Алън Брадли
Номерът с въжето (30)

Двайсет и девет

— Мили Боже! — възкликна татко. — Това е сградата на Би Би Си. Показват сградата отвътре.

Той стана от стола си за стотен път и се спусна през салона, за да бърника по копчетата на телевизионния приемник.

— Тихо, Хавиланд — каза леля Фелисити. — Ако имаха нужда от коментара ти, от Би Би Си щяха да ти се обадят.

Леля Фелисити, която тъкмо се бе прибрала у дома си в Хампстед, се върна без време в Бъкшоу веднага щом идеята й хрумнала. Беше взела телевизора под наем специално за случая („на невероятно висока цена“, както побърза да уточни) и поради това сега се радваше на много по-големи диктаторски правомощия.

Вчера рано сутринта работниците вдигнаха антената на покрива на Бъкшоу.

— Трябва да е достатъчно нависоко, че да улови сигнала от новата телевизионна кула в Сътъб Колдфийлд — заяви леля Фелисити с такъв тон, сякаш лично тя е изобретила телевизията. — Нали настоявах всички да отидем в Лондон, за да присъстваме на погребението на Порсън — продължи тя, — но когато лейди Бъруош се изпусна, че семейство Ситуел ще си наемат телевизор… Не, не, да не чувам възражения, Хавиланд. Това е образователно и е за доброто на момичетата.

Няколко мускулести работници с гащеризони свалиха телевизора от ремаркето на камион и го внесоха в салона. Сега приемникът стоеше там, а единственото му сиво око се взираше като примигващ Циклоп в нас, събралите се пред пагубния му поглед.

Дафи и Фели се бяха сгушили на канапето и се правеха на отегчени. Татко беше поканил викария и им каза да не използват непочтителни думи.

Госпожа Малит седеше тържествено на удобен фотьойл, а Догър, който предпочиташе да не сяда в присъствието на татко, стоеше смълчан зад нея.

— Чудя се дали в сградата на Би Би Си са поставили телевизори — каза Фели лениво, — или предпочитат просто да гледат през прозорците.

Веднага разпознах в думите й опит да упрекне татко, чиято ненавист към телевизията беше пословична.

— Телевизията е измишльотина — отвръщаше той всеки път, когато го молехме да си купим телевизор. — Ако Бог е искал образите да се изпращат по въздуха, нямаше да ни даде киното… Нито пък Националната галерия — беше добавил кисело.

В този случай обаче беше надвит.

— Но това е историческо събитие, Хавиланд — настоя шумно леля Фелисити. — Щеше ли да лишиш дъщерите си от възможността да гледат речта на Хенри Пети пред войските му преди битката при Азенкур?

Леля бе заела позиция в центъра на салона:

„И таз повест на своя син

той често ще разказва

и докогато свят светува,

не ще си спомня Криспинов ден,

без ние да изникнем в паметта му…

Да, ний дружинка смели братя…“

— Глупости! — извика татко, но леля Фелисити също като Хенри V, продължи невъзмутимо:

„Защото който кръв пролее с мене

на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен;

дори да бъде най-презрян по род,

тоз ден ще го издигне в обществото,

а благородните, които днеска

спят в пухени легла, ще се проклинат,

задето са били далеч оттук,

и няма да се считат за мъже, когато с тях

говори някой, който

е бил със нас на Криспинов ден!“

— Хубаво, но през хиляда четиристотин и петнайсета година не сме имали телевизори — каза начумерено татко, без изобщо да разбере какво имаше предвид леля Фелисити.

Ала вчера изведнъж се случи нещо забележително. Един от монтьорите, които стояха в салона втренчени съсредоточено в приемника, започна да крещи нареждания през прозореца на колегата си на поляната, който ги предаваше с глас на военен, на мъжа на покрива.

