Ричард Касъл
Жега (5)

4.

След филма Ники не се прибра у дома. От тротоара в топлата лятна вечер тя наблюдаваше апартамента си, където бе живяла като момиче, който бе напуснала, за да учи в Бостън, а след това — за да купи канелени пръчици, защото канелата на прах не ставаше. В онзи тристаен апартамент имаше усамотение, ала не и покой. Можеше пак да е на деветнадесет и да влиза в кухнята, където под хладилника се оформяше локва от кръвта на майка й или, ако можеше да прогони образите, да си пусне телевизора, където да научи за още престъпления — свързани с жегата, както щяха да й кажат репортерите. Свързани с жегата. Някога това я караше да се усмихва.^[1]

Претегли възможността да се обади на Дон, за да провери дали треньорът й има време за бира и малко спално боричкане в първичен стил, или да позволи на късното шоу на някой телевизионен комик да я разсее, без да трябва да дели с някого и бездруго малката си баня. Имаше и друга алтернатива.

След двадесет минути, в празния участък, детективът се въртеше на стола си и замислено наблюдаваше бялата дъска. Вече я помнеше наизуст — на нея всички елементи до момента бяха подредени в рамка, в която обаче още не се оформяше картина: списъкът със съвпадащи отпечатъци; зелено картонче, където бяха записани предишните самоличности на Кимбърли Стар и алибито й; снимки от тялото на Матю Стар на паважа; снимките от съдебния медик, където една от синините по тялото на Стар ясно личеше шестоъгълният отпечатък на пръстен.

Тя се изправи и се приближи до тази снимка. Без толкова да оглежда размера и формата, Ники се заслуша, знаейки, че по всяко време коя да е улика може да се сдобие с глас. Повече от всички други парченца от пъзела, тази снимка й нашепваше нещо — този шепот витаеше в главата й цял ден. Той я привлече в смълчания участък, за да го чуе по-добре. Бе въпросът: „Защо убиец, който изхвърля някого през балкона, първо ще му нанася несмъртоносни удари?“ Тези синини не бяха произволни контузии от сборичкане. Притежаваха прецизност и ред, някои дори се прикриваха. Дон ги наричаше „да нарисуваш“ опонента.

Когато пое собствен екип детективи, едно от първите решения на Ники бе да въведе система, да споделят информация максимално лесно. Влезе в сървъра и отвори файла ОЧОА, настроен само за четене. Стигна до интервюто с портиера в Гилфорд. Обичам го този Очоа, помисли си. Не може да пише на клавиатура, ако ще и животът му да зависи от това, но води страхотни бележки и задава правилните въпроси.

Въпрос: Жртв излзлизла ли от сгрдт по нкоуе врме стрнта?

Отговор: Н.

Ники затвори файла на Очоа и погледна към часовника. Можеше да пише смс на шефа си, но той можеше и да не го види. Ако спи, например. От тропане с пръсти по слушалката напредваше само времето, но не и тя, затова накрая просто го набра. На четвъртото позвъняване Хийт се прокашля, готова да остави съобщение на гласовата поща, но Монтроуз вдигна. Гласът му не звучеше сънен, а се чуваше и прогнозата за времето по телевизора.

— Капитане, надявам се да не звъня твърде късно.

— Ако е твърде късно, няма какво да се надяваш или не. Какво има?

— Дойдох да проверя записа от камерата на Гилфорд, но още го няма. Знаеш ли къде е?

Шефът й покри с ръка слушалката и каза нещо на съпругата си. Когато пак вдигна, телевизорът не се чуваше. Каза:

— На вечеря ми се обади адвокат, представител на борда на живущите там. В онази сграда има богаташи, загрижени за личния си живот.

— А не са ли загрижени за съседите, отлитащи през прозорците си?

— Да не се опитваш да убедиш мен? Ще ни трябва съдебна заповед, за да се предадат. Гледам часа и ми се струва, че ще трябва да почакаме до сутринта, за да я получим. — Капитанът чу въздишката й, защото тя въздъхна достатъчно силно, за да я чуе. На Хийт никак не й се нравеше да загуби още един ден заради тази заповед.

— Ники, поспи — рече той с обичайната си загриженост. — Ще ти я издействаме по някое време утре.

