Ричард Касъл
Жега (18)

18.

По пътя обратно Ники нямаше нужда да се обръща, за да знае, че на задната седалка Руук се мръщи. Умираше си обаче да погледне, защото настроението му щеше само да допринесе за нездравото й удоволствие.

Очоа, който седеше до него, рече:

— Хей, градски, да не ти прилошава от возенето?

— Не — каза Руук. — Освен ако не съм пипнал нещо, докато висях в коридора, за да можете вътре да разпитвате Бъкли.

Хийт толкова много искаше да се обърне.

— Е гаси пиесата. Изритахте ме преди последната сцена.

Роули спря на светофара на Седмо авеню и каза:

— Хей, когато някой заподозрян ще говори, пред колкото по-малко хора говори, толкова по-добре. Особено ако си журналист, по-добре да те няма.

Ники се облегна на седалката и погледна през прозореца, за да види какво показва големия електронен термометър пред Медисън скуеър гардън. Тридесет и шест градуса. Каза:

— А и ти сигурно знаеш кого е посочил Бъкли, нали?

— Кажи ми и ще ти кажа.

Всички се изхилиха.

Руук изсумтя.

— Откога се гаврите с мен като в някое университетско братство?

— Не е вярно — отвърна тя. — Искаш да движиш с детективите, нали? Прави каквото правим и мисли като детектив.

— Но не и като Роули — добави Очоа. — Той не мисли както трябва.

— Даже ще ти подскажа — продължи Ники. — Какво знаем? Знаем, че картините са били фалшификати. Знаем, че когато екипът на Бъкли е пристигнал, ги е нямало. Да давам ли нататък, или се сети?

Светна зелено и Роули подкара колата.

— Оформя ми се теория — каза Руук.

Най-сетне, тя метна ръка през облегалката и се обърна към него.

— Това не ми звучи като име.

— Добре, де, добре. — Той направи пауза и изтърси: — Агда. — Руук зачака реакция, но получи само празни погледи, затова запълни мълчанието. — През онзи ден е имала пълен достъп до апартамента. А и мислех за разпита й. Не ми се връзва позата на наивна детегледачка и невинните масажи на врата. Това момиче е спяло с Матю Стар. Мисля, че я е зарязал като всички други любовници, само че му е набрала достатъчно, за да иска отмъщение.

— И Агда е уредила да го убият? — попита Ники.

— Да. И е откраднала картините.

— Интересно. — Тя се позамисли. — Предполагам, имаш теория и как е убила Диърфийлд и как е измъкнала картините.

Очите на Руук се откъсната от нейните и се зареяха в обувките му.

— Не съм запълнил всяка дупка, това е само теория.

Тя огледа колегите си.

— Да, процес е. Разбираме.

— Е, прав ли съм?

— Не знам, прав ли си? — После се обърна напред, за да не види усмивката й.

Руук и Роуч трябваше да подтичват, за да насмогнат на крачките на Хийт, когато се върнаха в управлението. Още когато влязоха в стаичката си, Ники се насочи към бюрото и отвори чекмеджето с папките.

— Така, сега разбрах — започна Руук зад гърба й. — Кога Агда е започнала работа при Стар?

— Преди две години. — Хийт не си направи труда да го погледне. Бе заета да преглежда поредица от снимки в една от папките.

— А кога е била продадена онази картина според Каспър? Точно така, преди две години. — Руук пак зачака, ала тя все така търсеше в тестето снимки. — А Агда е измъкнала картините от Гилфорд, защото не работи сама. Мисля, че може да е част от банда крадци и фалшификатори. Международна.

— Аха…

— Млада е, хубава е, намества се в домовете на богатите и има достъп до произведения на изкуството. Тя е вътрешният им човек. Вътрешната им жена. Вътрешната детегледачка.

— И защо международна банда ще направи глупостта да краде фалшификати?

— Когато ги е откраднала, не са били. — Той кръстоса ръце, доволен от умозаключението си.

— Разбирам — отвърна Хийт. — А не смяташ, че биха забелязали собствената им бавачка да изнася картини? Или пък празното място на стената?

Той пак се замисли и накрая даде на заето.

— За всичко имаш въпрос, а?

— Руук, ако ние не пробиваме дупки в теориите си ще го сторят адвокатите. Затова ни трябва добре подплатено разследване.

— Не го ли направих току-що?

— Забележи, че аз не съм спряла. — Намери нужната й снимка и я пусна в един плик. — Роуч.

Роули и Очоа приближиха.

— Взимате колата и се разхождате извън града с тази снимка на Джералд Бъкли. Отидете на онова място, което се споменава в патологията. Не би трябвало да го намерите трудно. Покажете снимката, вижте дали ще има попадения и ви искам обратно тук, пронто.

— Излет извън града? Как съм го пропуснал? О, да, защото не бях там — каза Руук. — Нека позная. Ще проверите дали Агда е излъгала, че е била в Ню Йорк, и дали не е била другаде с картините?

