Ричард Касъл
Жега (8)

7.

Дори докато стоеше вцепенена в коридора, Ники първо си помисли, че й се е счуло. Превъртайки неспирно убийството на майка й, неволно бе запечатала този звук в ума си. Колко ли пъти в някой кошмар я бе будило запъхтяна това изпукване, последвано от просъскване, колко ли пъти я караше да трепне в стаята за почивка в управлението? Не, не можеше да го е чула наистина.

Това си повтаряше в нескончаемите секунди, застинала там, гола, сякаш с памук, натъпкан в устата й, като слухтеше през проклетия нощен шум на Ню Йорк и собствения си разбеснял се пулс.

Пръстите й така се впиха в пукнатото копче, че я заболяха. Поотпусна ръце, но не пусна блейзъра, за да не я издаде звукът.

Да я издаде на кого?

Остани така една минута, каза си. Остани неподвижна като статуя, преброй до шейсет и спирай с тези глупости.

Наруга се, че не е облечена и колко уязвима я караше да се чувства това. Позволи си една вана и виж какво стана, помисли си тя. Спри и се съсредоточи. Съсредоточи се и се вслушай вън всеки квадратен сантиметър от нощта.

Може би беше съсед. Колко ли пъти бе слушала от прозорците й да идват звуци от секс, кашляне, подреждане на чинии?

Прозорците й. Всички бяха отворени.

Само миг слея като измина минутата, тя вдигна един бос крак от пътечката и го постави с няколко сантиметра по-близо до кухнята. Заслуша се.

Нищо.

Ники се осмели да пристъпи още веднъж. Насред крачка, сърцето й пропусна удар, когато по късчето кухненски под, което виждаше, пропълзя сянка. Ники не се поколеба да спира отново или да се ослушва. Затича се.

Търчейки през вратата на кухнята към всекидневната. Ники натисна ключа за лампите и изключи тази, която светеше, след което се хвърли към бюрото си. Дланта й се насочи към тосканската купа, която се мъдреше в един от задните ъгли. Бе празна.

— Това ли търсиш? — Поченко изпълваше рамката на вратата, вдигнал в ръка личния й пистолет. От ярката кухненска светлина зад него се виждаше само силуетът му, но се виждаше, че Зиг Зауерът й е още в кобура сякаш на арогантната гад не й трябваше — още не.

В лицето на фактите детективът направи както винаги, изтика страха си настрана и започна да мисли практично. Наум прегледа списък с възможности. Едно: да пищи. Прозорците зееха отворени, но пък той можеше да започне да стреля, макар за момента да не даваше такъв вид. Две: да си вземе оръжие. Резервният й пистолет бе в дамската й чанта в кухнята или в спалнята — не бе сигурна къде. И в двата случая трябваше да мине покрай него. Три: да спечели време, за да измисли отнякъде оръжие, или да избяга, или да го обезвреди. Ако се намираше в ситуация със заложници, можеше да разговаря с него. Да осъществи контакт, да смекчи положението, да забави часовника.

— Как ме откри? — Добре, поне в собствените си уши не звучеше уплашена.

— Какво, да не си мислиш, че само ти можеш да следиш?

Ники направи къса крачка назад, за да го вкара в стаята. Наум се върна по пътя си, откакто си бе тръгнала от участъка — „Сохо хаус“, покера на Руук. Обля я хлад, когато осъзна, че на всяко от тези места Поченко я е наблюдавал.

— Не е трудно да проследиш човек, който не знае, че си след него. Ти сигурно знаеш.

— А ти как знаеш? — Отново отстъпи назад. Този път той я последва. — Да не си бил полицай в Русия?

Поченко се засмя.

— Горе-долу. Но не в полицията. Ей, стой тук. — Той извади Зиг-а и хвърли кобура настрана. — Не искам да трябва да те застрелям — и добави, — не и преди да приключа.

Смяна в правилата, каза си тя, и се подготви за най-лошия вариант. Ники бе упражнявала обезоръжаването поне милион пъти, но винаги на тепих с инструктор или ченге-партньор. При все това Хийт мислеше за себе си като за атлет, в непрестанен тренировъчен период, и едва преди две седмици отново бе упражнявала хватката. Докато хореографията й минаваше през главата, тя продължи да говори.