Главният беше прав, разбира се. Да събудиш съдия за заповед беше възможност, която ползваш за важни случаи, когато времето е срещу теб. За повечето съдии това бе просто поредното убийство и й бе ясно, че няма смисъл да кара капитан Монтроуз да пропилее подобен ресурс. Затова тя изключи лампата на бюрото си.

След това я включи. Руук беше дружка със съдия. Хоръс Симпсън участваше в седмичния покер, от който тя се измъкваше всеки път, когато Руук я поканеше. Симпсън не беше „приятелче“ от ранга на Джагър, но доколкото знаеше, никой от Стоунс не издаваше съдебни заповеди.

Чакай, чакай, помисли си тя. Нетърпението е едно, да дължиш услуга на Джеймисън Руук съвсем друго. А и го чу да се хвали на Роуч, че има среща за вечеря с онази фенка с потника, която нахлу на местопрестъплението. А сега, по никое време Хийт като нищо можеше да прекъсне негов автограф по друга, по-интересна част от тялото й.

Затова вдигна телефона и набра номера му.

— Хийт — отвърна той без изненада. Беше по-скоро възглас, както в „Бар Наздраве“ всички се провикваха: „Норм!“ Тя се вслуша във фоновия шум, но защо? Да не би да очакваше Кени Джи и звук от тапа на шампанско?

— Удобно ли е?

— На телефона ми пише, че звъниш от участъка. — Уклончив отговор. Всъщност, въобще не й отговаряше. Можеше да го заплаши с „животните в ареста“.

— Работата на полицая няма край и така нататък. Пишеш ли?

— В един седан съм. Връщам се от страхотна вечеря в Балтазар. — Последва мълчание. Бе му се обадила, за да го избъзика — как стана така, че ролите се обърнаха?

— Ще ми дадеш оценка на ресторанта друг път, обаждам се по работа — рече му тя и в същото време се чудеше дали фенката с потника знае, че на места като „Балтазар“ не се носят изрязани дънкови шорти. — Обаждам се да ти кажа да не идваш за сутрешната среща. Отложи се.

— Отложила се е? Това е ново.

— Планът беше утре сутрин да подготвим втори разговор с Кимбърли Стар, само че вече е под въпрос.

Руук звучеше прекрасно обезпокоен.

— Как така? Трябва да се върнем при нея. — Тонът му и харесваше толкова, че не се чувстваше виновна, че си играе с него. — Причината да я видим е да разгледаме вчерашните кадри от камерата на Гилфорд, но няма как да се добера до тях без заповед. Късмет е да намерим някой съдия по това време. — Хийт си представи подводна сцена от рекламите на спортен риболов, на които се бе нагледала в безсънните си нощи: костурът отваря уста, за да налапа специалната марка супер-примамка.

— Познавам един съдия — отвърна Руук.

— Забрави.

— Хоръс Симпсън.

Ники вече крачеше напред-назад, опитвайки се да пази тона си сериозен.

— Чуй ме, Руук. Стой настрана.

— Ще ти звънна пак.

— Руук, казвам ти, недей — каза тя с най-отработения си заповеден тон.

— Знам, че е още буден. Сигурно гледа софт порно канала. — И точно докато Руук затваряше. Ники чу на заден план да се изхилва жена. Бе получила каквото иска, но ситуацията не се оказа недвусмислената победа, която си беше представяла. Но защо й пукаше?

На следващата сутрин в десет, насред лепкавата жега, която таблоидите наричаха „Летливото лято“ Ники Хийт, Роуч и Руук се събраха под навеса на Гилфорд с два плика от по дванадесет снимки от камерата в предверието. Хийт остави Роули и Очоа да покажат едните на портиера, а тя и Руук влязоха, за да отидат на срещата с Кимбърли Стар.

Още щом се затвориха вратите на асансьора, той започна:

— Няма защо да ми благодариш.

— Защо да ти благодаря? Изрично ти казах да не звъниш на съдията. Както обикновено, правиш каквото искаш, с други думи — обратното на това, което ти кажа.

Той се поспря, за да осмисли верността на аргумента и накрая каза:

— Нямаше защо да благодариш. — После отново си отвори гагата: — От подтекста е. Леле, тази сутрин от подтекст не се диша, детектив Хийт.

