Алън Брадли
Номерът с въжето (15)

Четиринайсет

Слънцето струеше великолепно през двукрилия ми прозорец; птичките в короните на кестените пееха с цяло гърло. Първото, което изникна в съзнанието ми, беше лицето на Рупърт: леко опънатите му назад устни, противно показващите му се зъби.

Обърнах се по гръб и се взрях в тавана. Празните плоскости избистрят забележително мислите, помагат да се съсредоточиш.

В смъртта си Рупърт страшно ми бе заприличал на мъртвото куче, върху което веднъж едва не стъпих на поляната зад „Тринайсетте патока“ — замъглените му очи се взираха в нищото, а жълтите му зъби бяха оголени в замръзнала гримаса. (Въпреки че в случая с Рупърт нямаше мухи, а и зъбите му всъщност имаха доста добър вид.)

Кучето ми напомни за нещо… но за какво?

Разбира се! Мат Уилмът! „Тринайсетте патока“! Мат Уилмът сигурно е отседнал в „Тринайсетте патока“!

Ако можеше да се вярва на госпожа Малит, беше заваляло малко след началото на вечерното представление. Мат беше в залата в около 18,40 — 18,45 часа — видях го със собствените си очи. Едва ли беше решил да тръгва за Лондон в подобен порой. Не, ако беше планирал да си тръгне, щеше да го направи преди представлението. Струваше ми се пределно ясно, че не е довършил работата си с Рупърт.

Следователно: в момента той си седеше и похапваше яйца с бекон в „Тринайсетте патока“ — единствената странноприемница в Бишъпс Лейси.

За щастие вече бях облечена.

В къщата беше тихо като в крипта, когато слязох крадешком по източното стълбище. Вълненията от снощи бяха изчерпали енергията на всички и останалите сигурно хъркаха по стаите си като глутница почиващи си вампири.

Докато се измъквах през кухненската врата обаче, спрях рязко. На дървената поставка до вратата, сгушен между двете пълни бутилки мляко, което млекарят бе оставил на прага призори, имаше пакет.

Беше лилав с изпъкнал горен и долен край. Прозрачният целофан, в който бе опакован, го беше запазил сух от дъжда през нощта. Върху капака със златни букви бяха изписани думите Шоколади „Милади“ — изящна колекция 1 кг, серия „Херцогиня“. Кутията беше увита по дължина с панделка с цвят на увехнала роза. Етикетът все още стоеше върху пакета като шапката на Шапкаря: 10/6.

Виждала съм тази кутия и по-рано. Всъщност видях я само преди няколко дни на наплютата от мухи витрина на магазина за бонбони и едновременно с това пощенска станция на госпожица Кул на главната улица, където стоеше от незапомнени времена — може би още от войната или пък отпреди това. Веднага разбрах как е стигнала до задната врата на Бъкшоу: Нед Кропър.

Той изкарваше по 7 лири седмично, като работеше като момче за всичко при Тъли Стоукър в „Тринайсетте патока“ и беше един от ухажорите на сестра ми Офелия. Макар снощи да бе отишъл на „Джак и бобеното стъбло“ с дъщерята на Тъли — Мери, това явно не му бе попречило да остави среднощното си свидетелство за любов на прага ни, както любящият котарак оставя мъртва мишка в краката на стопанина си.

Шоколадовите бонбони са стари, помислих си аз, най-вероятно вече обгърнати от безброй разновидности на интересни плесени, но за съжаление нямах време да ги изследвам. Неохотно се върнах в кухнята и натъпках кутията в най-горното отделение на хладилника. Щях да се разправя с Фели по-късно.

 

 

— Нед!

Усмихнах му се и му помахах с широко разперени пръсти, както правят кралските особи. С навитите си ръкави и намазаната с брилянтин коса, приличаща на мокра копа сено, Нед стоеше на островърхия покрив на „Тринайсетте патока“ с пети, подпрени на комина, и размазваше с четка горещ катран по керемидите, които, изглежда, стояха там от столетия.

— Слез долу! — извиках аз.

— Не мога, Флавия. Покривът на кухнята протече. Тъли иска да свърша, преди да пристигне инспекторът. А той рекъл, че ще дойде рано с песен. Тъли каза, че не се и съмнява, че ще пристигне рано, каквото и да означава това — добави Нед.

— Трябва да говоря с теб — прошепнах силно като в театъра аз. — Не мога да крещя до покрива.

— Ще се наложи ти да се качиш. — Нед посочи към една стълба, подпряна на стената. — Внимавай къде стъпваш.