— Стиска ти да дойдеш без собствен пистолет.

— Няма да ми трябва. Днес ме изигра. Тези нощ — не. Ще видиш.

Той се обърна и посегна към ключа за лампите. Този път тя пристъпи към него. Лампата светна, той завъртя глава към нея и рече:

— Мм, браво, браво. — Той я огледа бавно, отгоре до долу. Странно, но Ники се почувства по-осквернена следобеда в стаята за разпит, когато бе напълно облечена. Въпреки това се покри с ръце.

— Покривай се колкото искаш. Казах ти, че ще си взема моето и така и ще направя.

Хийт обмисли ситуацията. Поченко държеше пистолета й, а и бе по-силен от нея. Бе и едър, но от срещата им в метростанцията тя знаеше, че не е бърз. Но пък този пистолет…

— Ела — каза той и пристъпи към нея. Частта с разговорите бе приключила. Тя се поколеба и направи крачка към него. Чуваше собствения си пулс. Ако се случеше, щеше да се случи за миг. Чувстваше се като на ръба на скала, преди да се хвърли от нея във водата, а това сравнение ускори още повече сърцето й. Спомни си един униформен полицай от Бронкс, който миналата година не успял и загубил половината си лице. Ники реши, че това не й помага и отново се фокусира, визуализирайки движенията си.

— Кучко, като кажа „ела“, идваш. — Той изпъна ръка с пистолета.

Тя направи крачката напред, която той искаше и от която тя се нуждаеше, като през това време вдигна ръце и леко потрепери с длани, за да скрие с тези леки движения това, което предстоеше. А то трябваше да е мълниеносно.

— Само не ме застрелвай, окей? Моля те, не ме зас… — С едно движение тя вдигна лявата си ръка и стисна пистолета отгоре, като заклещи с палец ударника. Избута го встрани и премина вдясно от Поченко. Подложи крак и го блъсна с рамо, докато извиваше пистолета нагоре, към него. Когато го дръпна, така че дулото да сочи в обратната посока, пръстът му се счупи и той изкрещя.

После настъпи хаос. Тя се опита да издърпа пистолета, но счупеният пръст бе заседнал на спусъка и оръжието се освободи с такава инерция, че се изплъзна от ръката й и падна на килима. Поченко я хвана за косата и я хвърли в предверието. Ники се опита да си върне равновесието и да излезе през предната врата, но той се хвърли след нея. Хвана едната й ръка, но не успя да я задържи — дланите му се потяха, а тя още не бе изсъхнала от ваната. Ники се изплъзна, извъртя се вихрено и заби основата на дланта си в носа му. Нещо изхрущя и той изруга на руски. Набрала инерция от удара, тя вдигна крак, за да го изрита в гърдите обратно в хола, но той бе вдигнал ръце към счупения си нос, от който се стичаха две кървави струйки, и ритникът й срещна предмишниците му. Когато той посегна към нея, тя стрелна две светкавични леви крошета в носа му и докато той се възстановяваше, Ники се обърна, свали резето на входната си врата и изпищя:

— Помощ, пожар! Пожар! — За съжаление, най-сигурният начин да получиш помощ.

Боксьорът у Поченко се събуди. Заби тежък ляв прав в гърба й и тя се блъсна във вратата. Тя обаче бе по-подвижна и бърза. Използва предимствата си, приведе се и следващият му удар попадна в дървото. Вече на земята, тя се претърколи през глезените му и го запрати по лице във вратата.

Докато той се изправяше, тя се затича към всекидневната, търсейки падналия пистолет. Откри го, но твърде късно. Докато се навеждаше до него. Поченко я сграбчи в меча прегръдка и я вдигна от пода, докато тя риташе и размахваше юмруци във въздуха.

Той приближи лице до нейното и просъска:

— Сега си моя, кучко.

Поченко я понесе през коридора към спалнята, но Ники не беше приключила. Когато той пристъпи през прага към кухнята, тя се залови с ръце и крака за рамката на вратата. Главата му се кил на рязко напред, а нейната — назад. Рязко я заболя, когато зъбите му се строшиха в задната част на черепа й.

