Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (23)

Двайсет и втора глава

Двумоторният „Бристъл Фрейтър“, модел от края на четирийсетте, се издигна във въздуха и пое на югоизток над Северно море, когато пилотът Лутър Консидайн си погледна часовника. Обърна се към Прайс, който седеше до него, на мястото на втория пилот.

— Съчувствам ти, задето те насадиха на това място, но вече е време, Кам. — И му подаде запечатания кафяв плик, върху който червените лепенки стояха неразкъсани, недокосвани дори.

— Защо ми съчувстваш? — попита Камерън, като разпечата плика, от който извади други два, по-малки. — Днес сутринта взех душ.

— Да предположим, че ме присвие стомаха, или ми стане зле. Тогава ти ли ще управляваш тая майчица… прощавай, тая бабка?

— Ще ти държа главата, докато повръщаш, а после ти ще обясниш на Джейми как се прави. Ето… — И той подаде плика на пилота. — Това е за теб.

Всеки от двамата отвори предназначените за него инструкции. Консидайн заговори пръв, тъй като неговите бяха по-кратки.

— Виж ти! — промърмори той, проверявайки показанията на уредите и особено скоростта, висотомера и часа по Гринуич. После погледна картата над таблото, под пластмасовото покритие. — Ще направим бързо спускане, дами и господа, след две минути и трийсет секунди! — рече на висок глас, като се извърна, за да могат да го чуят Лезли и синът й, въпреки рева на двигателите. — Не бива да се тревожите, но добре ще е всеки да си стисне носа и да изгони въздуха от ушите си. Повтарям, не бива да се тревожите, всичко е наред.

— Защо? — попита Лезли. — На много мисии съм била, и под вражески обстрел, но такова нещо не съм чувала. Защо е това заблуждаващо действие?

— Престани, мамо! Лутър знае какво върши.

— Заповед, подполковник, току-що я прочетох… Затегнете предпазните колани… по-здраво, ако обичате.

— По-късно ще ви обясня — викна Прайс, забелязал, че Консидайн започва спускането по рева на двигателите. Камерън прочете предназначените за него инструкции; без съмнение това бяха думи на Брандън Алан Скофийлд, с прозвище Беоулф Агът.

 

Мило малко зверче, говори твоят командир. В момента започваме операция Вълча глутница, прощавай за играта с името ми^[1].

Твоят пилот ще се спусне на височина, която ще убегне на прекия радар, който е отбелязан в неговия обсег като Вектор 22. Планът на полета включва Манхайм, Германия, като крайна цел, но ще промени курса си и ще се насочи към Милано, Италия. Щом се приземите, ти и другите с теб ще бъдете посрещнати от неколцина мои някогашни приятели. Те са чудесни хора, макар че може и да не са облечени в дрехи, препоръчвани от модните списания за джентълмени. Те си разбират от работата и познават ходовете на Матарезе както в Беладжио, така и извън него и езерото Комо. Ключът е името Паравачини, една от отдавна забравените компании на Скоци-Паравачини.

С помощта на старите ми приятели и информацията, която ти предоставят, започни да проникваш сред Паравачини. Мръсниците са все още там — а и не очаквам друго, прогнилите фамилии винаги се поддържат — а ти би трябвало да откриеш друг път към Матарезе. Предлагам да постъпиш като мен и момчетата на Уотърс в МИ-5, да говориш за Амстердам, който скоро ще бъде дискредитиран.

 

 

Самолетът завърши дъгата на спускането, пилотът и пътниците дълбоко поеха дъх, с чувството, че бръскат водната повърхност.

— Какво ще стане сега? — попита Прайс.

— Оставам на триста-четиристотин стъпки над морското равнище, докато стигнем Алпите, след което ще поддържам възможно най-малка височина, докато стигнем в страната на спагетите. Който е изработил този план на полета, добре си е разбирал от работата. Би трябвало да го примамят наркобароните.

— А какво ще правиш после?