Гледаше ли въобще към нея? Не, облегнат назад се радваше на светещите номера на етажите, само че ти въпреки това се чувстваше като на рентген и не знаеше какво да каже. Стигнаха шестия етаж и прозвъняването на асансьора най-сетне я спаси. Проклет да е.

Когато Ноа Пакстън отвори вратата на апартамента. Ники си отбеляза наум да провери дали той и вдовицата спят заедно. По време на разследване нямаше теми табу, а не си ли струваше да се провери догадката и съпругата-трофей, жална за пари, и човека дърпащ конците на финансите, които замислят убийство под завивките? Но когато го видя, каза само:

— Това е неочаквано.

— Кимбърли закъснява, на козметик е — каза Пакстън. — Дойдох да оставя някои документи, за да ги подпише, и ме помоли да ви правя компания, докато дойде.

— Добре, че е толкова съсредоточена да намери убиеца на съпруга си — каза Руук.

— Добре дошли в моя свят. Вярвайте ми. Кимбърли не е на „ти“ със съсредоточаването. — Детектив Хийт се опита да разгадае тона му. Наистина ли го бе яд или се прикриваше?

— Докато чакаме, искам да ти покажа няколко снимки. — Хийт намери същия стол, на който седя последния път, и извади плика. Срещу нея на дивана седна Пакстън и тя разпредели два реда снимки на лакираната червена масичка за кафе пред него. — Внимателно разгледай всеки от тези хора. Кажи ми, ако някой ти изглежда познат.

Пакстън разгледа всяка от десетината снимки. Ники направи каквото правеше винаги в такива случаи — наблюдаваше наблюдаващия. Той бе методичен, започна с горния ред, отдясно наляво, след това долния, без прекомерни паузи, равномерно. Безстрастно, тя се замисли дали бе такъв и в леглото и отново се сети за непоетия път към предградията и по-приятното ежедневие.

Когато Пакстън приключи, каза:

— Съжалявам, не познавам никого от тези хора. — После попита каквото всички питаха, когато не можеха да помогнат. — Един от тези убиецът ли е? — И пак се вгледа, както всички, чудейки се кой би бил, сякаш можеше да го налучка.

— Може ли да задам един очевиден въпрос? — попита Руук, докато Хийт прибираше снимките обрано в плика. Както обикновено, не чака разрешение да се разплямпа. — Ако Матю е бил толкова разорен, защо не е продал някои от нещата си? Гледам античния му мебели, колекцията картини… Само този полилей може цяла година да храни страна от развиващия се свят. — Хийт вдигна глава към италианския порцеланов полилей, френските свещници, изложените картини, огледалото в стил Луи Петнадесети, фино резбованите мебели и се замисли, че понякога на маймуната писател му идват добри идеи.

— Вижте, не ми е удобно да говоря за това. — После хвърли поглед през рамото на Ники, сякаш Кимбърли Стар може да влезе всеки момент.

— Въпросът е прост — каза детективът. Знаеше, че ще съжалява, ако похвали Руук, но добави: — И добър. А ти си човекът, който се грижи за парите, нали?

— Ще ми се да беше толкова просто.

— Пробвай да обясниш. Защото слушам как ми говориш колко е бил разорен този човек, как компанията му се е сринала отвътре, личните му финанси изтичали като петрол от пробит танкер, а после влизам тук. Колко струва това, всъщност?

— На това мога да отговоря — каза той. — В. Д. И. — четиридесет и осем до шейсет милиона.

— В. Д. И.?

Руук отговори вместо Пакстън:

— В днешната икономика.

— Дори да го продадеш набързо, четиридесет и осем милиона решават много проблеми.

— Показах ви счетоводните книги, обясних ви положението, разгледах ви снимките — не стига ли?

— Не, и знаеш ли защо? — С лакти на бедрата, тя се приведе към него и задълба. — Защото има нещо, което не искаш да кажеш, но ще ми го кажеш — тук или в участъка.

Облегна се, за да му даде пространство да проведе вътрешния си диалог. След няколко секунди той рече:

— Просто е нередно да говоря така за него точно след смъртта му, в собствения му дом. — Тя пак зачака и той се отпуши: — Матю имаше чудовищно его. Нужно е, за да постигнеш, каквото постигна той, но неговото беше извън всякакви граници. Нарцисизмът му направи всичко това край вас неуязвимо.

— Но той е затъвал.