— Задръж, Хари! Върни назад… назад… назад. Не… изгубихме го. Завърти на другата страна…

В същия миг татко влезе в салона, както ми се струва, за да изкаже презрението си към цялата операция, когато погледът му бе привлечен от нещо на обсипания със снежинки екран.

— Спрете! — извика той и думите му бяха предадени с все по-затихващо ехо от монтьорите през прозореца и нагоре към покрива.

— Боже! — възкликна той. — Това е „Британската Гвиана“ от хиляда осемстотин петдесет и шеста година.^[1] Върнете малко! — извика той и размаха ръце, за да илюстрира молбата си.

Инструкциите му отново бяха предадени по словесната редица и картината малко се проясни.

— Точно както си и мислех — каза татко. — Бих я познал навсякъде. Ще я продават на търг. Усилете малко звука.

Съдбата се намеси — точно в този миг по Би Би Си даваха програма за колекциониране на марки и миг по-късно татко вече си бе придърпал стол, беше наместил очилата си с тънки рамки на върха на носа и отказваше да помръдне.

— Тихо, Фелисити! — изръмжа той, когато леля се опита да се намеси. — Дават нещо изключително важно.

И така татко пусна едноокия звяр в салона си.

Поне за известно време.

А сега, когато наближаваше часът, в който закопаването на Рупърт щеше да започне (дума, която дочух Дафи да казва по адрес на госпожа Малит), Догър излезе във вестибюла, за да отвори на викария, който, макар да не ръководеше погребението, се чувстваше професионално задължен да се здрависа с всеки от нас, когато влезе в стаята.

— И като си помислиш, че горкият човек си отиде точно тук, в Бишъпс Лейси.

Веднага след като той зае мястото си на дивана, звънецът иззвъня отново и няколко секунди по-късно Догър се върна с неочакван гост.

— Господин Дитер Шранц — съобщи той, влязъл с лекота в ролята на иконом.

Фели скочи и се плъзна през салона да посрещне госта с протегнати ръце и длани, обърнати надолу, сякаш ходеше на сън.

Как само сияеше хитрушата!

Молех се да се препъне в чергата.

— Догър, моля те, дръпни завесите — каза татко и щом Догър изпълни молбата му, светлината в стаята се стопи и всички останахме да седим в мрака.

На малкия екран, както вече споменах, се виждаше мокрият паваж на улицата пред сградата на Би Би Си, а сниженият мрачен глас на говорителя описваше какво се случва (май беше Ричард Димбълби или просто някой, чийто глас напомняше на неговия):

— И сега от всички краища на страната идват децата. Довели са ги майките и бащите им, бавачките, гувернантките, а някои са тук дори с бабите и дядовците си. От часове стоят на дъжда и чакат търпеливо пред сградата, млади и стари, за да кажат последно сбогом на човека, който завладя сърцата им; да отдадат последна почит на Рупърт Порсън, гения, който всеки следобед в четири часа ги караше да забравят всекидневието си и като Пъстрия свирач ги водеше във Вълшебното кралство…

Гений ли? Е, това беше леко преувеличено. Рупърт беше великолепен артист, в това нямаше съмнение. Но чак пък гений? Като човек, той беше мошеник, женкар, побойник и грубиян.

Но това пречеше ли му да е гений? Умът и моралът нямаха нищо общо. Да вземем мен за пример: често ме мислят за забележително умна и въпреки това умът ми редовно бе зает да крои нови интересни начини, чрез които враговете ми да се споминат от внезапна, страшна, мъчителна смърт.

Твърдо вярвам в идеята, че отровите са на земята на първо място, за да бъдат открити — и използвани — от онези с необходимия ум, но не непременно и с физическата сила…

Отровата! Напълно бях забравила за шоколадовите бонбони!

Дали Фели вече ги е изяла? Струваше ми се малко вероятно; ако беше, нямаше да седи така влудяващо спокойно, докато Дитер, като жокей, възхищаващ се на кобилата си през оградата на конюшнята, оглеждаше доволно достойнствата й.