Консидайн погледна Кам.

— Нима не знаеш? Не го ли пише и в твоите инструкции?

— Не, и на първия, и на втория въпрос.

— Временно съм отстранен от флота и съм прикрепен към теб.

— За какво?

— За каквото ти потрябвам, предполагам. Умея да управлявам самолети, може би това са имали предвид онези с дебелите нашивки.

— Добре дошъл на борда, пилоте — рече Прайс. — Горещо те препоръчват най-младите в екипа.

— Знам, че така се забърках. — Лутър говореше тихо, загледан в уредите. — С адски усилия успяваме да измъкнем момчето от Бахрейн, от опасностите, които го заплашват, и ето че отново го връщаме в опасната зона. И аз се чувствам отговорен. Детето е добро.

— На това нищо не мога да кажа, лейтенант. Не бях се замислял за това, но съм първокласен егоист и сигурно ще си прав, глупаво е. Щом се приземим, ще се свържа с Шийлдс и Уотърс.

Не се наложи Камерън да се обажда в Лондон и Ню Йорк. Новите инструкции за по-нататъшен полет ги очакваха в Милано. Бяха предназначени и предадени на подполковник Лезли Монтроуз. Майката стреснато благодари на куриера, в униформа на американския флот, след което отвори запечатания плик, който носеше означението на посолството на Съединените щати в Рим в горния ляв ъгъл.

— Долетях преди час, подполковник — обясни морякът. — Името ми е Олсън, капитан от охраната на посолството, и не съм се разделял с този плик.

— Разбирам, капитане, и отново благодаря.

— За мен беше удоволствие. — Офицерът отдаде чест и си тръгна.

— От Том Кранстън е — рече Лезли, като тръгна по пистата с Прайс и сина си, докато Консидайн наглеждаше подготовката на самолета.

— Това обяснява защо носи печата на посолството в Рим — разсъждаваше на глас Кам. — Максимални мерки за сигурност. Белият дом, а и тайните канали, използвани от правителството. Разполагате с влияние, мадам.

— Поразен съм, мамо.

— Не разполагаш с много време, Джейми. Отново се качваш на самолета. Уредено е да се присъединиш към децата на Брустър във Франция. Според Том ще бъдете в пълна безопасност, местонахождението ви е запазено в пълна тайна.

— О, мамо, недей така! — неволно извика синът и спря на място. — Не искам да ме стоварят във Франция като някакъв ненужен боклук.

— Ей, Джейми, по-кротко — рече Прайс с тих, но властен глас. — За твое добро е, това поне сигурно разбираш. Не вярвам да ти е по-приятно да те запратят отново в Бахрейн или на някое подобно местенце.

— Не, по дяволите, но нали си имаме петдесет щата отвъд водата, както се казва. Защо да не е някъде у дома? И защо трябва да бъда с двама души, които изобщо не познавам?

— Няма да повярваш — отвърна Камерън, — но ще бъдеш по-уязвим по време на пътуване като днешното, независимо дали си сам или с майка ти, отколкото под опека някъде в Европа.

— Така разсъждават и по отношение на малките Брустър — намеси се Лезли. — Бърз частен самолет, кратък полет, пълен контрол. Няма летища, които да бъдат наблюдавани, няма информатори в Пентагона, ЦРУ или Британското разузнаване, които да докладват за необявени полети или тайни заповеди от най-високо място.

— Но кои са тези, от които толкова се страхувате? — поиска да знае Монтроуз младши. — Говорите, сякаш са някакви всемогъщи откачалки от престъпния свят!

— Не си много далеч от истината — отново се обади Прайс, — но освен всичко друго са невероятно хитри и с много много власт. Е, не са всемогъщи. Засега поне.

— Добре де — промърмори неутешимият Джейми, — какви са тия момчета Брустър?

