Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Countdown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ГОРЕЩАТА КОНСПИРАЦИЯ. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. Превод: [от англ.] Здравка СЛАВЯНОВА. Формат: 20 см. Страници: 478. Цена:: 5500 лв. ISBN: 954-733-004-7

редактор: Йоана Томова

художник: Буян Филчев

коректор: Валери Калонкин

компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

 

Robert Ludlum. THE MATARESE COUNTDOWN

Bantam Books

История

  1. — Добавяне
  2. — Маркиране на липсващ текст (Мандор)
  3. — Редакция от Борис Борисов — добавяне на липсващ в главите от пета до десета, оправяне на още няколко места
  4. — Добавяне на анотация

Двайсет и пета глава

— Извинете, кардинале, но сестра ми като че ли е изчезнала. Никъде не я виждам.

— Сигурно племенникът ми й показва имението — рече свещеникът. — Много е красиво, а колекцията му от произведения на изкуството е сред най-богатите в Италия.

— Колекция от произведения на изящното изкуство? Къде е изложена?

— В голямата къща, естествено. — При споменаването на имението кардинал Паравачини забеляза неприкритата тревога, появила се внезапно в очите на Прайс. — О, уверявам ви, господин Брукс, нямате никакво основание за безпокойство. Карло е почтен мъж, за нищо на света не би злепоставил когото и да било от гостите. Честно казано, никога и не му се налага, дамите винаги първи търсят вниманието му.

— Боя се, че трябва да ви обясня — прекъсна го Камерън, — ние със сестра ми си имаме уговорка, когато излизаме заедно, и особено на многобройни събирания. Каквато и да е причината, никой от нас не си тръгва, без да се обади на другия.

— Звучи твърде тесногръдо, господин Брукс — отбеляза свещеникът.

— Не бих казал. Елементарна практичност — отвърна Прайс, като трескаво обмисляше какво да предприеме, а и се стараеше да го стори незабелязано. — Когато излизаме поотделно, както правим обикновено, придружава ни въоръжена охрана.

— Това вече звучи обидно.

— Не бихте си го и помислили, ваше преосвещенство, ако знаехте колко често получаваме заплахи за отвличане. Само през миналата година охранителната ни фирма в Щатите осуети четири опита за покушение срещу мен и пет срещу сестра ми.

— Не съм допускал…

— Това не е нещо, което човек разправя наляво и надясно — отбеляза Камерън с тъжна усмивка. — Току виж, идеята допаднала и на други смахнати мозъци.

— Естествено, тук в Европа подобни посегателства не са рядкост, но идеята, както се изразихте вие, е шокираща за един застаряващ служител на Бога като мен.

— Исках просто да разберете, че племенникът ви Карло изобщо не е причина за безпокойството ми. Ще бъда далеч по-спокоен, ако открия сестра ми в неговата компания, тъй че с ваше позволение ще отида да ги потърся. Колекция изящни творби, казахте.

— Да, галерията е на основния етаж, в западното крило. Научих, че и вашето семейство притежава достойна за възхищение колекция, както и набор безценни гоблени.

Ето това е! — рече си Прайс, като се изправи. В огромния обем дезинформация, разпространена за двамата американци под името Брукс, не се споменаваше нито за колекция, нито за гоблени. За Джон и Джоун Брукс бе пуснат слухът, че са разглезени дилетанти от хайлайфа, които търсят светлината на прожекторите, но не колекционират нито картини, още по-малко гоблени… Телефонният разговор на Камерън с Джефри Уотърс от Лондон очевидно е бил подслушан и записан и този благовиден служител на Църквата за жалост също участваше в заговора.

— Главният етаж, западното крило! — повтори Прайс, като изгледа отвисоко кардинала. — Благодаря. До скоро.