Водородният сулфид, който инжектирах в бонбоните, не бе достатъчно, за да я убие. Щом проникнеше в тялото — ако приемем, че някой е толкова глупав, та да го погълне, — щеше да се окисли до водороден сулфат, а в тази форма щеше след време да се отдели с урината.

Толкова ли голямо престъпление бях извършила? С колички сипваха диметил сулфид в бонбони с изкуствени подсладители, а доколкото знаех, никого не са обесили за това.

Очите ми свикнаха с мрака, аз се огледах и видях лицата, осветени от сиянието на телевизора. Госпожа Малит? Не, Фели не би си пропиляла бонбоните за госпожа Малит. За татко и Догър и въпрос не можеше да става, както и за викария.

Имаше слаба възможност леля Фелисити да ги е взела, но в такъв случай разярените й крясъци щяха да накарат и слон да препусне по баир.

Следователно бонбоните трябваше да са все още в стаята на Фели. Ако можех само да се измъкна незабелязано…

— Флавия — каза татко и помаха към малкия екран, — знам, че особено на теб сигурно ти е много тежко и ако искаш да излезеш, си извинена.

Спасение! А сега, да тичам за отровните бонбони!

Но я чакай малко: ако изчезна сега, какво ще си помисли Дитер за мен? Не ме интересуваше какво ще си помислят другите… е, може би малко ми бе неудобно от викария. Но да изглеждам слаба в очите на мъж, свален със самолет…

— Благодаря, татко. Мисля, че ще се справя.

Знаех, че това е сухият отговор, който той очаква, и се оказах права. След като издаде задължителните загрижени родителски шумове, той се облегна на стола си с въздишка.

От дълбините на стола в ъгъла се разнесе някакъв жабешки звук и разбрах, че е Дафи.

Телевизионните камери вече влизаха в голямо студио, отрупано с цветя, а сред тях лежеше Рупърт — или поне ковчегът му: резбован сандък, в чиято полирана повърхност се отразяваха телевизионните прожектори и стоящите наблизо опечалени, а посребрените му дръжки сияеха в сумрака.

Сега друга камера показа малко момиченце, което пристъпи към ковчега… колебливо… несигурно, побутвано от притеснената си майка. То избърса една сълза, преди да положи венец от диви цветя на парапета пред ковчега.

След това камерите дадоха в близък план разплакана жена.

После напред пристъпи мъж с черен траурен костюм. Той извади три рози от стената от венци и внимателно подаде по една на детето, на майката и на разплаканата жена. След това извади голяма бяла носна кърпа, извърна лице от камерата и си издуха носа с немощна скръб.

Това беше Мат Уилмът! Беше организирал всичко, както заяви, че ще направи! Как изглеждаше само в очите на целия свят: сломен от скръб.

Дори по време на общонационален траур Мат беше на мястото си, за да осигури незабравимите образи, които смъртта изискваше. За малко да скоча на крака и да изръкопляскам. Знаех, че хората, които гледат тези малки сцени, независимо дали на живо, или пред телевизорите, щяха да говорят за тях дори когато станеха беззъби старци, седнали на дървена пейка на двора, чакащи сърцата им да спрат да бият.

— Мат Уилмът — продължи гласът на Димбълби, — продуцент на предаването на Рупърт Порсън. Разбрахме, че е останал съкрушен от новината за смъртта на кукловода; закарали го в болницата със сърцебиене, но въпреки това — и въпреки изричната забрана на лекарите — той настоя да дойде днес тук и да отдаде последна почит на покойния си колега… но знаем от сигурен източник, че наблизо в готовност чака линейка, в случай че възникне нужда…

Сега показаха картина от камера, която не бяха включвали до момента. Изглед отгоре, след което камерата се спусна надолу, сякаш гледахме през очите на спускащ се ангел, и се приближаваше все повече до ковчега, докато при краката му не се спря върху забележителна фигура, която можеше да е само катерицата Сноди.

