Ричард Касъл
Жега (19)

19.

Хийт, Роули, Очоа и Руук прекосиха фоайето на Гилфорд и стигнаха до асансьорите. Когато се отвориха вратите, Ники постави длан на гърдите на Руук.

— Опа, къде си мислиш, че отиваш?

— С теб.

Тя поклати глава.

— Няма да стане. Оставаш тук.

Автоматичните врати все така се мъчеха да се затворят. Очоа ги подпря с рамо, за да не подскачат.

— Хайде де, направих каквото ми каза. Мислих като детектив и заслужавам да съм с теб, когато я приберете. Заслужих си го. — Когато и тримата детективи прихнаха, Руук реши да предложи нещо по-умерено. — Ами ако само чакам в коридора?

— Когато арестувах Бъкли, ми каза същото.

— Добре де, веднъж бях нетърпелив.

— А при набега в Лонг Айлънд, какво направи, когато ти казах да стоиш отзад?

Руук подритна с върха на обувката си ръба на килима.

— Виж, това започва да ми прилича повече на съвещание с алкохолик, отколкото на арест.

— Обещавам, няма да те караме да чакаш дълго. Все пак — рече тя с насмешлива тържественост, — заслужил си си го. — Тя и Роуч се качиха в асансьора.

— Само заради това ще взема да напиша статия за нещо друго.

— Ще ми разбиеш сърцето — подметна тя, докато вратата се затваряше.

Когато детектив Хийт влезе през предния вход на апартамента, откри Ноа Пакстън сам в хола.

— Къде с Кимбърли?

— Няма я.

Роули и Очоа се разположиха от двете страни на Ники.

— Проверете всички стаи — нареди тя. Роуч поеха по коридора.

— И там я няма — рече Пакстън. — Вече проверих.

— Око да види, ръка да пипне. Странно, но полицията уважава този принцип. — Обходи с поглед отрупаните с картини стени, както преди, от пода до тавана. Забрави да мига. — Картините. Пак са тук.

Ноа се престори, че споделя объркването й.

— И аз не разбирам. Тъкмо се опитвах да разбера откъде са се взели.

— Спокойно, не е нужно да играеш повече, Ноа. — Той сбърчи вежди. — Не са напускали Гилфорд, нали? Подслушахме разговора ви от преди малко.

— Разбирам. — Той помисли няколко секунди, несъмнено превъртайки наум думите си, за да прецени дали няма да се окаже съучастник. — Казах й, че е полудяла.

— Съвестен гражданин.

Той отвори длани.

— Извинявам се, детектив. Знаех си, че трябва да ви се обадя. Навярно още не мога да се отърся от закрилническия си инстинкт към семейството. Дойдох, за да се опитам да я вразумя. Твърде късно, явно — промълви той. Ники сви рамене. — Кога разбрахте, че ги е откраднала? Докато говорехме?

— Не. Предупредителните звънчета започнаха, когато научих, че скърбящата вдовица си е купила пиано и е напуснала града по време на доставката. Кимбърли струва ли ти се като човек, който ще остави работата по безценните си антики на група хамали и малоумна бавачка? — Ники пристъпи до пианото и натисна клавиш. — Говорихме с управителя на сградата. Потвърди, че на сутринта хамалите са дошли с огромен сандък, но не помнеше да са си тръгнали с него. Явно му е убягнал от вниманието след объркването с токовия удар.

Ноа се усмихна и поклати глава.

— Еха.

— Знам, много лукаво, а? Така и не са излизали от сградата.

— Хитроумно — съгласи се Пакстън. — Много нетипично за Кимбърли Стар.

— Е, оказва се, че не е толкова умна, колкото си е мислела.

— Какво имате предвид?

Ники бе мислила по това отново и отново и сега всичко й бе кристал но ясно.

— Знаеше ли, че Матю е бил променил решението си относно продажбата на колекцията?

— Не, нищо такова не знаех.

— Е, така е станало. В същия ден, когато са го убили, е дошла жена от Сотбис, Барбара Диърфийлд, за да оцени картините. Била е убита, преди да се върне в офиса си.

— Това е ужасно.

— Вярвам, че убийството й е било свързано с това на Матю.

Над очите му надвисна сянка.

— Това е трагично, но не разбирам връзката.

— И аз не я разбирах. Все се питах, защо някой ще убива оценител? Тогава открих, че цялата колекция на Стар се състои от имитации. — Мъртвешка бледност заля като вълна лицето на Ноа Пакстън.

— Фалшификати? — Той зарея поглед по стените. Спря се на картина досами арката на вратата, скрита под забрало.