Кам стъпи на настланата с плочки пътека, отвеждаща в голямата къща, благодарен, че привидната загриженост за „сестра“ му предоставя правдоподобен предлог да влезе в дома на Паравачини. За момента обаче, като се изключи внезапният изблик на ревност, той не се безпокоеше за Лезли. Подполковник Монтроуз бе напълно способна да се грижи за себе си, дори, ако се наложи, да отправи ритник в слабините на неочаквания нападател. Много вероятно бе суетният дон Карло да бе решил да я впечатли с имението, с многобройните фонтани, копия на древни и съвременни скулптури и множество градини, изобилстващи с всички цветове на дъгата. Камерън нямаше представа какво ще открие в подобната на замък постройка, но едно от основните правила на занаята му гласеше, че всяко проникване означава крачка напред.

По всички точки обаче грешеше, по абсолютно всички.

Щом влезе през огромните врати, се озова в мраморно фоайе. Тук нямаше жива душа, безмълвието бе дори потискащо на фона на приглушения смях, който се носеше отвън. Вратата се затвори автоматично и се възцари пълна тишина. Камерън спокойно пристъпи напред към централна зала с висок таван, към която водеше друг мраморен проход, разклоняващ се на изток и на запад. Той тръгна надясно към западното крило, където по стените висяха скъпи картини, повечето от които човек можеше да познае от репродукциите в албуми и списания, посветени на майсторите.

Внезапно към собствените му отекващи стъпки се присъединиха и други, които приближаваха изотзад. Камерън спря и се обърна. Едър мъжага в тъмно облекло бе застанал на пътя за отстъпление; на устните му играеше усмивка.

— Buona sera, signore[1], моля ви вървете напред — рече той, като произнесе последните думи на сносен английски.

— Кой сте вие? — остро попита Прайс.

— Помощник съм на дон Карло.

— Това не е лошо. И в какво му помагате?

— Не съм задължен да отговарям на въпроси. А сега, piacere, идете до края на галерията. Вляво има друга врата.

— И защо трябва да го правя? Не съм свикнал да ми дават заповеди.

— Опитайте, signore. — Помощникът на Паравачини бръкна под свободно падащата копринена риза и от колана си извади автоматичен пистолет. — Изпълнете тази заповед, piacere, идете до вратата, signore.

Въоръженият мъжага отвори тежката резбована врата. Оказа се, че тя води в птичарник: във всяка една от десетките клетки, провесени на гредите, имаше птици, от малки папагалчета до едри представители на вида ара, соколи, лешояди, като ограденото от стоманени пръти пространство съответстваше на големината на пернатото. Невероятна колекция, очевидно събрана от отявлен ексцентрик. Зад дълга маса с излъскан плот, поставена пред голям прозорец с изглед към залязващото по равната морава слънце, седеше Карло Паравачини. На стола вляво от него седеше Лезли Монтроуз, стойката й говореше, че е нащрек, а очите не издаваха какво изпитва.

— Добре дошли, офицер Камерън Прайс — пропя господарят на имението с равен, нелишен от любезност тон. — Питах се колко време ще мине, докато се озовете тук.

— Папа Руди предложи да дойда. Предполагам, знаели сте кога ще се появя.

— Да, старецът е прекрасен човек, тъй предано отдаден на вярата си.

— Кога разбрахте?

— За вярата на кардинала ли?

— Знаете какво имам предвид…

— О, говорите за самоличността на агент Прайс от американското ЦРУ и подполковник Монтроуз от американското военно разузнаване. — Паравачини се наклони напред и впи очи в Камерън. — Ще повярвате ли, научих истината преди час.

— Как?

— Но моля ви, вие разбирате необходимостта от прикриване на източниците, та за вас поверителността е всекидневие. Дори в този момент се придържате към това основно правило.

— В този момент… какво ще рече това?

— Очевидно не сте особено възторжен. — Дон Карло се изправи, заобиколи масата и се насочи към клетките, провесени от тавана. Никоя не бе спусната по-ниско от два метра от пода. — Харесвате ли моите пернати приятели, подполковник Монтроуз? Агент Прайс? Прекрасни са, нали?

— Птиците не са любимите ми животни — хладно отвърна Лезли. — Казах ви го още щом ме доведохте тук.

