Алън Брадли
Номерът с въжето (16)

Петнайсет

С татко и леля Фелисити начело и Догър с черно бомбе на опашката, се помъкнахме, както винаги в колона по един през нивите като патици на път за езеро. Обгръщащата ни зеленина изглеждаше древна и доволно задрямала на утринната светлина като платно на Констабъл и никак нямаше да се изненадам, ако установях, че сме само дребни фигурки на заден план в някоя от картините му, като „Каруцата със сено“ или „Долината Дедъм“.

Денят беше съвършен. Ярки капчици роса блещукаха като диаманти в тревата, макар да знаех, че с напредването на деня слънцето ще ги изпари.

Изпарени от слънцето! Нима това не е съдбата, която Вселената е отредила на всички ни? Ще дойде ден, в който слънцето ще избухне като червен балон и всички на Земята ще се разградят до въглерод за частица от секундата. Нима не го пишеше и в Битие? „Защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“ Това не беше просто скучна теология, а точно научно наблюдение! Въглеродът беше Онази с косата — Жетварят.

Диамантите не бяха нищо повече от въглерод, само че въглерод в кристална решетка, което правеше диаманта най-твърдия минерал в природата. Натам сме тръгнали всички. Бях убедена в това. Съдбата ни беше да се превърнем в диаманти!

Колко вълнуваща беше мисълта, че дълго след края на света, каквото е останало от телата ни, щеше да се преобрази в ослепителна вихрушка от диамантен прах, разнасящ се към вечността на фона на червеното сияние на едно умиращо слънце.

А за Рупърт Порсън този процес вече беше започнал.

— Много се съмнявам, Хавиланд — казваше леля фелисити, — че ще има обичайна служба. Струва ми се нередно с оглед на случилото се.

— Англиканската църква, Лиси, като времето и приливите, не чака хората. Освен това човекът загина в енорийската зала, а не в самата църква.

— Може и така да е — изсумтя леля в отговор. — Въпреки това ще съм много недоволна, ако се окаже, че сме се разкарвали напразно.

Но татко имаше право. Минахме покрай каменния зид, опасващ като колан неравния църковен двор, и аз зърнах капака на синия воксъл на инспектор Хюит да проблясва дискретно в дъното на уличката. Самият инспектор не се виждаше никъде, когато се качихме на верандата и влязохме в църквата.

Утринната служба беше мрачна като заупокойна литургия. Наясно съм с това, защото ние от фамилия Де Лус сме католици — на практика сме нещо като почетни членове на клуба. Преживели сме известни перипетии. Но редовно ходехме в „Свети Танкред“, тъй като беше близо, а и викарият бе един от близките приятели на баща ми.

— Освен това — казваше татко, — дълг на всеки човек е да търгува с местните фирми.

Тази сутрин църквата се пръскаше по шевовете. Дори балконът под камбанарията преливаше от хора от селото, които искаха да са възможно най-близо, без да е неприлично, до местопрестъплението.

Ния я нямаше. Веднага забелязах. Не виждах и госпожа Малит и съпруга й Алф. Доколкото познавах нашата госпожа М., в момента тя сигурно засипваше Ния с наденички и въпроси. „Любопитства“, както казваше Дафи.

Синтия вече беше на колене най-отпред и се молеше на боговете, които съответно искаше да подкупи, преди началото на службата. Тя винаги коленичеше първа и после първа ставаше. Понякога си мислех за нея като за духовния кормчия на „Свети Танкред“.

Тъй като този път ставаше въпрос за човек, когото познавах лично, очаквах с доста голямо нетърпение службата. Предполагах, че викарият ще изнесе вдъхновена реч за покойния Рупърт — стилна, но поучителна. Обзалагах се, че ще каже: „Дори в разцвета на живота смъртта ни дебне“.

Но когато викарият най-сетне се качи на амвона, той изглеждаше странно смълчан, а това не се дължеше изцяло на факта, че Синтия прокарваше облечения си в бяла ръкавица показалец по дървената лавица, върху която стояха пръснати сборници с химни и молитвеници. Всъщност викарият изобщо не спомена случилото се до края на службата.

— С оглед на трагичната случка от снощи — каза той с приглушен мрачен глас — полицията помоли енорийската зала да им бъде предоставена до приключването на следствието. Следователно традиционните напитки, само за тази сутрин, ще бъдат поднесени в дома ми. Онези от вас, които желаят, нека заповядат там след службата. И нека Бог-Отец, Бог-Син и Светият дух…

Просто ей така! Нямаше „странникът сред нас“, както в речта, която изнесе, след като Хорас Боунпени бе убит в Бъкшоу. Нямаше размисли за безсмъртието на душата… Нищичко.

