Ричард Касъл
Жега (13)

13.

В стаята за разпит рокерът, Брайън Даниълс, изглеждаше по-заинтересуван от марлята на трицепса си, отколкото от детектив Хийт.

— Чакам — каза тя.

Той не й обърна внимание и се усука, опирайки брадичка на рамото си, за да разгледа превръзката под скъсания ръкав на тениската си.

— Това още ли кърви, бе? — попита. Той отмести поглед към огледалото, но то бе твърде далеч и той се отказа. Отново се обърна напред.

— Какво стана с картините, Брайън?

— Док. — Той тръсна глава. Когато го вкарала в ареста, махнаха ластика от опашката му и сега косата му висеше на гърба му като мръсен водопад.

— Брайън е за данъчните и Службата по МПС-тата. Викай ми Док.

Ники се запита кога за последно този лайнар е плащал данъци или таксата по шофьорската си книжка. Тя изтика тази мисъл назад и се върна на темата.

— След Гилфорд снощи къде преместихте колекцията?

— Не знам за какво, по дяволите, говорите, г-жо.

— Говоря за съдържанието на онзи микробус.

— Какво, одеялата? Ваши са. — Той изхърка, развеселен, и отново се върза на фльонга, за да види къде се е порязал.

— Къде беше снощи между полунощ и четири?

— Мамка му, любимата ми тениска.

— Знаеш ли, Док? Не само не можеш да стреляш, ами си и тъп. След циркаджийските ти номера от тази сутрин имаме достатъчно обвинения, та престоят ти в Синг Синг^[1] да ти се стори като уикенд в Четирите сезона^[2].

— Е, и?

— И… искаш ли да те съдят до дупка? Дръж се като задник тогава. — Детективът стана. — Ще ти дам време да помислиш. — Тя претегли папката му. — Ако съдя по това, знаеш какво е да лежиш в затвора. — След това излезе, за да помисли той върху бъдещето си.

Руук беше сам на бюрото й и не бе много доволен.

— Хей, мерси, че ме заряза в живописния Лонг Айлънд.

— Не сега, Руук. — Тя пристъпи покрай него на път за бюрото си.

— Трябваше да измина целия път дотук на задната седалка на патрулна кола. Знаеш ли какво е? Хората в съседните коли ме гледаха, все едно съм арестуван. Няколко пъти махах, само за да им покажа, че нямам белезници.

— Направих го, за да си в безопасност.

— От какво?

— От мен.

— Защо?

— Да започнем с това, че не ме послуша.

— Писна ми да стоя сам. Реших, че сте приключили бързо, затова обиколих да видя какво се случва.

— И се намеси в престрелка.

— Че как иначе? Оня се опитваше да те гръмне.

— Аз съм полицай. Все някой някога ще стреля по мен. — Намери нужната й папка и шумно затвори чекмеджето. — Имаш късмет, че не гръмнаха теб.

— Имах жилетка. Между другото, как въобще ги понасяш тези неща? Много стягат, особено в тази влажност.

Очоа влезе, потупвайки горната си устна с тефтера си.

— Отникъде нищо. Проверих всички за алибита. Потвърждават се.

— И това на Кимбърли Стар? — попита Хийт.

— Там уцелих две в едно. Била в Кънектикът заедно с доктора любовник в неговата колибка край морето, така че и двамата са на чисто. — Затвори тефтера и се обърна към Руук. — Хей, човече. Роули ми повтори какво си му казал на онзи, когато ти е паднал.

Руук стрелна поглед към Ники и отвърна:

— Няма нужда да го обсъждаме.

Очоа обаче продължи с дрезгав шепот:

— Давай. Трябва да се поупражнявам. Много е яко, а?

— О, да — каза Хийт. — Руук е нашият Мръсен Джейми. — Иззвъня телефонът на бюрото й и тя вдигна. — Хийт.

— Роули съм. Тук е.

— Идвам.

Старият портиер стоеше с Ники, Руук и Роуч в кабинката за наблюдение и през стъклото се взираше в редицата мъже.

— Не бързай, Хенри — каза му Ники.

Той пристъпи към прозореца и свали очилата си, за да ги почисти.

— Трудно ми е. Както казах, беше тъмно и носеха шапки. — В съседната стая шестима мъже стояха с лице към огледалото. Сред тях беше Брайън „Док“ Даниълс и още двама от арестуваните.

— Не бързай. Само ни кажи, ако нещо ти просветне. Или ако не ти просветне.

Хенри върна очилата на носа си. Минаха няколко мига.

— Мисля, че разпознавам един.

