Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (23)

Двадесет и трета глава

Макар сватбената церемония традиционно да траеше няколко дена, Кев беше решил, че ще трае само една нощ.

— Заключихме ли среброто? — бе попитал той по-рано Кам, когато циганите от лагера край реката бяха започнали да изпълват къщата, облечени в живописни одежди и накичени с дрънкулки.

— Фрал — каза весело Кам, — не е необходимо. Те са от семейството.

— Точно затова искам среброто да е под ключ.

Кев имаше чувството, че Кам се радва на венчавката малко прекалено. Няколко дни преди това бе направил цяло шоу — дойде при Лео като представител на Кев да уговорят цената на булката. Двамата бяха обсъждали съответно достойнствата на младоженеца и на младоженката, и колко да плати семейството на младоженеца за привилегията да се сдобие с такова съкровище като Уин. Двете страни бяха стигнали до извода, шегувайки се, че е цял късмет да се намери жена, която би изтърпяла Мерипен. През цялото това време Кев седеше и ги гледаше намръщено, което изглежда развесели преговарящите още повече.

С приключването на тази формалност церемонията бързо бе планирана и всички се заеха с ентусиазъм да я организират. След венчавката щеше да се състои голямо празненство с печено прасе и говежди джолани, всякакви видове птици и плата с пържени картофки с подправки и голямо количество чесън. От уважение към Биатрикс порчето не влизаше в менюто.

Музика от китари и цигулки изпълни балната зала, докато гостите се събираха в кръг. Облечен в свободна бяла риза, кожени бричове и ботуши, Кам отиде в центъра на кръга. Вдигна една бутилка, увита в ярка коприна, около гърлото на която трептеше наниз от златни монети. После направи знак на всички да млъкнат и музиката постепенно утихна.

Радвайки се на живописното вълнение на събраните, Уин стоеше до Мерипен и слушаше как Кам обявява нещо на ромски. За разлика от брат си Мерипен носеше официалното облекло на белите, с изключение на това, че не си бе сложил вратовръзка и яка. Беглите погледи, които хвърляше към гладката му кафява шия отвличаха вниманието й. Тя искаше да допре устни до мястото, където трептеше пулсът му. Вместо това обаче се задоволи да докосне дискретно пръстите му. Мерипен рядко правеше публични демонстрации. Насаме обаче…

Тя усети ръката му да се увива бавно около нейната, палецът му погали нежната плът над дланта й.

След завършването на кратката си реч Кам отиде до Уин. Мълчаливо свали наниза с монети от бутилката и ги окачи около шията й. Бяха тежки и хладни, когато се допряха до кожата й, прозвънявайки. Огърлицата известяваше, че тя е вече омъжена и никой мъж, освен Мерипен, не може да я доближи, без риск за себе си.

Като се усмихна, Кам я прегърна силно, произнесе нещо нежно в ухото й и й даде да отпие от бутилката. Тя пое предпазлива глътка от силното червено вино и предаде шишето на Мерипен да направи същото. Междувременно пълни догоре бокали с искряща течност бяха раздадени на всички гости. Докато ги надигаха в чест на младоженците, се чуха викове „Састимос“, пожелание за добро здраве.

Тържеството навлезе в разгара си. Музикантите подеха отново и чашите бързо бяха пресушени.

— Танцувай с мен — изненада я Мерипен.

Уин поклати глава и се засмя, загледана как двойките се въртят и се вият. Жените правеха с ръце треперливи движения около телата си, докато мъжете тракаха с токове и пляскаха с ръце, кръжейки около партньорките си, без да откъсват очи от тях.

— Не знам как — каза Уин.

Мерипен застана зад нея и кръстоса ръце пред гърдите й, притегляйки я към себе си. Още една изненада. Тя никога не бе подозирала, че той ще я докосне така открито. Но сред цялата олелия и врява изглежда никой не забеляза или пък не се впечатли.

Гласът му прозвуча горещ и мек в ухото й:

— Погледни за момент. Виждаш ли колко малко пространство е необходимо? Как обикалят един около друг? Когато циганите танцуват, те вдигат ръце към небето, но тропат с крака, за да изразят връзката си със земята. И с първичните страсти. — Той се усмихна до бузата й и леко обърна лицето й към себе си. — Хайде — промърмори и обви ръка около кръста й, побутвайки я напред.

