Алън Брадли
Номерът с въжето (21)

Двайсет

Извадих Гладис иззад храста, където я бях оставила, взех сандвичите с краставица от багажника и седнах на едно обрасло с трева възвишение, за да хапна и да помисля за мъртвите.

Измъкнах тетрадката си от джоба и отворих на рисунката на Мег: Робин, увиснал на изгнилите греди на старата бесилка. Изражението на лицето му беше като на спокойно спящо дете, а в ъгълчето на устните му пърхаше усмивчица.

Нещо в съзнанието ми изщрака и разбрах, че не мога да отлагам повече: трябваше да отида до селската библиотека… или поне до стария гараж — пристройката, в която се съхраняваха старите броеве на вестниците.

Гаражът, който отдавна не се използваше по предназначение за ремонт на автомобили, стоеше, обрасъл с бурени, на Кау Лейн — къса и доста занемарена пътека, водеща от главната улица на Бишъпс Лейси до реката. Внезапно си припомних как неотдавна бях пленена в този плесенясващ мавзолей и ме побиха тръпки.

Част от мен (по-тихото ми гласче) казваше: „Откажи се. Не се бъркай, където не ти е работа. Прибери се у дома при семейството си“. Но друга част от мен беше по-настойчива: „Библиотеката отваря чак в четвъртък. Никой няма да те види“.

— А как ще отключа? — попитах на глас. — Бараката е заключена.

„А откога една заключена врата те спира?“, отвърна гласът.

 

 

До гаража, както вече споменах, се стигаше лесно от брега на реката. Отново прегазих през водата по каменните стъпала зад църквата (там все още нямаше и следа от полицейски коли) и без особен риск някой да ме види, стигнах до Кау Лейн.

Наоколо нямаше никого, докато се опитвах да вървя небрежно по пътеката към входа.

Разтърсих вратата, но както и очаквах, тя беше заключена. Нова брава — този път със секретна ключалка — бе поставена наскоро, а на прозореца имаше табела с изписан на ръка надпис: Забранено влизането, ако не ви придружава библиотекарката. Реших, че и ключалката, и надписът са поставени заради неотдавнашните ми приключения.

Въпреки че Догър ми бе дал няколко урока в изкуството на отваряне на ключалки, сложната конструкция на секретната ключалка налагаше използването на инструменти, каквито нямах у себе си.

Пантите на вратата се намираха от вътрешната страна и нямаше как да извадя болтовете от тях. Дори това да беше възможно, щеше да е много глупаво от моя страна да опитам подобно нещо пред погледа на всеки, който минеше по главната улица.

Заобиколих отзад. Във високата трева, точно под един прозорец, лежеше огромно парче ръждясал метал, който може би е видял по-добри дни като мотор в някой „Даймлер“. Качих се върху него и надникнах през мръсното стъкло.

Вестниците стояха натрупани на дървените си лавици сигурно от милиони години, а вътрешността на гаража беше почистена от отломките, останали след последното ми посещение.

Както си стоях на пръсти, единият ми крак се подхлъзна и за малко да влетя с главата напред през прозореца. Вкопчих се в перваза, за да се задържа, нещо под пръстите ми изхрущя и по земята се посипа водопад от мънички зрънца.

„Изгнило дърво“, помислих си аз. „Но я чакай! Чакай малко — изгнилото дърво не е сиво. Това е изгнил маджун!“

Скочих на земята и след няколко секунди се върнах при прозореца с гаечен ключ в ръка от комплекта с инструменти на Гладис. Побутнах ъглите на стъклото и твърдите ивички маджун се счупиха с изненадваща лекота. Всичко стана прекалено лесно.

След като излющих маджуна около целия прозорец, прилепих силно уста в стъклото и всмуках с всички сили, за да създам вакуум. После дръпнах бавно глава назад.

Успях! Прозорецът се освободи от рамката и се наведе към мен, а аз хванах стъклото за грубите му ръбове и го свалих внимателно на земята. За изненадващо кратко време се промуших през рамката и скочих на пода в гаража.