— Мислиш или си сигурен? — Ники многократно бе наблюдавала как от желание да помогнат или да си отмъстят свестни хора правеха лоши избори. Отново предупреди Хенри. — Бъди сигурен.

— Мхм, добре.

— Кой е?

— Виждате ли онзи опърпания, с превръзката на ръката и дългата коса?

— Да?

— Онзи вдясно от него.

Зад Хенри детективите поклатиха глави. Бе посочил един от тримата полицаи в редицата.

— Благодаря ти, Хенри — каза Хийт. — Оценявам, че дойде дотук.

Обратно в стаичката си детективите и Руук седяха с гръб към бюрата си и мързеливо си подхвърляха мека гумена топка. Това правеха, когато стигнеха до задънена улица.

— Не е като онзи да има шанс да се измъкне — каза Руук. — Не може ли да го задържите най-малко за нападението срещу детектив Хийт?

Роули вдигна длан и Очоа му подхвърли топката.

— Не е в това въпросът.

— Въпросът е да го накараме да ни даде картините. — Роули му върна топката. Така го бяха усъвършенствали, че Очоа не трябваше дори да помръдне.

— Както и кой го е наел — добави Хийт.

Руук вдигна ръка и Очоа му подаде.

— И как ще накарате тип като този да говори, ако не иска?

Руук подхвърли топката на Хийт.

— Вечният въпрос. Да намерим място, където да го притиснем. — Тя стисна топката. — Мисля, че имам идея.

— Винаги работи: силата на топката — каза Роули. Очоа повтори и вдигна ръка. Ники хвърли топката, която отскочи от лицето на Руук.

— Ух — каза тя. — Никога преди не ми се е случвало.

В стаята за разпит имаше нов кандидат, Джералд Бъкли.

— Г-н Бъкли, знаете ли защо ви помолихме да дойдете?

Бъкли бе сплел здраво пръсти на масата пред себе си.

— Нямам никаква представа. — Хийт забеляза, че си е боядисал веждите в черно.

— Знаете ли, че снощи в Гилфорд е имало обир?

— Верно? — Облиза устни и изтри носа си на пияница с опакото на дланта си. — Заради токовия удар сигурно, а?

— Какво искате да кажете?

— Ами, де да знам. Знаете. Не е много коректно да го казвам иначе, затова само ще кажа, че „някои хора“ обичат да рипат на воля, когато паднат оградите. — Очевидно чувстваше неотклонния й поглед и не успя да открие безопасно място, където да спре собствения си, затова се съсредоточи да човърка някаква коричка по едно от кокалчетата си.

— Защо снощи сте отменил смяната си в Гилфорд?

Очите му бавно срещнаха нейните.

— Не разбирам въпроса.

— Прост е. Портиер сте в Гилфорд, нали?

— Да?

— Снощи сте се обадил на дежурния, Хенри, и сте му казал, че няма да го смените. Защо?

— Как така „защо“?

— Както го чувате. Защо?

— Е, казах ви вече, имаше токов удар. Знаете, че градът се превръща в лудница, когато угаснат лампите. Да не мислите, че ще излизам? Няма начин. Затова си отмених смяната. Защо го правите на такъв въпрос?

— Защото е извършена много крупна кражба и когато се случват неща извън нормалното, например нарушения в установения ред, включително служители, които не се появяват на работа, ми става много интересно. Това, Джералд, е важният въпрос. — Тя се втренчи в него и зачака. — Докажи къде си бил снощи и ще се ръкуваме, а аз ще ти отворя вратата на излизане.

Джералд Бъкли стисна ноздрите си между палец и показалец, повтори, а след това щипна въздуха, както Ники бе виждала да правят мнозина пристрастени към кокаина. Той затвори очи, постоя така няколко секунди и когато ги отвори, рече:

— Искам адвокат.

— Разбира се. — Задължена бе да покаже, че е разбрала молбата му, но искаше да чуе още от него. — Има ли нещо, за което мислиш, че ще ти е нужен адвокат? — Типът бе глупав, а и наркоман. Ако само продължаваше да говори. Ники знаеше, че може да го приклещи.

— Защо си си отменил смяната? В микробуса с обирджиите ли беше или твърде много си се страхувал, че ако се случи на твоята смяна, на следващия ден няма да можеш да се правиш на невинен?

— Нищо повече не казвам. — Мамка му, на косъм. — Искам адвокат. — Той скръсти ръце и се облегна назад. Ники обаче имаше резервен план. Силата на гумената топка.

След пет минути стоеше с Очоа в кабинката за наблюдение.

— С Роули къде го сложихте?

— Нали знаеш пейката до стълбището, близо до отдела по Обществени въпроси?

— Идеално — каза тя. — Ще го направя след две минути.