Уин го последва срамежливо, очарована от тази негова страна, която не бе виждала преди. Не беше очаквала от него да я поведе така самоуверено за танц с животинска грация и с дяволит блясък в очите. Убеди я да вдигне ръце нагоре, да щракне с пръсти, дори да шибне с полите си срещу него, докато той се върти около нея.

Тя не можеше да спре да се смее. Двамата танцуваха, а той бе дяволски добър в това да превръща танца в своего рода игра на котка и мишка.

Тя се завъртя в кръг, той я хвана за кръста и я придърпа към себе си. Мирисът на кожата му, движенията на гърдите му срещу нейните, всичко това я изпълни със силно желание. Като наведе чело срещу нея, Мерипен я гледа, докато тя потъна в дълбините на очите му, тъмни и бляскави като дяволски огън.

— Целуни ме — прошепна тя дрезгаво, без да я е грижа къде се намират и гледа ли ги някой.

По устните му премина усмивка.

— Ако започна сега, няма да мога да спра.

Магията беше прекъсната от извинително покашлюване до тях.

Мерипен погледна и видя Кам.

Лицето му беше празно.

— Извинявам се за прекъсването. Но госпожа Барнстейбъл току-що дойде при мен с новината, че е пристигнал неочакван гост.

— Още роднини?

— Да. Но не от ромска страна.

Мерипен поклати глава озадачено.

— Кой е?

Кам преглътна мъчително.

— Лорд Каван. Дядо ни.

* * *

Бе решено, че Кам и Кев ще се срещнат с лорд Каван, без да присъстват други членове на семейството. Докато сватбеното тържество продължаваше с пълна сила, братята се измъкнаха към библиотеката и зачакаха. Двама слуги тичаха напред-назад и внасяха какви ли не предмети от екипажа отвън: възглавнички, тапицирана с кадифе табуретка за крака, одеяло за загръщане на коленете, грейка за крака, сребърен поднос с чаша. След приключването на безкрайните приготовления бе съобщено за лорд Каван от един от слугите, и той влезе в стаята.

Старият ирландски благородник не беше внушителен физически — оказа се възрастен, дребен и слаб. Но Каван притежаваше осанката на детрониран монарх, избледняло великолепие, в което се усещаше уморена гордост. Кичурът бяла коса бе отрязан така, че да прилегне към розовия скалп, а козята брадичка обрамчваше брадата му като лъвски мустаци. Проницателните му кафяви очи прецениха младите мъже безстрастно.

— Вие сте Кевин и Камърън Коул — произнесе той по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос с гладък англо-ирландски акцент, отделяйки сричките елегантно и безгрижно.

Никой от тях не отговори.

— Кой е по-големият? — попита Каван, настанявайки се в тапицирания стол. Един от слугите незабавно сложи табуретка под краката му.

— Той. — Кам услужливо посочи към Кев, докато Кев му хвърляше кос поглед. Игнорирайки погледа му, Кам заговори небрежно: — Как ни намерихте, господарю мой?

— Един специалист по хералдика наскоро дойде при мен в Лондон с информацията, че сте го наел да изследва определен модел. Той го е определил като древния герб на семейство Коул. Когато ми показа скицата, която направил по татуировката на ръката ви, разбрах веднага кой сте и защо сте искали това проучване.

— И защо? — попита тихо Кам.

— Искате социални и финансови придобивки.

Кам се усмихна безрадостно.

— Повярвайте ми, господарю, не ми трябват нито пари, нито признаване. Просто исках да знам кой съм. — Очите му проблеснаха от яд. — Платих на онзи проклет специалист, за да осведоми мен, а не да дотича с информацията първо при вас. И затова ще го лиша от хонорара, който му обещах при наемането.

— Защо сте поискали да ни видите? — попита Кев безцеремонно. — Ние не искаме нищо от вас и вие няма да получите нищо от нас.

— Първо, защото реших, че може би ще ви е интересно да научите, че баща ви е мъртъв, спомина се преди няколко седмици в резултат на инцидент по време на езда. Винаги е бил несръчен с конете. И смъртта му накрая го доказа.

