има друг вход… Вие тримата, ще бъдете ли така добри да ме последвате?

— По петите ти сме, Джеф — отвърна Камерън, придружен от Анджела Брустър и Монтроуз.

— Как са успели да го направят? — възкликна Анджела. — Да влязат вътре и да поставят едно от ония неща, май им казват бръмбарчета, а?

— Ако е едно, а вероятно са повече — рече Прайс.

— Колко отвратително! По-гадно, отколкото да четеш чужд дневник. Моя винаги го държа заключен. На десетия ми рожден ден татко ми подари малък сейф, мога да му сменя комбинацията винаги когато пожелая.

— На твоите години аз също си водех дневник — сподели Лезли. — Брат ми постоянно се опитваше да го открие и да го прочете.

— Имате по-голям брат?

— По-малък, скъпа, което е доста по-тежко. Не стига, че трябва да се грижиш за тях, ами постоянно се опитват да те саботират.

С тих смях всички се спуснаха по стълбата към големия гараж.

— Не знаех, че имаш брат — шепнешком рече Кам, докато слизаха по стълбите.

— Мислех, че си чел досието ми.

— Прегледах професионалната ти биография, не съм се ровил в личния ти живот.

— Много съм ти задължена.

— Брат ти знае ли за случилото се?

— Емъри е много добро момче, наистина е свестен човек, но не е от хората, при които се втурваш, щом възникне проблем.

— Сериозно?

— Брат ми носи малка брадичка и има повече степени и от термометър. Той е най-младият щатен професор в Бъркли и двамата със съпругата му редовно ходят с раници из планините, като не пропускат да сложат в багажа си записи на Моцарт, Брамс и английски мадригали. Сега схващаш ли?

— Звучи много интересно. Имат ли деца?

— Още не са решили, при тях решенията са малко проблематични и обикновено се споразумяват за тяхното отлагане.

— Сега разбирам.

Тримата специалисти по радиоприхващане от МИ-5 се хванаха за работа в гаража. Двама от тях тръгнаха покрай стените, направлявани от третия, като размахваха нещо подобно на миниатюрни телефонни антени с раздвоени мустачки в единия край. Към уредите им бяха прикрепени циферблати, чиито показания шефът на екипа постоянно проверяваше и записваше нещо в бележника си.

— Тук е пълно с йодиран метал, сър Джефри — отбеляза шефът на екипа между кратките пукания, които издаваха антените.

Най-сетне, всъщност осем минути след включването на оборудването, откъм уреда долетя забързан, почти непрекъснат порой от бибипкания около стената зад тезгяха. Там имаше ламперия с кукички, на които бяха окачени множество инструменти.

— Разглобете всичко, момчета — нареди Уотърс.

Тримата мъже свалиха инструментите и ги подредиха на тезгяха. След това демонтираха ламперията, която беше закрепена за стената с дебели здрави болтове в четирите ъгъла и в центъра. Щом откачиха плота, те го подпряха върху червения ягуар и щателно огледаха задната стена. След това още веднъж.

— Тук няма нищо, сър Джефри.

— Трябва да има — отвърна шефът от МИ-5. — Уредите ви не лъжат, нали?

— Не, сър, не лъжат.

— Инструментите — рече Прайс. — Прегледайте инструментите, един по един.

След няколко минути устройството бе намерено. Вкарано бе в дръжката на голям чук с твърда гумена глава — инструмент, който се използва твърде рядко, ако въобще на някой му дотрябва, понеже работите, извършвани с него, обикновено се правеха в някоя работилница или сервиз.

— Иън — обърна се Уотърс към началника на екипа, — носиш ли си вълшебната машинка?

— Разбира се, сър Джефри.

Шефът на екипа коленичи на земята, отвори черната си торба и отвътре измъкна електронен апарат с размер на дебела книга. Постави го върху вратата на гаража, върна се при торбата и извади мрежа с метална рамка, разграфена на квадратчета; в средата на всяко квадратче имаше миниатюрна лампичка. Към горната част на рамката беше прикрепен тънък кабел с малко щепселче.