Честно казано, почувствах се крайно измамена.

Невъзможно е, поне в „Свети Танкред“, след службата да изскочиш от църквата навън на слънцето като коркова тапа от бутилка. Всеки път трябваше да се спираме на вратата, да се здрависваме с викария и да кажем по някоя задължителна реплика за службата, времето или реколтата.

Татко винаги избираше да коментира службата, а Дафи и Фели предпочитаха времето — тези свине! — като Дафи отбелязваше колко чист е въздухът, а Фели изтъкваше колко е топло. Така на мен не ми остана никакъв избор, а викарият вече ми стискаше ръка.

— Как е Мег? — попитах аз.

Честно казано, съвсем бях забравила за Лудата Мег и въпросът просто ми хрумна в последния момент.

Лицето на викария наистина ли побледня леко или си бях въобразила?

Той погледна първо наляво, после надясно, при това много бързо. Синтия се отдалечаваше по пътеката сред надгробните камъни и вече бе изминала половината път до къщата.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа — отвърна викарият. — Разбираш ли, тя…

— Отче! Искам да се оплача!

Говореше Бъни Спърлинг. Бъни беше от фамилия Спърлинг, които живееха в старото имение Наутилус и, както татко веднъж отбеляза, беше истински нехранимайко.

Тъй като Бъни имаше формата на главна буква „D“ никой не можеше да мине покрай него незабелязано и сега викарият се оказа приклещен между обемистото шкембе на Бъни и готическата рамка на вратата. Предположих, че леля Фелисити и Догър все още се бавят във вестибюла и се редят на опашка като екипажа на потъваща подводница, за да изчакат реда си да се спасят през люка.

Докато Бъни изказваше оплакването си (нещо, свързано с десятъка и шокиращото състояние на поставките за коленичене до пейките), видях шанса си за бягство.

— Изглежда викарият е ангажиран — казах на татко. — Ще изтичам до къщата, за да помогна с чашите и чиниите.

На земята няма баща, който би отказал нещо на толкова всеотдайно дете, и след миг вече припках като заек по пътеката.

— Добро утро! — изкрещях на Синтия, когато профучах покрай нея.

Изкачих стъпалата с подскоци и заобиколих тичешком къщата до главния вход. Вратата беше отворена, а от кухнята в дъното долитаха гласове. Женската организация, заключих аз: явно няколко жени се бяха измъкнали от службата, за да приготвят чая.

Спрях в сумрачния коридор и се ослушах. Нямах много време, трябваше да поема риска да ме хванат, че си пъхам носа, където не ми е работата. Хвърлих последен поглед по лъснатия кафяв линолеум, вмъкнах се в кабинета на викария и затворих вратата след себе си.

Мег, естествено, я нямаше, но плетеното одеяло, с което викарият я зави, лежеше смачкано на дивана, сякаш тя само го е отметнала и си е тръгнала, оставяйки след себе си — меко казано — горски мирис: миризмата на влажни листа, черна пръст и не особено добра лична хигиена.

Но преди да успея да си подредя мислите, вратата се отвори.

— Какво правиш тук?

Едва ли е нужно да споменавам, че беше Синтия. Тя затвори внимателно вратата след себе си.

— А, здравейте, госпожо Ричардсън. Надникнах, за да проверя дали Мег е още тук. Не че очаквах да я намеря, но ми е жал за нея и…

Когато не можете да измислите какво да кажете, използвайте ръцете си. Този номер никога досега не ме е подвеждал и се надявах, че ще подейства за пореден път.

Грабнах смачканото одеяло и започнах да го сгъвам. От него изпадна нещо и то тупна шумно на земята.

— Реших да помогна с разтребването, а след това да видя дали мога да съм от полза в кухнята. Да му се не види! — възкликнах аз, когато оставих единия ъгъл на одеялото да се изплъзне между пръстите ми. — Извинявайте, госпожо Ричардсън, малко съм непохватна. Всички в Бъкшоу сме много разглезени.

Разпънах непохватно одеялото на пода, клекнах до него и започнах да го сгъвам наново. Под цветните му квадрати — и с тяло, разположено така, че да препречва гледката на Синтия — прокарах пръсти по килима.

