Алън Брадли
Номерът с въжето (9)

Осем

Догър ни посрещна на входната врата. Той извади кесийка с монети от джоба си и повдигна вежди към Кларънс.

— Два шилинга — отвърна шофьорът. — За отиване и връщане… включително престоят.

Докато Догър отброяваше монетите, леля Фелисити вдигна глава и огледа фасадата на къщата:

— Невероятно. Тази къща се руши пред очите ми.

Сметнах за неуместно да й обяснявам, че татко има големи финансови затруднения. Къщата всъщност беше собственост на Хариет, която беше починала млада и напълно неочаквано, без да си направи труда да напише завещание. Сега, заради, както татко ги наричаше, „усложнения“, изглеждаше, че няма да останем в Бъкшоу още дълго.

— Занеси багажа в стаята ми, Догър — нареди леля Фелисити, след като свали очи от фасадата. — И внимавай с алигатора.

— Да, госпожице Фелисити. — Догър вече бе хванал по една плетена кошница под мишница и по един куфар във всяка ръка. — От „Хародс“ е, нали?

— Леля Фелисити пристигна — обявих аз, когато влязох с увиснали рамене в кухнята. — Вече не съм много гладна. Ще си взема сандвич с маруля и ще го изям в стаята си.

— Нищо подобно — отсече госпожа Малит. — Приготвих вкусна желирана салата с ряпа и други зеленчуци.

Направих ужасена физиономия, но когато госпожа Малит ме погледна изненадващо, си спомних за актьорското изпълнение на Ния и умело преобразих гримасата в прозявка, като покрих уста с ръка.

— Извинявайте. Сутринта станах много рано.

— Аз също. Тъжна работа.

— Ходих във фермата на Ингълби — подхвърлих аз.

— Разбрах — отвърна госпожа Малит.

Гръм да я удари! Нима нищо не убягваше от слуха й?

— Госпожа Ричардсън ми каза, че помагаш на хората с кукления театър. На жената с коса като на Юда и на куция мъж.

Синтия Ричардсън. Трябваше да се досетя. Явно присъствието на кукления театър е развързало иначе стиснатия й език.

— Жената се казва Ния, а мъжът — Рупърт. Всъщност тя е много мила. Прави си албуми с изрезки… или поне като момиче се е занимавала с това.

— Убедена съм, че това е много хубаво, но ще трябва да…

— Видях и госпожа Ингълби — прекъснах я аз. — Всъщност проведохме доста интересен разговор.

Ръката, с която госпожа Малит лъскаше чиниите за салата, забави движението си… и спря. Беше се хванала на въдицата.

— Бъбрила си си нея? Ха! На куково лято! Бедничката — добави тя след кратък размисъл.

— Говорихме за Робин, сина й — заявих аз, в което имаше капчица истина.

— Не думай!

— Тя рече, че Робин е мъртъв.

Това се оказа прекалено дори за госпожа Малит.

— Мъртъв ли? Наистина е мъртъв. Мъртъв е като пън вече повече от пет години. Мъртъв и погребан. Помня деня, в който го намериха обесен в Гибът Уд. Беше понеделник, ден за пране, и тъкмо бях простряла дрехите, когато Том Бате, пощальонът, влезе през портата. „Госпожо Малит — каза ми той — пригответе се да чуете една лоша новина.“ „Нещо с Алф ли е станало?“ питам го аз, а той: „Не, с малкия Робин, момчето на Гордън Ингълби.“ И тогава дъхът ми спря, мислех си, че ще…

— Кой го е намерил? — прекъснах я аз. — Имам предвид малкия Робин.

— Лудата Мег. Нали живее горе в Гибът Уд. Забелязала нещо лъскаво под едно дърво — така нарича онези боклуци, които събира, „нещо лъскаво“ — и когато отишла да го вземе, видяла, че е детска лопатка, от онези, дето носите на плажа, а до нея — малка метална кофичка, паднали на земята.

