Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (6)

Шеста глава

Лондон, 1851 г.

Пролетта

Най-после Уин си беше дошла.

Клиперът от Кале беше спрял в пристанището, трюмът — препълнен с луксозни стоки и чували с писма и пратки, които трябваше да бъдат доставени до Кралските пощи. Беше средно голям кораб със седем просторни самостоятелни кабини за пасажерите, всяка от които облицована с готически извити панели, боядисани с лъскава отсянка на флорентинско бяло.

Уин стоеше на палубата и гледаше екипажа, който се занимаваше с връзването на такелажа. Едва тогава пътниците щяха да бъдат пуснати да слязат.

Изведнъж възбудата я обхвана толкова силно, че тя установи, че не може да диша. Връщаше се в Лондон като различна жена. Питаше се как ли семейството й щеше да реагира на промяната в нея. Те, разбира се, също се бяха променили: Амелия и Кам бяха женени от две години, а Попи и Биатрикс излизаха вече в обществото.

А Мерипен… Умът й се плашеше от мисълта за него, но беше прекалено трудно да мисли за нещо друго, освен за лични неща.

Тя се огледа наоколо, към гората от корабни мачти, безкрайните вълноломи и диги, грамадните складове за тютюн, вълна, вино и други стоки за търговия. Навсякъде цареше оживление, моряци, пътници, доставчици, докери, екипажи и добитък. Изобилие от миризми изпълваше въздуха: кози и коне, подправки, океанска сол, катран, суха плесен. А над всичко витаеше острата нотка на комински пушек и въглищна пара, потъмняваща с напредването на нощта, която падаше над града.

Уин копнееше да бъде в Хемпшир, където пролетните ливади са зелени и изпъстрени с нишки и диви цветя, а храстите са отрупани в цвят. Според Амелия възстановяването на наследствения имот Рамзи още не бе завършено, но имението беше обитаемо. Сякаш работата се беше движила с чудодейна бързина под ръководството на Мерипен.

Подвижният мост беше спуснат от кораба и обезопасен. Когато Уин погледна първите няколко пасажери, слизащи на пристанището, видя високата, почти дългуреста фигура на брат си да води колоната.

Франция се беше отразила благотворно и на двама им. Уин беше напълняла с няколко килограма, а Лео се бе отървал от подпухналостта си. Беше прекарвал повечето от времето навън в разходки, рисуване, плуване, от което тъмнокестенявата му коса бе изсветляла с няколко тона, а кожата му изглеждаше пропита от слънцето.

Пронизително бледосините му очи грееха блестящи върху загорялото лице.

Уин знаеше, че брат й никога вече няма да бъде галантното уязвимо момче, което беше преди смъртта на Лора Дилард. Но нямаше да е и самоубийствената развалина, което без съмнение беше огромно облекчение за останалите от семейството.

За относително кратко време Лео се върна обратно на подвижния мост. Приближи се до Уин със суха усмивка, хващайки върха на шапката си по-здраво върху главата.

— Чака ли ни някой? — попита Уин нетърпеливо.

— Не.

Тревога набразди челото й.

— Значи не са получили писмото ми. — Тя и Лео бяха изпратили съобщение, че ще пристигнат няколко дни по-рано от очакваното заради промени в разписанието на клипера.

— Писмото ти сигурно лежи на дъното на някой от чувалите в Кралската поща — каза Лео. — Не се притеснявай, Уин. Ще наемем файтон до „Рътлидж“. Не е далече.

— Но за семейството ще бъде шок да ни види, щом не са ни очаквали.

— Нали знаеш, че семейството ни обича да бъде шокирано — каза той. — Или поне е свикнало.

— Ще бъдат изненадани и от това, че д-р Хароу идва с нас.

— Сигурен съм, че няма да имат нищо против присъствието му — успокои я Лео. Ъгълчето на устата му се изви весело: — Е, поне повечето от тях.

* * *

Вечерта се беше спуснала, когато стигнаха до хотел „Рътлидж“. Лео се погрижи за стаите и пренасянето на багажите им, докато Уин и д-р Хароу чакаха на ъгъла на просторното фоайе.