— Не са момчета, синко. Брат и сестра са, и може да са от набелязаните за покушение. Британското разузнаване иска да избегне евентуален повторен опит за вземане на заложници. Ще ти харесат, Джейми. Аз самата ги харесвам.

— Е, понякога англичаните си вирят носа, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Не и дете, което очевидно е било първо в курса по заваряване и горелки — отвърна Камерън.

— Какъв курс?

— Заваряване. Искаш да кажеш, че скъпото училище в Кънектикът не предлага такъв курс?

— Не, защо им е?

— Роджър Брустър смята, че трябва да научи някой занаят, също като онези, които са били лишени от неговите възможности.

— Гледай ти, да не ме будалкаш?

— Не, Джейми — потвърди майка му. — Освен това тренира борба, също като теб.

— Само това ми трябваше, да ме повали някой англичанин.

Забелязаха Лутър Консидайн да прекосява с бързи крачки пистата.

— Ще бъдем готови да се покатерим след пет минути, Монтроуз младши — рече той, като се присъедини към тримата. — Сигурно вече картинката ти е ясна.

— Ти си знаел, Лутър? — попита Джейми.

— Нямаше как, хлапе, нали не си забравил, че аз съм шофьорът. Заредихме с гориво, разполагаме с шантав план на полета, но пък може и да се окаже интересно. В едно магазинче на спагетаджиите открих евтино фотоапаратче, купих ти го да си правиш снимки. Бас държа, че друг път няма да се случи да минеш по тоя маршрут!

— Няма опасност, нали, лейтенант? — Широко отворените очи на Лезли издаваха тревогата й.

— Фасулска работа, подполковник. Дори и двете перки да спрат, достатъчно ниско ще летим, за да хлъзнем тая бабка в някоя нива или магистрала.

— Къде отивате? — попита Прайс.

— Ще повярваш ли, Кам, забранено ми е да ти кажа.

— От кого?

— От Белия дом. Ще оспорваш ли?

— Не вярвам да спечеля.

— Прав си, симпатяго. Впрочем куфарите ти са в багажното. Хайде, момче, трябва да вървим на писта номер седем, а транспорт дотам не е предвиден. Все едно не сме тук.

Майката и синът се прегърнаха за кратко, ала твърде развълнувани, и ето че Джеймс Монтроуз младши се затича, за да настигне пилота, поел към самолета.

 

 

„Неколцината приятели от доброто старо време“, както ги бе нарекъл Брандън Скофийлд, се оказа един старчок, прехвърлил седемдесетте. Пътуването предвиждаше заобиколни пътища. То започна, когато Прайс и Монтроуз достигнаха терминала в Милано. Внезапно ги повика дрезгав глас:

— Синьоре, синьора! — Иззад вратата на някакво складово помещение се появи младеж в мърляви дрехи. Беше не повече от деветнайсетгодишен, а държането му издаваше безпокойство и известна плахост.

— Che cosa?^[2] — попита Камерън.

— Capisce italiano, signore?^[3]

— Слабо, не съм говорил от години.

— Аз говоря малко английски… abbastanza^[4].

— „Достатъчно“, казваш? Това е добре. Кажи сега какво има?

— Водя при дон Силвио. Бързо!

— Кой?

— Синьор Тогаци. Rapido!^[5] Елате с мен!

— Багажът ни, Кам.

— Ще почака… Ти също, ragazzo. Attesa!^[6]

— Che?

— Кой е този Тогаци, дон Силвио? И защо трябва да идваме с теб? Perche?

— Ще видите.

— Quali nuove?^[7]

— Трябва да кажа само Бео… улф?

— Беоулф… Трябва да кажеш Беоулф?

— Si. Vero!

— Да вървим, подполковник.

В далечния край на паркинга младежът отвори вратата на малък фиат, като направи знак Прайс и Монтроуз да побързат и да се сместят отзад на тясната седалка.

— Добре ли си? — попита Камерън, задъхан от тичането между колите. Гласа му заглушиха моторите на няколко автомобила, които сякаш излетяха от местата си.

