Алън Брадли
Номерът с въжето (8)

Седем

Гълъбарникът бе истинско произведение на изкуството. Няма как да го опиша по друг начин, а и не биваше да се изненадвам, че Националният фонд за исторически паметници му бе хвърлил око.

Именно от това забележително произведение на архитектурата фермата бе получила името си, тъй като „кълвър хаус“ беше старият израз за гълъбарник. Постройката представляваше висока цилиндрична кула от стари тухли, всяка от тях с цвета на повехнала роза, но една с една не си приличаха. Построен по времето на кралица Ан, някога тук отглеждали и размножавали гълъби за трапезата на фермата. В онези дни режели краката на малките гълъбчета, за да си стоят в гнездото и да се угояват (този факт научих от един разговор в кухнята с госпожа Малит). Но времената са се променили. Гордън Ингълби много обичаше гълъби и птиците, които обитаваха кулата през настоящия век, по-скоро можеха да бъдат сварени от галене, отколкото във вряща вода. През почивните дни той ги пращаше по влака до някое забутано кътче на страната, където ги пускаха и те долитаха обратно в Кълвърхаус. Тук ги посрещаше изщракването на сложни механични хронометри, галене и похвали, както и богато угощение от зърно.

Поне така било, докато малкият Робин Ингълби не беше намерен обесен на изгнилата бесилка в Гибът Уд От онзи ден, освен няколко диви птици, във фермата Кълвърхаус нямаше гълъби.

Горкичкият Робин почина на моите години и на мен ми беше трудно да повярвам, че някой толкова млад може да умре. Но това беше факт.

Когато живееш на село, знаеш, че колкото повече се потулва нещо, толкова повече се говори за него, а аз помнех много добре вълната от клюки, която заля Бишъпс Лейси по онова време и плисна като прилив в дървените подпори на кей.

„Разправят, че малкият Робин Ингълби се е самоубил.“ „Робин Ингълби е бил убит от родителите си.“ „Момчето е било заклано от сатанисти. Помнете ми думата…“

Повечето от хипотезите ги разбрах от госпожа Малит и точно за тях се замислих, докато се приближавах към кулата, вдигнала възхитено очи към многобройните й отворчета.

Също както монасите, избрани за лектори, четели в манастирите през Средновековието, така и Дафи често ни четеше на глас, докато се хранехме. Наскоро ни запозна с описанието на Хенри Савидж Ландър в „Отвъд желаната земя“ на кулите на мълчанието в Персия, върху които персийците поставяли трупове в седнало положение с пръчка, подпряна под брадичката, за да стоят изправени. Когато пристигнели гарваните, за да изядат трупа, се смятало, че покойникът ще отиде право в Рая, ако първо изкълват дясното му око. Лявото явно не вещаело такъв късмет.

Сега си спомних и за разказа на автора за любопитните кръгли кули за гълъби в Персия с дълбока шахта в центъра, където да се събира птичият тор, чието производство било единствената причина да се отглеждат гълъбите.

Зачудих се дали има някаква странна връзка между кулите, птиците, смъртта и разложението. Спрях за миг и се опитах да измисля нещо, което да ги свързва, когато от кулата долетя странен шум.

Първо си помислих, че е гукането на гълъбите високо над главата ми. Или пък беше вятърът?

Но шумът изглеждаше твърде равномерен — издигаше се и затихваше като воя на призрачна сирена за въздушно нападение, почти на границата на слуха.

Увисналата дървена врата беше открехната и през процепа успях лесно да се вмъкна в кухата вътрешност на кулата. Ток се отърка в глезените ми и се шмугна в сенките да търси мишки.

Острата миризма ме блъсна в лицето: характерният химичен мирис на курешки, от които великият Хъмфри Дейви бе открил, че чрез дестилация може да се извлече амониев карбонат и да се получи утайка от карбонат на вар и обикновена сол; веднъж потвърдих откритието чрез експеримент в собствената си лаборатория в Бъкшоу.

Високо над главата ми безброй снопове слънчева светлина нахлуваха през процепите и изпъстряха облите стени с петънца жълта светлина. Сякаш съм влязла в цедка, с която великан изцеждаше кокалите от бульона си.

Тук вътре воят се чуваше още по-силно — водовъртеж от шум, усилван от кръглите стени, в чийто център стоях. Не можех да извикам дори да бях дръзнала.