— Да, Ноа — натърти детективът. Вниманието му се върна на нея. — Цялата колекция.

— Как е възможно? Матю плати огромни суми за тези картини, все от уважавани дилъри. — Руменината се връщаше по бузите на Пакстън, обзе го превъзбуда. — Уверявам ви, че когато ги купихме, сред тях не е имало фалшификати.

— Знаем. Документите от застрахователя го потвърждават.

— Как тогава е възможно това?

Ники седна на страничната облегалка на диван, по-скъп от колите на повечето хора.

— Оценителката е направила собствени снимки, нещо като нейни бележки по огледа. Открихме ги във фотоапарата й — не съвпадаха с тези от застрахователите. — Хийт направи пауза, за да осмисли Пакстън думите й. — Между покупката на картините и оценката й някой ги с подменил.

— Това е невероятно. Сигурни ли сте?

— Напълно. И Барбара Диърфийлд е щяла да стигне до същия извод, ако е имала възможност да разгледа снимките си. Всъщност — добави Ники, — бих казала, че причината да я убият, е, защото някой не е искал тя да направи това откритие.

— Казвате, че Матю е опитвал да пробута фалшификати?

Хийт поклати отрицателно глава.

— Никога не би наел Диърфийлд, ако е знаел, че са фалшиви. А и след всички пари и его, вложени в малкия му Версай? Би се побъркал, ако можеше да разбере.

Очите на Ноа се разшириха.

— О, Боже. Кимбърли…

Ники стана и се разходи до картината на Сарджънт с двете момиченца, наслади й се за секунда и рече:

— Кимбърли е изпреварила другиго в кражбата на картините. Арестувах втора банда, която е влязла тук малко по-късно, по време на токовия удар, но са намерили само голи стени.

— Всички са се втурнали да крадат нещо без стойност.

— Кимбърли не е знаела това. Скърбящата г-жа Стар е мислела, че удря джакпота в отплата за нещастния си брак.

— И другите крадци явно също са смятали, че са ценни. — Пакстън посочи картините. — Защо иначе ще се опитват да ги откраднат?

Ники отстъпи от картината и се завъртя към него.

— Не знам, Ноа. Защо не ми кажеш?

Той се забави с отговора, докато преценяваше дали му задава реторичен въпрос или нещо по-остро. Едва ли му бе харесал настойчивият й поглед, но реши да опита с първото предположение.

— Знам ли.

Ако сутрешното изпълнение в патологията бе театър, това тук бе бразилско жиу-жицу, но вече й писваше да се боксира. Време бе за хватове и ключове.

— Познаваш ли мъж на име Джералд Бъкли?

Пакстън оформи устата си в увиснала подкова.

— Не ми звучи познато.

— Интересно, Ноа. Джералд Бъкли те познава. Той е портиер нощна смяна тук. — Ноа си надяна искрената физиономия. Бе почти убедителен — никак нелошо. Тя беше по-добра. — Втора подсказка. Бъкли е човекът, когото си наел за втората кражба по време на токовия удар.

— Това е лъжа. Дори не го познавам.

— Е, това вече е необяснимо — обади се изпод арката Очоа. Пакстън бе нервен. Не бе забелязал кога са пристигнали другите двама детективи и сега се сепна от думите на Очоа. — Този следобед аз и партньорът ми се разходихме до Таритаун. До един бар там.

Роули се включи:

— Как беше. „Ленивата лястовица“?

— Все тая — каза Очоа. — Май редовно се отбиваш там? Всички те познават. И барманът, и една сервитьорка потвърдиха, че с Бъкли сте се заседяли задълго преди няколко нощи.

— По време на токовия удар — добави Роули. — Горе-долу когато Бъкли е трябвало да е на работа, ако по-рано не се бил обадил да отмени смяната си.

— Бъкли не е най-добрият избор за водач на хората ти — намеси се Хийт. Погледът на Ноа, все по-разфокусиран, се луташе между тримата детективи.

— Типчето се срина като пясъчен замък — додаде Очоа.

— Бъкли също така каза, че си му се обадил и си му казал да побърза да отвори на Поченко вратата откъм покрива. Точно преди да загине Матю Стар — каза Ники.

— Поченко? Кой е Поченко?

— Браво. Веднага влезе в крачка, не се изпусна — похвали го Хийт. — Поченко е един човек, чиято снимка не разпозна сред снимките, които ти показах. Въпреки че ти ги показах два пъти — веднъж тук, веднъж в офиса.