— Мисля, че е добре да се срещнеш със семейството си насаме — каза Хароу. — Аз и слугата ми ще отидем в нашите стаи и ще се заемем с разопаковането на багажите ни.

— Добре сте дошъл при нас — каза Уин, макар да изпита тайно облекчение, когато той поклати глава.

— Не искам да се натрапвам. Трябва да сте сами.

— Но ще се видим сутринта, нали? — попита тя.

— Да. — Той стоеше и я гледаше, а по устните му играеше лека усмивка.

Д-р Джулиан Хароу беше елегантен мъж, изключително сдържан и невероятно очарователен. Беше тъмнокос и със сиви очи, с рязко очертана квадратна брадичка, които караха почти всички негови пациентки да се влюбват в него. Една от жените в клиниката бе отбелязала сухо, че личният магнетизъм на д-р Хароу въздейства не само на мъжете, жените и децата, но не оставя безучастни и шкафовете, столовете и златните рибки в аквариума.

А Лео бе казал:

— Хароу изобщо не изглежда като лекар. Прилича на женска фантазия за лекар. Подозирам, че половината от практиката му се състои от влюбени пациентки, които продължават да боледуват единствено за да бъдат лекувани от него.

— Уверявам те — бе казала Уин на брат си, — нито съм влюбена, нито имам и най-малкото желание да продължавам да боледувам.

Но все пак трябваше да признае, че е трудно да не почувства нещо към мъж, който беше привлекателен, учтив и освен това я бе излекувал от предишното й състояние на немощ и болнавост. И си мислеше, че Джулиан може би също има към нея някакви чувства. През изминалата година специално, когато здравето й напълно се бе възстановило, той бе започнал да се отнася към нея като към нещо повече от пациент. Двамата бяха излизали на дълги разходки из невероятно романтичните околности на Прованс, а той бе флиртувал с нея и я бе карал да се смее. Вниманието му бе облекчило наранената й душа, след като Мерипен коравосърдечно я бе игнорирал.

Накрая Уин бе приела, че чувствата, които имаше към Мерипен, не са взаимни. Дори плака на рамото на Лео. Брат й отбеляза, че все още не е видяла света и не знае нищо за мъжете.

— Не мислиш ли, че е възможно привързаността ти към Мерипен да е просто резултат от близост? — внимателно я беше попитал той. — Нека погледнем честно на ситуацията, Уин. Ти не си имала никого, с когото да го сравняваш. Ти си прекрасна, чувствителна, образована жена, а той е… Мерипен. За забавление обича да цепи дърва. И както вече ми се е случвало неделикатно да отбележа — някои двойки си пасват отлично в леглото, но не и другаде.

Уин бе шокирана до сълзи от грубостта му.

— Лео Хатауей, да не би да искаш да кажеш…

— Лорд Рамзи вече, ако обичаш — пошегува се той.

— Лорд Рамзи, да не би да искаш да кажеш, че чувствата ми към Мерипен са от плътски характер?

— Определено не са интелектуални — каза Лео и се ухили, когато тя го плесна по рамото.

След много мисли, обаче, Уин трябваше да признае, че брат й има право. Разбира се, Мерипен беше далеч по-интелигентен и образован, отколкото признаваше брат й. Доколкото си спомняше, Мерипен бе предизвиквал Лео в много философски дискусии и бе научил много повече думи на старогръцки и латински от който и да е от семейството, с изключение на баща й. Но бе научил само онези неща, с които да се приспособи към Хатауей, а не защото имаше реален интерес да се образова.

Той беше природен човек. Изпитваше необходимост да чувства земята и небето. И никога нямаше да бъде напълно опитомен. Двамата с Уин бяха толкова различни, колкото рибата и птицата.

Джулиан взе ръката й в своята дълга, елегантна длан. Пръстите му бяха гладки и добре поддържани, с изострени върхове.