— Какво е това? — попита Лезли.

— Устройство за претърсване на определен периметър, госпожо — отвърна началникът на екипа. — Още не е усъвършенствано до желаната степен, но все пак върши работа. На мрежата са представени приблизително хиляда и двеста квадратни метра, това ще рече към три пресечки околовръст, което е стандартният обхват. Включвам мрежата в търсача, вкарвам в контакта приемателя — така наречената „буболечка“, светлинките преминават през всички квадратчета и се спират там, където се намират приемателите. Не работи точно, разбира се, но обикновено дава резултат.

— Впечатляващо — отбеляза Лезли.

— Изненадан съм, че не ви е познато — рече Иън. — Препратили сме информация за тази технология във вашето разузнаване.

— Ние сме затворена система — тихо отбеляза Камерън. — Понякога прекалено затворена.

— Продължавай, приятелю.

Иън постави апарата и мрежата върху тезгяха и направи всичко както беше обяснил — сложи малкото кръгло приемателче в отвора и включи устройството. Една по една лампичките върху мрежата засвяткаха по посока на часовниковата стрелка и накрая светлината спря в едно от горните квадратчета вляво.

— Какво показва? — попита Монтроуз, до която стоеше Анджела. — Как разчитате показанията?

— Нагласено е по четирите посоки на компаса — отговори Иън. — Всъщност малко под центъра има вграден металоотблъскващ компас — допълни той, като посочи вградената в стъклено прозорче плаваща игла в центъра долу. — Представете си картината отвън, все едно че е карта.

— Искаш да кажеш улиците и пресечките около Белгрейвия Скуеър? — обади се Анджела Брустър.

— Точно така, госпожице — продължаваше Иън, сочейки няколко квадратчета непосредствено до светещото. — Това тук трябва да е Гроувнър Кресънт, това е Чешъм Плейс, а светещото квадратче би трябвало да е подслушвателният пост, вероятно на Лаундс Стрийт.

— Лаундс Стрийт? — възкликна Анджела. — Там живее Коули — додаде тя тихо.

 

Нощното небе над Бахрейн беше тъмно, виковете на моллата, отправящ последните за деня молитви на Исляма, отекваха от минаретата, започваше времето за сън и за нощните игри на привилегированите кралски особи. Джейми Монтроуз бавно се измъкна от леглото и безшумно се зае да навлича дрехите си. Вече напълно облечен, той запали настолната лампа, отиде до заключената бяла врата, пое дълбоко въздух и изведнъж взе да налага с юмруци стоманената преграда.

— Помощ! — крещеше той. — Някой да ми помогне!

— Какво има, господарю Джеймс? — извика гласът зад вратата.

— Кой си ти?

— Халил, господарю Джеймс. Какво има?

— Не знам, но стомахът ми гори! Трябва да повикате лекар! От един час се свивам на леглото, но болката не престава!

Джеймс Монтроуз младши взе желязната гира, която му бяха дали за гимнастически упражнения, и се прилепи до стената встрани от вратата.

— За Бога, побързайте! Имам чувството, че умирам!

Вратата се отвори с трясък и бахрейнецът влетя вътре; понеже не видя никой, той се стъписа за миг. Щом се обърна назад, юношата го пресрещна и го удари с гирата в челото. Пазачът се срина в безсъзнание на пода.

— Извинявай, Халил — прошепна младежът задъхано. — Баща ми би го нарекъл маневра за отвличане на вниманието.

Джейми претърси неподвижното тяло на пода, извади револвера Колт 45 от кобура, няколко изписани на арабски листа и портфейл, който, изглежда, съдържаше доста голяма сума банкноти. Спомни си какво му бе казал Ахмед, началникът на вилата-затвор. „Не се опитвай да подкупваш пазачите с обещания, Джеймс. По нашите стандарти те са много добре платени, направо богати“. Младият Монтроуз прибра парите в джоба си. После завлече припадналия пазач до леглото и накъса горния чаршаф на ивици. Омота с няколко ленти устата на пазача, след това стегна здраво ръцете и краката му, върна се при бюрото и изключи лампата.