Въпреки че счупените стъкла от неотдавнашната операция по спасяването ми бяха пометени, от това място още ме побиваха тръпки. Не си губих времето, а веднага намерих броевете от „Хрониките на Хинли“ от втората половина на 1945 година.

Макар точната дата на смъртта на Робин да не бе гравирана върху камъка, историята на Сали сочеше, че е умрял някъде около събирането на реколтата през онази година. „Хрониките на Хинли“ излизаше — и продължава да излиза — всяка седмица в петък. Следователно имаше само двайсетина броя, които обхващаха периода от юни до края на годината. Знаех обаче, че е по-вероятно да намеря историята в някой по-ранен брой. Така се и оказа: петък, 7 септември, 1945 година.

„Днес в общинската зала в Бишъпс Лейси ще се проведе съдебно заседание във връзка със смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, чието тяло бе намерено в понеделник в Гибът Уд, близо до селото. Инспектор Джозая Гъли от полицейския участък в Хинли засега отказва коментари, но приканва всички граждани, които имат някаква информация за смъртта на детето, да се свържат незабавно с полицията в Хинли на номер 5272.“

Точно под този текст имаше поместена бележка:

„Клиентите се уведомяват, че пощенската служба и сладкарницата на главната улица в Бишъпс Лейси днес (петък, 7 септември) ще затворят по пладне. И двата обекта ще бъдат отворени както обикновено в събота сутринта. Благодарим ви, че пазарувате при нас.

Летиша Кул, собственик.“

Госпожица Кул беше пощальон и доставчик на бонбони за селото и се сещах само за една причина, поради която би затворила в петък. Насочих се нетърпеливо към следващата седмица: към броя от 14 септември.

„Миналия петък се проведе съдебно заседание заради смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, от фермата Кълвърхаус край Бишъпс Лейси. В 15,15 часа, след четирийсет минутни дебати, следователят постанови, че смъртта е настъпила вследствие от злополука и поднася съболезнования на опечалените родители.“

И само толкова. Очевидно селото е искало да спести на родителите на Робин мъката да прочетат ужасяващи подробности във вестника.

След като набързо прегледах останалите вестници, не намерих нищо повече от кратко съобщение за погребението, на което ковчега носели Гордън Ингълби, Бартрам Тенисън (дядото на Робин, дошъл от Лондон), Дитер Шранц и Кларънс Мънди, собственикът на таксиметровия автомобил. Името на Рупърт не се споменаваше.

Върнах вестниците на поставките им и почти невредима, само с одраскано коляно се промъкнах обратно през прозореца.

Проклятие! Започваше да вали. Един черен облак бе закрил слънцето и въздухът изведнъж беше станал студен.

Притичах през тревясалата река, където едри капки вече падаха във водата и образуваха съвършени малки кратери. Пропълзях надолу по наклона и с голи ръце гребнах шепа лепкава глина от брега.

После пак се върнах при гаража и оставих глината на перваза. Като внимавах да не изцапам дрехите си, започнах да късам парченца от нея и да ги търкалям между дланите си, докато не направих голямо семейство от дълги меки сиви змии. След това отново се качих на ръждясалия мотор, хванах стъклото и го върнах внимателно на мястото му. С показалеца си като импровизирано ножче за глина притиснах лентите по всички ръбове на стъклото, докато то не се запечата, поне на пръв поглед, добре. Нямаше как да знам колко време ще издържи така. Ако дъждът не отмиеше глината, сигурно щеше да кара вечно. Не че щеше да се наложи, но реших, че при първа възможност ще сменя глината, като задигна малко истински маджун и нормален нож от Бъкшоу, където Догър уплътняваше с него раздрънканите черчевета на разнебитената оранжерия.

„Лудият убиец на маджун е направил нов удар!“, щяха да шепнат из селото.

Изтичах набързо до реката, за да отмия спечената глина от ръцете си и добих почти приличен вид, ако не броим, че бях вир-вода.