— Как е възможно италианците да правят толкова малки коли? Нима не са виждали снимките на пълнички мамчета, танцуващи тарантела? Не мога да отговоря на въпроса ти, едва дишам, така си ме притиснал.

— На мен пък ми е приятно. Смятам дори да си купя някоя подобна количка и ще наема шофьор да ни разкарва насам-натам.

— Май все това ще правим… ще се разкарваме насам-натам. — Внезапно неугледно облеченият шофьор предприе серия резки завои из задръстените улици на Милано. — Май имам вече две счупени ребра — въздъхна Лезли.

— Искаш ли да проверя?

— Не, искам да кажеш на това смахнато момче да намали.

— Lento, ragazzo, piacere lento!^[8]

— Impossibile, signore. Don Silvio impaziente…^[9] Много скоро сменя macchina.

— Какво казва той?

— Че не може да намали, защото този дон Силвио нямал търпение. Каза също, че скоро ще се прехвърлим в друга кола.

— Слава Богу — отбеляза Лезли.

Което се оказа хем истина, хем неистина. Колата бе по-голяма, с много по-широка задна седалка, но пък шофьорът, мъж на средна възраст, с черни очила и дълга черна коса, която падаше до раменете му, караше още по-бясно от младока. Смяната направиха с максимална бързина, без да се поздравят дори, без да се представят един на друг; шофьорът просто прелетя следващата част от маршрута до втория вход през главната магистрала към града. Насочи се на север, покрай стрелките, сочещи Легано, Кастеланца и Галарте. Камерън разпозна пътя; той водеше към Беладжио, на брега на Лакус Лариус, известно по света като езерото Комо.

Трийсет и осем минути по-късно пристигнаха в древното селце, което с течение на вековете се бе превърнало в град, макар да бе запазило аромата от годините, отбелязали края на средновековието. Улиците бяха тесни и криволичещи, рязко поемаха нагоре, след което внезапно се спускаха, напомняйки, че в далечни времена са били кални проходи, задръстени от търговци и селяни, придружавани от каруци и кабриолети, теглени от мулета през полетата и хълмовете, ограждащи вълшебното езеро. А по тези тесни улици, и от двете страни, тъй близко една до друга, сякаш били долепени, имало наредени жилища, половината от камък, половината от дърво, повечето, ако не всички — на три-четири етажа. Те били същински миниатюрни крепости, строени една над друга, подобни на пещерите на Пуебло или може би най-ранните жилищни блокове. Въпреки това ефектът бе удивителен, тъй като не оставаше място за светлина, само широки ленти от сенки, а камъкът и дървото пречеха на слънцето.

— Тук поне е доста по-удобно, ако не и по-успокоително — каза Монтроуз, като се отпусна на рамото на Прайс, когато колата се стрелна нагоре по магистралата. — Странен автомобил, нали?

— Да, наистина — отвърна Кам, като се огледа. — Все едно външността е пълно отрицание на вътрешността.

Забележката на Прайс бе чудесно обобщение. На пръв поглед голямата кола представляваше стара неугледна лимузина с безброй драскотини по боята и множество хлътнатини, от предната броня до задния капак. Страничен наблюдател би я взел за неподдържана реликва; тоест до момента, когато влезеше вътре. Защото вътре седалките бяха тапицирани с най-меката и най-скъпа виненочервена кожа, а седящите отзад откриваха пред себе си добре заредено барче от махагон. Отстрани имаше и монтиран телефон, също в махагонов плафон. Тъмните стъкла безспорно показваха, че собственикът бе взискателен към удобствата, ала нямаше желание да привлича вниманието към самата кола.

Вторият, не по-малко мълчалив, странен като външност и поведение шофьор продължи да натиска газта нагоре по стръмнината, докато най-сетне напуснаха мрачните, подобни на тунели улици и се озоваха под яркото следобедно слънце. От едната страна се простираха пасища, из които пъстрееха крави и овце; от другата страна се виждаха нарядко пръснати къщи и стопански постройки. Колата направи десен завой и се втурна по пътя, който вървеше успоредно на огромното езеро Комо, което предизвика и възторга на Лезли.