Внимателно пристъпи през вратата и лекичко я затвори, обърна големия месингов ключ и по коридора, по който бе крачил седмици наред, се запъти за сводестия изход към двора на имението. От дългите нощи на взиране през решетките на насрещните прозорци, Джейми знаеше, че охраната се състои от двама пазачи с автомати през рамото и пистолети в кобура на хълбока. Облечени в бели арабски роби и покривала на главата, те крачеха с небрежна, полувоенна походка, срещаха се на източната и западната стена и се връщаха обратно по стъпките си.

Белосаният сводест изход, където стигна Монтроуз, водеше към източния двор и стената, които се виждаха добре на смътната светлина от главния вход. Момчето се сви в тъмнината на каменния коридор и зачака двамата пазачи да се зададат, за да се срещнат на средата на бялата стена, на еднакво разстояние от заключените и недостъпни врати на северната и южната порта. Пазачите се спряха, запалиха цигари и заговориха, сякаш се канеха да бъбрят с часове. Джейми без малко да изпадне в паника. Ударът, който бе нанесъл на пазача Халил, беше достатъчно силен, за да го накара да изгуби съзнание, но без да застрашава живота му — това би било излишно. Халил можеше да дойде в съзнание всяка минута и разполагаше с десетки начини да вдигне достатъчно шум, за да привлече вниманието на пазачите — можеше да рита столове, да събаря чинии от масата, да разбие телевизора и какво ли още не.

Младият Монтроуз продължаваше да стои неподвижно и да се взира в двамата бахрейнци, като мислено ги подканяше да подновят обиколката си. Те обаче не помръдваха от местата си и на всичкото отгоре се хилеха тихо на някаква смешка. Джейми се изпоти от притеснение и страх. Всеизвестно беше, че законите в арабските емирства са сурови… Но защо да се тревожи напразно? Нали изолирането му „на сигурно място“ беше съвместна операция на бахрейнското и американското правителство!

Но дали наистина бе така? Това беше въпросът, защото Джейми не беше напълно убеден, че са му казали истината. Цялата история звучеше прекалено налудничаво! Майка му все щеше да намери някакъв начин да му съобщи — поне да му даде знак — за това какво става. Всяка друга мисъл беше твърде ненормална, също толкова смахната, като всичко останало, което се бе случило!

Ето го! Трясък откъм килията, последван от стонове и приглушени викове през прозореца. После шум от строшено стъкло и порцелан, накрая пращене от счупените дървени елементи на масата и бюрото. Двамата пазачи се втурнаха към източния прозорец и Джейми спря да диша, ужасен, че ще се случи най-лошото. Но то не се случи! Пазачите нямаха фенерчета! Те се развикаха на арабски, като всеки сочеше в различна посока. Един на север, друг към сводестия изход, където Джейми стоеше притаен в сенките. Вторият пазач изтича покрай него, съсредоточен изцяло върху това да стигне до килията. Изведнъж из цялата вила и оградения двор светнаха прожектори.

На източната стена все още не се виждаше никой. Това бе последният му шанс! Той изтича на двора и се засили към стената, висока два метра и половина. Направи скок, какъвто не бе правил никога през живота си, удари и разкървави ноктите си, сграбчвайки всяка цепнатинка, която успяваше да напипа в камъка. Обхванат от паника, той достигна горния ръб и тогава внезапно осъзна, че от ръцете му струи кръв. Отгоре стената бе покрита не само с парчета стъкло, но и с ред бодлива тел, остра като бръснач.

Джейми се поколеба за секунда, за хилядна от секундата — прецени обстоятелствата. Направи оценка. Как би постъпил татко? Претърсващият лъч на прожектора го хвана и замря върху вцепенената му фигура. Джейми се отказа от разсъжденията и задейства инстинктивно, прехвърли се през стената като скачач на овчарски скок — изви тялото си на дъга и се стовари на земята по гръб. Дясната ръка страшно го заболя, но това беше поносимо, при положение, че вече се намираше извън пределите на своя така цивилизован затвор.