Канех се да кажа, че майката на Робин го е водила на морето, но се спрях тъкмо навреме. Спомних си, че премълчаните клюки водят до разпространението на нови клюки: „Лепят се като мухи на мед“, както отбеляза веднъж самата госпожа Малит, но по съвсем различен въпрос.

— И тогава го видяла да виси, обесен за врата, от онази стара бесилка — продължи тя. — Разправяше, че лицето му изглеждало ужасно, като презрял пъпеш.

Съжалих, че не си бях взела тетрадката.

— Кой го е убил? — попитах направо.

— Ах, точно там е проблемът. Никой не знае.

— Убит ли е все пак?

— Напълно възможно е. Но, както вече казах, никой не знае със сигурност. Направили му аутопсия в библиотеката, нали се сещаш, огледали тялото, разправя Алф. Доктор Дарби им казал, че момчето е обесено и че само това може да заключи със сигурност. Лудата Мег твърдеше, че го взел Дяволът, но я знаеш каква е. Повикаха семейство Ингълби и онзи германец, дето им кара трактора, Дитер, както и Сали Строу. Всички са глупави като магарета, включително полицията.

Полицията ли? Разбира се!

Полицията със сигурност е разследвала смъртта на Робин Ингълби и ако предположението ми беше вярно, то старият ми приятел инспектор Хюит със сигурност е участвал в него.

Е, инспекторът не ми беше точно стар приятел, но неотдавна му помогнах с едно разследване, с което той и колегите му имаха големи затруднения.

Вместо да разчитам на селските клюки на госпожа Малит, щях да разбера фактите от първоизточника. Трябваше ми само възможност да отида с колелото до полицейския участък в Хинли. Щях да се отбия там небрежно тъкмо навреме за чая.

 

 

Минах с Гладис покрай „Свети Танкред“ и се зачудих как ли са Рупърт и Ния. Е, ще разбера съвсем скоро, помислих си, докато натисках спирачката и обръщах назад.

Но вратата на енорийската зала беше заключена. Разтърсих я силно и потропах шумно няколко пъти, ала никой не ми отвори. Дали още не бяха в Кълвърхаус?

Забутах Гладис през двора на църквата към брега на реката и я пренесох по каменните стъпала. Макар на места да бе обрасла с бурени и издълбана от дълбоки коловози, пътеката по брега ме отведе бързо до Джубили Фийлд.

Ния седеше под едно дърво и пушеше, а Дитер бе приседнал до нея. Щом ме видя, тя скочи:

— Я виж ти кого довя вятърът.

— Мислех, че ще сте в църквата.

Ния натисна фаса си ожесточено в ствола на дървото.

— Трябваше да сме там, но Рупърт още не се е върнал.

Това ми се стори странно, защото той уж не познаваше никого в околностите на Бишъпс Лейси. Кой или какво би го задържало толкова дълго?

— Може да е отишъл да търси части за караваната — предположих, когато забелязах, че капакът на остина е затворен.

— По-скоро просто е отишъл някъде да се цупи насаме — рече Ния. — От време на време прави така. Понякога обича да остава сам за известно време. Но го няма вече от часове. На Дитер му се сторило, че тръгнал натам — добави тя и посочи с пръст през рамо.

Обърнах се и се взрях с подновен интерес към Гибът Уд.

— Флавия — каза Ния, — не се тревожи за Рупърт.

Но не Рупърт исках да видя.

Вървях по тревистия синор покрай нивата, за да не нагазя в лена, докато се тътрех бавно нагоре. За мен не представляваше трудност, но за Рупърт с шинирания му крак сигурно е било истинско мъчение.

Какво, за Бога, би прихванало човек, че да го накара да се върне на върха на Гибът Хил? Дали не е решил да измъкне Мег от храстите и да вземе пудрата на Ния? Или пък се е почувствал заплашен от русия красавец Дитер?

Сещах се за още десетина причини, но нито една не ми се струваше основателна.