— Уинифред — каза той нежно, — сега, когато сме далеч от клиниката, животът няма да е чак толкова подреден и регулиран. Ти трябва да се грижиш за здравето си. Лягай си вечер да си почиваш, независимо колко ти се иска да останеш да говориш и да се забавляваш с другите.

— Да, докторе — усмихна му се Уин. Усети, че я залива вълна на обич към него, спомняйки си първия път, когато успя да изкачи стълбата за упражнения в клиниката. Джулиан бе зад всяка нейна стъпка, шепнеше й окуражаващо в ухото, гърдите му бяха опрени в гърба й. Малко по-високо, Уинифред. Няма да те оставя да паднеш. Не беше извършил нищо вместо нея. Само внимаваше тя да не падне.

* * *

— Малко съм нервна — призна Уин, когато Лео я съпроводи до апартамента на Хатауей на втория етаж на хотела.

— Защо?

— Не знам. Може би защото всички сме се променили.

— Най-същественото не се е променило. — Лео стисна здраво лакътя й. — Ти си все същото възхитително момиче, което беше. А аз — същият негодник с вкус към алкохола и светлите дрехи.

— Лео! — Тя хвърли бърз намръщен поглед към него. — Не възнамеряваш да се върнеш към старите си навици, нали?

— Ще избягвам изкушенията — отвърна той, — освен ако не се изпречат право на пътя ми. — Той я спря на средата на площадката. — Искаш ли да спреш и да си починеш малко?

— Съвсем не. — Тя продължи ентусиазирано да се изкачва нагоре. — Обичам да изкачвам стъпала. Обичам да правя всичко, което не можех преди. И отсега ще живея под мотото: Животът трябва да се живее с пълна сила.

Лео се ухили.

— Трябва да знаеш, че това съм го казвал много пъти преди и ето до къде ме доведе.

Уин се огледа наоколо с удоволствие. След като бе прекарала толкова дълго в аскетичното обкръжение на клиниката на Хароу, сега изпитваше истинска наслада от заобикалящия я лукс.

Елегантен, модерен и изключително уютен, хотел „Рътлидж“ бе собственост на мистериозния Хари Рътлидж, за когото се носеха толкова много слухове, но никой не можеше да каже със сигурност дали е британец или американец. Единственото, което се знаеше, беше, че е живял известно време в Америка и е дошъл в Англия да създаде хотел, който да съчетава европейския разкош и американските нововъведения.

Хотел „Рътлидж“ беше първият хотел, проектиран така, че всяка отделна спалня да е снабдена със собствена баня. Разполагаше също с такива удобства като асансьор за доставка на храна, вградени шкафове в спалните, частни салони за срещи със стъклени тавани и градини, оформени като открити помещения. Имаше също салон за хранене, за който се твърдеше, че е най-красивият в Англия, с толкова много полилеи, че таванската конструкция бе допълнително подсилена.

Уин и Лео стигнаха до вратата на апартамента на Хатауей и Лео почука леко.

Отвътре се чу движение. Вратата се отвори и разкри млада русокоса прислужница. Тя ги огледа.

— Мога ли да ви помогна, сър? — обърна се момичето към Лео.

— Дошли сме да се срещнем с госпожа и господин Роан.

— Моля за извинение, сър, но те току-що се усамотиха за вечерта.

Часът наистина бе късен, помисли си унило Уин.

— Ще трябва да отидем в стаите си и да ги оставим да си почиват — каза тя на Лео. — Ще дойдем пак сутринта.

Лео погледна прислужницата с лека усмивка и попита меко, с тих глас:

— Как се казваш, дете?

Кафявите й очи се разшириха и гъста червенина заля бузите й.

— Абигейл, сър.

— Абигейл, кажи на госпожа Роан, че сестра й е тук и иска да я види.

— Да, сър. — Момичето се засмя и ги остави да чакат на вратата.

Уин хвърли към брат си кос поглед, докато й помагаше да свали пелерината си.

— Отношението ти към жените никога няма да спре да ме изумява.

— Повечето жени изпитват непреодолимо привличане към развратници — произнесе той със съжаление. — Наистина не би трябвало да го използвам срещу тях.