— Нашите съболезнования — равно произнесе Кам.

Кев само сви рамене.

— Така ли посрещате смъртта на баща си? — остро попита Каван.

— Боя се, че не познаваме достатъчно добре баща си, за да демонстрираме по-удовлетворителна реакция — каза Кев сардонично. — Просим извинение за липсата на сълзи.

— Искам нещо друго, а не сълзи от вас.

— Защо ли съм разтревожен? — запита се гласно Кам.

— Синът ми остави подир себе си жена и три дъщери. Няма синове, освен вас. — Лордът събра бледите си възлести пръсти в куличка. — Земите се наследяват само по мъжка линия, но не бяха открити никакви други по линия на Коул. В момента нещата стоят по следния начин: фамилното име Каван и всичко свързано с него ще изчезне след моята смърт. — Челюстта му се стегна. — Няма да позволя наследството завинаги да се загуби единствено заради неспособността на баща ви за възпроизводство.

Кевин изви вежда.

— Трудно бих нарекъл двама синове и три дъщери резултат от неспособност за възпроизводство.

— Дъщерите не са от значение. А вие двамата сте мелези. Не може да се твърди, че баща ви е успял в продължаването на семейните интереси. Но няма значение. Ситуацията трябва да се приеме такава, каквато е. Вие сте законните потомци. — Язвителна пауза. — Моите единствени наследници.

Дълбоката културна бездна между тях зейна в цялата си пълнота в този момент. Ако лорд Каван бе направил подобен дар на когото и да било другиго, той би бил приет единствено с възторг. Но подаряването на перспективата за висок социален статус и огромно материално богатство на двама роми не постигна реакцията, която лорд Каван беше очаквал.

Вместо това те двамата изглеждаха необикновено, даже влудяващо безразлични.

Каван се обърна раздразнено към Кев:

— Ти си виконт Морнингтън, наследник на имението Морнингтън в графство Мийд. След смъртта ми ще получиш също замъка Нотфорд в Хилсбъроу, имението Феъруел в графство Даун и парка Уотфорд в Хертфордшир. Това говори ли ти нещо?

— Всъщност не.

— Ти си последният по права линия — настоя Каван, гласът му се усили — от семейство, чиито корени стигат назад до шотландски клан, създаден от Ателстан през 936 година. Нещо повече, ти си наследник на благородническа титла, принадлежаща на изтъкнат род, от който произхождат повече от три четвърти от кралската аристокрация. Нищо ли няма да кажеш? Имаш ли изобщо представа за забележително щастливата съдба, която те е сполетяла?

Кев разбираше всичко това. Разбираше също така, че високомерният стар негодник, който навремето бе пожелал смъртта му, сега очакваше от него да се размаже от благодарност, че е получил наследство, което не е искал.

— Не бяхте ли вие този, който някога ни търсеше с намерението да ни убие като две нежелани палета?

Каван се намръщи:

— Този въпрос няма отношение към обсъжданата тема.

— Което означава „да“ — каза Кам на Кев.

— Обстоятелствата се промениха — възрази Каван. — За мен станахте по-полезни живи, отколкото мъртви. Факт, от който трябва да сте доволни.

Кев понечи да разясни на Каван къде да си завре именията и титлите, когато Кам го стисна за лакътя и грубо го избута настрана.

— Извинете ни — каза през рамо Кам на Каван, — докато си поприказваме по братски.

— Не искам да си приказвам — промърмори Кев.

— Ще ме изслушаш ли? — Тонът на Кам беше любезен, но очите му се присвиха. — Поне веднъж?

Като скръсти ръце пред гърдите си, Кев наклони глава, упорито стиснал устни.

— Преди да го изриташ по стария задник — каза Кам тихо, — може би трябва да премислиш някои неща. Първо, той няма да живее дълго. Второ, арендаторите на земите на Каван сигурно отчаяно се нуждаят от сносно управление и помощ. Има много неща, които могат да се направят за тях, дори ако избереш да живееш в Англия и да надзираваш ирландската част от наследството отдалеч. Трето, помисли за Уин. Тя би имала богатство и положение. Никой не би дръзнал да обиди една контеса. Четвърто, оказва се, че имаме мащеха и три полусестри, за които няма кой да се погрижи, след като старецът обърне петалата. Пето…

— Няма нужда от пето — прекъсна го Кев. — Ще го направя.

