Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (5)

Пета глава

Лондон, 1849 г.

Присъединяването на Кам Роан към семейство Хатауей доведе до слагането на масата на допълнителен комплект прибори. Беше объркващо как един човек може да промени всичко. Да не споменаваме раздразнението.

Но тогава всичко вбесяваше Кев. Уин бе заминала за Франция и той не виждаше причина да е любезен или дори възпитан. Отсъствието й го довеждаше до разкъсващата ярост на диво животно, откъснато от половинката му. Винаги бе съзнавал нуждата си от нея и мисълта, че е някъде далече и че не би могъл да я достигне, бе непоносима.

Беше забравил това чувство на черна омраза към целия свят и всички негови създания. Бе неприятно напомняне за детството и юношеството, когато не познаваше нищо, освен насилие и мъка. А Хатауей продължаваха да очакват от него да се държи както обикновено, да участва в семейните дела, да се преструва, че земята се върти.

Единственото, което поддържаше разсъдъка му, беше мисълта какво би искала тя. А тя би искала той да се грижи за сестрите й. И да се въздържа да не убие новия си зет.

Макар едва да понасяше този нещастник.

Останалите го обожаваха. Кам Роан бе дошъл и запленил заклетата мома Амелия, беше завъртял напълно главата й. Беше я прелъстил, всъщност нещо, за което Кев още не можеше да си прости, че е допуснал. Но Амелия бе безкрайно щастлива с новия си съпруг, независимо че беше наполовина ром.

Никой от тях още не бе срещал човек като Роан, чийто произход да е толкова мистериозен, колкото този на Кев. През по-голямата част от живота си Роан беше работил в хазартен клуб за джентълмени, „Дженърс“, като момче за всичко, а след това бе създал свой собствен високодоходен бизнес. Нарастващото му състояние го бе накарало да го инвестира колкото е възможно по-лошо, за да се защити от върховното неудобство да бъде циганин с пари. Не беше проработило. Парите продължаваха да идват, дори глупавото инвестиране носеше по чудодеен начин дивиденти. Роан смутено го наричаше „магия за късмет“.

Но както се оказа, магията на Роан излезе полезна, тъй като грижата за Хатауей беше скъпо начинание. Семейното им имение в Хемпшир, което Лео бе наследил миналата година заедно с титлата, беше изгоряло и наскоро бе наново построено. Освен това Попи се нуждаеше от дрехи за новия си лондонски сезон, а Биатрикс искаше да завърши училище. И като връх на всичко дойдоха сметките от клиниката за Уин. А както Роан бе изтъкнал пред Кев, той можеше да направи страхотни неща за Хатауей, което би трябвало да е достатъчна причина Кев да го търпи.

И заради това Кев го търпеше.

Едва.

* * *

— Добро утро — любезно поздрави Роан на влизане в трапезарията на апартамента на Хатауей, нает в хотел „Рътлидж“. Те вече бяха преполовили закуската. За разлика от останалите, Роан не беше ранобудник, бе прекарал по-голямата част от живота си в хазартни клубове, където кипеше дейност през цялата нощ. Градски циганин, помисли си Кев с презрение.

Току-що изкъпан и облечен в дрехи, с каквито се обличаха белите, Роан излъчваше екзотична красота с тъмната си дълга коса и диамантеното камъче, проблясващо на ухото му. Беше жилав и гъвкав, с лека походка. Преди да седне на стола до Амелия, той се наведе и целуна ръката й, отявлена проява на привързаност, която я накара да се изчерви. Имаше време в съвсем недалечното минало, когато не би одобрила подобна демонстрация. А сега поруменя и изглеждаше очарована.

Кев се намръщи и се наведе над почти празната си чиния.

— Още ли ти се спи? — чу той Амелия да пита Роан.

— Както изглежда, няма да мога да се събудя до обяд.

— Изпий едно кафе.

— Не, благодаря. Не го понасям.