— Точно затова пренебрегна съвета ми — глупости, съвет, беше си натякване, — да се отърве от картините и останалото. Исках да ги продаде, преди да го погнат кредитори, но тази стая бе неговия палат. Доказателство за него и за света, че още е крал. — След тези думи Пакстън се пооживи и закрачи покрай стените. — Видяхте офисите вчера. Матю никога не би посрещнал клиент там. Водеше ги тук, за да преговаря от трона си в своя малък Версай. Колекцията на Стар. Обичаше големците да стоят прави до някой от тези столове и да питат дали е позволено да се сяда на тях. Или да гледат някоя картина, знаейки какво струва тя. Ако не питаха, правеше така, че да научат. Понякога скривах лице в шепа, толкова бе смущаващо.

— И сега какво ще се случи с всичко това?

— Сега, разбира се, мога да започна да ликвидирам. Има дългове за плащане, да не говорим за начина на живот на Кимбърли. Сигурно ще се съгласи да загуби някоя дрънкулка, за да поддържа навиците си.

— А когато изплатиш дълговете, ще остане ли достатъчно, за да компенсира факта, че съпругът й няма застраховка живот?

— О, не мисля, че на Кимбърли ще й се наложи да събира подаяния — каза Пакстън.

Ники обмисляше това, докато бродеше из стаята. Последния път бе местопрестъпление. Сега просто попиваше охолството й. Кристалът, гоблените, кентианската библиотека^[2] с резбовани плодове и цветя… Една от картините й хареса — сцена с яхта от Раул Дюфи, — и тя се приведе напред, за да погледне по-отблизо. Бостънският музей на изящните изкуства бе на десет минута пеша от общежитието й, когато учеше в Нортийстърн. Макар да прекарваше там много часове като любител на изкуството, не можеше да се води разбирач — ала разпознаваше някои от творбите по тези стени. Бяха скъпи, но от нейна гледна точка, стаята бе двуетажна торба с произволно натикани в нея картини. Импресионистите висяха до Старите майстори; немско плакатно изкуство от 30-те години на миналия век висеше до италиански религиозен триптих от петнадесети век. Позастоя се пред една скица на любима своя картина — „Карамфил, лилия, лилия, роза“, от Джон Сингър Сарджънт. Макар да бе само предварителна маслена скица, една от многото, които Сарджънт е правел, преди да завърши коя да е своя картина, Хийт остана като омагьосана от познатите момиченца, толкова възхитително невинни в белите си рокли, докато палят китайски фенери в една градина сред меката светлина на сумрака. После се зачуди какво прави до безочливия Джино Северини, несъмнено скъпо, но крещящо платно от маслени бои и смачкани пайети.

— Всяка друга колекция, която съм виждала, има… не знам, някаква тема, или обща атмосфера или… опитвам се да кажа, че…?

— Има вкус? — прекъсна я Пакстън. Сега, когато вече бе прекосил границата с бившия си шеф, можеше безогледно да стреля по него. При все това сниши глас и се огледа, сякаш ще му се наложи да бяга от мълнии, задето говори лошо за мъртвите. Въпреки това го стори: — Ако търсите смисъл или връзка в колекцията му, няма да ги намерите, поради един неизбежен факт. Матю бе вулгарен. Не познаваше изкуството. Познаваше цената му.

Руук се приближи до Хийт и рече:

— Май че, ако продължаваме да търсим, ще открием Кучетата — покерджии, — което я разсмя. Дори Пакстън си позволи да се посмее. Когато вратата се отвори и Кимбърли Стар се понесе през нея, всички млъкнаха.

— Извинявайте, че закъснях. — Хийт и Руук я зяпнаха, без почти да прикриват неверието си. Лицето й бе подпухнало от ботокс или някакви други козметични инжекции. Неестествено подутите й бръчици около устата само се подчертаваха от червенината и следите от синини. По челото й личаха подутини, подобни на легнали полицаи, изпълващи бръчките й — като че ли пред очите им растяха все повече. Жената изглеждаше, сякаш се е катурнала с носа напред в гнездо на стършели. — На Лексингтън не работеше светофарът. Проклета топлинна вълна.

— Оставих документите на бюрото в кабинета — каза Ноа Пакстън. Вече държеше с една ръка куфарчето, а с другата натискаше бравата. — Имам за много недовършени неща да се погрижа в офиса. Детектив Хийт, ако ви трябвам за нещо, знаете как да ме откриете.