Вероятно монтирана върху дървена поставка, куклата с малките си кожени уши, щръкнали зъби и извита като въпросителен знак рунтава опашка, беше внимателно поставена така, че да се взира тъжно надолу към ковчега на господаря си с почтително прибрани лапички и глава, наведена като за скромна молитва.

Често имаше случаи — както сега, — когато сякаш с едно внезапно, ослепително проблясване на новинарски фотоапарат — всичко ми се изясни. Смъртта беше просто обикновен маскарад, както и — в още по-голяма степен животът! — и двете бяха изящно аранжирани от нещо или някого другиго: от някой божествен Мат Уилмът, застанал зад кулисите.

Всички бяхме марионетки, поставени на сцената от Бог — или Съдбата, или Химията — наричайте го както искате, където конците ни дърпаха хора като Рупърт Порсън и Мат Уилмът. Или като Офелия и Дафни де Лус.

Искаше ми се да надам победоносен възглас!

Как ми се искаше Ния да е тук, за да споделя откритието си с нея. Все пак тя най-много заслужаваше някакъв отговор. Но Ния сигурно вече караше караваната по склоновете на някоя планина в Уелс към малко селце, където с помощта на някоя истинска енергична Мама Гъска щеше да разтовари дървените кутии и по-късно вечерта щеше да вдигне завесата пред притихналата публика в забравена от Бога енорийска зала и да представи своята версия на „Джак и бобеното стъбло“.

След като Рупърт вече го нямаше, кой от нас сега бе Галигант? Кой беше чудовището, което щеше да падне неочаквано от небето и да нахлуе изненадващо в живота на другите?

— Продължават да пристигат цветя и съболезнователни телеграми от цялата страна — казваше говорителят — и от чужбина. — Той замълча и въздъхна леко, сякаш бе онемял от мъка. — Тук, в Лондон, въпреки пороя опашката продължава да расте и се простира чак до църквата „Ол Соулс“ и отвъд нея до Лангам Плейс. От портала на сградата на Би Би Си статуите на Просперо и Ариел гледат тълпите скърбящи, сякаш и те споделят всеобщата тъга. Непосредствено след поклонението — продължи смело говорителят — ковчегът на Рупърт Порсън ще бъде занесен на гара „Ватерло“ и изпратен на последния си път в гробище „Брукууд“ в Съри.

Вече дори Фели виждаше, че ни стига толкова.

— Стига толкова сълзливи приказки! — заяви тя, прекоси стаята и завъртя копчето.

Картината на екрана се сви до мъничка точица светлина… и изчезна.

— Дръпни завесите, Дафи — нареди сестра ми и Дафи скочи да изпълни командата. — Толкова е успиващо. Нека постоим на светло за разнообразие.

Това, което тя искаше, разбира се, беше да вижда по-добре Дитер. Твърде суетна, за да си носи очилата, Фели сигурно бе видяла цялото погребение на Рупърт като едно голямо размазано петно. А не е ли безсмислено отблизо да ти се възхищава нетърпелив обожател, когато не можеш да видиш възторга му?

Нямаше как да не забележа, че татко, изглежда, не бе обърнал достатъчно внимание на начина, по който първото ни гледане на телевизия беше така рязко прекратено, и че вече потъваше в собствения си свят.

Догър и госпожа Малит дискретно се върнаха към задълженията си и остана само леля Фелисити, която възрази немощно.

— Колко си неблагодарна, Офелия — намуси се тя.

— Исках да разгледам по-отблизо дръжките на ковчега. Синът на чистачката ми, Алфред, работи като реквизитор в Би Би Си и са имали остра нужда от услугите му. Дали му една гвинея да намери по-фотогенични украси.

— Извинявай, лельо Фелисити — каза незаинтересовано Фели, — но от погребения ме побиват тръпки, дори когато ги дават по телевизията. Просто не мога да ги гледам.

За миг във въздуха увисна хладна тишина, която показа, че леля Фелисити няма да се успокои лесно.