Биатрикс се обади:

— Мерипен пие много кафе. Той го обича.

— Разбира се, че го обича — каза Роан. — То е тъмно и горчиво. — Той се ухили, когато Кев му хвърли предупредителен поглед. — Как си тази сутрин, фрал?

— Не ме наричай така. — Въпреки че Кев не повиши тон, в гласа му прозвуча гневна нотка, която накара всички да млъкнат.

След малко Амелия се обърна към Роан преднамерено ведро.

— Днес ще ходим при шивачка — Попи, Биатрикс и аз. Сигурно ще се забавим до вечерта. — Докато тя описваше роклите, шапките и труфилата, които щяха да си шият, Кев усети малката ръчица на Биатрикс да докосва неговата.

— Всичко е наред — прошепна тя. — И на мен ми липсват.

На шестнайсет, най-малката сестра Хатауей бе в онази уязвима възраст между детството и зрелостта. Малко палаво дяволче, тя бе любознателна като многобройните домашни любимци, които бе събрала. След като Амелия се омъжи за Роан, Биатрикс започна да я моли да й позволи да завърши училище. Кев предполагаше, че е чела прекалено много сантиментални романи за героини, които се учат на обноски и маниери в „академиите за млади девици“. Той се съмняваше, че завършването на училище ще е полезно за свободолюбивата Биатрикс.

Като отдръпна ръката си от неговата, момичето насочи вниманието си отново към разговора, който бе стигнал до последната инвестиция на Роан.

За този човек се бе превърнало в нещо като игра да открива инвестиционни възможности, които не биха донесли успех. Последния път, когато опита, беше купуването на една фабрика за каучук в Лондон, която едва креташе. Още щом стана негова собственост, обаче, компанията получи патентни права за вулканизация и изобрети някакви гумени ремъци. И сега хората купуваха милиони от тези неща.

— … този със сигурност ще е истинска напаст — казваше Кам. — Има двама братя, ковачи, които дойдоха с проект за превозно средство. Наричат го волоцикъл. Поставят се две колела на една метална цилиндрична рамка, колелата се задвижват от педали, които се въртят с крака.

— Само с две колела? — попита Попи озадачена. — Как е възможно човек да се движи, без да падне?

— Човекът, който го кара, трябва да пази равновесие върху колелата.

— А как може да го накара да тръгне?

— По-важното е — намеси се Амелия сухо — как може да бъде спряно?

— Може би като човек легне на земята? — предположи Попи.

Кам се разсмя.

— Може би. Ще го пуснем в производство, разбира се. Уестклиф казва, че никога не е виждал по-пагубна инвестиция. Волоцикълът изглежда дяволски неудобен и изисква равновесие далеч над способностите на обикновен човек. Не е нито рентабилно, нито практично. Освен това няма разумен човек, който да избере да върти педалите на някаква двуколесна измишльотина, вместо да язди кон.

— Звучи обаче доста забавно — произнесе с копнеж Биатрикс.

— Не е изобретение, което едно момиче може да изпробва — изтъкна Попи.

— Защо не?

— Защото полите ни ще се веят по пътя.

— А защо трябва да носим поли? — попита Биатрикс. — Смятам, че панталоните дори са по-удобни.

Амелия изглеждаше едновременно ужасена и възхитена.

— Скъпа, по-добре е подобни забележки да си останат в семейството. — Като взе една чаша с вода, тя се обърна и я вдигна по посока на Роан. — Е, добре тогава. За първия ти провал. — Веждите й отскочиха нагоре. — Надявам се, че няма да подложиш на риск цялото състояние на семейството, преди да сме стигнали до шивачката?

Той се засмя.

— Не цялото. Пазарувай разумно, мониша.

Когато закуската завърши, жените напуснаха масата за хранене, докато Роан и Кев стояха учтиво.

Отпускайки се обратно на стола си, Роан погледна към Кев, който се готвеше да излезе.