Взех Гладис от тревата и закрачих безгрижно по Кау Лейн към главната улица толкова хладнокръвно, в устата ми нямаше да се разтопи и масло.

 

 

Сладкарницата на госпожица Кул, в която се помещаваше и пощенската станция на селото, беше тясна реликва от XVIII в., обградена от чайната и погребалната агенция от изток и от рибния магазин на запад. Наплютите й от мухи витрини бяха подредени с нарядко разположени избелели кутии с шоколадови бонбони, на чиито капаци имаше изобразени закръглени дами с раирани чорапи и пера, които се усмихваха безочливо почти седнали върху тромави велосипеди с три колела.

Именно оттам Нед бе купил бонбоните, които оставил на прага. Сигурна бях, защото ето там, отдясно, имаше тъмен правоъгълник на мястото, на което е сто яла кутията още от времето, когато тук по главната улица са препускали карети, теглени от коне.

За миг се зачудих дали Фели вече е изпробвала творението ми, но веднага пропъдих тази мисъл. Тези удоволствия трябваше да почакат.

Камбанката над вратата оповести присъствието ми с дрънчене, а госпожица Кул вдигна очи от пощенското гише.

— Флавия, скъпа! Каква приятна изненада! Цялата си мокра! Тъкмо за теб си мислех преди по-малко от десет минути, и ето те на. Всъщност си мислех за баща ти, но нали е същото? Тук имам марки, които може да го заинтересуват: четири с Джордж с допълнителна перфорация през лицето. Странна работа, нали? Доста зловещо изглеждат. Госпожица Рейнолдс от Глиб Хаус ги кули миналия петък и ги върна в събота. „Твърде много дупки имат!, заяви тя. Няма да позволя писмата ми до Хана — (това е племенницата й в Шропшир, скъпа) — да бъдат иззети, защото са в нарушение на закона за пощенските пратки.“

Тя ми подаде едно хартиено калъфче.

— Благодаря, госпожице Кул — казах аз. — Сигурна съм, че татко ще поиска да добави тези марки в колекцията си и съм убедена, че би желал да ви благодаря от негово име за услужливостта ви.

— Какво добро момиче си ти, Флавия — отвърна госпожица Кул и се изчерви. — Баща ти сигурно много се гордее с теб.

— Да. Много.

Тази мисъл всъщност никога не ми е минавала през ум.

— Не бива да стоиш с тези мокри дрехи, скъпа. Отиди отзад в стаичката ми и ги свали. Ще ги закача в кухнята да изсъхнат. На леглото ми има одеяло — загърни се с него и после ще си побъбрим хубавичко.

Пет минути по-късно двете седяхме в задната част на магазина — аз като загърнат с одеяло индианец, а госпожица Кул — с малките си очилца приличаше досущ на търговски посредник.

Тя вече беше в магазина на път за висок буркан с медени пръчици.

— Колко ще искаш днес, скъпа?

— Не, благодаря, госпожице Кул. Сутринта бързах доста и излязох без портмонето си.

— Вземи си една — подаде ми буркана те. — И аз ще си взема. Медените пръчици трябва да се споделях с приятели, не си ли съгласна?

По този въпрос грешеше ужасно. Медените пръчици трябваше да се нагъват насаме и за предпочитане в заключена стая, но не се осмелих да го кажа на глас. Бях твърде заета с поставянето на капана.

Няколко минути седяхме мълчаливо и смучехме пръчиците. През прозореца на магазина се просмукваше сива, водниста светлина, която осветяваше редовете стъклени буркани с бонбони и им придаваше блед и нездрав вид. „Сигурно приличаме на двама алхимици, които кроят следващата си атака върху стихиите“, помислих си аз.

— Госпожице Кул, Робин Ингълби обичаше ли медени пръчици?

— Какъв странен въпрос! Откъде се сети за това?

— Хм, ами не знам — отвърнах безгрижно и прокарах пръст по ръба на един стъклен шкаф с витрина.

— Сигурно защото видях лицето на горкичкия Робин в кукления театър в енорийската зала. Беше голям шок. Не преставам да мисля за него.