— Защо са така необичайно притихнали? — попита Прайс.

— Защото тук цари покой, нищо не ги тревожи, нищо не ги провокира — отвърна Паравачини, като взе малък дървен инструмент от махагонова стойка. Приближи го до устните си у духна в отвора. Близо секунда не се чуваше друго освен тишина, сетне внезапно, без всякакво предупреждение, страховит вой и грачене изпълниха помещението, сякаш някой бе отворил вратата към пъкъла. Замахаха криле, разлетяха се пера; паника надзърташе от стрелкащите се наляво-надясно очи на разбеснелите се птици. Карло обърна инструмента и отново духна в отвора; за три-четири секунди оглушителната врява престана. — Удивително, нали? — рече домакинът.

— За пръв път чувам подобен ужасяващ звук! — неволно извика Монтроуз, като свали ръце от ушите си. — Та това е отвратително!

— Да, наистина — съгласи се дон Карло, — защото това действително са зверове. В един или друг смисъл всички те са хищници, някои са месоядни, у други е твърде силен инстинктът да защитят гнездата си, готови са да убиват с риск за живота си.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, Чарли? — попита Камерън, като хвърли поглед към набития пазач, чието оръжие бе все така насочено към двамата нежелани гости.

— Ще трябва да се върнем години назад — отвърна младият дон от Лакус Лариус, — когато се пристрастих към средновековната традиция да се ловува с обучени соколи. Невероятен начин да се наложи човешката воля върху летящия звяр. Началото било сложено, струва ми се, с древното умение да се тренират обикновени гълъби да се връщат в гнездата си; потайно ги отнасяли километри надалеч, за да донесат съобщения, чакани от техните господари. Това били първите шпиони, преди да се появят телеграфът и радиото. Моите занимания обаче ме научиха на нещо: всички птици могат да бъдат обучени, от хубавките домашни дългоопашати папагалчета и по-едрите хищни соколи, до огромните вещаещи смърт лешояди. Всичко се свежда до анатомично и химично съчетание от вродено остро зрение и обоняние.

— Не сте в състояние да ме впечатлите, Чарли — рече Прайс. — Всеки от нас има своите езотерични методи, някои анатомични, други химични, а някои направо брутални. Вие с какво сте толкова различен?

— Просто съм по-умен от вас.

— Защо? Защото твоите вербувани от Матарезе къртици във Вашингтон и Лондон са ти разкрили кои сме?

— От Вашингтон не ни дадоха нищо, защото не знаеха нищо! Беоулф Агът е гений, това не мога да не призная. Онзи в Лондон обаче разкри замисъла и първата цел е вашият британски помощник, сър Джефри Уотърс. До двайсет и четири часа той ще бъде мъртъв.

— Вие сте италианският клон на Матарезе, нали?

— Естествено! Ние ще изградим новия свят на здрави основи, никой друг не е в състояние да го стори!

— Стига всички да ви ходят по свирката, да купуват онова, което вие продавате, по-точно само онова, което продавате. Тайното споразумение, това е законът на деня, сливания на компании, неизбежни продажби и покупки на нищожна цена, сразявайки конкуренцията, додето се уверите, че дърпате всички конци.

— Далеч по-добър вариант от икономическите цикли на една извратена капиталистическа система. Ние ще елиминираме рецесиите и депресиите.

— Но ще елиминирате и възможността за избор.

— Наслушах се вече на посредствените ви абстракции, господин Прайс. Нито вие, нито подполковник Монтроуз ще доживеете края на този ден.

— Ами ако ви кажа, че МИ-пет и италианският клон на ЦРУ чудесно знаят къде се намираме в момента?

— Аз пък ще ви кажа, че лъжете. Просто за всеки случай подслушахме всичките ви разговори от „Вила д’Есте“.

— Досетих се още щом твоя скапан божи служител подхвърли нещо за гоблените! Да не си въобразявате, че когато телата ни бъдат открити с дупки от куршуми, ще ви се размине, Чарли?

