Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (21)

Двайста глава

Франк Шийлдс каза на секретарката си, която работеше за него вече деветнайсет години, че в продължение на два дни ще бъде „извън терена“ и никой не бива да знае къде се намира. Това се отнасяше за абсолютно всички, независимо колко висок пост заемаха.

— Настъпи ли кризисна ситуация, ще използвам връзката през Денвър — рече той на жената, която добре познаваше „забежките“ на шефа си.

Тя го увери, че ще се обади на госпожа Шийлдс, за да я успокои, и ще напише заповед за полет, който да го отведе в Монреал. Това нареждане щеше да бъде класирано като строго секретно и впоследствие заличено след ранния полет до Чероки и инструкцията за пилота да се върне в базата Андрюс.

— Както обикновено, подсигурила си ме от всички флангове, Маргарет — похвали я Франк Шийлдс. — И все пак май ще трябва да провериш сигурността на връзката през Денвър.

— Вече го направих, сър. Няма регистрирани набези. Обаждам се в Колорадо, пейджърът ви дава сигнал, а самото обаждане достига Денвър.

— Вече сериозно се замислям да те предложа за директорския пост.

— Той със сигурност е твой, стига да го поискаш, Франк.

— Не го искам, пък и ти си по-опитен организатор… А, Маги, предай на Алис, че наистина съжалявам, задето се налага да тръгна тъкмо днес. Децата обещали да дойдат на вечеря днес или утре; жена ми сигурно ужасно ще се разстрои.

— Поканата е за края на седмицата — поправи го секретарката. — А дотогава ти може и да се върнеш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Алис се обади и помоли да проверя каква ти е програмата. Предпочитам да не ме изобличават в лъжа, затова се надявам наистина да се върнеш навреме.

— Ще направя всичко възможно.

— Моля те наистина.

— Това намирисва на заповед.

След този разговор Шийлдс удвои усилията си да събере майката и сина, като с помощта на Джефри Уотърс, МИ-5 и МИ-6 задейства на най-високо ниво на секретност. Беше решено, че най-простият и елементарен начин на пътуване би бил и най-сигурен. Предстоеше самолетоносачът „Тикондерога“ да патрулира в Персийския залив между Бандар-е Чарак и Ал-Уакра; това определи и начина на действие. Щом самолетите напуснат пистата и поемат своите опознавателни полети, един от тях, с пълен резервоар, щеше да поеме към базата на Кралските военновъздушни сили в Лох Торидън, Шотландия. Пилотът бе лейтенантът на служба във военноморските сили Лутър Консидайн, а неговият пътник — Джеймс Монтроуз младши.

— Я се разкарай! — бе извикал въодушевено Джейми, когато научи новината. — Само дето оня бастун по биология трябваше да пише на мама! Намирисва ми тая история!

Срещата щеше да се състои в малко селце на двайсетина километра северно от Единбург. Джефри Уотърс лично се погрижи да се инсталира специалното оборудване за връзка и трима въоръжени мъже от контингента на МИ-5 да посрещнат американския самолет и да откарат пилота и момчето до някаква кръчма в околностите на Единбург. Кръчмата бе обявена под контрола на правителството и в продължение на четирийсет и осем часа от пристигането на госпожица Джоун Брукс и нейния брат Джон, а в действителност Лезли Монтроуз и Камерън Прайс — нямаше да се допускат нито местни посетители, нито туристи.

Уотърс остана в Лондон, за да поддържа връзка с Франк Шийлдс и Брандън Скофийлд, отнасяща се до новите материали, доставени от Беоулф Агът.

Съществуваше и друга причина Камерън Прайс да пътува за Шотландия. Лутър Консидайн носеше снимките на двете имения в близост до Персийския залив, които според Джейми наподобяваха мястото, където бе държан като затворник. Пилотът се бе постарал да получи сведения за собствениците и на двете. Което не беше никак лесно. Всички в Бахрейн проявяваха изключителна дискретност, станеше ли въпрос за укриване на данъци. Ето защо бе създаден един вид таен триъгълник между Лондон, курортното селище в Грейт Смоукис и селцето в Шотландия. Информацията се предаваше незабавно. Това бе единственото им оръжие, с което можеха да проникнат в Матарезе, с техния глобален стратегически план, който се канеха да приведат в действие. А че първите „стъпки“ бяха предприети, ставаше все по-осезаемо.