Над мен Гибът Уд обвиваше върха на Гибът Хил като зелена прилепнала шапка. Когато се приближих и влязох под клоните на древната гора, изпитах чувството, че влизам в илюстрация на Артър Ракъм. Тук, сред сумрачното зелено сияние, въздухът вонеше остро на разложение: на изгнили гъби и листа, на черен хумус, на лепкава кал и на кора от дървета, надробена до прах от бръмбарите. Между изгнилите стволове висяха ярки паяжини, като решетки на замък, изтъкани от светлина. Под древните дъбове и покрити с лишеи габъри от сенките на папратите надничаха камбанки, а от другата страна на поляната забелязах назъбените листа на многогодишния пролез, който, накиснат във вода, отделя прекрасна отрова с цвят индиго; веднъж я бях направила аленочервена като кръв, като просто добавих двупроцентов разтвор на хидрохлоридна киселина.

Замислих се доволно за амоняка и амидите, отделни от тора на земята в гората — съвършено пиршество за всеядните плесени, които го превръщаха в азот, който след това се съхраняваше в протоплазмата им, където с него на свой ред се хранеха бактериите. Това за мен е съвършеният свят: свят, в който симбиозата е неизменен факт.

Вдишах дълбоко горчивата миризма и се насладих на химичния мирис на разграждането.

Но сега не беше времето за приятни размисли. Денят напредваше, а аз още не бях стигнала до центъра на гората.

Колкото по-навътре сред дърветата навлизах, толкова по-тихо ставаше. Сега дори и птиците бяха притихнали зловещо. Дафи ми бе казала, че тази гора някога е била кралска, преди много векове, когато английските крале ходели на лов за диви глигани. По-късно чумата затрила повечето жители на селцето, което било изникнало в подножието й.

Потреперих, когато високо в клоните на дърветата листата прошумоляха, макар да не можех да преценя дали заради призраците на знатните ловци, или заради неспокойните духове на умрелите от чумата, които несъмнено бяха погребани някъде наблизо.

Спънах се в нещо и протегнах ръце напред, за да се подпра. От калта ме делеше само изгнилият дънер на покрито с мъх дърво и аз се вкопчих инстинктивно в него.

След като запазих равновесие, видях, че дървото някога е било квадратно, а не кръгло. Това не беше клон или дънер, а летва, прогнила и проядена до състояние, в което приличаше на сив корал. Или вкаменена мозъчна тъкан.

Съзнанието ми разпозна преди мен какво е това: постепенно осъзнах, че съм се вкопчила в изгнилите останки на старо бесило.

Тук беше умрял Робин Ингълби.

Раменете ми потръпнаха, сякаш ги бяха погалили ледени висулки.

Пуснах дървото и направих крачка назад.

Освен рамката и разнебитените стъпала, от конструкцията не беше останало почти нищо. Годините и времето бяха разрушили всички дъски на пода, с изключение на една, поради което платформата бе заприличала на костите на скелет, стърчащи от къпините като гръдния кош на мъртъв великан.

В този миг чух гласове.

Както вече съм споменавала, имах изключително остър слух и докато стоях под изгнилата бесилка, чух, че някой говори, макар звукът да долиташе отдалече.

Обърнах се бавно на място, поставих длани зад ушите си като импровизирана фуния и бързо установих, че гласовете идват някъде отляво. Внимателно се запромъквах към тях, като се прикривах тихо от дърво на дърво.

Изведнъж гората се разреди и се наложи много да внимавам, за да не ме видят. Надникнах иззад ствола на един ясен и забелязах, че съм стигнала до голяма просека в самото сърце на Гибът Уд.

Тук някой беше направил градина, а един мъж с прокъсана шапка и работни дрехи прекопаваше старателно лехи с нарядко засадени растения.

— Навсякъде никнат — каза той на някого, когото още не можех да видя. — … Зад всяка ограда… крият се под всяка копа сено.

Той си свали шапката и избърса лице с пъстра носна кърпа, и аз видях, че човекът, който говореше, беше Гордън Ингълби.

Устните му на фона на обруленото му лице имаха удивителен ален цвят, който татко наричаше „сангвиничен темперамент“, и докато го наблюдавах, Гордън изтри слюнката, която бе избълвал заедно с гневните си думи.

— А-ха! Небето ни е изпратило шпиони — каза театрално другият глас, в който веднага разпознах Рупърт.

