Алън Брадли
Номерът с въжето (26)

Двайсет и пет

Синтия, отмъстителят с мишето лице! Трябваше да се досетя! Синтия, която раздаваше справедливост из енорията на „Свети Танкред“ с ръката на Ирод. Съвсем лесно си представих как се е заела да накаже Рупърт, скандалния женкар. Енорийската зала беше част от кралството й; резервният ключ за вратите към сцената стоеше закачен на пирон в кабинета на съпруга й.

Как е взела липсващата велосипедна щипка на викария, все още беше загадка, но пък беше ли възможно щипката да се е намирала в дома им през цялото време?

По думите на викария, неговата разсеяност се е превърнала в проблем. Поради което Синтия е започнала да дълбае инициалите му върху вещите му. Възможно бе миналия четвъртък той да е излязъл от дома си без щипката и поради това да си е скъсал крачола.

Подробностите не бяха важни. Едно обаче беше сигурно: в дома на викария ставаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед, а каквото и да бе то (съпругът да танцува гол в гората), изглежда, Синтия стоеше в дъното му.

— За какво си мислиш, скъпа? — гласът на госпожица Падок прекъсна мислите ми. — Така се смълча!

Нуждаех се от известно време да разплета историята, при това веднага. Едва ли щеше да ми се представи друга възможност да се възползвам от сериозните познания на госпожица Падок за живота в селото.

— Аз… не се чувствам добре — казах, хванах се за ръба на масата и приседнах на един от столовете с облегалки от ковано желязо. — Може да е от гледката на изгорената ви ръка, госпожице Падок. Нещо като закъсняла реакция. Може да съм изпаднала в шок.

От време на време като че ли ми ставаше гузно да лъжа така, но в момента не се сещах за конкретен случай. Все пак съдбата ме забърка в тази история и тя трябваше да поеме вината.

— О, горкичката! — възкликна госпожица Падок. — Стой тук, а аз ще ти приготвя чаша хубав чай и кифличка. Обичаш кифлички, нали?

— Обожавам кифлички — отвърнах аз и изведнъж си спомних, че преживелите шок треперят.

Когато тя се върна с кифличките, зъбите ми тракаха като стъклени топчета в разклатен буркан.

Госпожица Падок премести вазичка с момина сълза, взе покривката от една маса и я наметна на раменете ми. Сладкият аромат на цветята достигна ноздрите ми и аз си спомних със задоволство, че растението съдържа отвара от гликозиди, въздействащи върху сърдечната дейност, сред които конвалатоксин и глюкоконвалозид, и че дори водата, в която цветето е потопено, е отровна. Предците ни неслучайно наричали растението момина сълза и стълба към небето.

— Не бива да настиваш — суетеше се госпожица Падок, докато ми наливаше чаша чай от огромния самовар.

— Петър Велики изглежда вече послушен — отбелязах с премерено потреперване и кимване към лъскавата машина.

— Понякога е много непослушен — усмихна се госпожица Падок. — Сигурно се дължи на руските му корени.

— Наистина ли е руски? — попитах аз и погладих помпата.

— От забележителните си глави — посочи тя към двуглавия черен орел, служещ за кран за горещата вода — до царственото си закръглено дъно. Произведен е в работилницата на братя Мартинюк, прочутите майстори от Одеса. Говори се, че някога с него са приготвяли чай за цар Николай и злощастните му дъщери. Когато Червената армия окупирала града след революцията, най-малкият от братя Мартинюк, Владимир, тогава едва шестнайсетгодишен, опаковал Петър във вълча кожа, натоварил го в една ръчна количка и избягал с него пеша — представяш ли си, пеша! — в Холандия, където отворил магазин на една от павираните улички в Амстердам и сменил името си на Ван ден Маартен. Петър — потупа тя любящо самовара — бил единствената му вещ, ако не броим ръчната количка, разбира се. Той възнамерявал да забогатее, като произвежда безброй копия от самовара и като ги продава на холандските аристократи, които били луди по руския чай.

— Наистина ли били луди по руския чай?

— Не знам, Владимир също не разбрал. Умрял от грип по време на голямата епидемия от хиляда деветстотин и осемнайсета година и оставил магазина и всичко в него на хазяйката си Маргрит ван Рийн. Маргрит се омъжила за едно фермерче от Бишъпс Лейси Артър Елкинс, който се сражавал във Фландрия и я довел със себе си в Англия малко след края на Първата световна война.