— Бродите в тъмното. Всичко това е спекулация. Залагате теорията си на признанията на лъжец. Отчаян за пари алкохолик. — Пакстън стоеше право на пътя на слънчев лъч от един висок прозорец и челото му лъщеше. — Да, признавам, че го срещнах в Лястовицата, но само защото се мъчеше да ме изнудва. Няколко пъти го използвах да намира проститутки на Матю и се опитваше да продаде мълчанието си. — Пакстън вдигна брадичка и натъпка юмруци в джобовете си, в превод от език на тялото: „Това е версията ми и не се отмятам от нея.“

— Да поговорим за пари, Ноа. Помниш ли малкото прегрешение, което счетоводителите криминолози откриха? Когато си си поиграл с тефтерите, за да скриеш няколкостотин бона от Матю?

— Казах ви вече, че беше за колежа на хлапето му.

— Да предположим засега, че казваш истината. — Ники не му вярваше, разбира се, но прилагаше още един принцип от жиу-жицуто: когато се приготвяш да събориш противника, не му позволявай да финтира. — По каквато и да е причина, успял си да покриеш следите си като си върнал парите две години назад, точно след като една от картините от колекцията, на Жак-Луи Давид, е била продадена за същата сума. Съвпадение? Не вярвам в съвпаденията.

Очоа поклати глава и отсече:

— Не вярва.

— Детектив Хийт никак не тачи съвпаденията — потвърди и Роули.

— Така ли се започна, Ноа? Трябвала ти е някоя друга хилядарка, затова си подменил картината и си я продал? Самият ти каза, че Матю Стар е бил еснаф-простак. Така и така не е можел да различи фалшификата от оригинала, нали?

— Дръзко — включи се отново Очоа.

— И дързостта ти е растяла. Когато си видял колко лесно ти се разминава, си го пробвал с още една картина, и още една, и накрая, с течение на времето си завъртял цялата колекция. Запознат ли си с Алфред Хичкок?

— Защо, да не се оказва, че се е вдъхновил от мен за Големия влаков обир?

— Веднъж го попитали дали смята, че някой някъде е извършил съвършеното престъпление. Той потвърдил. Интервюиращият поискал да узнае какво е, а Хичкок му отвърнал, „Не знаем, затова е съвършено.“

Ники застана под арката при Роули и Очоа.

— Трябва да ти го призная, тази подмяна е била съвършено престъпление. Докато Матю най-сетне решава да ги продаде. Тайната е щяла да излезе наяве. Първо е трябвало да затвориш устата на оценителката и си наел Поченко да я убие. А после си го пратил тук да изхвърли Матю през терасата.

— Кой е този Поченко? Все приказвате за него, сякаш трябва да ми говори нещо.

Ники му направи знак да се изправи.

— Ела.

Пакстън се поколеба, отклони поглед към вратата, но се приближи към детективите.

— Погледни картините. Избери си която искаш и я огледай добре. — Той се приведе срещу една от тях, хвърли й бегъл поглед и се обърна към Ники.

— Добре, и?

— Когато Джералд Бъкли те предаде, даде и адреса на склада, където си му казал да занесе откраднатите картини. Днес издействах заповед за обиск на мястото. Познай какво открих. — Тя обхвана с широк жест колекцията, разположена насред тъмнооранжевия светлик на залеза. — Оригиналите.

Пакстън опита да се владее, но челюстта му се охлаби. Завъртя се рязко, да погледне отново творбата зад себе си. И тази до нея.

— Точно така. Откраднатите оригинали. Фалшификатите са още в сандъка в мазето.

Пакстън започваше съвсем да губи ориентация. Пристъпваше, разглеждаше картини, потресен, а дъхът му стържеше в гърлото. Детектив Хийт продължи:

— Признавам, че складът, който си наел, е първокласен. Контролиран климат, последна дума на противопожарната техника, обезопасен отвсякъде. Имат най-фините камери за наблюдение, които съм виждала. Виж тази снимка от една от тях. Малък образ, но много ясен.

Пакстън протегна трепереща ръка. Ники му подаде снимката и лицето му доби още по-пепеляв оттенък.

— Още преглеждаме архивите. До момента имаме записи от това как на всеки два месеца, грубо казано, добавяш по една картина от колекцията на Матю Стар. Конкретно на тази снимка, някъде отпреди месец, носиш особено голямо платно. — Тя посочи към другия край на стаята. — Онази ей там. — Пакстън дори не се потруди да се обърне. Все така зяпаше снимката в ръцете си. — Но тази не ми е любима. — Тя кимна на Очоа, който свали покривалото от едно голямо платно, и рече: — Ето тази е.

Увеличена многократно снимка от същата камера.