— Подобно нещо не се предвижда. Нека ви покажа. — Паравачини се върна на мястото си и натисна някакво копче отдясно на масата. Огромният прозорец зад него се отвори. Сетне мъжът натисна второ копче и духна в дървения инструмент; клетките се отвориха и близо петдесет цвъртящи грачещи птици, най-различни по големина и оперение, полетяха към залязващото на хоризонта слънце. Донът духна в инструмента от обратния край, сигнал за птиците да се върнат. — Следващия път, когато се върнат, ще бъдете вече мъртви — заяви дон Карло, а в същия момент помощникът му започна да пръска Прайс и Монтроуз с някакъв спрей.

— Защо? — попита Камерън.

— Защото с вас е свършено, вие сте мърша. Миризмата по дрехите ви го потвърждава. Кучетата могат да бъдат обезвредени със стрела или куршум, но моите птици поглъщат трупове без остатък.

— Време за Маколиф, подполковник! — извика Прайс в момента, в който зловещите птици влетяха през прозореца, надали ужасяващото си нестройно грачене.

— Той е луд! — сякаш в отговор извика Лезли, блъсна се в Карло Паравачини, отри роклята си в неговите дрехи, а Камерън нанесе светкавичен чи сай, зашемети помощника, грабна спрея, напръска го, след което насочи струята към Паравачини.

— Да бягаме, Лезли? — викна Прайс.

— Искам оръжието му! — отвърна Монтроуз, а птиците вече кръжаха около нея.

— Не ставай глупава, той сигурно няма оръжие! Тръгвай!

— Има, разбира се! Малък, двайсет и втори калибър. Пази ме от тия птици!

Прайс стреля два пъти с оръжието на помощника. Кръвожадните птици кръжаха във все по-тесен кръг, удряха ги. Най сетне Кам сграбчи ръката на Лезли и я повлече навън по настлания с мрамор коридор.

— Добре ли си? — попита той едва когато се озоваха на паркинга.

— Успяха да ме накълват по врата…

— Ще се обадим на Тогаци и ще повикаме лекар.

Добраха се до колата. Но моторът отказа да запали.

— Сигурно са разредили акумулатора — предположи Лезли.

— Да пробваме с онзи ролс-ройс — рече Прайс. — Да не би да имаш нещо против луксозните коли? Знам как да запаля мотора и без ключ. Хайде!

— Тази майка на почти пълнолетен син — викна Монтроуз, като го последва към млечношоколадовия автомобил, — няма намерение да спори с един маниак, който твърди, че може да подкара кола без ключове, когато е хукнала да спасява живота си, подгонена от огромно ято кръвожадни птици! Господи!

Едновременно отвориха вратите и скочиха в колата.

— Обичам богатите! — възкликна Прайс, щом се настани зад волана. — Те винаги оставят ключовете в скъпите си автомобили. Кой ще ти забележи липсата на някой и друг ролс-ройс? Нас вече ни няма тук. — Мощният мотор изрева, Кам включи на скорост, гумите изсвириха и ето че се понесоха по моравата към пътя, който минаваше край езерото.

— Къде отиваме? — попита Лезли. — За момента хотелът май не е подходящ за нас.

— Имаш право. Отиваме при Тогаци, стига да успея да налучкам посоката.

— Тук има и телефон — Монтроуз посочи плафона под таблото.

— Ще го използвам само в случай че се загубим. Не се знае дали е безопасно.

След няколко погрешни завоя по тесните улици на Беладжио, Прайс откри стръмнината, отвеждаща към планинския път, успореден на този в низината. На два пъти подминаха скрития вход към закътаната в гората къща на Силвио Тогаци. Най-сетне, след обичайната препирня с човека от охраната на входа, изтощените, несъвзели се от шока бегълци се настаниха на защитената веранда, която гледаше към езерото. Донесоха им силни питиета, които те приеха с благодарност.

— Беше ужасно! — рече Монтроуз и потръпна. — Още чувам крясъците на онези птици!