Зад гърба на Кимбърли той подбели очи и така поля със студен душ теорията за това, че спят заедно, макар че Ники щеше все пак да я провери.

Кимбърли и детективът заеха същите места както през деня на убийството. Руук реши да не сяда на избродирания стол от онзи ден и седна на фотьойла до г-жа Стар. Вероятно, за да не се налага да я гледа, помисли си Ники.

Лицето не бе единствената промяна. Носеше възкъсичка черна рокля с презрамки, марка Ед Харди, върху която бе нарисувана червена роза и надпис „Посветена на любимия ми“. Е, поне бе в черно. Кимбърли започна грубо, сякаш Хийт й пречеше на остатъка от деня.

— Е? Казахте, че трябва да гледам някакви неща?

Хийт не приемаше нещата лично. Тя преценяше, не съдеше. Прецени, че встрани от момента с „личната скръб“, Кимбърли Стар се отнася с нея като с наемен работник и Ники трябваше бързо да размени властовите позиции.

— Г-жо Стар, защо ме излъгахте за местонахождението си по време на убийството на съпруга ви?

Балонестото лице на жената още можеше да изразява емоции донякъде — една от тях беше страх. На Ники Хийт това й хареса.

— Какво имате предвид? Да лъжа? Защо да лъжа?

— Ще стигна дотам, когато съм готова. Първо, кажете ми къде сте била между един и два следобед, защото не сте била в Дайно-байтс. Излъгахте.

— Не съм. Бях там.

— Оставила сте там сина си и бавачката му и сте си тръгнала. Вече имаме свидетел. Да помитам ли и бавачката?

— Не. Вярно е, тръгнах си.

— Къде бяхте, г-жо Стар? Този път ви съветвам да сте искрена.

— Добре. Бях с мъж. Срамувах се да ви кажа.

— Кажете ми сега. Какво имате предвид, с мъж?

— Мале, ама си кучка! Спях с един мъж, окей? Доволни?

— Как се казваше?

— Не може да си сериозна.

Изражението на Ники определено можеше да показва емоции. Показа й, че е много сериозна.

— И не казвайте Бари Гейбъл. Той ни каза, че сте му вързала тенекия. — Кимбърли зяпна. — Бари Гейбъл. Знаете, мъжът, който ви нападна на улицата. Казала сте на детектив Очоа, че е някакъв крадец и че не го познавате?

— Имах връзка. Съпругът ми току-що беше умрял. Срамувах се да кажа.

— Сега, Кимбърли, ако сте преодоляла свяна си, кажете ми за тази друга връзка, за да потвърдя местонахождението ви. И, както вече несъмнено сте се досетила, ще проверя.

Кимбърли й даде името на лекар, Кори ван Пелд. Да, той е, каза тя, и да, при него отишла и тази сутрин. Хийт накара г-жа Стар да продиктува името му и го записа в тефтера си заедно с телефонния му номер. Кимбърли каза, че го срещнала, когато преди две седмици отишла да й прегледа лицето и между тях се случила магия. Хийт се обзалагаше, че магията е била в панталоните му, а именно — портфейла му, но премълча. Замоли се Руук да прояви същия такт.

Срещата така и така не бе започнала на приятелски начала, затова Ники реши да продължи. След няколко минути Кимбърли щеше да гледа снимките и детективът искаше да се замисли, преди да лъже, или така да е смутена, че да го прави лошо.

— С вас човек за много неща не може да е сигурен.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ти ми кажи, Лалдомина.

— Моля?

— И Саманта.

— Ей, да не почваш с тия работи, чу’аш ли?

— Еха, колко готино. Чист лонгайлъндски акцент. — Обърна се към Руук. — Виждаш ли какво прави стресът? Забравяме училището по обноски.

— Първо, името ми по документи е Кимбърли Стар. Не е престъпление да си смениш името.

— Помогни ми: защо Саманта? Представям си те с естествения ти цвят, по-скоро Тифани или Кристъл.

— Ченгетата все обичате да ни тормозите, задето се оправяме както можем. Човек трябва да прави каквото може, нал’ тъй?

— Затова си говорим. За да разберем кой какво е могъл и какво е направил.