Стълбата беше стара колкото странноприемницата, или поне така ми се стори. Докато се качвах, тя се клатеше и мърдаше, скърцаше и стенеше ужасяващо. Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност и се опитвах да не поглеждам надолу.

— Става въпрос за снощи, нали? — попита Нед, когато наближих върха.

Проклятие! Ако бях толкова прозрачна, че дори и някой като него да вижда ясно намеренията ми, по-добре да оставех цялата работа на полицията.

— Не, не искам да говорим за снощи, умнико. Един човек ме помоли да ти благодаря за прекрасния подарък.

— Нима? — възкликна Нед, а лицето му се озари от класическа усмивка на селски идиот. Етнографското дружество щеше да го постави пред обектива на кинокамера, преди да успея да се завъртя три пъти и да плюя срещу вятъра.

— Щеше да дойде лично, но е заключена в кулата от злия си баща, който я храни с трохи и гнусни остатъци от масата.

— Ха! — възкликна Нед. — Снощи не ми изглеждаше особено недохранена. — Лицето му помръкна, сякаш чак сега си спомни какво се беше случило. — Много тъжна работа с онзи кукловод. Жал ми е за него.

— Радвам се, Нед. Той нямаше много приятели. Ще е много мило, ако изкажеш съболезнованията си на господин Уилмът. Някой спомена, че е отседнал тук.

Това беше лъжа, но я изрекох с добри намерения.

— Така ли? Не знам. В момента знам само „Покривът! Покривът! Покривът!“ Като го повтаряш бързо звучи като джафкане, нали? Покривът! Покривът! Покривът!

Поклатих глава и погледнах надолу към паянтовата стълба.

— Виж се само! — рече Нед. — Цялата си се изцапала с катран.

— Като покрив — отвърнах аз и погледнах към мръсните си ръце и роклята. Нед се разсмя, а аз успях да се усмихна глуповато.

С радост щях да го хвърля на прасетата.

— Да знаеш, че няма да се измие. Ще си останеш полепена с катран до старини.

Зачудих се откъде ли Нед е чул този селски мит — сигурно от Тъли. Знаех, че Майкъл Фарадей бе синтезирал тетрахлороетен през 20-те години на XIX в., като нагрял хексахлороетан и изсмукал отделения хлор. Полученият разтвор отстраняваше катрана от плат като едното нищо. За съжаление — колкото и да ми се искаше, — не бях намерила време да повторя опита на Фарадей. Вместо това трябваше да се задоволя с майонеза, както се препоръчваше в „Наръчник за камериери и прислужници“, на който се натъкнах един дъждовен ден, докато тършувах в килера в Бъкшоу.

— Мери сигурно знае. Тя тук ли е?

Не смеех да вляза вътре и да питам Тъли за клиент. Честно казано, се страхувах от него, макар да не можех да обясня защо точно.

— Мери ли? Тя занесе прането в пералнята, а после сигурно ще отиде направо на църква.

Църква! Гръм да ме удари! Съвсем забравих за службата. Татко сигурно вече беше бесен!

— Благодаря, Нед — извиках аз и грабнах Гладис от стойката за велосипеди. — До нови срещи!

— До скоро — засмя се Нед и като Дядо Коледа продължи работата си.

 

 

Както се и опасявах, татко стоеше на входната врата и гледаше свирепо часовника си, когато аз спрях с приплъзване пред него.

— Извинявай! — казах му.

Той дори не си направи труда да ме пита защо съм закъсняла.

Влетях през отворената врата във вестибюла. Дафи седеше по средата на западното стълбище с отворена книга в скута. Фели още не беше слязла.

Изтичах нагоре по източното стълбище, влетях в стаята си, нахлузих неделната си рокля като актьор, изпълняващ няколко роли, натрих лице с кърпата и след точно две минути — подръпвайки парче катран от опашките си — бях готова за утринната служба.

В този миг си спомних за шоколадовите бонбони. Трябваше да ги взема, преди госпожа Малит да започне да забърква отвратителните си неделни десерти. В противен случай щеше да се наложи да отговарям на цял куп нахални въпроси.

Слязох на пръсти по задните стълби до кухнята и надзърнах зад ъгъла. Някаква гнусотия тъкмо завираше на задния котлон на печката, но в помещението нямаше никого.

Извадих бонбоните от хладилника и изприпках обратно по стълбите, преди да успеете да кажете: „Джак и бобеното стъбло“.

Когато отворих вратата на лабораторията, погледът ми попадна върху отблясък от стъклен съд, отразяващ заблуден слънчев лъч от прозореца. Това прекрасно приспособление се наричаше апарат на Кип: един от великолепните стъклени уреди от викторианската колекция на чичо Тар.