— Мнозина смятаха, че маниакалната привързаност на Карло Паравачини към тия създания някой ден ще стане причина за смъртта му — рече старецът. — Ето че този ден настъпи.

— Какво? — прекъсна го Прайс.

— Значи не сте чули новината? — попита Тогаци. — Не си ли пуснахте радиото в онази хубава кола?

— О, не, нищо не исках да пипам вътре, само най-необходимото.

— Днес научиха всички в Беладжио, утре ще знае цяла Италия.

— Какво ще научи? — недоумяваше Лезли.

— Ще се изразя възможно най-деликатно — продължи дон Силвио. — Вратата към птичарника на Карло била оставена отворена и скоро на гостите направило впечатление, че много и различни птици излитали към небето. Отначало това им се сторило забавно, но ето че късове човешка плът започнали да падат по моравата и яхтата. Настанала страхотна паника, слугите се втурнали в къщата. От онова, на което се натъкнали, на мнозина им призляло, едни припаднали, други надали ужасяващи писъци.

— Телата — тихо отбеляза Камерън.

— Само останките от тях — кимна Тогаци. — Остатъците от облеклото послужили да бъдат идентифицирани. Също както и след нападение на чайки над птиците от брега, и тези първо изболи очите на жертвите.

— Имам чувството, че ще повърна — промърмори Монтроуз, като извърна глава.

— Какво ще правим сега? — попита Прайс.

— Ще останете тук, естествено.

— Дрехите ни, а и немалко пари останаха в хотела.

— Ще се погрижа да ви ги донесат, портиерът работи за мен.

— Сериозно?

— Впрочем и амбициозният помощник-готвач, един крайно антипатичен, но в много отношения безценен човек.

— В смисъл?

— Да речем, че трябва да се добави нещо във виното, ако искам да проведа обстоен разпит… или пък отрова за един от слугите на Паравичини, за когото човешкият живот не значеше нищо. Не забравяйте, аз съм роден Скоци.

— Вие наистина сте забележителен…

— Бях като брат на най-добрия. Наричат го Беоулф Агът, а аз много научих от него.

— И други така разправят — рече Камерън. — Но да се върнем на първия ми въпрос. Какво ще правим?

— Ние със Скофийлд имаме кодирана линия, а и очаквам скоро да се обади, освен ако не е препил. И така да е, прекрасната Антония ще го накара да изтрезнее.

— Ако е пиян? — викна Прайс. — Какво говорите, по дяволите?

— Трезвен или пиян, Беоулф Агът е много по-проницателен от всеки друг в разузнаването, който двайсет години не е слагал и глътка в устата си.

— Не вярвам!

Телефонът иззвъня. Тогаци вдигна слушалката на апарата, поставен на плетената масичка.

— Ей, разбойнико! — викна той. — Тъкмо за теб си говорехме.

— Какво е надробил онзи младок? — долетя гласът от Ню Йорк.

— Прощавай, Брандън, ще включа микрофона, та да те чуваме всички.

— И ти ли си там, Прайс? — сякаш още по-силно се разкрещя Скофийлд.

— Тук съм, Брей. Какво ново знаеш?

— Департаментът, държавният департамент, ако не си го забравил, е наострил скапаните си уши да разбере какво вършим.

— Спомням си. Е, и?

— Техният човек в Рим се обадил във Вашингтон, оттам пък се обадили на Шийлдс да го попитат дали не вършим нещо потайно в Северна Италия. Естествено, Жмичката отрекъл да имаме нещо общо. Това истина ли е?

— Не, не е. Бяхме в пълна безизходица.

— По дяволите! И как тъй?

— Без малко да ни убият.

— Това е добър отговор. Как е Лезли?

— Все още треперя, Брандън — обади се Монтроуз. — Ти знаеше ли, че нашият сътрудник, агент Прайс, може да запали ролс-ройс без ключ?

— Тоя крадец сигурно и танк може да подкара.

— Какво ще правим сега? — попита Камерън.

— Напускайте Италия колкото е възможно по-бързо!… Силвио, можеш ли да уговориш нещата с Рим?