Очоа излезе от кабинката, за да заеме мястото си, а Ники се върна в стаята за разпит.

— Намерихте ли ми адвоката?

— Свободен си. — Той я изгледа с недоверие. — Наистина, може да си вървиш.

Бъкли се изправи и тя му отвори вратата. Когато Ники излезе с Бъкли във външния офис, не погледна към Обществени въпроси, но отличаваше Очоа и Роули, които пречеха на Бъкли да вижда седналия на близката пейка рокер Док. Идеята беше Док да види Бъкли, а не обратното. На стълбите Ники разположи портиера така, че да е с гръб към Док, и спря.

— Благодаря, че дойдохте, г-н Бъкли — рече тя, достатъчно силно. Зад Бъкли Роуч се разделиха. Тя се престори, че не забелязва как рокерът проточва шия.

Когато видя безпокойството на лицето на Док, тя поведе Бъкли за лакътя и заедно с него заслиза по стълбите. Остави го да стигне до края, а тя се върна нагоре. Отново на висок глас му рече:

— И ви благодаря за съдействието. Знам, че е трудно, но направихте каквото е редно.

Бъкли я погледна, като че ли е луда, и бързо се изнесе.

Нещата с Брайън „Док“ Даниълс продължиха доста различно, когато го върнаха за разпит. Ники вече седеше, когато Роуч го въведоха. Той я заоглежда, вероятно опитвайки се да прочете нещо в лицето й.

— Какво става? Какво ви каза оня?

Хийт не отвърна. Кимна на Роули и Очоа, които излязоха. Над помещението се спусна мъртвешка тишина.

— Хайде де, какво каза?

Ники демонстративно отвори една папка и се загледа в първата страница. Погледна над нея към Док и каза:

— Така, да уточним — смятате Джералд Бъкли за свой приятел? — Тя поклати глава и затвори папката.

— Приятел? Ха! Лъжец е и нищо повече.

— Така ли?

— Всичко ще каже, за да си покрие задника.

— Това често се случва, когато нещата загрубеят, Док. Хората започват да бутат от спасителната лодка приятели и роднини. — Когато назря моментът, Ники кръстоса ръце и се облегна назад. — Въпросът, предполагам, е кой от двамата ще плува с акулите?

Рокерът като че ли преценяваше нещо.

— Кажете ми какво е казал и ще ви кажа, ако са глупости.

— Да, точно така ще направя…

— Е, какво да правя? Да си призная?

Тя сви рамене.

— Да го наречем съдействие.

— Да бе, да.

— Док, ти решаваш. Но един умен човек би изпреварил събитията. Прокурорите ще искат глава за копието си. Твоята ли да бъде или тази на Бъкли? — Тя вдигна папката. Изправи се. — Може би умният днес е бил Бъкли. Ще се видим на изслушването.

Рокерът се замисли, но за кратко. Тръсна грива и каза:

— Добре, ето я истината. Никакви картини не сме крали. Когато влязохме, вече ги нямаше.

— Вярвам му — каза Роули. Беше се отпуснал в стола си, вдигнал крака на класьор за папки насред стаичката им.

Хийт стоеше пред бялата дъска и въртеше маркер из ръцете си.

— И аз. — Тя махна капачката и огради момента, когато е пристигнал микробусът, и кога е заминал. — Няма начин да са свалили всички картини за половин час. Дори Хенри да бърка и да е цял час — пак е невъзможно. — Тя остави маркера на алуминиевото прагче под дъската. — А и цяла сграда хора нито да ги види, нито да ги чуе? Глупости.

От стола си Руук вдигна ръка.

— Може ли да питам нещо?

— Давай.

— „Трябва да се поупражнявам“ — довърши Роули и се изхили. Ники потисна собствената си усмивка и кимна на Руук.

— Да не би Пен и Телър^[3] да се специализират и в кражби с взлом? Защото някой със сигурност е откраднал картините.

В другия край на стаята Очоа затвори телефона си и промълви:

— Божа майчице. — Оттласна се от бюрото си и столът му на колелца се понесе към останалите, спирайки пред Ники. — Това е голямо. Върнаха резултатите от онова Волво. — Зачете от тефтера си: правеше така, когато имаше важни новини и не искаше да обърка нищо. — Колата е регистрирана на Барбара Диърфийлд. Поразтърсих се за името, включително в отдела по изчезвания. Преди четири дни Барбара Диърфийлд е била обявена за изчезнала от работодателя си.

— Кой е той? — попита Хийт.

— Сотбис.

Ники изруга.

— Аукционната къща…

— Точно така — потвърди Очоа. — Мъртвата е била оценител на картини.