— Ако това значи, убила ли съм мъжа си… Боже, не мога да повярвам, че го казах… ами, не, не съм. — Зачака Хийт да й отговори нещо, но Ники си мълчеше. Нека се чуди и мае, помисли си. — И мъжът ми си е сменил името, това знаехте ли го? През осемдесетте. Отишъл на семинар по брандиране и решил, че името му му пречи. Брус Дилей. Казваше, че думите строителство и Дилей^[3] не продават добре, затова проучил различни имена, кое можело да му помогне. Знаете, позитивно, да вдъхновява самоувереност. Направил списък с имена като Чемпиън и Бест. Избрал Стар и му добавил още едно „р“ накрая^[4], за да не звучи фалшиво.

Подобно на предния ден, когато прекоси разкошното предверие и се озова в призрачните офиси, в ума на Хийт поредното парче от публичния имидж на Матю Стар се пропука и падна.

— А как му е хрумнало „Матю“?

— Проучвания. Наел фокус-групи, за да види кое име, което пасва на вида му, вдъхва доверие у хората. И какво, ако съм си сменила и моето? Голяма работа, мамка му.

Детектив Хийт реши, че от тези въпроси е изстискала колкото е възможно и бе доволна, че поне има прясно алиби за проверяване. Извади снимките. Докато ги излагаше и казваше на Кимбърли да не бърза, жената я прекъсна и посочи третата снимка.

— Този тук. Познавам го. Това е Майрик.

Ники почувства леката тръпка, като от парченце домино, което аха-аха ще падне.

— И откъде го познаваш?

— Беше букмейкърът на Мат.

— Майрик първо име ли е, или фамилия?

— Ама днес нямаш спиране с тия имена, а?

— Кимбърли, този човек може да е убил съпруга ти.

— Не знам кое име му е. Беше просто Майрик. Поляк, май. Де да знам.

Ники я накара да погледне останалите снимки, ала не получи други имена.

— Сигурна ли си, че съпругът ти е залагал при този мъж?

— Да, защо да не съм сигурна?

— Когато Ноа Пакстън разгледа тези снимки, не го разпозна. Ако той плаща сметките, защо не би го познал?

— Ноа? Отказваше да се занимава с тази част. Трябваше да дава на Матю парите, но винаги гледаше на другата страна. — Кимбърли добави, че не знае нито адреса, нито телефона на Майрик. — Не, виждах го само, когато се появяваше на вратата вкъщи или в някой ресторант.

Хийт щеше да провери отново на рецепцията на Стар, както и личния му бележник и блекбърито му за някое кодирано съобщение или архив от разговори. Но име, лице и занимание бяха добро начало.

Докато оформяше снимките обратно в купчинка, тя каза на Кимбърли, че не е предполагала, че знае за навиците на съпруга си.

— Хайде сега, една съпруга винаги знае. Знаех и за другите му жени. Знаете ли колко Флажил^[5] съм пила през последните шест години?

Не, на Ники не й трябваше да знае. Но попита сеща ли се за имена на някои бивши любовници на съпруга й. Кимбърли отвърна, че повечето изглеждали като момичета за една нощ или някой уикенд в казиното — не знаела как се казват. Само с една били по-сериозни, млада служителка в маркетинга му. Започнало преди три години и продължило шест месеца, след което момичето напуснало компанията. Кимбърли даде на Ники името на жената и адреса й, написан върху любовно писмо, което пресякла.

— Задръжте го, ако искате. Аз го държах, в случай, че с Матю се разведем и трябва да го стисна за топките. — След тези думи Ники я остави да скърби.

В предверието ги чакаха Роуч. И двамата държаха саката си в ръка, а ризата на Роули отново бе подгизнала.

— Трябва да започнеш да носиш потници, Роули — рече Хийт.

— Или да смениш плата с оксфорд^[6]? — добави Очоа. — Тези полиестерни неща, дето ги носиш, стават прозрачни като се препотиш.

— Възбуждаш ли се, Очоа? — попита Роули.

Партньорът му му го върна:

— Виждаш през мен, както аз — през ризата ти.

Роуч докладваха същия резултат от срещата си с портиера.

— Трябваше да му вадим думите с ченгел от устата — каза Очоа. — Малко се срамуваше, че е пуснал Майрик да влезе. Портиерите винаги звънят първо в апартамента, преди да пуснат когото и да било. Казва, че отишъл да пикае в една странична уличка и го бил изтървал. Само че го хванал на излизане. Портиерът описал Майрик като „хилава дребна невестулка“, който от време на време навестявал г-н Стар, но през последните две седмици посещенията му много зачестили.