— Разбира се, Брандън. И каква ще ми е наградата?

— Ако и когато тая бъркотия се оправи, ние с Тони ще вземем първия самолет и ще те поканим на пребогата вечеря на Виа Венето.

— Та аз сигурно притежавам повечето от ресторантите там, негодник такъв.

— Радвам се, че никой от нас не се е променил, кучи сине!

— Grazie![2] — ревна в отговор Тогаци.

— Prego![3] — също със смях отвърна Беоулф Агът.

— Къде искате да отидете? — попита донът, след като затвори телефона.

— Обратно в Щатите — отвърна Прайс. — Може би вече разполагаме с достатъчно материал, за да предприемем решителен удар.

— Моля те, Кам, поне един час не мога ли да открадна да се видя със сина си? Толкова е млад, а толкова много му се струпа — изхълца Лезли.

— Ще съгласувам с Лондон — отвърна Прайс, като улови ръката й. — А и трябва да предупредя Джефри.

 

 

Лутър Консидайн, пилот на обновения „Бристъл Фрейтър“, направи завой наляво, насочвайки се към частното летище близо до езерото Маджоре, на по-малко от петдесет километра от Беладжио. В края на пистата го чакаха Прайс и Монтроуз; бяха пристигнали с неугледната лимузина на Тогаци. Часът бе четири сутринта, небето тънеше в мрак, затулено от облаци, единствената светлина идеше от маркировката на пистата. Самолетът кацна, приближи на трийсетина метра от колата, Лезли и Камерън излязоха, кимнаха на шофьора и се затичаха към самолета. Прайс носеше куфарите им, изнесени от „Вила д’Есте“ с помощта на един от хората, наети от дон Силвио. Лутър завъртя някакво копче и страничната врата на багажното изскочи нагоре. Камерън хвърли вътре багажа, помогна на Лезли да се качи и скочи след нея.

— Лейтенант — опита се Монтроуз да надвика рева на двигателите, — нямаш представа колко се радвам, че те виждам!

— Аз също се радвам, подполковник — отвърна Консидайн. Затвори вратата и направи маневра за излитане. — Как ти върви шпионският занаят, Кам?

— Страшничко стана напоследък, да ти кажа честно, пера хвърчаха.

— Какво ще рече това?

— Как какво, напече се работата.

— Доста трябва да е било напечено, щом британците толкова се разбързаха да ви върнат обратно. Много часове имам във въздуха, ама тоя път плана за полета го е съчинил някой умник, дето не ще да рискува да попаднем в някоя клопка.

— За да не ни проследят ли?

— Сигурно, макар че това не са обичайните мерки за сигурност.

— И тези с които си имаме работа не са нормални, казвам ти, Лутър.

— В такъв случай разполагат с първокласно оборудване.

— Могат да имат всичко, което поискат. Или го купуват, или подкупват онези, които го притежават.

— Знаеш ли какво казаха от радарната станция в Шамони? „За какво ни са «Стелт»-ове, като там горе си имаме Черен жребец?“ Хубаво казано, а?

— Черен жребец?

— Стига, Кам, и аз мога да добия загар, само дето не ми личи… Дръжте се, приятелчета, ние с баба ще ви изкатерим нависоко!

— Лутър — обади се Лезли, когато набраха нужната височина, — спомена, че британците настоявали на всяка цена да се върнем, това ще рече Лондон, нали?

— Именно.

— Мислех, че се предвижда кацане във Франция!

— Правилно, подполковник. При нормални обстоятелства за час щях да стигна, но при тоя план на полета ще отнеме близо два. Никаква маркировка, в очакване на утрото. Впрочем има кафе в тъй наречената задна кабина.

— Досега не съм те питал, Лутър — обади се Прайс, — как се чувстваш на новото назначение?

— А, страхотно е, направо върха! Като изключим оня идиот, който се опитва да ми открадне ескадрилата. Живея си по луксозни хотели, закуската си поръчвам по телефона и ми я носят в леглото, ходя по конференции с големите мозъци от разузнаването и само от време на време ми се налага да управлявам някой от последните модели от парка на Кралските военновъздушни сили.