— Според часовника на камерата е от секунда и шест десети след тази, която държиш. Платното е много голямо, г-н Пакстън. Твърде трудноподвижно, но и твърде ценно. Затова не сте рискувал да го носите сам. Вижте кой тъкмо свива зад ъгъла, понесъл задната част на картината.

Малката снимка падна на пода. В ъгъла на голямата се подаваше Витя Поченко.

Той отпусна глава, прегърби се. Пръстите му потърсиха опора в облегалката на дивана зад него.

— Ноа Пакстън, арестуван сте за убийствата на Матю Стар и Барбара Диърфийлд. — Ники погледна през рамо към колегите си. — Сложете му бел…

— Пистолет! — извикаха в един глас и посегнаха към своите собствени. Ники вече стискаше дръжката на своя Зиг Зауер в кобура на кръста й, ала докато се извърти, Пакстън вече я държеше на мушка.

— Извади го иззад една от възглавниците на дивана — каза Роули.

— Пусни го, Пакстън — каза Хийт. Не извади пистолета си, а пристъпи крачка напред, опитвайки се да намери удобна позиция, за да го обезоръжи. На свой ред той отстъпи две крачки назад, далеч от обхвата й.

— Недей — каза. — Ще стрелям. Ще стрелям. — Ръката му се тресеше и Ники се опасяваше, че може да стреля по случайност, затова не помръдна. А и Роули и Очоа бяха зад нея. Посегне ли към него, някой изстрел можеше да улучи я единия, я другия.

Възнамеряваше да си спечели време, като накара Пакстън да говори още.

— Това няма да ти помогне, Ноа. Никога не помага.

— Ще е грозно — каза Очоа.

— Не сглупявай — предупреди го Роули.

— Тишина. — Пакстън запристъпва заднешком към входа.

— Знам какво ти се върти в главата. Търсиш начин да се измъкнеш. Не можеш. — Зад себе си Ники чу тихите стъпки на Роуч, които обграждаха Пакстън. Продължи да говори, за да им даде възможност да го сторят. — Знай, че отпред има патрулна кола и униформени полицаи във фоайето. Същият отряд, който те следи от сутринта, когато Бъкли те издаде.

— Вие двамата. Спрете. Кълна се, ако мръднете, започвам да стрелям.

— Правете каквото каже. — Хийт се обърна с лице към тях и каза: — Момчета, чувате ли? Наистина. — Ники се възползва от позата си, за да скрие от полезрението на Пакстън извадения си Зиг. Отпусна ръка и долепи пистолета към задната част на бедрото си, когато отново срещна очите на Пакстън.

Междувременно той отстъпи още крачка. Свободната му длан легна на бравата. — Всички, назад.

Останаха по местата си. Ники все така се опитваше да го разубеди, макар зад себе си да стискаше здраво оръжието си.

— Ти си по смятането, нали? Какви мислиш са шансовете ти да стигнеш до улицата?

— Млъкни. Мисля.

— Не, не мислиш.

Ръката му затрепери още по-силно.

— Какво значение има? Прецакан съм.

— Но не си мъртъв. На кого ще се повериш — на адвокат или на погребален агент?

Той сякаш наистина се замисли, движейки уста в безмълвен вътрешен диалог. И точно, когато Ники си мислеше, че ще се осъзнае, той блъсна вратата навън. Тя вдигна оръжието си, но той вече бе изхвърчал в коридора.

След това всичко се случи бързо. Ники се втурна към вратата, която се тръшна след Пакстън. Зад себе си чу извадени пистолети, стъпки и Роули на радиостанцията си:

— Заподозреният бяга. Въоръжен, повтарям — въоръжен с пистолет, на шестия етаж. Преследваме.

Хийт заби гръб в стената, от едната страна на вратата, насочила Зиг-а си към земята в стойка „равнобедрен триъгълник“.

— Прикривайте ме — извика тя. Очоа реагира като на пружина. Приклекна на едно коляно, хванал своя Смит и Уесън с една ръка, а с другата — бравата.

— Когато кажеш — каза той.

Без да чака, детектив Хийт спокойно рече:

— Давай.

Очоа й отвори. Ники се завъртя с касата за опора и насочи пистолета си към коридора. Спря, без да сменя стойката си, тръсна глава и измърмори:

— Мамичката му да…

Очоа и Роули също се подадоха, също спряха. Роули тихо каза по радиостанцията:

— До всички, имаме заложник.

На половината път към стълбището стоеше Руук, а зад него се криеше Пакстън, насочил пистолета към главата му. Журналистът направи физиономия и овчедушно предположи:

— Ами, явно е бил Ноа.