С неистов бяг той се добра до черния път и зачака кола или камион, които да спре. Няколко минаха, без да му обърнат внимание, накрая едно такси спря. Шофьорът заговори на арабски:

— Не ви разбирам, сър — задъхано рече младият Монтроуз. — Аз съм американец…

— Америкен? — извика шофьорът. — Ти америкен?

— Да! — извика Джейми и закима бързо-бързо, доволен, че арабинът все пак разбира нещо на английски. — Тук има ли… консулство или американско посолство?

— А, посолство америкен! — отвърна шофьорът, като викаше и се хилеше и клатеше глава нагоре-надолу като пощуряло пиле. — Шалкх Иза… в Манама.

— Посолството?

— Да, да…

— Закарайте ме там!

Монтроуз бръкна в джоба си, извади куп банкноти и се хвърли на задната седалка.

— Ай, америкен! — радостно чуруликаше бахрейнецът, докато таксито се носеше по пътя.

След шестнайсет минути, през които Джейми криеше окървавените си ръце под ризата, колата премина три моста и се озова в столицата Манама. Гледките и звуците, които нахлуваха през прозорците, се сториха странни на Монтроуз младши. В цели квартали на малкото градче царяха мрак и тишина, по пустите улици не се мяркаше жив човек. Други части пък бяха ярко осветени, витрините блестяха ослепително, разкривайки екзотични стоки, от високоговорителите се носеше арабска музика. Тези улици бяха пълни с хора, не бяха шумни, но наоколо гъмжеше от народ. Монтроуз младши остана най-силно изненадан от забележимото присъствие на американски моряци и морски офицери.

— Посолство америкен! — изчурулика шофьорът и махна с ръка към бяло-розовата постройка на улица Шалкх Иза. Джейми погледна навън и видя сградата — нещо не беше наред! Отпред стояха четирима мъже в арабски дрехи, по двама от всяка страна на пищния параден вход с орнаменти, резбовани в лъскавото тъмно дърво. На пръв поглед човек би могъл да реши, че това е охраната, но американските посолства, без изключение, се охраняват от американски десантни войски. А малкото посолства, които имаха нужда и от външна охрана, никога, никога не биха поставили на пост цивилни хора от местното население. Това беше не само нечувано, а направо самоубийствено. Монтроуз младши бе живял в твърде много чужди страни, за да не се усъмни.

Отговорът бе само един: четиримата араби бяха изпратени от алабастровата вила на Персийския залив!

— Карай! — извика Джейми и стисна шофьора за рамото със силата на млад борец и размаха десния си показалец, сочейки улицата напред.

— Закарай ме на светло, при хора… дюкяни!

— Ай, дюкяни! Купуваш!

 

 

С ръце, увити в марля, закупена с много притеснения, младият Монтроуз се вля в гъстите тълпи, които сновяха из търговската част на квартала Аз Зааран в Манама. Там зърна един морски офицер — старши лейтенант, както показваха нашивките върху разкопчаната яка на лятната му униформа и сребърните крилца на ризата. У този мъж имаше нещо, може би начинът му на държане — което смътно напомняше на Джейми за баща му. Чернокожият офицер беше висок, с чисто изрязани черти, остри, но без да са агресивни; склонността му към общителност си личеше по начина, по който се справи с няколко морячета, които явно бяха открили магазини за незаконна продажба на алкохол. Отвърна малко иронично на поздравите им и размени няколко думи с един-двама от тях, като явно ги посъветва да се разкарат от района, преди да ги е забелязал бреговият патрул. Те последваха съвета му.

Монтроуз младши се приближи към офицера.

— Лейтенант — рече той, като говореше достатъчно високо, за да бъде чут сред шумотевицата на тълпата, — може ли да говоря с вас, сър?

— Ти си американец — отбеляза морският офицер. — Какво, по дяволите, се е случило с ръцете ти, хлапе?

— Точно за това искам да говоря, сър. Май имам нужда от помощ.