— Значи нямаш никакви възражения?

— Имам само едно, но то съвсем не е за пренебрегване. По двайсет и четири часа неотлъчно ме следва една сянка. Аз излизам, и той излиза; седна ли да вечерям, той е на съседната маса. Отбия се в някоя кръчма и той току цъфне на бара.

— Целта е да ти се осигури закрила, лейтенант.

— Това е нещо съвсем друго. Смахнатият сър Джефри все ми повтаря колко скоро ме чака повишение. Казах му да не се бърка; той си няма представа колко трудно се погаждат нашите адмирали с техните.

— Джеф може да направи нещо за теб, Лутър.

— В такъв случай оттеглям си думите и ще му се извиня. От година-две си имам приятелка, лекар е в Пенсакола. Можем да се съберем, мисля си, но тя е доста по-напред от мен в нашивките. Тъй че едно повишение добре ще ми дойде.

— Ами тогава не се опъвай на сър Джефри. Неведнъж е правил услуги на Вашингтон, а ако и сега успее, нашите ще му бъдат много задължени.

— Разбрано и прието за изпълнение.

— Впрочем къде ще кацнем във Франция? — попита Лезли.

— Задачата ми е да ви откарам до там, подполковник, но не ми е позволено да ви разкрия мястото на кацане. Надявам се, разбирате.

— Разбирам.

При първия проблясък на зората на хоризонта на изток Прайс и Монтроуз с удивление забелязаха колко ниско над водата летят.

— Всемогъщи Боже — неволно извика Камерън, — като нищо мога да скоча да поплувам!

— Не те съветвам — рече пилотът, — особено като се има предвид, че скоро ще прелетим над Мон Блан. Току виж си затънал в снега.

Консидайн приземи самолета на малко частно летище; крайната цел оставаше все така неизвестна за двамата му пътници. Утринното слънце огря плодородната земя по долината на Лоара, багрите заискриха по-ярки под бляскавото покритие на росата.

— Ей там ви е колата! — обяви Лутър, като приближи безлична на вид сива лимузина, паркирана близо до пистата. — Тук ще заредя с гориво и ще изчакам новата заповед от Лондон, може да се наложи пак да излетя, но ще се върна след деветдесет минути и това ще е нашият час за излитане. Закъснение не се предвижда.

— Колата е добро хрумване — рече Лезли, — но колко време ще отнеме, за да стигнем при децата?

— Предполагам, десет-дванайсет минути.

— Та това е адски малко, за Бога!

— Само толкова е разрешено, подполковник. Нали служите в армията, знаете какъв е редът.

— Да, наистина, лейтенант. Редът ми е добре познат.

Страничните прозорци на автомобила бяха от толкова тъмно стъкло, че нито Прайс, нито Монтроуз можеха да видят нещо от пейзажа навън. Също тъй тъмно бе и стъклото пред шофьора; оставаше само малък процеп, през който се виждаше единствено пътят.

— Как да разбирам това, по дяволите? — кресна Лезли. — Дори представа нямаме къде отиваме.

— Целта е да не се наруши безопасността на децата — рече Камерън. — При никакви обстоятелства не можеш да издадеш онова, което и с очите си не си видял.

— Та нали става дума за моя син! Пред кого бих се издала?

— Може би в това отношение моята служба е натрупала по-голям опит от твоята. Под влиянието на различни химични вещества можеш да дадеш най-подробно описание на онова, което си видяла по пътя.

— Ако предположим, че попадна при врага, така ли?

— Никога не бива да отхвърляме това предположение, подполковник. Добре го знаеш, а за реда няма да ти повтарям.

— Отново съм принудена да се примиря. Двете ми лични таблетки цианид са в униформата ми, при другия багаж.

— Не смятам, че това е предвидено в настоящия сценарий — успокои я Прайс. — Безопасността ни е стопроцентово гарантирана.