Той отново изруга и я хвърли на пода на кухнята, след което скочи отгоре й и я приклещи под тялото си. Това бе най-кошмарният развой — да му позволи да се възползва от тежестта си. Ники започна да се мята и усуква, но гравитацията работеше в негова полза. Пусна лявата й китка, но само за да й запуши устата с другата си ръка, тази с пет здрави пръста. С освободената си длан тя започна да бута лицето му, ала той не помръдна. Хватката около врата й се стегна. От носа и брадичката му се стичаше кръв и капеше по лицето й. Тя извърна глава и замахна с дясната си ръка, но силите й я напускаха.

По ръбовете на полезрението й падаше пелена. Над нея лицето на Поченко се изпъстри със звездички. Той не бързаше. Наблюдаваше как Ники бавно губи кислород, отслабва и мята глава все по-бавно. Ники се сети за майка си, убита на няма и метър от същото това място на пода, докато вика името й. И докато чернотата я обгръщаше, осъзна, че няма чие име да извика.

Тогава видя кабела.

С горящи дробове и изтичащи сили, Ники посегна почти слепешката към висящия кабел. От третия опит го улови и ютията падна от дъската. Ако на Поченко му бе направило впечатление, то той не го показа, навярно мислейки, че това са последните издихания на кучката.

След миг обаче за едната му буза се залепи ютия.

Ники не бе чувала и животни да вият така. Когато я пусна, първата й глътка въздух имаше вкус на опърлена плът. Отново замахна с ютията и нагорещеният й ръб го уцели в лявото око. Той отново изкрещя и крясъкът му се смеси със сирените, които наближаваха сградата.

Поченко с мъка се изправи на крака и се запрепъва към вратата на кухнята, хванал се за лицето. Блъсна се в касата на вратата, но запази равновесие и се завлачи навън. Докато Ники се свести и стигне до хола, тежките му стъпки вече отекваха нагоре по пожарния изход към покрива.

Хийт грабна своя Зиг и също изкачи металните стъпала, но Поченко вече го нямаше. По тухлените фасади на улицата й пулсираха пожарни светлини, а през кръстовището на Трето авеню една сирена изписка три пъти задавено. Ники си спомни, че няма дрехи и реши по-добре да слезе и да облече нещо.

Когато на следващата сутрин влезе в кабинката на екипа си, след като първо се срещна с капитана, Руук и Роуч я чакаха. Очоа се бе облегнал назад в стола си, кръстосал глезени на бюрото. Каза:

— И така. Снощи гледах как Янките победиха и правих секс с жената. Някой да ме е надминал?

— Не и аз — каза Роули. — Ами ти, детектив Хийт?

Тя сви рамене, влизайки в тона им.

— Малко покер и после тренировка вкъщи. Не толкова вълнуващо, колкото твоето, Очоа. Жена ти е правила секс с теб, не мога да повярвам. — Полицейски хумор, под който бе внимателно скрита загриженост.

— А, разбирам — каза Руук. — Така се справяте вие. „Някой опита да ме убие? Голяма работа, естествено, че няма проблем.“

— Не, всъщност не ни е грижа. Тя е голямо момиче — каза Очоа. Ченгетата се засмяха. — Добави го към проучванията, писателче.

Руук доближи Хийт.

— Изненадан съм, че дойде.

— Защо? Работя тук. Няма как да хващам лошковци вкъщи.

— Това го знаем — додаде Очоа.

— Ха-ха, ковна я! — каза Роули на партньора си.

— Мерси, че не си ударихте по един петак — отвърна тя. Макар че целият участък, а и вероятно повечето ченгета в Ню Йорк знаеха за взлома, Ники описа ситуацията от първа ръка, а те я слушаха внимателно, със сериозни изражения.

— Дръзко — каза накрая Руук. — Да подгониш ченге в собствения й дом. Типът сигурно е откачалка. И вчера така си помислих.

— Или… — рече Хийт, като реши да сподели усещането, което таеше, още откакто видя Поченко в хола си с нейния пистолет в ръка. — Или някой го е изпратил да се отърве от мен. Кой знае?

— Ще спипаме копелдака — каза Роули. — Ще му стъжним фамилията.

— А така — допълни Очоа. — Уведомили сме болниците да внимават за мъже с наполовина изгладени физиономии.

— Капитанът каза, че вече сте събудили рано Майрик.

Очоа кимна.