— Къде отиваш? — Гласът му прозвуча лениво. — Да се срещнеш с шивача си, може би? Или да обсъждаш последните политически събития в местното кафене?

— Ако целиш да ме дразниш — информира го Кев, — не са нужни усилия. Дразни ме самото ти дишане.

— Извинявай. Бих опитал да се откажа от този дразнещ навик, но съм много привързан към него. — Роан посочи един стол. — Остани, Мерипен. Трябва да обсъдим някои неща.

Кев се подчини с пламнало лице.

— Ти си човек, който не обича много да приказва, нали? — изгледа го Роан.

— По-добре, отколкото да бръщолевя празни приказки.

— Съгласен съм. Ще мина право на въпроса тогава. Докато Лео… Лорд Рамзи… е в Европа, цялото му имущество, всичките му финансови дела и трите му сестри са поверени на грижите на двамина роми. Не е ситуация, която бих нарекъл идеална. Ако Лео беше в състояние да остане, бих го задържал тук и бих изпратил Попи да придружи Уин.

Но Лео не беше в такова състояние, което и двамата знаеха добре. Беше разсипан човек, пройдоха, след смъртта на Лора Дилард. И въпреки че бе минало много време, за да се справи със скръбта си, процесът на лечение на тялото и духа му нямаше да е кратък.

— Вярваш ли наистина — попита Кев с глас с едва сдържано презрение, — че Лео ще се регистрира като пациент в здравна клиника?

— Не. Но ще стои наблизо до Уин и ще я държи под око. Далечна обстановка, в която възможностите за неприятности са ограничени. Преди във Франция се е справял добре, когато е следвал архитектура. Може би престоят там ще му помогне да се върне към себе си.

— Или — произнесе Кев мрачно — ще се изгуби в Париж и ще потъне в пиянство и разврат.

Роан сви рамене.

— Бъдещето му е в негови ръце. Повече се боя от това, което става тук. Амелия е убедена, че Попи трябва да излезе този сезон в обществото, Биатрикс да завърши училище. В същото време възстановяването на имението в Хемпшир трябва да продължи. Развалините трябва да се разчистят и основите…

— Знам какво трябва да се направи.

— Тогава съгласен ли си ти да ръководиш проекта? Да работиш с архитектите, строителите, зидарите, дърводелците и така нататък?

Кев го изгледа враждебно.

— Искаш да се отървеш от мен. Но проклет да съм, ако работя за теб или те помоля за…

— Почакай. — Роан вдигна ръце и направи жест да го спре, при което златните пръстени заблестяха върху тъмните му пръсти. — Успокой се, за бога. Не се опитвам да се отърва от теб. Предлагам ти партньорство. Честно, и аз не съм по-очарован от теб от перспективата. Но има много неща, които се налага да бъдат завършени. И ще ги направим по-лесно, ако работим заедно, отколкото ако си противоречим.

Кев несъзнателно взе ножа от масата и прокара пръсти по тъпото острие и богато украсената му дръжка.

— Искаш да отида в Хемпшир и да следя работните групи, докато ти си стоиш в Лондон с жените?

— Отиваш и се връщаш, когато искаш. Аз също ще пътувам непрекъснато до там и обратно, за да наблюдавам как вървят нещата. — Роан го изгледа.

Макар да не му беше приятно, Кев трябваше да признае, че в предложението имаше логика. Той не обичаше Лондон, мръсотията и врявата, претъпканите сгради, смога и шума. Копнееше да се върне на село. И мисълта имението да бъде възстановено, а той да потъне в работа до изтощение… Това щеше да му се отрази добре. Освен това той най-добре от всички знаеше от какво се нуждае имотът на Рамзи. Роан може да познаваше всяка улица, площад и съборетина в Лондон, но изобщо не беше наясно със селския живот. Дори само това да беше, имаше смисъл да се съгласи.