— Сетих се — добави весело Фели. — Ще почерпя всички с шоколадови бонбони.

И тя тръгна към чекмеджето на една ниска масичка.

В съзнанието ми веднага нахлуха викториански гравюри на Ада: пещерите, пламъците, горящите дупки, наредените на опашка изгубени души — горе-долу като опечалените пред сградата на Би Би Си — които чакат да бъдат хвърлени от ангел отмъстител в огъня и разтопената сяра.

Сярата все пак си беше сяра (с химичен символ Б), с чийто диоксид бях напълнила бонбоните. След като ги изядяха, те… всъщност не смеех да си помисля.

Фели вече отиваше към викария и разопаковаше целофана от кутията с прастари бонбони, които Нед бе оставил на прага; кутията, която така любящо бях напълнила с отрова.

— Отче? Лельо Фелисити? — предложи сестра ми, махна капака и протегна ръка. — Вземете си бонбони. Онези с бадемовия пълнеж са особено интересни на вкус.

Не биваше да позволявам това да се случи, но какво можех да направя? Беше очевидно, че Фели бе приела неочакваното ми предупреждение по-рано чисто и просто за блъф.

Викарият вече посягаше към бонбона, а пръстите му се рееха колебливо над бонбоните като показалеца над дъска за викане на духове, сякаш някой невидим дух щеше да го насочи към най-вкусния от тях.

— Бадемовите са си за мен! — извиках аз. — Обеща ми, Фели!

Хвърлих се напред и грабнах бонбона от ръката на викария и в същия миг съобразително се спънах в края на килима, при което размахах ръце и бутнах кутията на пода.

— Звяр такъв! — изкрещя Фели. — Противно малко животно!

Като в добрите стари времена!

Преди да успее да се опомни, вече бях стъпила върху кутията и в тромав — но красиво поставен — опит да запазя равновесие, успях да стъпча цялата лепкава смес върху килима.

Забелязах, че Дитер се е усмихнал широко, сякаш много се забавлява. И Фели го забеляза, видях, че се разкъсва между позата си на херцогиня и желанието да ме зашлеви.

Междувременно парите от водородния сулфид, които освободих, когато стъпках бонбоните, бяха започнали смъртоносното си действие. Стаята изведнъж се изпълни с мириса на развалени яйца. Каква воня само! Миришеше така сякаш болен бронтозавър е пуснал газове и за миг ми мина през ум, че салонът вече никога няма да е същият.

Всичко това стана за секунди и мигновените ми размишления бяха прекъснати от гласа на татко.

— Флавия — каза той с равния си безизразен тон, който използваше, за да изразява гняв, — отивай си в стаята. Веднага. — Когато посочи с пръст, видях, че ръцете му треперят.

Нямаше смисъл да споря. С отпуснати рамене, сякаш вървях в дълбок сняг, се затътрих към вратата.

Като изключим татко, всички останали в салона се преструваха, че нищо не се е случило. Дитер подръпваше яката си, Фели приглади полата си, преди да седне до него на дивана, а Дафи вече се протягаше към оръфаното издание на „Рудниците на цар Соломон“. Дори леля Фелисити се вглеждаше свирепо в един провиснал от ръкава на туиденото и сако конец, а викарият, който бе отишъл до френските врати, се взираше с престорен интерес в изкуственото езерце и декоративните руини отвъд него.

На половината път към стаята си спрях и се върнах. За малко да забравя. Бръкнах в джоба си и извадих калъфчето с марките с допълнителната перфорация, които госпожица Кул ми даде, и ги връчих на татко.

— За теб са. Надявам се да ти харесат — казах аз.

Без да го погледне, татко взе пликчето от ръката ми и ми посочи отново вратата с все още потрепващ показалец.

Спрях на вратата… и се обърнах.

— Ако потрябвам на някого — заявих, — ще съм на горния етаж и ще плача в гардероба.