Артър загина, когато фабричен комин се срутил върху него, през хиляда деветстотин двайсет и четвърта година, а Маргрит умря от шок, когато й съобщиха новината. След смъртта й със сестра ми разбрахме, че ни е завещала Петър Велики и не ни остана друго, освен да отворим чайната „Свети Николай“. Това се случи преди двайсет и пет години и както виждаш, още работим.

— Старият самовар е доста темпераментен — продължи тя и се пресегна сякаш да погали сребърната повърхност, но явно размисли. — Разбира се, той е един голям стар измамник. От време на време плюе вода и изпуска пара, но иначе сърцето му е златно… е, всъщност сребърно.

— Великолепен е — казах аз.

— И много добре си го знае! Я как говоря за него, сякаш е котка. Когато Грейс беше при нас, го наричаше „Тиранина“. Представяш ли си? „Тиранина трябва да бъде полиран“, казваше тя. „Електрическият контакт на Тиранина трябва да бъде почистен.“

— Грейс ли?

— Грейс Тенисън. Или Ингълби, както се казва сега.

— Грейс Ингълби е работила тук?

— О, да! Докато не се омъжи за Гордън, беше най-добрата ни сервитьорка. Като я гледа човек, няма да се досети, но тя беше силна като бик. Рядко се среща такава сила в толкова дребничко създание. И изобщо не се страхуваше от настроенията на Петър. И да хвърляше искри, и да пръскаше пара, Грейс не се боеше да навие ръкави и да порови добре във вътрешностите му.

— Явно е била много умна — казах аз.

— Да, така е — засмя се госпожица Падок. — Много умна беше. И нищо чудно. Един от клиентите ни — капитан на ескадрон от военновъздушните сили — ни каза — поверително, разбира се, — че Грейс има най-високия коефициент на интелигентност, който той е виждал у „нежния пол“, както се изрази: ако хората от Специалните операции не я били взели да върши строго секретна работа, можела да изкара до края на войната, като монтира радиоприемници в самолети.

— Строго секретна работа ли? — ахнах аз.

Мисълта, че Грейс Ингълби може да върши нещо друго, освен да лази в кулата на гълъбарника като пленена девица, която чака сър Ланселот да я спаси, ми се стори почти смешна.

— Тя, разбира се, не казваше и думичка за това. — Госпожица Падок сниши глас, както често правеха хората, когато говореха за войната. — Нямаше право. Но пък вече я виждаме рядко. Откакто стана трагедията със сина й…

— Робин — казах аз.

— Да. Оттогава тя не говори почти с никого. Вече не е онова засмяно момиче, което поставяше Петър Велики на мястото му.

— Гордън също ли е работил в Специалните операции?

— Гордън ли? — изсмя се госпожица Падок. — Не, За Бога. Гордън е „роден фермер и фермер ще си умре“, както е казал Шекспир, или пък беше Хари Лоудър, пък Джордж Формби, не помня. Паметта ми вече е изпъстрена с бели петна, както ще стане и с теб след време.

Не успях да измисля нищо в отговор и видях, че тя веднага се усети, че ме обижда.

— Но това ще стане след много години, скъпа. Всъщност съм убедена, че паметта ти все още ще е непокътната, когато ние, останалите, вече ще сме покойници, а гробовете ни ще са павирани, за да станат паркинги.

— Скоро виждали ли сте госпожа Ингълби? — попитах аз.

— За последно я видях в събота в енорийската зала. Разбира се, нямахме възможност да си поговорим заради нашето музикално изпълнение. Останалата част от вечерта се превърна в кошмар, нали: смъртта на бедния човек, куклата с лицето на Робин. Не знам какво си е мислил Гордън, че да доведе Грейс в крехкото й състояние. Но пък не е имало как да знае, нали?

— Да, права сте — съгласих се аз.

 

 

Тръгнах за Бъкшоу чак след времето за обяд. За щастие госпожица Падок ми загърна няколко кифлички в хартия и настоя да ги прибера в джоба си. Дъвчех разсеяно, докато карах по пътя, погълната от мисли.

В края на главната улица пътят завиваше под голям ъгъл на югозапад покрай южния край на двора на „Свети Танкред“.

Ако не бях погледнала надясно, нямаше да го видя — остинът със златния надпис „Куклен театър Порсън“, стоеше паркиран отстрани на енорийската зала. Гумите на Гладис изскърцаха в праха, когато натиснах ръчната спирачка и завих в двора.