Някой влезе в приемната. Той видя познатия силует на Амелия, облечена в синя роба, придружена от Кам Роан, който бе красиво размъкнат в разкопчаната си около врата риза и панталони.

Сините й очи се разшириха от изненада, когато видя брат си и сестра си. Бялата й ръка излетя към гърдите й:

— Наистина ли сте вие? — невярващо попита тя.

Уин се опита да се усмихне, но устните й се разтрепериха от силните емоции. Опита се да си представи как ли изглежда в очите на Амелия, която я беше виждала за последно като полуинвалид.

— Прибрах се — каза тя с лек трепет в гласа.

— О, Уин! Мечтаех си… толкова се надявах… — Амелия спря и се втурна напред, и двете се прегърнаха силно.

Уин затвори очи и въздъхна, най-после усетила, че наистина си е вкъщи. Сестра ми. Тя се отпусна в меката прегръдка на Амелия.

— Толкова си красива — възкликна Амелия и обхвана страните й с две ръце. — Толкова красива и толкова силна. О, погледни тази богиня. Кам, само я погледни!

— Изглеждаш чудесно — каза Роан на Уин, очите му блестяха. — По-добре, отколкото съм те виждал някога, сестрице. — Той внимателно я прегърна и я целуна по челото. — Добре дошла вкъщи.

— Къде са Попи и Биатрикс? — попита Уин, без да изпуска ръката на сестра си.

— Легнаха си, но ще отида да ги събудя.

— Не, остави ги да спят — каза бързо Уин. — Няма да се застояваме — и двамата сме изтощени — но трябваше да те видя, преди да си легна.

Погледът на Амелия се плъзна по Лео, който стоеше близо до вратата. Уин чу как сестра й рязко си поема въздух, когато забеляза промяната в него.

— Ето го и старият ми Лео — каза тя нежно.

Нещо като момчешка уязвимост проблесна в сардоничното изражение на Лео.

— Сега ще плачеш по други поводи — каза той на Амелия. — Защото, както виждаш, се върнах.

Тя се втурна към него и потъна в силните му прегръдки.

— Французойките не те ли харесаха? — попита тя, притисната към гърдите му.

— Напротив, обожаваха ме. Но не е забавно да стоиш там, където някой те желае.

— Тогава положението е много лошо. — Амелия се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Защото тук си много желан.

Лео се засмя и протегна ръка да се здрависа с Роан.

— Нямам търпение да видя подобренията, за които ми писа. Както изглежда, имението процъфтява.

— Можеш да попиташ утре сутринта Мерипен — бързо отвърна Роан. — Познава всеки сантиметър от мястото, както и името на всеки слуга и наемен работник. Той има много за разказване, така че се приготви за дълъг разговор.

— Утре — повтори Лео и хвърли бърз поглед към Уин. — Което означава, че е в Лондон, така ли?

— В „Рътлидж“. Дойде в града да посети агенцията по назначения, за да наеме още прислужници.

— Значи трябва да благодаря много на Мерипен — каза Лео с необичайна сериозност, — както и на теб, Роан. Един господ само знае защо направи за мен цялото това нещо.

— То е за цялото семейство.

Докато двамата мъже говореха, Амелия дръпна Уин и я настани да седне до камината.

— Лицето ти е напълняло — отбеляза тя промените у сестра си. — Очите ти са по-ясни, а фигурата ти — възхитителна.

— Няма вече корсети — усмихна се Уин. — Д-р Хароу казва, че корсетите притискат белите дробове, натоварват гръбнака и водят до неестествена стойка, която отслабва мускулите на гърба.

— Скандално! — възкликна Амелия с блеснали очи. — Не носиш корсети дори при официални случаи?

— Позволява ми да го правя само в редки случаи, и то хлабаво вързани.

— Какво друго казва д-р Хароу? — попита с видим интерес Амелия. — Някакво мнение за чорапите и жартиерите?

— Можеш да го чуеш сама направо от източника — каза Уин. — Доведохме д-р Хароу с нас.

— Страхотно. Някаква работа ли има тук?