 

ВАШИНГТОН ПОУСТ

(Първа страница)

БЕЛИЯТ ДОМ РАЗСЛЕДВА ТАКТИЧЕСКИ ХОДОВЕ НА СИНДИКАТИТЕ

ВАШИНГТОН, 23 октомври. Неочаквано решение на правителствената Комисия за антитръстова дейност доведе до изненадваща атака срещу синдикатите, наместо срещу управлението. Комисията поставя под въпрос влиянието на крупните национални синдикални съюзи върху хиляди работници, ограничавайки икономическото развитие.

БОСТЪН ГЛОУБ

(Първа страница)

ЕЛЕКТРО-СЪРВ И МАЙКРО УЕЪР СЕ ОБЕДИНЯВАТ

БОСТЪН, 23 октомври. Хвърляйки в недоумение всички фирми от компютърната индустрия, сливането на две от водещите в тази област, Електро-Сърв и Майкро Уеър, ще предизвика като непосредствена последица съкращаването на трийсет хиляди работни места. На Уол Стрийт изпадат във възторг, всички останали сектори са хвърлени в смут.

САН ДИЕГО ЮНИЪН ТРИБЮН

(Стр. 2)

ПРЕДСТОЯЩО СВИВАНЕ НА ВОЕННОМОРСКА БАЗА;

ХИЛЯДИ РАБОТНИЦИ ЩЕ БЪДАТ ОСВОБОДЕНИ

САН ДИЕГО, 24 октомври. Управлението на Военноморския флот във Вашингтон обяви, че предприема резки съкращения както в дейността, така и в броя на съдовете във военноморска база Сан Диего, като прехвърля 40 процента от своя персонал в други подобни обекти. Мнозинството волнонаемни служители ще бъдат уволнени. Що се отнася до големите терени в Коронадо, те ще бъдат предложени на търг и предоставени на частния сектор.

Събитията следваха едно след друго, което никой в частния или обществения сектор не проумяваше; онези, които вероятно знаеха какво става, запазваха мълчание.

 

 

Можеше да се предвиди как ще протекат първите мигове от срещата между Лезли Монтроуз и сина й. Сълзи пълнеха очите на майката, тя не намираше сили да гледа спокойно бинтованите ръце на Джейми. По лицето на Монтроуз младши се четеше смесица от облекчение и буен възторг, примесено със смущение от реакцията на майка му. Камерън Прайс запази дискретно разстояние, като остана на сянка край бара в кръчмата. Лезли най-сетне пусна сина си, пламнал от неудобство, издуха си носа, няколко пъти пое дълбоко въздух и проговори:

— Джейми, искам да те запозная с господин Прайс, Камерън Прайс. Оперативен агент в Централното разузнавателно управление.

— Май сте в един бизнес, а, мамо? Приятно ми е да се запознаем, сър. — Джеймс младши направи още една крачка, за да се отдалечи от майка си.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Джейми — рече Кам. — По-скоро чест — продължи той. — Онова, което направи, е нещо изключително, наистина. — Двамата се ръкуваха, предпазливо, едва докосвайки ръцете си.

— Не беше чак толкова трудно, сър, не и след като прехвърлих стената. По ръба беше опъната бодлива тел, имаше и насипани натрошени стъкла.

Лезли Монтроуз ахна.

— Тогава ли нарани ръцете си? — попита Прайс.

— Да, сър. Много скоро ще заздравеят. Военните лекари си разбират от работата… А къде е Лутър?

— Оттатък е, говори по чистата линия с колегите от МИ-пет и МИ-шест.

— Благодаря ви, господин Прайс. — Момчето се поколеба, сетне гневните му думи изригнаха като вулкан. — Ще ми каже ли някой какво става? Какво се крие зад всичко това? Лъжите, отвличането ми, забраната да се свържа с мама, телефонни номера, които внезапно престават да отговарят или са сменени и не фигурират в централата, всичките тия глупости! И най-вече лъжите! Защо?