— Имаш чувството, че дъхът ти спира! — рече тя. — Малко са местата, които и на живо изглеждат като на пощенска картичка.

— Наблюдателна си — съгласи се Камерън. — Точно така е.

И тогава се случи. Ето че отново ослепителното италианско слънце се пръсна на безредни пръски светлини и сенки. Бяха свърнали от живописния път в широка черна просека в гората; от двете страни ги ограждаха дървета, виждаха се само стволове, виещи се лози, гъсти листати завеси и храсталаци, които изглеждаха непроходими. По принуда намалиха скоростта: насреща се виждаше малка бетонна конструкция; тежка стоманена бариера спираше достъпа. Показа се нисък набит мъжага, преметнал пушка през рамо. Съвсем по сицилиански, помисли си Прайс.

Пазачът кимна на шофьора, бариерата се вдигна и неугледната лимузина продължи напред. Внезапно се разкриха очертанията на огромна, разстлана нашироко едноетажна къща, почти сляла се с гората. Постройката се простираше толкова навътре в гората, че дори не се виждаше докъде. Тук отново погледът се спираше в тежко дърво и тъмен камък, традиционните материали на Беладжио, които отблъскваха светлината и отдаваха предпочитание на сенките.

Лезли и Камерън слязоха от колата и пред тях се изпречи друг пазач с преметната през рамо пушка.

— Ела с мен — продума той на едва разбираем английски, очевидно заучаването на поздрава му бе струвало немалко усилия. Двамата го последваха нагоре по настлана с чакъл пътека, като вдигнаха очи, за да обхванат с поглед тъмнозеления покрив, който не само пазеше от слънце и дъжд убежището на дон Силвио Тогаци, но го и скриваше.

Вторият пазач поклати глава, като даде знак на американците да се изкачат по стълбите, отвеждащи към тежка двойна врата; той самият извади някакъв инструмент от джоба на панталоните си. Какъвто и да бе той, с негова помощ човекът задейства дясното крило, то се отвори, а вътре ги чакаше трети човек. На рамото му не висеше пушка, ала на дясното бедро се виждаше огромен кобур, прикрепен с широк кожен колан, нагънал обичайното за планинците облекло. Този последният беше едър мъж, по-висок от Прайс, с масивен гръден кош, дебел врат и загоряло безизразно лице. Изучавайки го, Прайс реши, че това е първият човек от охраната на дона. И все пак от какво го охраняваха?

И какво означаваше поредицата сложни, заблуждаващи ходове, очевидно предназначени да прикрият евентуалната връзка между Тогаци и неговите гости? Предпазливост, добре, определена потайност, естествено; но да се стига до такива крайности в предохранителните мерки… кой всъщност бе Тогаци? Съобщението от Скофийлд гласеше „неколцина приятели от едно време“ и към него се добавяше забележката, че това навярно са група изкопаеми, преживели онова жестоко време, хора, които знаят за Матарезе. Ала ето че ставаше дума за един-единствен човек, чиито действия до този момент наподобяваха по-скоро член от кръга Матарезе, а не някой, заклел се да го унищожи.

Кам и Лезли се оставиха да ги преведат през огромна, потънала в мрак стая без прозорци, подредена с груби мебели; виждаше се камина, а облицованите с ламперия стени отдясно опираха в две арки, отвеждащи към други помещения. Вътрешността подсказваше, че се намират в издължена дървена къщичка в планината — никакви капризи, тук присъстваше само най-необходимото. Третият мъж от охраната посочи замрежена врата в дъното на стаята.

— Avanti^[10] — рече той.