— Искам също така да ремонтирам някои неща на село — каза той и остави ножа. — Портите и оградите трябва да се оправят. Трябва да се изкопаят канавки и канализация. А селяните още използват млатила и сърпове, защото няма вършачки. Имението трябва да притежава своя собствена фурна, за да не се прибират работниците по домовете си да се хранят. Също така…

— Каквото ти решиш — произнесе Роан бързо, проявявайки типичната за Лондон липса на интерес към фермерството. — Привличането на още работници ще е от полза за имението, разбира се.

— Знам, че вече си назначил архитект и строител. Но отсега нататък аз ще съм единственият, към когото те ще се обръщат с въпроси. Искам достъп до сметките на Рамзи. Освен това ще наема работници от селото и ще ги ръководя без никой да ми се меси.

Веждите на Роан се вдигнаха при властническия тон на Кев.

— Добре. Това е страна, която не съм виждал у теб преди, братко.

— Съгласен ли си с условията ми?

— Да. — Роан му подаде ръка. — Стискаме ли си ръцете?

Кев стоеше, игнорирайки предложението.

— Не е необходимо.

Белите зъби на Роан проблеснаха в усмивка.

— Мерипен, толкова ли е страшно двамата да се сприятелим?

— Никога няма да бъдем приятели. В най-добрия случай ще сме врагове с обща цел.

Роан продължаваше да се усмихва.

— Предполагам, че крайният резултат ще е същият. — Той изчака Кев да стигне до вратата, преди да произнесе предпазливо: — Между другото, възнамерявам да проуча въпроса с татуировката. Ако съществува някаква връзка между нас, искам да разбера каква е.

— Ще го направиш и без съгласието ми — хладно отвърна Кев.

— Защо не искаш? Не си ли любопитен?

— Ни най-малко.

Лешниковите очи на Кам изглеждаха замислени.

— Нямаш никакви връзки към миналото или към ромите и не знаеш защо такава уникална рисунка е изрисувана на ръката ти в ранно детство. Защо се страхуваш да разбереш?

— Ти също имаш такава рисунка — изстреля Кев. — И не си по-наясно от мен какво означава. Откъде такъв интерес сега?

— Аз… — Роан разсеяно разтърка ръката си през ръкава на ризата на мястото, където се намираше татуировката. — Винаги съм знаел, че е направена по прищявка на баба ми. Но тя така и не ми обясни никога нито защо е изрисувана, нито какво означава.

— Знаела ли е?

— Така мисля. — Устните на Роан се извиха. — Имах чувството, че знае. Беше прочута билкарка и вярваше в Бити Фоки.

— Вълшебните хора? — попита Кев и презрително сви устни.

Роан се усмихна.

— О, да. Уверяваше ме, че лично се е срещала с много от тях. — Нотката на веселие избледня. — Когато бях десетгодишен, баба ми ме изпрати далеч от племето. Каза ми, че съм в опасност. Братовчед ми Ноа ме заведе в Лондон и ми помогна да си намеря работа в един клуб за залагания. Повече така и не видях никого от племето. — Той спря да говори и лицето му потъмня. — Бях пропъден от ромите, без дори да знам защо. И нямах причина да вярвам, че татуировката има нещо общо с това. Докато не те срещнах. Имаме две общи неща, фрал: и двамата сме прокудени и носим знака на ирландски конски вампир. И мисля, че ако разберем откъде идва, ще е от полза и за двама ни.

* * *

През следващите месеци Кев подготви имението на Рамзи за реконструкция. Мека апатична зима настъпи в село Стоуни Крос и околностите, в които се намираше имението. Пасищата и поляните хрущяха от студ, а камъните изглеждаха полузамръзнали по двата бряга на реките Ейвън и Итчън. Ресите на върбите се полюляваха леки и гъвкави на вятъра, докато кучешкият дрян стърчеше с червените си зимни стъбла, нарушавайки бледия сивкав пейзаж.