„Красотата радва навеки“, написал поетът Кийтс, или поне така ми каза Дафи. Нямаше и капчица съмнение, че Кийтс е написал този стих, докато е гледал апарат на Кип: устройството, което се използва за извличане на газове по време на химична реакция.

Формата му представляваше в общи линии две стъклени топки една върху друга, къса тръбичка, която ги свързва и запушен с тапа чучур, излизащ от горната топка, и вентилационна тръбичка със стъклена запушалка, стърчаща от долната стъклена топка.

Веднага си съставих план, което бе неоспорим знак, че съм получила вдъхновение. Но разполагах само с няколко минути, преди татко да нахлуе в лабораторията и да ме повлече надолу по стълбите.

Първо извадих от едно чекмедже стария бръснач на татко — онзи, който свих за един предишен експеримент. Внимателно свалих избелялата панделка от кутията с бонбони, обърнах я обратно и направих ликатен, убийствено прецизен разрез в целофана по линията, където беше стояла панделката. По едно рязване в двата края и опаковката се разгъна като черупката на стрида. Щеше да е детска играчка да я сменя с нова.

После вдигнах внимателно капака на кутията и надникнах вътре.

Идеално! Бонбоните изглеждаха в превъзходно състояние. Мислех си, че годините са си оказали влияние — и когато отворя кутията, ще се натъкна на гледка, подобна на онази, която веднъж видях в църковния двор, докато господин Хаскинс, гробарят, копаеше нов гроб и случайно проби друг, вече зает.

Но пък се сетих, че тъй като са били херметически запечатани — да не говорим за консервантите, които вероятно им бяха добавили — бонбоните можеше още да изглеждат пресни с невъоръжено око. Имах късмет.

Избрах метода си заради възможността да се проведе при нормална температура. Макар да имаше други процеси, които щяха да дадат същия продукт, аз предпочетох следната реакция: отмерих и сипах в долната топка на апарата на Кип малко обикновен железен сулфид. В горната сфера внимателно сипах разредена сярна киселина със стъклена бъркалка, за да попадне течността директно в съответния съд.

Наблюдавах реакцията, която започна да протича в долния съд: красиво химично клокочене възниква неизменно, когато нещо, съдържащо сяра — включително човешкото тяло — започне да се разлага. Щом прецених, че реакцията е завършила, отворих долната клапа и оставих газът да напълни стъкленица, запушена с гумена тапа.

Следваше любимата ми част: взех голяма обкована с месинг стъклена спринцовка от бюрото на чичо Тар (често се чудех дали си е инжектирал седемпроцентов разтвор на кокаин като Шерлок Холмс), пробих с иглата гумената запушалка, натиснах буталото и отново го издърпах.

Вече имах спринцовка с водороден сулфид. Оставаше само още една стъпка.

Пробих с иглата гумената запушалка на една колба и натиснах буталото с всички сили с палци. Бяха необходими само четиринайсет атмосфери налягане, за да се превърне газът в течност и, както си и знаех, се получи от първия път.

Сега имах колба с идеално чист водороден сулфид в течна форма. Оставаше само отново да изтегля буталото и да гледам как веществото пълни бавно стъклената спринцовка.

Внимателно инжектирах по една-две капки от веществото във всеки шоколадов бонбон, като докосвах дупката със стъклена бъркалка (леко затоплена на спиртната лампа), за да залича отвора.

Толкова внимателно извърших процедурата, че до носа ми достигна само съвсем лек дъх на развалени яйца. На безопасно място сред течния пълнеж на бонбоните водородният сулфид щеше да остане обгърнат, невидим, неочакван, докато Фели…

— Флавия!

Татко крещеше от вестибюла.

— Идвам — провикнах се в отговор. — Слизам след секундичка!

Върнах капака на кутията на мястото му, увих я в целофана, като капнах по две капчици лепило на дъното, за да прикрия почти невидимите разрези. После завързах панделката.

Когато слязох бавно по стълбите, опитвайки се отчаяно да изглеждам скромна и спокойна, заварих цялото семейство събрано на групичка в подножието им.

— Предполагам, че тези бонбони са за теб — подадох кутията на Фели. — Някой ги беше оставил на прага.

Тя се изчерви леко.

— И трябва да си призная нещо — добавих после. Всички веднага впериха погледи в мен: татко, леля фелисити, Фели, Дафи… дори Догър.

— Изкуших се да ги взема за себе си — продължих със сведени очи. — Но днес е неделя, а аз наистина се старая да съм по-добра.

С нетърпеливо протегнати ръце Фели захапа въдицата както акула — крака на плувец.