Прайс задържа вратата пред Монтроуз, последва я и ето че и двамата спряха стъписани. Първото, което предизвика изумлението им, бе откритата веранда — не повече от два метра широка, ала на дължина поне двайсет пъти повече. На откритата рамка, от парапета до тавана, се виждаха множество зелени щори, повечето спуснати, за да умножат сякаш измамните сенки. През оставените пролуки се откриваше прекрасен изглед към езерото Комо, в далечината отвъд езерото се издигаха планини, а короните на близките дървета бяха поокастрени, за да не скриват гледката. Като нарочен контрапункт на главозамайващата красота на природата бяха поставени цял ред червени телескопи, отстоящи на пет-шестина метра един от друг, последно достижение на високите технологии в областта на широкообхватните уреди за далечно наблюдение.

Всичко това новодошлите възприеха в първите няколко мига, последва и вторият шок: фигурата на старец в полумрака пред две от спуснатите щори. Беше настанен в подплатен с безброй възглавнички шезлонг, плетен от бяла тръстика, както и всички мебели тук, а облеклото му окончателно разсея очакванията на Камерън да открие някой от неугледните приятели на Скофийлд.

Дон Силвио Тогаци бе облечен в бледожълт ленен костюм, бели кожени обувки и синьо шалче от най-фин индийски памук, съчетание, което говореше, че одеянието е изработено по поръчка в някой от най-скъпите бутици по Виа Кондоти. Видът на дона навярно не би възхитил съвременните следовници на модата, почитатели на „Джентълмен’с Куортърли“, но със сигурност би привлякъл вниманието, ако списанието бе издавано в края на двайсетте и началото на трийсетте години.

— Простете, млади хора — рече сбръчканият, но все още привлекателен старец, чието загоряло скулесто лице грейна в усмивка под развятата бяла коса, — ала стара рана в гръбнака сковава това древно тяло. Раната впрочем ми бе нанесена от Бейлупо — ние тук така го наричаме, Бейлупо — защото не съумя да ме подхване, когато се реших да избягам, като скоча от балкона.

— Бейлупо… Беоулф значи, прав ли съм, сър? — попита Прайс.

— Напълно. Английското Беоулф за нас нищо не означава. Аз самият съм образован човек, но… това име дори не принадлежи на англичаните.

Лезли пристъпи напред, за да се ръкува с италианеца; той обаче пое ръката й в своята и я целуна.

— Много мило е от ваша страна да ни приемете, господин Тогаци — рече тя.

— Аз пък ви благодаря, че не ме нарекохте дон Силвио. Противно ми е това обръщение. Вашите филми, пък и телевизията дотолкова очерниха титлата „дон“, че всеки, който според приятели и познати я заслужава, задължително трябва да е мафиот, толкова затлъстял от дългото тъпкане със спагети, та дори с мъка си отваря устата, когато издава заповед за екзекуция. Pazzo!^[11]

— Ще намерим общ език, струва ми се. — Камерън се приведе напред и леко разтърси ръката на стареца. — Може ли да седнем?

— Не е необходимо да питате. Сядайте.

Двамата придърпаха плетени столове и се озоваха лице в лице срещу Тогаци на тясната веранда — тясна, закътана, изпълнена със сенки и прокрадващи се светли лъчи. Беладжио.

— Какво ви каза Брандън Скофийлд, сър? Ще бъда откровен с вас, в съобщението си до мен твърди, че бихте могли да ни помогнете.

— Не мога да помогна, синьор Прайс. Отлетях за Рим, по-точно до вашето посолство. Брандън дълго разговаря с мен по една от вашите обезопасени линии…

— Дано наистина да е била безопасна — вметна Камерън.

— Синьор Скофийлд не е глупак, нито пък аз, млади човече. Както казвате вие, американците, не сме от вчера в квартала. Говорихме с минимален брой думи, използвайки кодове и метафори, както правехме преди много години. Разбирахме се чудесно, което на малцина други би се удало.

— Офицер Прайс ми каза, че ще се срещнем и с други — обади се Монтроуз. — Очакваме ли ги?