— Ние с майка ти сме готови да ти кажем отговорите, доколкото е възможно. Господ е свидетел, ти ги заслужаваш.

— Е, първият въпрос, струва ми се, на който държа да получа отговор, без да искам да ви обидя, сър, е следният: къде е чичо Ев… полковник Евърет Бракет?

— Виж, скъпи — намеси се Лезли, като направи крачка към сина си, — от доста време се опитвам да намеря начин да ти кажа, но наистина не зная как.

— Какво значи това, мамо?

— Евърет бе един от участниците в тази операция. Военното разузнаване бе помолено за помощ от страна на ЦРУ, един вид военна охрана. Той поиска да се заема със засекретените компютри, така и не успя да свикне да работи с тях. А обажданията по телефона вече бяха започнали. Страшни, ужасяващи обаждания от всички краища на света. Бяха те отвлекли, а ако аз не изпълнявах инструкциите, щяха да те подложат на мъчения и да те убият. Чичо ти Ев беше сигурен, че всичко това е свързано.

— Всемогъщи Боже! — сподави Джейми ругатнята. — Как се справи, мамо?

— Намирах начини да се владея, за което никога преди не съм смятала, че съм способна. Евърет беше невероятен. Поиска среща с Том Кранстън, негов стар приятел от Белия дом. Инструкциите на Кранстън бяха повече от ясни. Нямахме право да говорим каквото и да било пред когото и да било, той се нае да уреди въпроса на най-високо ниво. И ето че се случиха няколко ужасяващи инцидента в Чезапийк и не след дълго имението се превърна в бойно поле. Евърет бе убит, а как, това сега няма значение.

— О, Господи, не!

— Боя се, че това е истината — тихо рече Камерън.

— Не мога да повярвам! Не искам! Чичо Ев!

— Това беше второто ми изпитание по самоконтрол, Джейми. Не можех дори да допусна господин Прайс да се досети колко съм съсипана. Беше крайно наложително да потисна чувствата си и да действам единствено посредством Том.

— Майка ти постигна невероятен успех — опита се да обясни Камерън, макар гласът му да звучеше неестествено напрегнат. — Ако по-рано ми бе казала как стоят нещата, може би щяхме да постигнем по-голям напредък.

— В какво? — настоя да узнае Монтроуз младши.

— Това ще трябва аз да ти обясня — отвърна Прайс, — а то ще отнеме немалко време. Затова ти предлагам да го отложим до сутринта. Всички ние, и особено ти, млади човече, преживяхме няколко тежки дни. Хайде да си дадем малко почивка, съгласен?

— Наистина съм уморен, но имам толкова въпроси, на които искам да получа отговор!

— Цели три седмици си тънал в недоумение, Джейми, какво са още няколко часа? Имаш нужда от сън.

— Ти какво ще кажеш, мамо?

— Мисля, че Кам е прав, момчето ми. Толкова време прекарахме под напрежение, толкова сме изтощени, че се съмнявам дали някой изобщо е в състояние да събере мислите си.

— „Кам“ ли каза, мамо?

* * *

В бившия курорт Перегрин Вю Франк Шийлдс и Антония стояха около масата в главната трапезария, върху която бяха пръснати снимки. Филмите, преснети от Брей в Уичита, бяха проявени спешно на място, като по време на проявяването и увеличението присъстваше човек от Гама патрула.

— Ето тези — посочи Брандън няколко реда снимки, изпълнени с написани на ръка страници, съдържащи имена и адреси, — са взети от календар-бележника с поетите ангажименти на Алистър Макдауъл.

— Ще ги изпратя по факса на секретарката ми, за да задвижи обстойна проверка за всеки запис. Може да открием съвпадения или пък някакви изненади.

— Тези какви са, Брей? — попита Тони. — Приличат на формули… От математика или физика, някоя от тия науки.

— За мен са абсолютно неразгадаеми — отвърна Скофийлд. — Открих ги в папките с надпис „Уравнения на коефициентната група“. Винаги съм си мислел, че почне ли човек да се рови за неясни, трудно разбираеми думи, а после изпише дори още по-неразгадаеми букви и числа, това означава, че се опитва да скрие нещо — нещо, което иска да му бъде подръка, но се бои да го вкара в компютъра.