Пътят ги отведе пред огромна порта, охранявана от служители на френския Дванайсети отдел, най-секретният във френското разузнаване. Шофьорът французин, който принадлежеше към същия Дванайсети отдел, каза само няколко думи и колата премина високия каменен зид. В центъра на ограденото огромно пространство се виждаше издължена едноетажна фермерска къща, заобиколена от пасища с добитък и стабилно ограждение с пет-шест коня.

Внезапно някакво необяснимо оживление обхвана комплекса. Край френските военни автомобили и местни полицейски коли се защураха мъже, а над цялата суетня се разнесе неспирният вой на оглушителни сирени.

— Какво става тук, за Бога? — викна Камерън.

— Не зная, господине! — викна в отговор шофьорът. — На портата ми казаха да карам много бавно, тук била възникнала критична ситуация!

Военни автомобили с бясна скорост се насочиха към портата, последвани от колите на местната полиция и десетки мъже, които тичаха в различни посоки, заемайки позиция.

— Какво се е случило? — изкрещя Прайс, като скочи от колата и сграбчи първия човек, който му се изпречи на пътя.

— Младият англичанин! — отвърна патрулът. — Избягал е!

— Какво? — не се сдържа Лезли Монтроуз. — Аз съм подполковник Монтроуз, къде е синът ми?

— В къщата е, мадам, и той е не по-малко объркан от нас!

Камерън и Лезли се втурнаха в къщата, където съзряха малката Анджела Брустър, обвила ръце около врата на Джеймс Монтроуз младши, разтърсван от ридания.

— Не си виновен ти, Джейми! Не си го направил ти, не си! — повтаряше момичето.

— Не е вярно! — настояваше Монтроуз младши, а сълзите се търкаляха по страните му.

— Престани, Джейми! — сгълча го майката, като разтърси сина си. — Кажи ми, какво се е случило?

— Нима това си ти, мамо! — възкликна Джейми и се вкопчи в майка си, сякаш тя бе спасително въже, провесено над зейналата бездна. — Аз му казах!

— Какво си му казал, Джейми? — меко попита Прайс, като коленичи пред канапето. — Какво точно му каза?

— Той непрестанно ме разпитваше как съм успял да избягам от Бахрейн, как съм се прехвърлил през стената, как съм се добрал до града… и как открих Лутър.

— Обстоятелствата тук са съвсем различни — рече Кам, като сложи ръка върху треперещите рамене на момчето. — Сигурно е решил да докаже, че и той е способен на същото.

— Думичка не ми е казал! Той просто го направи. Прехвърлил се е през стената и е избягал!

— Но той няма никакви пари — прекъсна го Лезли.

— А, Роджър си има пари — намеси се Анджела Брустър. — Както сигурно знаете, тук ни карат пощата със самолет два пъти в седмицата, тъй че да отговаряме на писмата, които според нас заслужават отговор. Нашите писма се връщат обратно в Лондон и оттам се разпращат. Роджър поиска да изтегли хиляда лири; получи записа преди два дни. Много се смя, като отвори плика.

— Нима е толкова просто? — попита подполковник Монтроуз.

— Подписът му бе напълно достатъчен, Лезли. Доколкото зная, мама притежава контролния пакет акции в банката.

— Богатите са съвсем друга порода — гласеше коментарът на Прайс. — И все пак защо, Анджела, защо е поискал да избяга?

— Би трябвало да познавате брат ми, сър. Той е страхотен, наистина е страхотен. А в някои отношения прилича на баща ни. Усети ли, че се върши несправедливост, направо изпада в бяс. Мен ако питате, наумил си е да открие Джералд Хеншо и сам да го прати в ада. Сигурно е решил, че е негов дълг да убие Джери, задето той уби мама.

— Свържете ме с Джеф Уотърс! — заповяда Лезли.

— Веднага — откликна Камерън, като се втурна към най-близкия телефон.

Бележки

[1] Добър вечер, синьор (ит.) — б. ред.

[2] Благодаря (ит.) — б. ред.

[3] Моля (ит.) — б. ред.