Работните групи, наети от Джон Дашиъл, предприемачът, който щеше да възстановява имението Рамзи, работеха здраво и резултатите се виждаха. Първите два месеца изминаха в разчистване на руините на къщата, изнасяне на обгорените дървета и потрошени камъни и чакъл. Край пътя бе вдигната една малка постройка за удобство на Хатауей.

Когато през март земята омекнеше, възстановяването на главната сграда щеше да започне сериозно. Кев беше сигурен, че работниците са предупредени още в началото, че проектът се ръководи от ром, затова те не възразяваха срещу присъствието му. Дашиъл, като практичен човек, не се интересуваше дали клиентите му са англичани, роми или от други националности, щом графикът за плащане се спазва.

Към края на февруари Кев предприе двайсетчасово пътуване от Стоун Крос до Лондон. Беше получил съобщение от Амелия, че Биатрикс е напуснала училище.

Макар Амелия да бе добавила, че всичко е наред, той искаше да се увери със собствените си очи. Двумесечната раздяла бе най-дългото време, което някога бе прекарвал далеч от сестрите Хатауей и бе изненадан колко силно му липсваха.

Изглежда чувството бе взаимно. Веднага щом Кев пристигна в апартамента им в хотел „Рътлидж“, Амелия, Попи и Биатрикс се хвърлиха към него възторжено. Той понасяше със снизхождение виковете, целувките и бърборенето им, тайно изпитвайки задоволство от сърдечността на посрещането.

Последва ги във всекидневната и двамата с Амелия седнаха на канапето, докато Кам Роан и Попи се настаниха на близките столове. Биатрикс кацна на табуретка в краката на Кев. Момичетата изглеждаха добре, помисли си той… и трите стилно облечени и нагиздени, тъмните им коси бяха подредени във вдигнати нагоре къдрици, освен тези на Биатрикс, която беше с плитки.

Амелия изглеждаше щастлива, смееше се весело, излъчваше задоволство, което би могло да се дължи само на добър брак. Попи се очертаваше като красавица с фините си черти и разкошна кестенява коса… по-топла, по-леснодостъпна версия на изящното русокосо съвършенство на Уин. Биатрикс обаче беше унила и слаба. Всеки, който не я познаваше, би я сметнал за нормално, весело момиче. Но Кев виждаше едва доловимите знаци за напрежение и изтощение върху лицето й.

— Какво се случи в училище? — попита я той с обичайната си прямота.

Биатрикс се отпусна с облекчение.

— О, Мерипен, беше по моя вина. Училището е ужасно. Ненавиждам го. Имах една-две приятелки и ми беше мъчно, че се разделяме. Но не можах да се разбера с учителите. Все казвах не това, което трябва в час, задавах погрешните въпроси…

— Излиза — каза Амелия огорчено, — че методът на Хатауей за учене и дискутиране не е бил посрещнат добре в училище.

— И аз влязох в спорове — продължи Биатрикс, — защото някои от момичетата признаха, че техните родители им казали да не дружат с мен, тъй като имаме цигани в семейството и от всичко, което знаят, аз също може би съм отчасти циганка. Казах им, че не съм, но че дори да бях, това не е причина за срам, и ги нарекох сноби, след което последва драскане и скубане на коси.

Кев изруга под нос. Двамата с Роан размениха погледи. Присъствието им в семейството беше пречка за сестрите Хатауей… и не съществуваше лек за това.

— А после — каза Биатрикс, — проблемът ми се повтори.

Всички мълчаха. Кев протегна ръка и я помилва по главата.

— Чави — промърмори той ромската дума за младо момиче. Тъй като рядко беше използвал стария език, Биатрикс го погледна ококорено.

Проблемът на Биатрикс за пръв път бе възникнал след смъртта на госпожа Хатауей. Той се повтаряше всеки път по време на тревоги и нещастия. Момичето проявяваше натрапчив импулс да краде, обикновено дребни неща като моливи или книгоразделители, или пък някакви домашни предмети. Понякога дори не си спомняше, че е взела предмета. По-късно я измъчваха жестоки угризения и отиваше да върне задигнатото.