— Защото компютрите са нещо трайно — рече Шийлдс, като взе в ръка няколко от въпросните снимки. — Дори изтритите данни имат неприятния навик да се разкриват в ръцете на специалиста.

— Точно това си помислих и аз — съгласи се Брей. — Книжата може и да изгориш, но ще ти е трудно да подпалиш цяла машина.

— Това не са формули нито от математиката, нито от физиката — продължи мисълта си заместник-директорът, — това са химически формули, съответстващи на онова, което ни е известно от досието на Макдауъл.

— Май ще трябва да ни обясниш, Жмичка.

— Алистър Макдауъл е инженер-химик, първенец на випуска си от Масачузетския технологичен университет, защитил забележителен докторат. Едва двайсет и пет-шест годишен, способностите му на изследовател били вече легендарни и от Атлантик Краун го прилапали, с обещанието да финансират всички научни проекти, с които се заеме.

— Интересен преход, от лабораторията до най-висок пост в предприятие от хранителната промишленост, а, Франк? — подкачи го Тони.

— Без съмнение, но трябва да е имало основателна причина за бързото му изкачване нагоре. Умствените заложби не отстъпвали на организационните му способности. След като му предоставили неограничени средства, реорганизирал всички изследователски отдели, проявявал се е като истински диктатор в лабораторните зали… Бизнесът на Атлантик Краун, междувременно, станал невероятно доходен. Макдауъл имал вродени заложби да управлява.

— Тези букви, цифри и дроби съдържат ценна информация, Жмичка. Чувствам го, сигурен съм.

— Мисля, че си прав, Брандън. Ще пратя тия извадки в нашия отдел за химични анализи, да видим какво ще излезе.

— Това трябва да са варианти на кодове, които ще ни отведат до имена, организации, отделни страни…

— От друга страна — прекъсна го Шийлдс, — може да са някакви новоразработени продукти или консерванти. Засега обаче съм на твоето мнение.

— Ами тези снимки? — Антония сочеше седем фотографии на елементи от оборудването.

— На четири от тях се вижда машината за дешифриране, която намерих скрита в музикална кутия, на другите три е компютърът. Реших, че можем да открием производителя и едва след това да започнем с догадките.

— Още сега мога да ти кажа, че компютърът е производство на Електро-Сърв, фирма, която е подписала таен договор с нас. Ако компютърът е от същата серия, компанията е в нарушение на нашия договор. Това може да струва милиони на Електро.

— Ако се стигне до съд, Жмичка, ала ти добре знаеш, че твоите хора не могат да се явят в съдебната зала.

— В приказките ти има известна доза истина — тъжно промърмори Шийлдс. — И тъй, накъде ще се насочим?

— Ще бръкнем надълбоко в мръсотията, господин заместник-директор — отвърна Беоулф Агът. — Разследване няма да има, нито процес, няма да има и намеса, нито от правителството, нито от сената. Ние просто ще бръкнем надълбоко в мръсотията. Изравяме имената, местата, корпорациите. Откриваме кой представлява Медуза, прогнилия мозък, в който се въдят змии. След което им отрязваме главите, една по една.

— Абстрактно разсъждение, Брандън.

— Не, Франк, не е така. Това са хора, хора като онези отпреди четвърт век. Ние с Таленков тогава ги разбихме, сега ще ги разбия заедно с Прайс… Така че се хващай на работа и ни предостави всичко, което успееш да изровиш.

— Нищо няма да предприемаш без нашето одобрение, това е първото, което трябва да проумееш.

— Нямаме такава уговорка, Франк. Не забравяй, ти дойде при мен, не аз съм почукал на вратата ти. И преди си говорил за възможността да бъда отстранен. Повярвай, няма да ти спестя разнообразни изживявания.

Червеният телефон иззвъня. Шийлдс, който бе най-близо до него, вдигна слушалката.

— Да? — рече той кратко, след което се заслуша. Трийсет секунди по-късно каза отново само една дума: — Благодаря. — Затвори и се обърна към Скофийлд. — Ако предположенията са допустими, а според мен случаят е точно такъв, змийските глави за рязане са с две по-малко. Алистър Макдауъл и Спиро Карастос са загинали в автомобилна злополука снощи на път за дома си, шофирал е Карастос. По всяка вероятност са се блъснали в автовлак, защото колата е направо смляна.