В средата на помещението, подпряно до стара дървена подпорна греда, стоеше преносимо скеле, нещо като стълба за библиотека, което явно някога е използвано, за да могат собствениците на гълъбите да стигат до обречените птичета.

Скелето изскърца страховито, щом стъпих върху него.

Започнах да се изкачвам сантиметър по сантиметър, вкопчена в дървото, като протягах ръце и крака, за да преминавам между изключително отдалечените скърцащи стъпала. Погледнах надолу само веднъж и ми се зави свят.

Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-силен ставаше воят, а сега ехото от него се отразяваше и се събираше в хор от гласове в необуздано, пискливо ридание.

Отгоре и отляво имаше сводест отвор, водещ до ниша, по-голяма от останалите. Повдигнах се на пръсти, хванах се за тухления корниз и успях да се издърпам нагоре, докато очите ми не се изравниха с пода на подобната на пещера ниша.

Вътре беше коленичила жена с гръб към мен. Тя пееше. Тъничкият й глас отекваше от тухлите и се извиваше около главата ми:

„Червеношийката излетя.

Вятърът я полюшваше напред-назад

и с нежна песен в лодката я приласка.“

Това беше госпожа Ингълби!

Пред нея на една преобърната щайга гореше свещ, която допринасяше с димящия си аромат за задушаващата жега в малката тухлена пещера. Отдясно на свещта беше подпряна черно-бяла снимка на дете: мъртвият и син Робин се усмихваше щастливо, с руса коса, изсветляла почти до бяло от слънцето през отдавна отминали летни дни. Отляво на пода лежеше играчка корабче, сякаш изтеглено на брега, за да бъде почистено от налепи по корпуса.

Затаих дъх. Не биваше да ме вижда. Щях да сляза много бавно и…

Краката ми се разтрепериха. Нямах голяма опора, а кожените ми подметки вече се пързаляха по захабената дървена рамка. Когато започнах да се спускам надолу, госпожа Ингълби отново заизвива, този път друга песен, и, странно, с различен глас: дрезгаво, бандитско хриптене на пират:

„И макар Робин да го няма,

сърцето му продължава да живее.

Да пием за негово здраве.“

И после нададе страховит гърлен смях.

Отново се повдигнах на пръсти тъкмо навреме, за да видя как тя вади корковата тапа на висока прозрачна бутилка и отпива шумно голяма глътка. Приличаше ми на джин и беше очевидно, че жената е отворила бутилката отдавна.

С дълга пронизителна въздишка тя скри алкохола обратно под купчина слама и запали нова свещ от трептящия пламък на гаснещата. С няколко капки разтопен восък я залепи до изгорялата й посестрима.

После подхвана нова песен, този път в мрачна минорна тоналност; пееше я по-бавно, като погребална мелодия, и прекалено отчетливо произнасяше зловещо всяка сричка:

Непослушният Робин искаше вечеря, но ще получи закуска с масло и въже.

А там ще бъдат всички, запленени от тъмни дела.

Въже и масло ли? Тъмни дела?

Изведнъж усетих, че косата ми е настръхнала, както когато Фели прокараше черния си гребен от ебонит по кашмирения си пуловер и после го допреше до тила ми. Но докато се опитвах да преценя колко бързо мога да сляза по дървената рамка и да избягам, жената проговори:

— Ела, Флавия. Присъедини се към краткия ми реквием.

Реквием ли? Наистина ли искам да се напъхам в тухлена килия с жена, която в най-добрия случай е доста пияна, а в най-лошия — полудяла убийца?

Издърпах се нагоре в сумрака.

Очите ми привикнаха към светлината от свещта и видях, че госпожа Ингълби е облечена с бяла памучна блуза с къси буфан ръкави и плавно изрязано деколте. С черната си коса и пъстрата си рокля можеше да мине за скитаща врачка.

— Робин е мъртъв — каза тя.

Тези три думички почти разбиха сърцето ми. Като всички останали в Бишъпс Лейси, и аз си мислех, че Грейс Ингълби живее в свой собствен изолиран свят: свят, в който Робин още си играеше в прашния двор, гонеше кокошките от плет до плет и от време на време изтичваше в кухнята, за да помоли за бонбон.