Кев свали ръката си от косата й и я погледна.

— Какво си отмъкнало, малко порче? — попита я той нежно.

Тя изглеждаше разочарована.

— Панделки за коса, гребени, книги… дребни неща. Опитах се да ги върна обратно, но не можах да си спомня кое откъде съм взела. Тогава стана страшен скандал, излязох отпред и си признах, а после ме помолиха да напусна училището. И сега никога няма да бъда лейди.

— Да, ще бъдеш — каза Амелия. — Ще наемем гувернантка, нещо, което трябваше да направим от самото начало.

Биатрикс я погледна недоверчиво.

— Не мисля, че искам гувернантка, която да работи в нашето семейство.

— О, не сме чак толкова лоши… — започна Амелия.

— Не, такива сме — каза й Попи. — Ние сме странни, Амелия. Винаги съм ти го казвала. Странни сме още преди ти да доведеш господин Роан в семейството ни. — Като хвърли бърз кос поглед към Кам, тя продължи: — Това не е обида, господин Роан.

Очите му проблеснаха развеселено.

— Не съм го възприел така.

Попи се обърна към Кев.

— Без значение колко е трудно да се намери подходяща гувернантка, ние трябва да намерим. Нуждая се от помощ. Сезонът ми беше пълен провал, Мерипен.

— Минали са два месеца — възрази Кев. — Как може да бъде провал?

— Нямам кавалер за бала.

— Не може да бъде.

— Дори нещо по-лошо — каза му тя. — Никой мъж не иска да има нищо общо с мен.

Кев погледна Роан и Амелия недоверчиво. Около красиво и умно момиче като Попи би трябвало да гъмжи от ухажори.

— Какъв им е проблемът на тези гаджос^[1]? — попита изумен той.

— Всичките са идиоти — промърмори Роан. — Не пропускат възможност да го докажат.

Обръщайки се отново към Попи, Кев попита направо:

— Да не би защото имате цигани в семейството? Затова ли не те ухажват?

— Ами, във всеки случай, това не помага — призна момичето. — Но по-големият проблем е, че нямам изискани маниери. Постоянно правя гафове. И съм пълен ужас при воденето на кратки разговори. Предполага се, че трябва да минаваш с лекота от тема на тема като пеперуда. Не е лесно да се прави, а и не виждам смисъл. И младите мъже, които са се осмелили да се приближат до мен, намират извинение да изчезнат след пет минути. Защото флиртуват и говорят такива глупави неща, че представа нямам как да отговоря.

— Не бих искала подобен тип хора за нея — отривисто произнесе Амелия. — Би трябвало да ги видиш, Мерипен. По-безполезни надути пауни не могат да се намерят.

— Бих го нарекла направо сборище от надути пауни — каза Попи.

— Наречи ги направо гадняри — обади се Биатрикс.

— Колония пингвини — присъедини се Амелия.

— Кряскащи павиани — засмя се Попи.

Кев леко се усмихна, но продължаваше да изглежда мрачен и замислен. Попи винаги бе мечтала за лондонските балове. Сигурно случилото се бе огромно разочарование за нея.

— Поканиха ли ви на въпросните събития? — попита той. — На танци… на вечеря, ей такива неща?

— На баловете и вечеринките — отвърна Попи. — Да, благодарение на покровителството на лорд Уестклиф и лорд Сейнт Винсънт получихме покани. Но удовлетворението не е само да прекрачиш отвъд вратите, Мерипен. То само ти осигурява възможност да подпираш стените, докато другите танцуват.

Кев се намръщи и погледна към Амелия и Роан.

— Какво мислите да направите по въпроса?

— Смятаме, че Попи трябва да се оттегли от този сезон — каза Амелия — и да кажем, че сме размислили и сме решили, че още е прекалено млада да излиза в обществото.

— Никой няма да повярва на това — прекъсна я Биатрикс. — В края на краищата Попи е почти на деветнайсет.