Това си беше истина.

— О, горкичката! Сигурна съм, че с всички ни е така, макар никой да не го споменава. Беше почти… как беше думата? Богохулно. А и онзи беден човек! Каква трагедия. След случилото се не можах да мигна. Но пък май всички доста се уплашихме, нали?

— Вие сте били сред съдебните заседатели при разследването на смъртта на Робин, нали?

Ставах доста добра в тези работи. Госпожица Кул веднага остана без дъх.

— Защо… защо… ами да, всъщност бях. Но откъде, За Бога, знаеш това?

— Сигурно татко го е споменал. Той много ви уважава, госпожице Кул. Но съм убедена, че вие го знаете.

— Уважението е взаимно, уверявам те. Да, бях съдебен заседател. Защо питаш?

— Ами, честно казано, със сестра ми Офелия спорехме по този въпрос. Тя каза, че в началото мислели, че Робин е убит. Аз не бях съгласна. Загинал е при злополука, нали?

— Не знам дали имам право да обсъждам този въпрос, скъпа — рече госпожица Кул. — Но пък изминаха години, нали? Струва ми се, мога да ти кажа — като на приятелка, — че полицията наистина работеше по тази хипотеза. Но не намериха никакви доказателства. Момченцето отишло само в гората и се обесило. Нещастен случай. Такава беше и присъдата ни — смърт при злополука.

— Но откъде сте знаели, че е отишъл сам в гората? Трябва да сте страшно умни, за да се досетите!

— Заради отпечатъците от стъпки, миличка! Заради отпечатъците. Край старата бесилка нямаше следи от други стъпки. Робин е бил сам в гората.

Погледът ми се плъзна към витрината на магазина. Пороят беше започнал да отслабва.

— Тогава беше ли валяло? — попитах аз, внезапно озарена от идея. — Беше ли валяло, преди да го намерят?

— Всъщност да. Валя като из ведро.

— А-ха — промърморих незаинтересовано. — Господин Мат Уилмът идва ли да си вземе пощата? Писмата му сигурно пристигат до поискване.

Веднага разбрах, че съм прекалила.

— Съжалявам, скъпа — каза госпожица Кул с едва доловимо изсумтяване. — Нямаме право да даваме подобна информация.

— Той е продуцент в Би Би Си — рекох и си придадох вид на негова почитателка. — Всъщност е доста известен. Отговаря — или поне отговаряше — за телевизионното предаване на горкия господин Порсън „Вълшебното кралство“. Надявах се да си взема автограф от него.

— Ако дойде, ще му кажа, че си питала за него — омекна малко госпожица Кул. — Струва ми се обаче, че още не съм имала честта да се запозная с въпросния господин.

— О, благодаря ви, госпожице Кул — избърборих аз.

— Много искам да добавя автографите на няколко души от Би Би Си към колекцията си.

Понякога се ненавиждах. Но това не продължаваше дълго.

— Дъждът спря — казах. — Трябва да тръгвам. Дрехите ми сигурно са изсъхнали достатъчно, за да стигна до нас, а и не искам татко да се тревожи. Толкова главоболия си има напоследък.

Много добре знаех, че всички в Бишъпс Лейси са запознати с финансовите му неуредици. Плащаните със закъснение сметки в едно село са като сигнална ракета в нощта. Мълвата се разнася веднага.

— Какво съобразително дете си ти, Флавия. Вземи си още една медена пръчица.

Няколко минути по-късно вече бях облечена и стоях на вратата. Навън слънцето бе изгряло, а на небето се беше появила съвършена дъга.

— Благодаря ви за приятния разговор, госпожице Кул, както и за медените пръчици. Следващия път аз ще почерпя, настоявам.

— Лек път към дома, скъпа. Внимавай с локвите. И не казвай на никого за марките. Не ни позволяват да оставяме дефектните в обращение.

Намигнах й заговорнически и заключих пръсти.

Тя не ми отговори на въпроса дали Робин е обичал медени пръчици, но пък това не беше особено важно, нали?