— Би било напразно, синьора подполковник, те няма да дойдат. Това са двама мъже, много възрастни мъже, които ми предоставиха всичко, което знаят, но не са готови на лична среща с вас.

— Защо? — попита Лезли.

— Както ви казах, те са много възрастни, синьора, по-възрастни са от мен, а и нямат желание да бъдат намесени в стари войни, причинили им толкова болка. Всичко ще ви бъде представено в писмена форма.

— И въпреки това вие сте готов да ни помогнете — рече Камерън.

— Разполагам с техните спомени, а си имам и други причини.

— Може ли да узнаем какви са те? — попита Лезли.

— Не е необходимо. Бейлупо знае.

— Но него го няма — не се стърпя Кам. — Ние сме тук.

— Виждам. Отнесох се с вас по най-необичаен, а и притеснителен начин. Сигурно си мислите, че сме могли да се срещнем навсякъде другаде, да речем в някой парк или хотелска стая в Милано.

— Да, бихме могли.

— Вие не ме познавате, тъй че мога да кажа каквото си пожелая, и тъй като използвам името на Скофийлд, ще приемете всяка моя дума за чиста монета.

— Нещо такова — съгласи се Прайс.

— И в същото време се питате… кой ли е този човек?

— Вече си зададох този въпрос.

— И правилно. Сега вече съобразявате, че може и да не съм този, за когото се представям, а фалшив куриер с достъп до определена информация и имена.

— Не мога да мисля другояче, колкото и да съм далеч от истината.

— Естествено. Не можете да загърбите дългите години обучение. Както каза Брандън, вие сте много добър, може би най-добрият в Управлението.

— Сигурен ли сте, че това е същият Скофийлд, когото аз познавам? — попита Камерън, потискайки усмивката си, след което продължи: — Знаете откъде идвам. Кажете ни основанията си да ни помогнете. Дайте ни нещо, което ще ни накара да ви повярваме.

— Мога да ви кажа единствено истината — отвърна възрастният италианец, като с мъка се надигна от стола си и направи няколко крачки навън от сенките, към един от червените телескопи. Този се различаваше от другите, над дебелата червена тръба имаше някакъв черен инструмент с кръгла форма. Старецът го потупа с длан, след което отново се обърна към Прайс и Монтроуз. — Чували ли сте за двете фамилии, Скоци и Паравачини?

— Да — отвърна Камерън, — заедно притежавали предприятията Скоци-Паравачини, додето не се появила лоша кръв и тогава се разделили.

— Не просто „лоша кръв“, синьор Прайс, а истинска кръв, кръв от убийство, пролята от Паравачини, за да изместят Скоци. Целта била да ги прогонят със сила, за да попаднат сред първенците в смъртоносния кръг Матареса. Братя и синове били убити, висши служители подкупени и изнудвани, директори въвлечени в компрометиращи инциденти, за да бъдат свалени от постовете. Съдружието Скоци-Паравачини било заразено, отровено отвътре, и болестта победила.

— Струва ми се, разбирам накъде биете — тихо се обади Лезли. — Били сте много близък на фамилия Скоци.

Старецът се засмя с тих, тъжен смях.

— Проницателна сте, подполковник, макар че не бих употребил думата „близък“. Аз нося името Скоци, последният жив член на фамилията стои пред вас.

— Но вашето име е Тогаци — възкликна Камерън.

— „Какво е едно име? — пита девойката. — Туй, което зовем ний «роза» ще ухае сладко под всяко друго име.“… Трябва да се върнем няколко десетилетия назад… преди да започнат убийствата. Убийците никога няма да бъдат открити, разбира се, тъй като Паравачини имаха огромно влияние в Милано и Рим, както и във Ватикана. Майка ми ги презираше, ала се и плашеше от тях, затова ме изпратиха в Сицилия, в дома на братовчед на майка ми, за да бъда в безопасност. В първите години ме обучаваха у дома, а после ме изпратиха в Рим да довърша образованието си, и то под името на братовчеда, Тогаци, отново заради собствената ми безопасност.