— Какво? — вдигна вежди Кам. — Съгласяваш се с мен?

— Да.

Всички точки бяха разумни, но и само споменаването на Уин щеше да е достатъчно. Тя щеше да живее по-добре и да се отнасят към нея с много повече уважение като контеса, отколкото като съпруга на циганин.

Старият мъж погледна Кев с кисело изражение.

— Ти май се заблуждаваш в това, че ти предоставям избор. Не те моля за нищо. Информирам те за щастливия ти късмет и за задълженията ти. Нещо повече…

— Ами, всичко е уредено — прекъсна го Кам бързо. — Лорд Каван, вече имате наследник. Предлагам сега да оставим всеки да обмисли насаме новото си положение. Ако това ви удовлетворява, уважаеми господине, ще се срещнем отново утре сутринта да обсъдим подробностите.

— Съгласен.

— Можем ли да предложим на вас и слугите ви да пренощувате тук?

— Вече уредих да ни подслонят мен и моята компания у лорд и лейди Уестклиф. Несъмнено сте чували за лорда. Изключителен джентълмен. Бяхме познати с баща му.

— Да — мрачно каза Кам. — Чували сме за Уестклиф.

Устните на Каван се свиха до гънка черта.

— Предполагам, че на мен ще се падне задачата да ви представя пред него някой ден. — Той плъзна презрителен поглед по тях. — Ако можем да направим нещо за стила ви на обличане и поведението ви. Както и за образованието ви. Господ да помага на всички ни. — Той щракна с пръсти и двамата слуги бързо събраха предметите, които бяха внесли преди влизането на лорда. Надигайки се от стола, Каван позволи да наметнат палтото върху тесните му рамене. С мрачно поклащане на главата той погледна Кев и промърмори: — Както честичко си напомням: вие все пак сте повече от нищо. Хайде, до утре.

В мига, в който Каван напусна салона, Кам отиде до масичката и наля две чаши бренди. Подаде едното на Кев.

— Какво мислиш? — попита той.

— Прилича малко на дядото, който сме имали — каза Кев и Кам едва не се задави с брендито, когато се засмя.

* * *

Много по-късно същата вечер Уин се сви до гърдите на Кев, а косата й се стелеше върху него като струя лунна светлина. Тя беше гола, с изключение на огърлицата от монети. Като я освободи нежно от косата й, Кев я разкопча и я сложи на нощното шкафче.

— Недей — опъна се тя.

— Защо?

— Харесва ми да я нося. Напомня ми, че съм омъжена.

— Аз ще ти напомням — промърмори той. — Толкова често, отколкото имаш нужда.

Тя му се усмихна и докосна крайчетата на устните му с изучаващи пръсти.

— Съжаляваш ли, че лорд Каван те откри, Кев?

Той целуна възглавничките на пръстите й, докато обмисляше въпроса.

— Не — отвърна накрая. — Той е един злобен стар кретен и аз не бих искал да прекарам и един миг в неговата компания. Но сега най-после имам отговорите на нещата, за които съм се питал през целия си живот. И… — Той се поколеба, преди да признае стеснително: — Не бих имал нищо против да бъда граф Каван някой ден.

— Не би! — Тя го изгледа с озадачена усмивка.

Кев кимна.

— Мисля, че ще съм добър в това — призна той.

— И аз така мисля — каза Уин доверително. — Всъщност, мисля, че страшно много хора ще бъдат изненадани от абсолютната ти интелигентност, когато им кажеш какво да правят.

Кев се усмихна и я целуна по челото.

— Казах ли ти последното нещо, което Каван каза, преди да си тръгне тази вечер? Каза, че често си напомнял, че съм по-добре от нищо.

— Какъв глупав стар негодник — каза Уин и плъзна ръка по врата на Кев. — Но той силно греши — добави тя, точно преди устните им да се срещнат. — Защото, любов моя, ти си по-добре от всичко.

Дълго след това нямаше думи.