— По никое време и половина. Оня спи с нощница. — Той поклати глава, за да се отърве от образа, и продължи: — Както и да е, Майрик твърди, че не е имал контакт с Поченко, откакто адвокатът ги измъкна вчера. Поставихме го под наблюдение и взехме заповед за разпечатки от телефона му.

— Подслушваме и входящите му обаждания — добави Роули. — Освен това сме пратили в лабораторията по няколко чифта дънки от апартаментите на Майрик и Поченко. Русначето ти имаше няколко обещаващи съдрани места на коленете, но е трудно да се каже кое е от употреба и кое — от модела. Скоро ще ни кажат.

Ники се усмихна.

— И в добавка към това, може би имам съвпадение с онези белези по предмишниците на Стар. — Тя отвори яката си и показа червените следи на врата си.

— Знаех си. Знаех си, че Поченко го е хвърлил от балкона.

— Руук, като никога съм склонна и аз да заложа на това, но да не прибързваме. Мигът, когато толкова рано в разследването започнеш да си затваряш врати, е мигът, когато започваш да изпускаш неща. Роуч, вървете да проверите докладите от снощните обири на магазини. Ако Поченко се крие и не може да се върне в апартамента си, ще импровизира. Обърнете специално внимание на аптеки и магазини за медицински запаси. Не е ходил по болници и сигурно се погрижил сам за себе си.

Когато Роуч тръгнаха по задачите си и докато Ники сваляше един доклад от полицейските счетоводители, един от сержантите — администратори й донесе пакет за нея, плоска кутия с размерите и тежестта на коридорно огледало.

— Не очаквам никакви пратки — каза Ники.

— Може да е от обожател — каза сержантът. — Може да е руски хайвер — добави с неразгадаемо изражение и си тръгна.

— Не сте особено сантиментални — отбеляза Руук.

— Слава Богу. — Тя разгледа етикета с изпращача. — От магазина на Метрополитън. — Извади ножици от бюрото си, отвори кутията и хвърли поглед вътре. — Нещо в рамка.

Ники извади от кутията нещото в рамка и откри какво е — когато това се случи, мракът на сутрешното й настроение отстъпи място на мека, златиста слънчева светлина, която се разля по лицето й, отразена от сиянието на две момиченца в бели роклички. Палеха китайски фенери в сумрака. „Карамфил, лилия, лилия, роза“.

Ники погледа репродукцията и след това се обърна към Руук, който се мръщеше.

— Някъде там трябва да има картичка. Пише „Познай кой?“ Между другото, ако не отгатнеш, че съм аз, доста ще ми е криво, че дадох всички тия пари за експресна доставка.

Тя върна поглед върху картината.

— Просто… толкова е…

— Знам, вчера в хола на Стар ти видях изражението. Когато направих заявката, нямаше как да знам, че ще е подарък за по-бързо възстановяване… е, по-скоро подарък за „радвам се, че не те убиха снощи“.

Тя се засмя, за да не забележи той, че долната й устна трепка. Ники извърна глава.

— На тая светлина рамката ми блести и очите — каза тя и му позволи да види само гърба й.

По обед тя нарами чантата си и когато Руук се изправи да я придружи, му каза да си намери нещо за обяд и че трябва да свърши това сама. Той й отвърна, че се нуждае от някаква защита.

— Аз съм ченге — аз съм защитата.

Забелязал, че е решена да отиде сама, този път той не възрази. Докато караше, Ники почувства вина, че го е оставила. Не я ли бе приветствал на масата за покер, не й ли бе подарил тази картина? Да, в някои моменти, когато бяха заедно, я дразнеше, но това сега бе различно. Може би заради снощните преживявания и изтощението — но не. Каквото и да чувстваше Ники Хийт, на това чувство му трябваше пространство.

— Извинявам се за бъркотията — каза Ноа Пакстън. Изхвърли остатъците от мешаната си салата в кошчето за отпадъци и избърса със салфетка тефтера си. — Не ви очаквах.

— Бях наблизо — рече детектив Хийт. Не я интересуваше дали долавя лъжата й. От опит знаеше, че да посетиш свидетел неочаквано постига неочаквани резултати. Неподготвени, хората не внимаваха толкова в думите си и тя научаваше повече. Този следобед искаше от Ноа две неща. Едното бе да види неподготвената му реакция на снимките от Гилфорд.