Но това не беше вярно: госпожа Ингълби, също като мен, е стояла до малката надгробна плоча в двора на „Свети Танкред“ и е прочела простичкия надпис:

„Тук почива Робин Тенисън Ингълби,

1939-1945“

— Робин е мъртъв — повтори тя вече почти със стенание.

— Да, знам.

На фона на слънчевите лъчи, проникващи в мрачната ниша, се рееха прашинки. Седнах на сламата.

В същото време един гълъб излетя от гнездото си през сводестото прозорче. Сърцето ми за малко да спре. Мислех си, че тук отдавна няма гълъби и едва не седнах върху глупавата птица.

— Заведох го на морето — продължи Грейс и започна да гали корабчето, сякаш не забелязала гълъба. — Робин обичаше морето.

Прибрах колене до брадичката си и ги обгърнах с ръка.

— Играеше си в пясъка. Построи замък.

Последва дълго мълчание и видях, че се е отнесла някъде.

— Ядохте ли сладолед? — попитах аз, сякаш това беше най-важният въпрос на света. Но не измислих нищо друго.

— Сладолед ли? — Тя кимна. — Дадоха ни го в картонени чашки… малки картонени фунийки. Искахме ванилов, и двамата с Робин обичаме ванилия. Интересно обаче… — въздъхна Грейс. — Когато го изядохме, имаше дъх на шоколад… сякаш не бяха измили добре лъжицата.

Кимнах мъдро:

— Случва се понякога.

Госпожа Ингълби протегна ръка и отново докосна корабчето, прокара пръсти по гладкия боядисан корпус. А после духна свещта.

Поседяхме известно време смълчани сред сноповете слънчеви лъчи, просмукващи се в червената тухлена пещера. Сигурно така се чувства бебето в утробата, помислих си аз.

Горещо му е. Чака нещо да се случи.

— Защо дойде? — попита госпожа Ингълби най-накрая. Забелязах, че вече не заваля думите си толкова силно както преди малко.

— Викарият изпрати едни хора да си разпънат палатката в Джубили Фийлд. Помоли ме да им покажа пътя.

Грейс ме сграбчи за ръка и попита рязко:

— Гордън знае ли?

— Мисля, че да. Казал на викария, че могат да отседнат там в края на пътя.

— В края на пътя… — въздъхна бавно госпожа Ингълби. — Да, хубаво би било, нали?

— Имат пътуващ куклен театър. „Кукленият театър на Порсън“. Ще изнесат представление в събота. Викарият ги помоли. Караваната им се счупи и… — Внезапно ме споходи вдъхновение: — Защо не дойдете и вие? Всички в селото ще бъдат там. Можете да седнете до мен и…

Грейс ме изгледа ужасено.

— Не! — отсече тя. — Не! Не мога!

— Може двамата с господин Ингълби да дойдете и…

— Не!

Тя стана, при което вдигна плътен облак прах, и за няколко секунди, докато прашинките се рееха около нас, двете стояхме напълно неподвижно като фигурки в преспапие, обгърнати от снежна вихрушка.

— По-добре си върви — заяви внезапно госпожа Ингълби с гърлен глас. — Моля те, тръгвай си!

Изпълзях безмълвно до отвора с насълзени от праха очи. Изненадващо лесно скочих на дървената рамка и започнах бавно да слизам.

Трябва да призная, че ми мина през ум приказката за Джак и бобеното стъбло.

 

 

Дворът на фермата беше пуст. Дитер беше отишъл към реката с Рупърт и Ния, а вече сигурно бяха опънали и палатката. Ако имах късмет, може би щях да стигна при тях тъкмо навреме за чая. Имах чувството, че не съм спала цяла нощ.

Всъщност колко беше часът?

Мътните ме взели! Влакът на леля Фелисити трябваше да пристигне в десет и пет, а аз съвсем бях забравила за нея. Татко щеше да ме изкорми.

Дори леля Фелисити още да не бълваше огън и жупел на перона с пяна по устата, как, за Бога, щях да стигна до Додингсли? От фермата Кълвърхаус дотам имаше почти десет километра дори да прелетях над полетата като гарван, а доколкото знаех, нямаше шанс да ми поникнат криле.

Затичах като въртях ръце като мелница, за да се придвижа с по-висока скорост. За щастие целият път беше по нанадолнище, а в края му виждах караваната на Рупърт, паркирана под върбите.