Той се беше излегнал в сянката на един храст и пушеше цигара.

Сърцето ми спря! Нима ме е забелязал?

„Най-добре стой неподвижно — помислих си аз. — Не помръдвай. Ако ме хванат, ще се престоря, че търся Рупърт и съм се изгубила в гората като Златокоска.“ Тъй като в приказките имаше нещо, което звучеше като истина, хората винаги се връзваха на заимствани от тях оправдания.

— Ескуайър Мортън идва пак миналата седмица и наговори куп глупости на Дитер. По-скоро си пъха носа, където не му е работата.

— Ти си по-умен от тях, Гордън. Повечето имат каша вместо мозък в главата си.

— Може и така да е. Но, както вече ти казах, аз бях дотук.

— Ами аз, Горд? Ами останалите? Така ли ще ни оставиш да увиснем?

— Негодник такъв! — извика Гордън, вдигна мотиката си във въздуха като бойна брадва и направи няколко заплашителни крачки напред. Личеше си, че е разярен.

Рупърт стана тромаво и протегна длан в защитен жест.

— Съжалявам, Горд. Не исках да прозвучи така. Просто изразът е такъв. Не се усетих.

— Не си се усетил, а? Никога не се усещаш. Не знаеш какво е да си на мое място ден и нощ, да живееш с мъртва жена и с призрака на обесено дете.

Мъртва жена ли? Нима говореше за госпожа Ингълби?

Каквото и да ставаше тук, едно беше сигурно: тези двамата не разговаряха така, сякаш се виждат за пръв път. Изглежда, Гордън и Рупърт се познаваха наистина отдавна.

Двамата постояха няколко секунди, взрени един в друг и неловко смълчани.

— Трябва да се връщам — каза Рупърт най-накрая. — Ния сигурно се е разтревожила. — Той се обърна и тръгна към другия край на просеката, където изчезна сред дърветата.

Щом той си тръгна, Гордън избърса отново лицето си и аз видях, че ръцете му треперят, когато извади торбичка с тютюн и пакет листчета за цигари от джоба на ризата си. Сви си непохватно една цигара, като в бързината изтърси парченца тютюн, а после бръкна в джоба на панталона си за месингова запалка, с която запали и вдиша дима дълбоко, а после го издиша толкова бавно, че бях сигурна, че ще се задуши.

След изненадващо кратко време и той си тръгна. Натисна фаса с петата на обувката си в пръстта, нарами готиката си и изчезна.

Изчаках, около десет минути, за да се уверя, че няма да се върне, и после бързо отидох до мястото, на което беше стоял. Без затруднения извадих от почвата под отпечатъка от обувката му подгизналите остатъци от цигарата. Откъснах две листа от едно от растенията и с тяхна помощ като импровизирани ръкохватки вдигнах фаса, загърнах го с листото и го пъхнах дълбоко в джоба си. Рупърт също беше оставил няколко фаса под храста, където беше стоял. Взех и тях и ги прибрах при останалите. Чак след това се върнах обратно през гората от другата страна на Гибът Хил.

Ния и Рупърт седяха на две прогнили летви и охлаждаха крака в студената вода. Дитер го нямаше.

— А, ето те и теб! — казах ведро. — Търсих те.

Развързах обувките си, свалих чорапите си и седнах до тях. Слънцето бе слязло ниско в следобедното небе. Вече беше твърде късно да ходя с колелото до Хинли. Щях да пристигна чак след пет, когато инспектор Хюит щеше да си е тръгнал от работа.

Любопитството ми щеше да почака.

Рупърт беше в забележително добро настроение за човек, който малко по-рано е бил заплашван с остра мотика. Виждах как съсухреният му крак плува като бледа рибка под повърхността на водата.

Той натопи два пръста в реката и пръсна игриво няколко капки вода към мен.

— Най-добре да се прибереш у дома, да се нахраниш добре и да се наспиш. Утре е голямото събитие.

— Точно така — казах аз и станах. — Не бих го пропуснала за нищо на света. Ужасно си падам по куклен театър.