— Не е нужни да ме караш да се чувствам като покрита с брадавици стара вещица, Бий — възмути се Попи.

— … а междувременно — продължи Амелия с огромно търпение, — ще намерим гувернантка, която ще научи Попи и Биатрикс на изискано поведение.

— Дано да е добра — каза Биатрикс като издърпа грухтящото морско свинче на бели и черни райета от джоба си и го притисна към брадичката си. — Имаме да учим много неща. Нали така, господин Нибълс?

* * *

По-късно Амелия дръпна Кев настрана. Бръкна в джоба на роклята си и извади сгънат на четири лист хартия. Подаде му го и се вгледа в лицето му.

— Уин изпрати писма до семейството, които разбира се, ти също ще прочетеш. Но това беше адресирано специално за теб.

Кев стисна запечатания с восък лист, без да може да каже нещо.

Отиде в хотелската си стая, която по негово искане бе отделена от останалите помещения, в които се бе настанило семейството. Седна до малката масичка и счупи печата с подчертано внимание.

Видя познатия почерк на Уин, дребните, прецизно изписани букви с перото.

„Скъпи Кев,

Надявам се това писмо да те намери в добро здраве и сила. Не мога да си те представя другояче, всъщност. Всяка сутрин се будя на това място, което ми изглежда като напълно друг свят и се изненадвам отново, че се намирам толкова далеч от моето семейство. И от теб.

Пътуването през канала беше изпитание, пътуването по суша до клиниката дори още повече. Не съм добър пътешественик, но Лео се грижи за мен. Настанен е като гост наблизо в малък дворец и може да идва да ме посещава всеки ден…“

Писмото продължаваше с описание на клиниката, която била скучна и неприветлива. Пациентите страдали от различни заболявания, но мнозинството били с белодробни и дихателни проблеми.

Вместо да им дава наркотични лекарства и да ги държи в стаите, както повечето лекари предписвали, д-р Хароу им назначил програма за упражнения, студени бани, здравословни лекарства и въздържателен хранителен режим. Да кара пациентите си да изпълняват физически упражнения било спорно лечение, но според д-р Хароу движението било господстващият при всички живи твари.

Пациентите започвали всеки ден със сутрешна разходка на открито, независимо дали вали дъжд или сняг, последвана от едночасова гимнастика като катерене по стълба или вдигане на гирички. В началото Уин едва успявала да изпълни упражненията без да се задъха, но вече смятала, че има подобрение. От всички в клиниката се изисквало да практикуват дишане върху един нов уред, наречен спиромер, с който се измервал капацитета на белите дробове при вдишване и издишване.

Имаше още разкази за клиниката и пациентите, които Кев прочете набързо. След това достигна до последния параграф.

„Заради болестта си имах сила за съвсем малко неща, с изключение на това да обичам (беше написала Уин), но го правех и още го правя в пълна степен. Съжалявам за начина, по които те шокирах сутринта, в която тръгнах, но изобщо не съжалявам за чувствата, които изразих.

Тичам след теб и след живота в отчаяно преследване. Сънувам как някой ден двамата ще се обърнете и ще ме оставите да ви хвана. Този сън ме поддържа всяка нощ. Исках да ти кажа толкова много неща, но все още нямам тази свобода.

Надявам се един ден да съм достатъчно добре да те шокирам отново с далеч по-приятни резултати.

Изпращам ти сто целувки в това писмо. Преброй ги внимателно и не пропускай нито една.

Твоя Уинифред“

Като сложи листовете хартия върху масата, Кев ги приглади и прокара върховете на пръстите си по изящните редове. Прочете ги още веднъж.

Отпусна ръката си върху писмото, смачка го силно и го хвърли в камината, където пламъкът бързо го погълна.

Гледа светлината от хартията и пушека, докато свидетелството се превърна в тъмна пепел и всяка дума до последната от Уин, изчезна.