— А, имахме и бонус — каза Роули, вадейки от купа снимки още една. — Същия ден с невестулката е бил и този господин. Изглежда Майрик си е довел помощник.

Инстинктът на Ники вече бе посочил този мълчаливец, докато гледаше записа от предверието от онази сутрин. Носеше широка риза, но му личеше, че е културист или поне прекарва много време под щангата. При други обстоятелства не би му мислила много и би решила, че доставя климатици или нещо такова, вероятно по един под мишница. Само че предверието на Гилфорд не беше служебен вход и същия ден от балкона си бе паднал възрастен мъж. Тя попита:

— Портиерът даде ли ви името на този?

Очоа пак хвърли поглед към бележките си.

— Само прякор, който му хрумнал. Железния човек.

Докато от участъка проверяваха в компютъра Майрик и Железния човек, снимки на двамата бяха скоростно разпратени на детективите и патрулните полицаи. Нямаше как малкият екип на Хийт да провери всеки познат букмейкър в Манхатън, дори ако предположеха, че Майрик е сред известните, или че не е от някоя друга част на града или дори Джърси. Освен това, човек като Матю Стар може би дори е използвал някоя агенция за залози или интернет — вероятно и двете, — ала ако представляваше взривоопасната смесица от отчаяние и чувство за неуязвимост, както го описа Ноа Пакстън, вероятно е търсил контакти и на улицата.

Разделиха се, за да се съсредоточат върху познатите букмейкъри в две зони. На Роуч се падна обиколката на Горен Уестсайд в радиус около Гилфорд! Хийт и Руук покриха територията край Стар пойнт — грубо казано от Сентръл парк саут до Таймс Скуеър.

— Това е вбесяващо — рече Руук след четвъртата спирка, уличен продавач, който ненадейно реши, че не говори английски, когато Хийт му показа значката си. Работеше за големите букмейкъри — количката му бе удобна спирка за залози и шишчета. Дим от грила му им подлюти очите и ги намираше, накъдето и да се обърнеха, а продавачът се мръщеше на снимките и накрая сви рамене.

— Добре дошъл в света на полицейската работа, Руук. На това му викам уличен Гугъл. Ние търсим. Така се прави.

Докато караха към следващия адрес, магазин за евтина електроника на 51-а улица, параван, специализиращ повече в залози, отколкото в уредби, Руук каза:

— Трябва да ти призная, ако преди седмица ми беше казала, че ще търчим по колички за улична храна, за да търсим букмейкъра на Матю Стар, никога не бих ти повярвал.

— Не се връзва с публичния образ ли? Ето в това сме различни. Ти пишеш за списания — трябва да продаваш имиджа. Аз трябва да видя какво стои зад него. Често се разочаровам, но рядко греша. Зад всяка лъскава снимка се крие истинската история. Само трябва да искаш да погледнеш.

— Да, но този тип беше огромен. Може би не на върха на елита, но може би като един малък Доналд Тръмп. А коя е Кимбърли Стар, Тара Рийд за бедни? Ако е бедното богато момиче, защо профуква десет бона по физиономията си?

— Ако трябва да гадая, профукала е десет бона от парите на Бари Гейбъл.

— Или е платила в натура на новото си гадже-доктор.

— Повярвай ми, ще разбера. Но жена като Кимбърли няма да започне да си брои купоните за храна и да яде полуготови спагети. Приготвя физиономията си следващия сезон на Ергена^[7].

— Да, ако следващият сезон е на острова на д-р Моро. — Не хареса реакцията си, но все пак се засмя. Това само го насърчи. — Или ако правят римейк на Човека — слон. — Руук захъхри и заломоти: — „Не съм заподозрян, аз съм човешко същество.“^[8]

След като се върнаха в колата — магазинът се оказа поредната задънена улица, — получиха обаждане по полицейското радио. Роуч забелязали Майрик пред сградата за залози „Оф Трак“ на 72-а Уест и започнали да действат, затова викаха подкрепления.

Хийт сложи сирената на покрива и каза на Руук да стегне колата и да се държи. На свой ред той грейна и рече:

— Може ли да пусна сирената?