— Роули, имаш ли карта?

— Не ми трябва.

— Не, но на Руук му трябва — каза Хийт. — Сериозно се е разработил.

След като Роули и Очоа си тръгнаха, тя прибра папката. Руук още се спотайваше край нея.

— Какво ще правим?

Ники му посочи стол.

— Ние? Ние, което ще рече „ти“, ще си паркираш задника, носителю на Пулицър, и няма да ми се пречкаш, докато издействам няколко заповеди от съда.

Руук седна.

— Заповеди за арест? В множествено число? — Заповеди за обиск, в множествено число. Трябват ми две, както и заповед за подслушване. — Тя погледна часовника си и изруга шепнешком. — Преполовихме деня, а ми трябват за вчера.

— Ъм, вярвам, че мога да съм ти от помощ, ако бързаш.

— Не, Руук.

— Лесна работа е.

— Казах не. Не се меси.

— Преди се намесих.

— След като не ме послуша.

— И ти набавих заповед за обиск. — Огледа се, за да е сигурен, че наоколо няма хора, и сниши глас. — След онази нощ, не сме ли вече на друг етап?

— Недей. Да започваш.

— Нека ти помогна.

— Не. Няма да звъниш на съдия Симпсън.

— Дай ми една причина да не го правя.

— Защото сега със съдията сме дружки по покер — каза тя и се ухили. Вдигна телефона. — Мога да му се обадя сама.

— Спиш с мен, после ми се подиграваш на теориите и крадеш приятелите ми. — Руук се отпусна на стола и скръсти ръце. — Заради това няма да срещнеш Боно.

Хоръс Симпсън даде заповедите и не пропусна да предупреди Хийт по-скоро да седне на масата за покер на Руук, за да може да си върне загубите. Хийт се замисли за всичките години, в които едва се бе добирала до съдии през какви ли не канали.

Заповедите се оказаха лесната част. Узна, че трябва да изчака няколко часа за подслушвателните устройства. Нямаше да стане. Излезе от кабинета на капитан Монтроуз и грабна чантата си.

— Сега какво? — попита Руук.

— Капитанът пренасочи една патрулна кола за мен. Тръгваме да изпълним заповедите. — Когато той се изправи, тя каза: — Съжалявам, Руук, в критичен момент сме. Това е само за полицаи.

— Хайде де, ще стоя в колата, обещавам. Горещо е, но ми открехнете някой прозорец. Казват, че е опасно да стоиш в кола насред жегата, но аз съм издръжлив, ще си взема вода.

— По-добре да стоиш тук и да разглеждаш доказателствата по тезата си. Имаш бяла дъска за разглеждане, имаш климатик и време. Много време. — Докато прекосяваше стаята, му рече: — Помни, мисли като детектив.

— По-лесно ще е да ме вземеш, така и така знам къде отивате. — Това я спря. Когато на прага се обърна към него, той каза: — Гилфорд и частен склад във Варик^[1].

Тя склони поглед към чантата си.

— Видял си заповедите ми, нали?

Сега той се ухили.

— Просто мисля като журналист.

Два часа по-късно Хийт се върна и намери Руук, вгледан в дъската.

— Измисли ли още теории?

— Всъщност, да.

Провери гласовата поща на настолния си телефон. Нямаше такава. Ядно подхвърли слушалката на вилката и погледна часовника си.

— Добре ли си? Да не е имало проблеми със заповедите?

— Напротив — отвърна тя. — Просто се нервирам заради подслушването. Другото мина чудесно. Повече от чудесно.

— Какво открихте?

— Първо ти. Каква е новата ти теория?

— Ами, така. Премислих всичко и вече знам кой е.

— Не е ли Агда?

— Защо? Агда ли е?

— Руук.

— Извинявай, извинявай. Добре. Малко е шашава. Не е Агда. Но си мислих за нещо, което каза за новото пиано. — Това наостри слуха на Ники. Тя обхвана с длани ръба на бюрото си и приседна на него. Той попита: — По-близо ли съм?

— Знам само, че не младея, докато те слушам да увърташ. Карай по същество.

— Когато я разпитваше, Агда каза нещо за това колко било великолепно пианото, та чак щяла да припадне, когато го извадили от сандъка. — Той направи пауза. — Кой носи пиана в сандъци? Вече никой.

— Интересно. Продължавай. — Всъщност, точно тази територия обхождаше и тя, и искаше да види неговите стъпки.

— Знаем, че са доставили пианото, защото го видяхме там след кражбата. И се запитах, защо ще го носиш в сандък, освен ако след това няма в същия сандък да изнесеш нещо?

— И какъв е изводът ти?

— Очевидно е. Доставчиците на пиана са параван за крадците.

— Това ли е крайният ти отговор? — Изражението й, докато го питаше, го накара толкова бързо да смени своето собствено, че Ники едва не прихна. Ала запази покерджийската си физиономия.