— Не и такава, за която знам.

— Предполагам, че тъй като е от Лондон, сигурно иска да се види с роднини и приятели?

— Да, това също, но… — Уин усети, че леко се изчервява. — Джулиан прояви към мен личен интерес, нямащ нищо общо с клиниката.

Амелия зяпна от изненада.

— Джулиан — повтори тя. — Означава ли това, че те ухажва, Уин?

— Не знам. Не съм толкова опитна в тези отношения. Но така мисля.

— Харесваш ли го?

Уин кимна без колебание.

— Много.

— Тогава съм сигурна, че и аз ще го харесам. И се радвам, че лично ще мога да му благодаря за онова, което е направил.

Те се усмихнаха една на друга, радостни от срещата. Но само след миг Уин се сети за Мерипен и сърцето й започна да бие силно, нервите й се опънаха.

— Как е той, Амелия? — застави се тя да попита шепнешком.

Не беше нужно да обяснява на Амелия за кого става дума.

— Мерипен се промени — отвърна предпазливо сестра й — почти толкова, колкото ти и Лео. Кам казва, че онова, което Мерипен е свършил по имението, е не по-малко поразително. Изискват се широки умения да ръководиш строители, товарачи и копачи, както и да надзираваш наетите работници във фермата. Мерипен направи всичко това. Когато е необходимо, сваля сакото и сам подлага гръб. Спечели си уважението на работниците, не си позволяват да поставят под въпрос авторитета му.

— Не съм изненадана, разбира се — каза Уин и я прониза горчиво-сладко чувство. — Винаги е бил много способен. Но когато казваш, че се е променил, какво имаш предвид?

— Станал е по… корав.

— Коравосърдечен? Инат?

— Да, и затворен. Изглежда, сякаш изобщо не е удовлетворен от успеха си, нито показва някаква радост от живота. Научил се е да сключва страхотни сделки и управлява ефективно, освен това се облича по-добре, което подхожда на новото му положение. Но странното е, че изглежда по-малко цивилизован от преди. Мисля, че… — Настъпи неловка пауза. — Може би това, че те вижда отново, ще му помогне? Винаги си му влияела добре.

Уин отпусна ръце в скута си.

— Съмнявам се. Съмнявам се, че когато и да било съм имала влияние върху Мерипен. Винаги е демонстрирал съвършено ясно липсата си на интерес.

— Липса на интерес? — повтори Амелия и се разсмя силно. — Не, Уин, такова нещо изобщо не може да се каже. Всяко споменаване на името ти привлича вниманието му.

— За един човек се съди по действията му. — Уин въздъхна и разтърка зачервените си очи. — Първо ме засегна начинът, по който игнорира писмото ми. След това му се ядосах. А сега просто се чувствам глупаво.

— Защо, скъпа? — попита Амелия с пълни с тревога очи.

Защото го беше обичала, а той бе отхвърлил любовта й. Защото си беше хабила сълзите отвъд океана за един коравосърдечен човек, за един грубиян.

И защото въпреки това искаше да го види.

Уин поклати глава. Разговорът за Мерипен я развълнува и я направи меланхолична.

— Изтощена съм от дългото пътуване, Амелия — каза тя с полуусмивка. — Ще имаш ли нещо против, ако…

— Не, не, тръгвай веднага — каза сестра й, дръпна я от стола и я прегърна покровителствено. — Лео, отведи Уин до стаята й. И двамата сте изтощени. Утре ще имаме достатъчно време да говорим.

— Ах, този нежен властнически тон — припомни си Лео. — Предполагам, че вече ти е дошло до гуша от навика й да раздава команди като полеви сержант, а, Роан?

— Обожавам навиците й — отвърна Роан, усмихвайки се на съпругата си.

— В коя стая е Мерипен? — попита шепнешком Уин.

— Трети етаж, номер двайсет и едно — отвърна й също шепнешком Амелия. — Но не ходи там тази вечер, скъпа.

— Разбира се. — Уин й се усмихна. — Единственото нещо, което искам в момента, е да си легна и да спя непробудно до сутринта.