— По всяка вероятност ли? — не повярва на ушите си Скофийлд. — Нима не се знае със сигурност?

— От автовлака няма и следа. Полицията…

— Затвори канторите им! — кресна Скофийлд. — Запечатай ги и сложи въоръжена охрана в коридора. Трябва да раздробим всяка машина на съставните й части!

— Твърде късно е, Брандън! — тихо рече Шийлдс. — Не повече от час след злополуката и двата кабинета са били оставени на голи стени.

— По чия заповед? — вече крещеше Брей.

— Фирмена политика. Очевидно при внезапна смърт на някой от важните клечки в Атлантик Краун съответният кабинет внезапно се опразва.

— Защо? — недоумяваше Скофийлд.

— Промишленият шпионаж вилнее с пълна сила, това е всеизвестно… Инфаркти, мозъчни удари, неочаквано открити тумори, това също са обичайни явления. Корпорациите, опасяващи се от конкуренция, търсят начини да се защитят при подобни обстоятелства.

— Това е чиста лудост, Жмичка! Ами полицията защо спи?

— А според теб какво е престъплението? Кръстовище в слабонаселен район, няма свидетели, само хлътнали метални отломъци, което навежда на мисълта за евентуален сблъсък с друга кола. Засега версията е случайна злополука.

— И двамата знаем, че не е никаква случайност.

— Напълно съм съгласен с теб — кимна заместник-директорът на ЦРУ, — особено що се отнася до бързината, с която са опразнили кабинетите. Човек би казал, че някой е знаел кога да очаква злополуката.

— Без съмнение случаят е точно такъв и дори подозрението в злонамереност дава на полицията правото да запечати всички пътища за достъп, предполагаемо свързани с дадено престъпление.

— Това е едновременно иронията и нашето доказателство за предумишлено убийство. Предумишлено ли е било, как мислите?

— Какво искаш да кажеш, Франк — попита Тони.

— Докато полицията и колата за спешна помощ си свършат работата на мястото на „злополуката“, съдържанието на въпросните два кабинета е потънало вдън земя.

— Време приблизително един час — повтаряйки думите на Шийлдс отпреди малко, рече Скофийлд. — Прав си. Директорите в Атлантик Краун не биха могли да научат новината толкова бързо.

— Годинките замъгляват мозъка ти, Брандън. Разбира се, че знаем как са научили.

— По това няма съмнение, нали? В такъв случай трябва да открием къде са отнесли всичко това!

— И кой е издал заповедта — подхвърли Антония. — Кой с кого се е свързал, за да бъде приведена в изпълнение.

— Три чудесни въпроса — съгласи се Шийлдс. — Още сега се захващаме и с трите.

— Обещава да бъде интересно — изръмжа Скофийлд.

 

 

Сър Джефри Уотърс, офицер на служба на британската империя, се зае да проучи информацията, предоставена от лейтенанта от американските военноморски сили Лутър Консидайн по обезопасената телефонна линия от Шотландия. Щеше да последва официален факс, по стерилна линия, така че пилотът да свери собствените си думи, но тъй като оборудването бе временно изключено, офицерът от МИ-5 реши да не чака потвърждението.

Да се каже, че е трудно да се проследи дългогодишното многократно прехвърляне на собствеността върху двете имения в Бахрейн, би било само част от истината. Появиха се множество имена: на адвокати, компании, международни корпорации и конгломерати; не можеше да се посочи обаче определено лице, или лица, които да са пълноправни собственици. Бъркотията беше пълна; дори адвокатите от Близкия изток, изявили готовност да помогнат, не бяха в състояние да направят каквото и да било. Договорите били разпращани по електронен път, докладваха те, сумите за покупка са прехвърляни от градове по целия свят — Мадрид, Лондон, Лисабон и Бон. Парите пристигали по предназначение; не било възможно да се повдигне каквото и да било възражение.