— Тук нови снимки ли има?

— Не — отвърна тя, докато поставяше пред него последната. — Сигурен ли си, че не разпознаваш никого на тях? — Ники се постара да звучи небрежно, но самият й въпрос целеше да го постави под напрежение. Искаше да провери обяснението на Кимбърли защо не е разпознал Майрик. Подобно на вчерашния ден, Пакстън бавно и методично огледа всяка снимка и рече, че все пак не разпознава никого.

Тя прибра снимките, с изключение на две: Майрик и Поченко.

— А тези? Нещо познато?

Той сви рамене, поклати глава в отрицание.

— Съжалявам. Кои са?

— Представляват интерес, нищо повече. — Детектив Хийт работеше, за да задава въпроси, а не за да отговаря, освен ако така не можеше да спечели предимство. — Исках и да те попитам за проблема на Матю с хазарта. Той как си го позволяваше?

— В брой.

— Ти ли си му давал парите?

— Да, те бяха неговите собствени.

— А когато е задлъжнял на букмейкърите, как им е плащал?

— По същия начин, в брой.

— А идвали ли са при теб? Букмейкърите.

— О, за Бога, не. Казах на Матю, че ако иска да се забърква с подобни, си е негова работа. Не исках да идват тук. — За да подчертае думите си, той потрепери. — Не, благодаря. — Въпреки че го бе изненадала, отговорът бе налице. Пасваше обяснението на Кимбърли защо човекът с парите не познава букмейкъра.

След това Хийт го попита за Морган Донъли, жената, чието име Кимбърли й бе дала. Онази със засеченото любовно писмо. Пакстън потвърди, че Донъли е работила при тях и е била най-високопоставеният им служител в маркетинга. Също така потвърди, че със Стар са имали тайна връзка, която за никого не е била тайна и надълго и нашироко обясни как служителите са ги наричали „Ем и Ем“. Самата Морган също се сдобила с няколко прякора.

— Двете най-популярни бяха „Най-добре представящ се служител“ и „Главен актив“.

— Само още едно нещо и те оставям на мира. Тази сутрин получих доклада от полицейските счетоводители. — Извади от чантата си папката и веждите му надвиснаха над очите. — Казаха ми, че не си Бърни Мадоф^[1], в което всъщност искахме да се уверим.

— Логично. — Каза го равнодушно, но детективът познаваше вината по лицето на човек.

— В делата ти има една нередност. — Подаде му страницата с таблицата и обобщението и той се напрегна. — Е?

Той остави листа.

— Адвокатът ми би ме посъветвал да не отговарям.

— Смятате ли, че имате нужда от адвокат, за да ми отговорите, г-н Пакстън?

Тя усети, че натискът й работи.

— Единственото ми прегрешение — каза той накрая. — Единственото за всички тези години. — Ники го гледаше и мълчеше. Нищо нямаше по-силен глас от тишината. — Криех пари. Създадох няколко трансакции, за да прехвърля голяма сума пари в частна сметка. Криех част от личните средства на Матю Стар в името на образованието на сина му. Виждах колко бързо се стопяват — за хазарт и проститутки. Аз съм само служител, но ме болеше сърцето да гледам какво се случва със семейството му. За собственото им добро, скрих пари, за да може Мати младши да отиде в колеж. Матю ги откри, както някои пияници надушват скрити бутилки, и ги опустоши. Кимбърли е почти толкова зле, колкото беше и той. Мисля, че имате добра идея колко обича да харчи.

— Да, получих такова впечатление.

— Дрехите, бижутата, ваканциите, колите, операциите. А и тя също криеше пари. Забелязах, разбира се, подобно на вашите хора — цифрите говорят, ако знаеш какво търсиш. Наред с другото, имала си е и любовно гнездо, един тристаен апартамент на „Кълъмбъс“. Казах й да се отърве от него, както и от други неща, а когато ме попита защо, й отвърнах, че са разорени.

— Тя как реагира?

— „Съсипана“ не е достатъчно силна дума. Може да се каже, че откачи.

— И кога й го каза?

Той погледна календара под стъклената облицовка на бюрото си.

— Преди десет дни.

Детектив Хийт кимна, мислейки. Десет дни. Седмица преди да загине съпругът й.