Веднага го напипах: студен, плосък, метален предмет. С палеца си като пинцета го притиснах силно в дланта си. Стига да продължавах да движа ръце, всичко щеше да е наред. Така правеха фокусниците. По-късно щях да прибера предмета в джоба си.

— Дай ми го — каза Синтия.

Паникьосах се! Значи все пак ме хвана.

Тя се приближи, а аз заподскачах трескаво и заразмахвах крака и ръце.

— О! От одеялото ме засърбя навсякъде. Алергична съм към вълна.

Започнах да се чеша ожесточено: ръцете, опакото на дланите, прасците… навсякъде, само и само да движа ръце.

Щом стигнах до врата, пъхнах длан в роклята си и пуснах предмета в пазвата си. Усетих го как пада и спира на корема ми.

— Дай ми го — повтори Синтия и дръпна одеялото от ръцете ми.

Въздъхнах лекичко с облекчение, когато осъзнах, че не е видяла предмета, който взех. Искаше одеялото и аз й го подадох весело, като се почесах като куче още няколко пъти за всеки случай.

— Ще отида да помогна в кухнята — рекох и тръгнах към вратата.

— Флавия — Синтия ми препречи пътя и ме хвана за китката с едно рязко движение.

Погледнах към светлосините й очи, но те не потрепнаха.

В същия миг обаче в коридора се чу смехът на първите енориаши, пристигащи от църквата.

— Единственото, в което нас, момичетата Де Лус, ни бива — ухилих се в лицето й и се промъкнах покрай нея до вратата, — е приготвянето на чай!

Всъщност възнамерявах да приготвя чай точно толкова, колкото и да изляза да рева като магаре.

И въпреки това се спуснах по коридора към кухнята.

— Добро утро, госпожо Робъртс! Добро утро, госпожице Роупър! Идвам да проверя дали имате достатъчно чаши и чинийки.

— Напълно достатъчно са, благодаря ти, Флавия — отвърна госпожа Робъртс.

Тя се занимаваше с приготвянето на чай от зората на времето.

— Но можеш да прибереш яйцата на долния рафт в хладилника, когато излизаш — добави госпожица Роупър. — Продавачката на яйца вчера явно ги е оставила на кухненския шкаф. В тази жега всичко се разваля по-бързо от друг път. А и така и така си тук, скъпа, би ли напълнила каната с лимонада? Господин Спърлинг обича да си пийва след църква, а пък винаги е толкова щедър, когато събираме дарения, че не искаме да ни се разсърди, нали?

Преди да успеят да ме натоварят с още някоя задача, се запътих с ангажиран вид към кухненската врата. По-късно, когато останеха насаме — например, докато миеха съдовете — госпожа Робъртс и госпожица Роупър щяха да обсъдят какво добро момиче съм… и колко се различавам от сестрите си.

Навън на двора татко още стоеше на павираната пътека и слушаше търпеливо Бъни Спърлинг, който му преразказваше дума по дума за какво точно си бяха говорили с викария. Татко кимаше от време на време вероятно за да не му изтръпне вратът.

Отклоних се от пътеката и нагазих в тревата, като се престорих, че разглеждам надписа на една порутена надгробна плоча, която стърчеше като пожълтял зъб от зелен венец (Езекия Хъф, 1672–1746. Почива в мир в Рая). Обърнах гръб на клюкарстващите енориаши, които се точеха към къщата на викария, и извадих металния предмет от пазвата си. Както и очаквах, това беше компактната пудра с пеперудата на Ния. Лежеше сгушена в дланта ми и сияеше меко на топлите слънчеви лъчи. Мег сигурно я е изпуснала, докато е спяла на дивана в кабинета на викария.

Реших, че ще я върна на Ния по-късно и я пъхнах в джоба си. Тя щеше да се радва да си я получи.

Върнах се при семейството си и видях, че Дафи е седнала на каменния зид в предната част на църковния двор и е забила нос в „Анатомия на меланхолията“ от Робърт Бъртън — най-новата й мания. Не можех дори да си представя как е успяла да внесе и после да изнесе от църквата подобен огромен том, но щом се приближих, забелязах старателно изработения кръст от станиол, който е залепила върху черната корица. О, каква измамница беше само! Браво, Дафи!