И все пак съществуваше едно невероятно изключение, невероятно в смисъл, че адвокатът в Бахрейн, узаконил покупката, бе получил допълнително един милион долара американска валута свръх обявената цена. Една нула бе привидно неволно добавена в кодирания трансфер, извършен по компютърен път. Посредникът в Бахрейн, добре запознат със строгите местни закони в случай на измама, чинно докладвал факта пред съответните власти, а и пред източника на парите. Който се оказал малко известен холдинг в Амстердам.

Амстердам.

 

 

Слабият мъж с оредяваща коса от отдела за електронна обработка на данни в Централното разузнавателно управление стана от бюрото си в преградената кабинка и притисна слепоочията си с длани. Премина в съседната.

— Ей, Джаксън — рече той на колегата си. — Мигрената пак започва да ме мъчи. Господи, главата ми ще се пръсне!

— Върви в общата зала, Боби, ще включа твоя компютър към моя и ще те прикривам. Трябва да идеш на лекар за тия главоболия.

— Ходил съм, Джаксън. Докторът каза, че е от стреса.

— В такъв случай, махай се оттук, Боби. Навсякъде другаде ще ти плащат повече.

— Тук ми харесва.

— Глупости говориш. Хайде, върви, ще поема и твоя екран.

Боби Линдстром не отиде в служебната зала за почивка, а излезе отвън, където край настланата с бетон алея бяха монтирани няколко телефонни автомата. Той пусна четири монети по двайсет и пет цента и набра седем нули. Чуха се пет последователни сигнала, след което той набра осем нули и зачака.

— Записва се — рече металически глас. — Говори.

— Докладва Орел. Отделих ДД — две отделни свързвания. Обектите са в Северна Каролина, комплекса П.В. Действайте според инструкциите от Марсилия. Край на съобщението.

 

 

Беше нощ, тъмна нощ, а и лунните лъчи не успяваха да пробият мъглата, спускаща се от планината и покрила всичко наоколо. По стръмния път към Перегрин Вю се появиха успоредните светлини на фарове. С приближаването до стоманената бариера, препречила пътя, продължаващ навътре в гората, се оказа, че това е кафява на цвят лимузина, от парка, обслужващ правителството, с две военни знаменца отстрани на предния капак. Знаците говореха, че колата обслужва генерал, генерал с две звезди.

Колата спря, от къщичката излезе човек от охраната, който надникна вътре, огледа четиримата униформени — шофираше майор, генералът седеше до него, а отзад — двама лейтенанти.

— Генерал Лорънс Суинбърн, младежо — обяви най-старшият по чин, стиснал в ръката си някакви книжа, които подаде през отворения прозорец откъм шофьора. — Ето разрешителните ми, подписани от ЦРУ и военния отдел.

— Съжалявам, сър — рече сержантът от Гама-подразделението. — Трябва да разполагаме с тези разрешителни дванайсет часа преди пристигането на всеки посетител. Нищо не мога да направя, сър. Ще трябва да обърнете в задънената отбивка, която сте отминали.

— Това е много жалко, сержант — отвърна генералът, като килна глава леко наляво и кимна веднъж.

При този сигнал лейтенантът на задната лява седалка вдигна пистолет със заглушител, който избълва смъртоносен залп и простреля младежа в челото. Като видя, че колегата му полита, вторият от охраната изтича от остъклената къщичка при портата, но го пресрещнаха нови два откоса, изстреляни от същия лейтенант, умъртвяващ беззвучно своите жертви.

— Излизайте — нареди генералът, — завлечете телата в гората и вдигнете бариерата.

— Слушам, сър!

— Майор, изключете фаровете.

— Веднага! „Лорънс“… колко хубаво звучи.

— Надявам се, не ще се наложи да си го спомняш. — В настъпилия мрак металната бариера се вдигна, лейтенантите отново заеха местата си и колата пое бавно нагоре по пътя. Трети човек от денонощната охрана се появи в мъглата, видимо озадачен от появата на кола.

— Какво означава това, по дяволите? — строго попита той. — Кои сте вие?

— Проверка на сигурността, от Пентагона, войниче — отвърна генералът. — Предполагам, вече сте видели знаменцата.

— Много-много не се виждат в тая тъмница, но това го няма в инструкциите.