— Там ли срещнахте Скофийлд? — попита Монтроуз.

— О, драга, личи си колко сте млада! — Дон Силвио се засмя и тупна с ръка по телескопа. — Това стана след години, когато вече бях завършил университета.

— Когато вече сте работили за италианското разузнаване? — предположи Прайс.

— Да, Сервизио Сегрето. Приеха ме, щом завърших образованието си, благодарение намесата на няколко влиятелни приятели от Палермо. Като оставим настрана обичайните задължения, постъпих в Службата, обсебен от една-единствена мисъл. Да проникна в ламтежите на Паравачини, да узная цялата грозна картина, което, естествено, ме насочи към Матареса. Тогава се срещнах със Скофийлд и Таленков. Безпокоеше ни една и съща мисъл, ала за да спечеля доверието им, аз им разказах своята история, както я разказвам сега пред вас. Естествено, можете да поискате потвърждение от Брандън, но ще трябва да го сторите някъде другаде, не тук. Не разполагам с оборудване, което да гарантира сигурността на връзката.

— Не е необходимо — рече Камерън.

— Съгласна съм — додаде Монтроуз.

— Тук, в Беладжио, никой ли не знае кой сте всъщност?

— Mio Dio, не. Аз съм невероятно заможен сицилианец, чиито руси коси и богатство са му спечелили уважението на хората от северните провинции. — Старецът отново докосна телескопа, плъзна ръка по него. — Ето, искам да ви покажа нещо. Елате, елате и двамата да погледнете оттук.

Лезли и Кам се подчиниха с нарастващо любопитство. През обектива всеки от тях видя имение на брега на езерото Комо, с ниско подстригани морави, стабилен кей, огромна яхта във водата, а навред имаше пръснати фонтани. Мъже и жени се разхождаха наоколо, фигури, дотолкова увеличени от лещите, че сякаш бяха на трийсетина метра, а не на километри.

— Добре изглежда — рече Прайс, като отстъпи назад и се обърна към Тогаци. — Чие е?

— Това е имението Паравачини. Дори най-мощните планински ветрове не са в състояние да отклонят тоя телескоп. Монтиран е стабилно. Всичко виждам, а ако се наложи, мога да получа снимка на всеки, който идва и си отива.

— Интересен човек сте вие, дон Силвио — додаде Камерън. — Впрочем възможно ли е да бъдете разкрит въпреки новото си име?

— Силвио Тогаци е надлежно регистриран… а може би трябва да кажа допълнително вписан в архива на родените в Палермо, записано е и кръщението му в Църквата на благословения Спасител, местна църквичка на юг от Кафала. Изпълнението на тези документи е майсторско, „автентичността“ им не може да бъде оспорена.

— Кой ви удостои с титлата „дон“? — поиска да знае Прайс.

— Когато човек наеме десетки хора да разчистят даден терен и да строят, той е особено щедър към местните семейства, дарява пари за няколко празненства, съгражда нова църква, тъй че накрая това „дон“ му приляга съвсем естествено. Но стига сме говорили за мен. Заповядайте вътре и ще ви предам всичко, което е подготвено за вас. Мисля, че ще останете доволни.

— Простете любопитството ми — обади се подполковник Монтроуз, — но споменахте нараняване на гръбнака, причинено, защото агент Скофийлд не съумял да омекоти падането ви от някакъв балкон. Този инцидент свързан ли е със съвместното ви преследване на онези от Матарезе?

— Надали, скъпа госпожо подполковник, макар че бягството ми бе наложително. Въпросната жена бе омъжена за фанатизиран комунист, тъй безропотно отдаден на работата си, че не обръщаше и най-малко внимание на съпругата си. Аз просто се опитвах да запълня една празнина… Хайде, време е да получите събраната за вас информация.