Фели стоеше под един дъб и се смееше, като оставяше косата си да падне напред върху лицето, както правеше винаги, когато искаше да прилича на Вероника Лейк. Наслаждаващ се на вниманието й, облечен в костюм от груба вълна, срещу нея стоеше висок, рус скандинавски бог. Отне ми известно време да разпозная Дитер Шранц и осъзнах, с известна неприязън, че той вече е изцяло омагьосан от Фели, поглъща всяка нейна дума като хипнотизиран, кима като бавноразвиващ се кълвач и се хили глуповато.

Дори не забелязаха отвратения ми поглед.

Леля Фелисити говореше с възрастна дама със слухова тръба. От разговора им личеше, че са стари приятелки.

— Но човек не бива да извива гръб и да плюе! — казваше старицата, а после сви лакирания си в червено пръст, при което и двете се изкискаха безсрамно.

През това време Догър седеше търпеливо на пейка под един тис със затворени очи и лека усмивчица по устните, а лицето му бе вдигнато към лятното слънце, поради което той приличаше на онези модерни месингови статуи на религиозна тематика.

Никой не ми обръщаше внимание. Бях сама.

 

 

Двукрилата врата на верандата на енорийската зала бе преградена с въже, на което висеше табела: Полицейско разследване — не преминавай.

Не преминах: заобиколих сградата отзад и влязох през един от изходите.

Вътре цареше непрогледен мрак. Знаех, че в дъното на коридора една врата води до залата. От дясната ми страна имаше няколко стъпала към сцената.

Чувах мъжки гласове, но въпреки че напрегнах слух с всички сили, не успях да доловя какво си говорят, орните кадифени завеси около сцената явно поглъщаха думите им.

След като не разбрах разговора и тъй като не исках да рискувам да ме хванат, че подслушвам, изкачих шумно стълбите.

— Ехо! — извиках. — Някой иска ли чай?

Инспектор Хюит стоеше сред кръг светлина и говореше със сержант Улмър и сержант Грейвс. Щом ме видя, той млъкна веднага и тръгна към мен през сцената зад кукления театър.

— Не бива да влизаш тук! Не видя ли надписа?

— Извинявайте — отвърнах, без да отговоря на въпроса му. — Влязох през задния вход.

— Отзад няма ли надписи, сержант? — обърна се инспекторът към Грейвс.

— Извинете, сър — каза сержантът с глуповата усмивка. — Веднага ще поставя.

— Твърде късно е. Белята вече стана — отвърна инспекторът.

Усмивката на сержант Грейвс се стопи и той сбърчи чело.

— Съжалявам, сър. Вината е моя.

— Е — продължи инспекторът, — понеже вече почти приключихме, не е чак толкова страшно. Но го имай предвид следващия път.

— Да, сър.

— А сега — обърна се инспекторът към мен, — кажи ми какво правиш тук. И не ми излизай с номера с чая.

От опит знаех, че е най-разумно да говоря честно с него — поне, когато отговарям на преки въпроси. Напомних си, че винаги можеш да помогнеш, без да си изливаш душата.

— Водех си записки по няколко въпроса.

Всъщност не си водех записки, но сега като се замисля, идеята беше чудесна. Довечера щях да се заема с това.

— Записки ли? Защо, за бога?

Понеже не измислих какво да отговоря, си замълчах. Не можех да му кажа, че според Догър бяхме станали свидетели на убийство.

— А сега, опасявам се, че трябва да те помоля да си тръгнеш, Флавия.

Още докато изричаше тези думи, аз се огледах отчаяно наоколо за нещо, за което да се хвана.

И изведнъж го видях! За малко да извикам от радост. Сърцето ми затуптя и едва се сдържах да не се разсмея, докато говорех:

— Едгар Алан По! — заявих аз. — „Откраднатото писмо“.

Инспекторът се взираше в мен, сякаш бях полудяла.

— Чели ли сте разказа, инспекторе? — попитах аз.

Дафи ни го прочете на глас на Бъдни вечер.

— Че кой не го е чел? А сега, ако обичаш…

— В такъв случай, помните къде беше скрито писмото: на полицата над камината — където всички го виждаха — завързано с мръсна синя панделка.

— Разбира се — отвърна инспектор Хюит с кратка, но доволна усмивка.

Посочих към дървения парапет на куклената сцена, намиращ се на по-малко от трийсет сантиметра над главата му.

— Токът изключен ли е? — попитах аз.

— Не сме идиоти, Флавия.

— Тогава — протегнах ръка почти до парапета може би трябва да кажем на викария, че сме намерили изгубената му велосипедна щипка.