— Имаме нужните документи, ефрейтор, вече сме тук, а аз съм генерал Лорънс Суинбърн.

— Какъвто и да сте, сър, наредено ни е да взривим всяко превозно средство, за което нямаме предварителна информация.

— Очевидно сте пропуснали част от редовния инструктаж, войниче. Казвай сега, къде е следващият пост? Не ми е приятно да ме спират на всяка крачка.

Мускулестият широкоплещест ефрейтор от Гама-подразделението се взря в колата и хората в нея. Бавно отстъпи назад, дясната му ръка се плъзна към кобура, откопча го, а лявата измъкна радиопредавател, тикнат в един от многото джобове на униформата му. Мярна пистолета, насочен към него от отворения заден прозорец.

— Не ви влиза в работата, мистър — рече ефрейторът, извъртя се, хвърли се наляво и се претърколи под дъжда от яростни куршуми, подпалили земята наоколо. Успя да извика в мембранката на предавателя:

— Неидентифицирана кола, Сектор три! Откриха стрелба.

— Фаза Бе! — изкомандва човекът, нарекъл себе си Суинбърн, и четиримата изскочиха от вратите отляво и взеха да събличат униформите си, а ефрейторът, ранен в десния крак, с усилие се изправи, потърси прикритие в гората и отвърна на огъня. Под прикритието на колата четиримата свалиха горните си дрехи и отдолу се показаха защитни униформи, като тези на патрулите от Гама-отряда. — Разпръсни се! — нареди мнимият генерал. — В първия сектор отдясно е, на около двеста метра нагоре по пътя. Прикривайте се в гората, там ще се срещнем!

Онова, което последва, бе брутално насилие и хаос, породен от настъпилото объркване. Лъчите на мощни фенери застлаха земята, пронизаха горската мъгла. Униформите — камуфлажни облекла за бой — представляваха първите разпознати обозначения, при което оръжието се сваляше. След което наивниците биваха убити.

Доловил нестройната пукотевица, Скофийлд изключи всички светлини и застави Антония и Франк Шийлдс да останат в най-тъмния ъгъл на стаята. Грабна два автомата MAC-10 от малкия арсенал и ги подаде на жена си и Франк, като ги инструктира да открият непрекъснат огън, щом зърнат някой да се появява през вратата или прозореца, като счупи стъклото.

— Какво ще правиш, Брей? — попита Тони.

— Онова, което умея най-добре, момичето ми — отвърна Скофийлд, мина през кухнята, оттам през задния вход, пътем навлече бойната си униформа и взе обикновен Колт калибър 45 с шест пълнителя. Измъкна се незабелязано навън и затича към гората. Безшумно запълзя, същинска разярена пантера, пазеща леговището си; инстинктът му подсказваше, че той е набелязаната от убийците цел. Краката и ръцете го заболяха от непривичното усилие; в костите, мускулите и дробовете си не усещаше силата отпреди години. Зрението обаче му служеше все тъй добре, слухът също, а слухът в случая бе най-потребното сетиво.

Ето че го чу! Изхрущяването на сух клон под тежестта на нечий крак. Последва шумолене на паднали клони, изритани от обути в ботуши нозе. Беоулф Агът отстъпи сред редките храсталаци, прикри се под шумата. Онова, което видя през укритието от листа и клечки, не само го озадачи, то направо го вбеси. Трима души в униформите на Гама-отряда, куртки, барети, панталони и ботуши, бяха допуснали грешка! На пръв поглед косата им изглеждаше късо подстригана, но това не бе характерната „канадска ливада“, предпочитана от охранителния отряд Гама. Кичури коса се виждаха изпод баретите и най-вече на тила, което бе непознато сред охраняващите Перегрин Вю патрули. Косата на тук изпратените младежи бе подстригана тъй ниско, че едва се виждаше, особено отзад на черепа, защото тъкмо там в моменти на физическо и психическо напрежение избиваше пот. Незначителен физически дразнител и все пак дразнител, а отрядът, зачислен към Перегрин, не можеше да го допусне.

Четвърти човек се появи откъм гората, очевидно по предварителна уговорка с останалите трима.