— Или… нека довърша. Със заповедите си отишла в Гилфорд и в някакъв личен склад. Не се отмятам от сценария с пианото, но казвам, че е… Кимбърли Стар. — Макар тя да не демонстрира реакция, Руук се оживи. — Прав съм, знам си! Мога да го прочета у теб. Кажи ми, че греша.

— Нищо няма да ти казвам. — Дойдоха Роули и Очоа. Хийт закрачи към тях. — Защо да си развалям забавлението?

— Показахме снимката на Бъкли — каза Очоа. — Двама го разпознаха. Не е зле.

— Ама никак. — Ники си позволи да пусне по гръбнака си тръпката от набиращото скорост разследване.

— Ще свидетелстват ли?

— Да — каза Роули.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя се хвърли към него.

— Детектив Хийт. — Тя закима, сякаш от другата страна можеха да я видят, и отговори: — Отлично. Чудесно. Отлично. Благодаря много. — Затвори.

— Подслушването започва. Отиваме на танци. — Поне веднъж нещата се движеха с нейната скорост.

В ъгъла на една малка стаичка, зад техника, който записваше обажданията, Ники и Руук седяха на сгъваеми метални столчета, опрели колене. Отдушникът свистеше и Хийт бе помолила да го изключат, за да слуша по-добре, затова сега се задушаваха.

На плазмената конзола затрепка синя линия.

— Улавяме нещо — каза техникът.

Хийт сложи слушалките. Сигналът „свободно“ измърка. Дишането й се учести, както преди набега в Лонг Айлънд, само че този път не успя да се овладее. Сърцето й биеше в диско ритъм, докато тя не чу припукване — някой вдигна, — а то пропусна удар.

— Използвам пряката ти линия, защото не искам рецепционистката да знае, че ти звъня — каза Кимбърли Стар.

— Добре… — Ноа Пакстън звучеше предпазливо. — Не разбирам защо не.

Ники попита с жест дали записват. Техникът кимна.

Кимбърли продължи:

— Ще разбереш, Ноа.

— Има ли нещо? Звучиш странно.

Ники примижа, съсредоточавайки се единствено в гласовете и обкръжението им. През слушалките звукът бе много чист. Чуваше всеки нюанс. Пневматичният офисен стол на Ноа изсъска. Кимбърли преглътна с мъка.

Ники я чакаше да заговори.

— Трябва да ми помогнеш с нещо. Знам, че все вършеше разни работи за Матю и искам да помогнеш и на мен.

— Разни работи? — Тонът му още бе предпазлив.

— Стига глупости, Ноа. И двамата знаем, че Мат правеше много сенчести далавери, с които се занимаваше ти. Искам да направиш нещо такова и сега.

— Слушам — каза той.

— Картините са у мен.

Ники се усети, че стиска юмруци от напрежение и се насили да ги отпусне.

Столът на Пакстън проскърца.

— Моля?!

— Да не би да говоря чужд език? Ноа, колекцията. Не са я откраднали. Взех я. Скрих я.

— Ти?

— Не лично. Едни хора, докато ме нямаше в града. Все тая. У мен са и искам да ми помогнеш да ги продам.

— Кимбърли, луда ли си?

— Мои са. Нямам застраховка. Заслужавам нещо от всичките години с тоя копелдак.

Сега Хийт преглътна с мъка. Нещата се навързваха. Сърцето й блъскаше.

— Какво те кара да мислиш, че знам как да ги продам?

— Ноа, трябва ми помощ. Беше човекът, който оправяше бакиите на Матю, сега искам да си моят. И ако няма да ми помогнеш, ще намеря някой, който да иска.

— Чакай, чакай, Кимбърли, забави. — Още едно пневматично просъскване и Хийт си представи как Ноа Пакстън се изправя зад бюрото си във формата на конска подкова. — Не звъни на никого. Слушаш ли ме?

— Слушам — отвърна тя.

— Нека поговорим. Има решение, просто пази самообладание. — Той направи пауза и попита: — Къде са тези картини?

У Ники се надигна вълна очакване и я понесе, докато не се почувства безтегловна на гребена й. Около виниловия предпазител на една от слушалките й се плъзна капка пот.

— Картините са тук — каза Кимбърли.

— Къде е това „тук“?

Кажи го, помисли си Ники, кажи го.

— В Гилфорд. Готино, а? Търсят ги къде ли не, а картините не са излизали от сградата.

— Добре, чуй ме. Не звъни на никого, просто се успокой. Трябва да го уточним лице в лице, става ли?

— Става.

— Добре. Стой там. Ей сега идвам. — И затвори.

Ники свали слушалките. Когато Руук свали своите, каза:

— Казах ти. Познах. Била е Кимбърли. Ха! Къде ми е петакът? — Той вдигна длан.

— Ъм, не сме по петаците.

Руук се изправи.

— Слушай, по-добре да стигнем там преди Ноа. Ако тази жена е убила съпруга си, кой знае какво още ще направи.

Ники се надигна.

— Благодаря за съвета, детектив Руук. — Той й отвори вратата и излязоха.