Дитер беше отворил капака на остина и бърникаше вътре. Ния простираше една риза на храстите, за да изсъхне. Никъде не виждах Гордън Ингълби, нито пък Сали Строу.

— Чак сега мога да използвам слънцето, за да изсуша прането — каза Ния. — Дитер проверява мотора. Защо се забави толкова?

— Колко е часът? — попитах умолително.

— Нямам представа. Само Рупърт има часовник, но той се запиля нанякъде.

Както прави винаги. Тя не изрече думите, но ми стана толкова ясно какво има предвид, колкото ако го бе изкрещяла от върха на Биг Бен.

— Дитер? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Съжалявам. Толкова дълго време ми беше забранено да нося часовник…

— Извинявай — прекъснах го, — но трябва да посрещна влака.

Преди да успеят да кажат нещо, затичах по пътеката край реката с бясна скорост. Лесно беше да се бяга по стария бряг, който минаваше по южната страна на Джубили Фийлд, и, изненадващо, само след няколко минути вече прескачах по каменните стъпала към църковния двор.

Часовникът на кулата показваше, че е четири без двайсет, което беше невъзможно: проклетият механизъм сигурно е спрял още по времето на Хенри VIII и никой не си е направил труда да го навие.

Гладис, верният ми велосипед, стоеше точно където я оставих, подпряна на стената на енорийската зала. Потеглих към Бъкшоу.

Когато завих по Спиндъл Лейн, часовникът на стената на „Тринайсетте патока“ показваше, че е или пладне, или полунощ. Трябва да призная, че от устата ми се изплъзна една доста груба дума.

Излязох от селото като вятъра и се насочих на югозапад към Бъкшоу, докато най-накрая не стигнах до портата „Мълфорд“, където чакаше Кларънс Мънди, подпрян на таксито си и дърпащ жадно от една цигара. По килима от фасове разбрах, че това не му е първата откакто е тук.

— Здравей, Кларънс. Колко е часът?

— Точно десет — отвърна той след като погледна големия си военен ръчен часовник. — Най-добре се качвай.

Щом седнах вътре, той запали мотора и се стрелнахме напред като ракета.

Докато хвърчахме покрай живите плетове, Кларънс управляваше скоростния лост като факир, който хипнотизира опърничава кобра, хваща главата й през няколко секунди и я дръпва в нова посока. През прозорците ливадите профучаваха като все по-ускоряващо зелено петно и ми идеше да извикам „Урааа“, но се въздържах.

През войната Кларънс управлявал водни самолети, които патрулирали из безбрежния Атлантически океан и следели за германски подводници и докато буквално летяхме между притискащите ни шубраци от двете страни на пътя, той явно още си представяше, че управлява някоя от онези огромни машини. Имах чувството, че всеки момент ще дръпне волана назад и ще излетим. Може би докато се издигахме сред лятното небе, дори щяхме да зърнем Хариет.

Преди да се омъжи за татко, тя имала собствен двуместен самолет, който кръстила „Игрив дух“, и понякога си представях как лети сама сред слънчевата светлина, спуска се и се издига през кълбестите облаци, без да дължи обяснения на никого, освен на вятъра.

Кларънс спря в края на перона на гарата в Додингсли тъкмо когато влакът се зададе в другия му край, обгърнат от пушек.

— Десет и пет — каза той след като погледна часовника си. — Точно на секундата.

Както и очаквах, първият пътник, който слезе от влака, беше леля Фелисити. Въпреки жегата тя беше облечена с дълъг светъл шлифер за път и широкопола шапка, завързана под брадичката й със синя панделка.

От леля стърчаха всевъзможни неща във всички посоки — игли за шапки, дръжки на чадъри, списания, навити на руло, вестници, бастуни и така нататък. Приличаше на ходещо птиче гнездо, или по-скоро на подвижна копа сено.

— Вземи багажа ми, Кларънс — нареди тя, — и внимавай с алигатора.

— Алигатор ли? — повдигна вежди шофьорът.

— Чантата — обясни леля Фелисити. — Току-що си я взех от „Хародс“ и няма да допусна да я повреди непохватен селянин на някакъв забравен от Бога железопътен перон. Флавия — обърна се тя към мен, — ти можеш да носиш бутилката ми за гореща вода.