— Извиках, че съм „хванал следа“ — похвали се самозваният водач на групата, като тихо се засмя. — Пратих скаутите в сектор седем, най-отдалечения в района. Нашите обекти са вътре в онази кокетна къщичка… Ще ги попилеем! Хайде!

Скофийлд вдигна автоматичния си пистолет и стреля два пъти, поваляйки двама от кръвожадните натрапници. В същото време се шмугна още по-навътре в храсталака, отдалечавайки се на десетина метра от мястото, от което се бе прицелил. Залпове от куршуми изпълниха нощния мрак, изсвириха някъде вдясно от Брей, раздробявайки дънери, засядайки в живи стволове с ужасяваща равномерност.

— Къде е тоя копелдак? — истерично викна водачът на четиримата.

— Не зная! — отвърна друг. — Май удари Грег и Уили!

— Млъквай! Никакви имена!… Той е някъде наблизо…

— Къде?

— Някъде около ония скупчени храсти, струва ми се.

— Престана да стреля… може да е побегнал.

— А може и да не е. Дай да прочистим терена!

— Ако е там, където казваш, ще го сгащим!

Същински обезумели зверове, двамата убийци се втурнаха напред, преминали на автоматична стрелба. След няколко продължителни откоса те се спряха. Тишина. Насред безмълвието Скофийлд хвърли тежък камък вляво от нападателите. Обстрелът тутакси се възобнови. Брей изчака обичайното развитие на събитията.

Стана както предвиждаше. През мъглата видя как единият вдига оръжието си нагоре; бе спрял да стреля по простата причина, че бе свършил пълнителя си и трябваше да зареди следващия.

Скофийлд повали другия и се втурна напред.

— Хвърли оръжието! — нареди той и застана с лице към убиеца, хванал оръжието в дясната си ръка, а новия пълнител в лявата. — Хвърли го, казах! — повтори Брандън, като щракна предпазителя на автоматичния си пистолет, готов за стрелба.

— Мили Боже, ти си той, нали?

— На неграмотници обикновено не отговарям, но на теб ще кажа, да, аз съм онзи, а не той. В края на краищата, завършил съм Харвард, макар на никой да не му се вярва.

— Кучи син!

— Това ти е името, струва ми се. Да го кажем ли по друг начин? Отроче на Матарезе. — С премерено бавни движения човекът започна да приближава пълнителя към гнездото му. Внезапно десният крак потръпна, вдигна се от земята.

— Кротко — спря го Скофийлд, — шукнеш ли, и си мъртъв.

— Не виждаш ли какво ми става с крака, дявол те взел! Схваща ми се от всичкото това тичане.

— Няма да повтарям, негоднико. Хвърли оръжието.

— Ей сега, ей сега! — Убиецът натисна пушката в бедрото на десния си крак, при което лицето му се изкриви. — Само да разделя тия мускули, че са се преплели като черва.

— Виж, за това мога да те разбера, гнусен плювалник. Травмите са нещо…

Убиецът от Матарезе внезапно се завъртя, пъхна пълнителя на мястото му и подскочи, готов да взриви Скофийлд. Брей стреля. Убиецът се сгромоляса, тялото му се сгърчи в купчина безжизнена плът.

— По дяволите! — викна Беоулф Агът. — Исках те жив, гнусен червей.

 

 

Един час по-късно редът в Перегрин Вю бе възстановен, неколцината мъртви бяха оплакани, предстоеше скоро да уведомят родителите им; никой от тях нямаше съпруга или деца, такова бе първото изискване преди изпращането им тук. Изтощен, Скофийлд седеше отпуснат на стола си.

— Можеше да те убият! — навикваше го Франк Шийлдс.

— Рисковете на професията, Жмичка. Нали виждаш, че съм жив?

— Някой ден може и да те застигнат, глупак такъв, не си ли виждаш белите коси! — скастри го Антония, застанала зад стола му, за да предложи опора на уморената му глава.

— Кажи какво е новото, Франк?

— Получихме новини от Уичита, Брандън. Всички вещи от кабинетите на Макдауъл и Карастос са били натоварени на самолети на авиокомпания KLM. Полет за Амстердам.

Амстердам.