Спрях и видях, че Ния подрежда багажа в караваната.

— Подкарала си я! — извиках аз.

Ния ме изгледа като кучешко изпражнение в чинията си с каша и продължи да опакова.

— Аз съм, Флавия. Забрави ли ме вече?

— Изчезвай, малка предателко — сопна се тя. — Остави ме на мира.

За миг имах чувството, че съм в Бъкшоу и говоря с Фели. Хиляди пъти съм преживявала подобно отношение и съм оцелявала. Реших да не отстъпвам.

— Защо? Какво съм ти сторила?

— О, я стига, Флавия! Много добре знаеш! Казала си на полицията, че съм в Бъкшоу. Те си помислили, че се крия или бягам, или както там му казват.

— Не съм направила нищо подобно! — възразих аз. — Не съм срещала полицай, откакто се видяхме в гаража.

— Но само ти знаеше, че съм там.

Както се случваше винаги, когато бях ядосана, мислите ми пламтяха с кристална яснота.

— Аз знаех, че си там, както и Догър, и госпожа Малит. Ето ти трима души.

— Не ми се вярва Догър да ме е издал.

— Нито пък госпожа Малит — добавих аз.

Мили Боже! Защитавах госпожа Малит!

— Тя може да е голяма клюкарка, но не е лош човек — продължих аз. — Никога не би те изпортила. Инспектор Хюит е дошъл в Бъкшоу — вероятно за да ми зададе още няколко въпроса за събота — и случайно те е видял да излизаш от гаража и да влизаш в кухнята. Ето това е станало, убедена съм.

Видях, че Ния обмисля думите ми. Исках само да я хвана за раменете и добре да я разтърся, но имах предвид факта, че емоциите й са разстроени от буря от хормони: буреносни облаци от водород, азот, кислород, въглерод и сяра се събираха и разделяха в безкрайния танц на живота.

Това почти ме накара да й простя.

— Заповядай — драматично извадих компактната й пудра от джоба си и й я подадох. — Струва ми се, че е твоя.

Приготвих се да ме залее вълна от похвали и благодарности. Но това не се случи.

— Благодаря — отвърна Ния и прибра кутийката в джоба си.

Благодаря? Само едно „Благодаря“? Какво нахалство! Ще й кажа аз на нея. Ще се престоря, че не ме е засегнала; ще се направя, че не ме е грижа.

— Не можах да не забележа — заявих небрежно, — че приготвяш багажа в караваната, което означава, че Бърт Арчър я е поправил и скоро ще си заминеш. Тъй като инспектор Хюит не е наоколо, предполагам, че си свободна да си тръгнеш.

— Свободна ли? — повтори тя и се изплю в праха. — Свободна? Викарият ми даде четири лири, шест шилинга и осем пенса за представлението. Сметката от Бърт Арчър възлиза на седем лири и десет пенса. Само защото викарият се застъпи за мен, Арчър се съгласи да ме закара до Овъртън, за да заложа каквото имам. Ако наричаш това свобода, значи съм свободна. Лесно й е на малката господарка, която живее в имение, голямо колкото Бъкингамския дворец, да си вади остроумни заключения. Мисли си каквото искаш, само не се дръж снизходително с мен!

— Добре. Извинявай. Вземи това, моля те.

Бръкнах в джоба си и извадих монетата, която леля Фелисити натика в ръката на Догър, като си помисли, че е шилинг. Догър на свой ред я пуснал в джоба ми, като сигурно си е помислил, че веднага ще я похарча за медени пръчици в магазина на госпожица Кул.

Подадох я на Ния, която я изгледа невярващо.

— Монета от четири пенса! Проклети четири пенса!

От очите й рукнаха сълзи и тя хвърли монетата към гробовете.

— Да, това е само монета от четири пенса. Но са обредни пари. Монетите се изсичат в кралския монетен двор и кралят ги раздава…

— Майната му на краля! — изкрещя Ния. — Майната му на монетния двор!

— … в четвъртъка от страстната седмица. Тези монети са изключително редки. Доколкото си спомням, Бърт Арчър събира монети и ми се струва, че с тази обредна монета ще платиш за караваната, че ще ти остане и ресто.

С изражение на засегнато достойнство хванах кормилото на Гладис и потеглих към къщи. При ъгъла на църквата се обърнах и видях, че Ния вече е на четири крака и рови из тревата в двора, но не можех да определя дали сълзите, които бършеше, бяха от радост или от гняв.